Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Immortality, Inc, 1959 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
Корпорация „Безсмъртие“. Цивилизация на статуса. 1992. Изд. Отечество, София. Биб. Съвременна световна фантастика. Научнофантастични романи. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [Immortality Inc. (1959); The Status Civilization (1960), Robert SHECKLEY]. Предговор: Иронията на фантаста, Миглена НИКОЛЧИНА — с.5–6. Художник: Васил МИОВСКИ. Печат: ДФ Балканпрес, София. Формат: 16/60/90. Печатни коли: 14. Офс. изд. Тираж: 10 067 бр. Страници: 224. Цена: 23.00 лв.
История
- — Корекция
- — Добавяне
14.
На адреса, който му даде Рей Мелхил, 19-а улица 322 — запад, имаше разнебитена къщурка от кафеникав камък недалеч от пристанището. Блейн се изкачи по стъпалата и натисна звънеца с надпис „Едуард Дж. Френчъл, предприемач“. Отвори му едър олисял мъж по риза.
— Мистър Френчъл? — запита Блейн.
— Аз съм — отвърна олиселият с непоколебима приветлива усмивка. — Насам, сър.
Той въведе Блейн в апартамент, изпълнен с остър мирис на варено зеле. Предната половина на апартамента беше обзаведена като канцелария — отрупано с бумаги бюро, прашен шкаф за папки и няколко стола с високи облегалки. По-нататък Блейн зърна сумрачен хол. Нейде от дълбините на апартамента включен солидовизор пръскаше звуците на забавно предаване.
— Моля да ме извините за бъркотията — каза Френчъл и му предложи стол. — Само да намеря време, незабавно се премествам в нормална кантора някъде из центъра. Поръчките валят като луди… Е, сър, с какво мога да ви услужа?
— Търся работа — каза Блейн.
— По дяволите — възкликна Френчъл. — Мислех, че сте клиент. — Той се завъртя към гръмогласния солидовизор и кресна: — Алис, би ли намалила това проклето чудо? — Изчака звукът да позатихне и отново се обърна към Блейн. — Братче, ако работата не потръгне скоро, ще трябва пак да стана управител на кабина за самоубийства в Кони айлънд. Значи работа търсиш, а?
— Точно така. Рей Мелхил ми каза да опитам при вас.
Лицето на Френчъл се разведри.
— Как е Рей?
— Умря.
— Срамота — рече Френчъл. — Свястно момче, само дето си падаше малко буен. Два-три пъти работи при мен, докато космическите пилоти стачкуваха. Ще пийнеш ли?
Блейн кимна. Френчъл отиде до канцеларския шкаф и измъкна бутилка ръжено уиски „Лунен сок“. Откри две нащърбени чаши и наля с изящен жест.
— За нашия Рей — каза Френчъл. — Търговците ли го спипаха?
— И го доставиха — отвърна Блейн. — Преди малко разговарях с него в Духовната централа.
— Значи се е докопал до Прага! — възхити се Френчъл. — Ех, приятелю, де и ние да имаме такъв късмет. Значи работа търсиш? Е, може и да те уредя. Я се изправи.
Той обиколи Блейн, опипа бицепсите му и плъзна ръка по издутите мускули на раменете. Постоя пред Блейн, кимайки, без да го гледа, сетне внезапно замахна към лицето му. Десницата на Блейн излетя мигновено и отби удара.
— Добро телосложение, добри рефлекси — каза Френчъл. — Мисля, че ставаш. Разбираш ли нещо от оръжия?
— Не много — призна си Блейн, като се чудеше в какво ли се забърква. — Само… ъъъ… антични оръжия. „Гаранд“, „Уинчестър“, „Колт“.
— Без майтап? Знаеш ли, открай време си мечтая да събера колекция от антични огнестрелни оръжия. Обаче на тоя лов не се допуска нито огнестрелно, нито лъчево оръжие. Друго какво владееш?
— Мога да боравя с пушка с щик — каза Блейн, мислейки как би се пукнал от смях армейският му сержант, ако можеше да чуе това самохвалство.
— Можеш ли? Мушкане, париране и тъй нататък? Ей, да му се не види, мислех, че изкуството на щиковия бой е изчезнало завинаги. Ти си първият, когото виждам от петнайсет години насам. Нает си, приятел.
Френчъл пристъпи към бюрото си, надраска нещо на едно листче и го подаде на Блейн.
— Утре отиваш на този адрес за инструктаж. Ще получаваш обичайната ловджийска заплата, двеста долара плюс още петдесет за всеки работен ден. Имаш ли си оръжие и екипировка? Е, ще ти намеря, но това ти се приспада от заплатата. От останалото получавам десет процента. Съгласен?
— Дадено — каза Блейн. — Бихте ли ми обяснили нещо повече за лова?
— Няма какво да се обяснява. Най-обикновен лов. Само да не се раздрънкаш. Не знам дали ловът още е законен. Дано Конгресът вземе да оправи веднъж завинаги Закона за самоубийството и Закона за разрешеното убийство. Човек вече не знае какво да прави.
— Аха — съгласи се Блейн.
— На инструктажа сигурно ще обсъдите правните въпроси — каза Френчъл. — Другите ловци ще са там и Плячката ще ви каже каквото трябва да знаете. Поздрави Рей от мене, ако пак се чуете. Кажи, че ми е мъчно, дето са го убили.
— Ще му кажа.
От страх да не изтърве работата с невежеството си, Блейн реши да не пита повече. Каквото и да представляваше ловът, той и тялото му несъмнено можеха да се справят. А сега работа, каквато и да било работа, беше необходима както за самочувствието му, така и за изтънелия му портфейл.
Благодари на Френчъл и си тръгна.
Вечерта похапна в една евтина гостилничка и си купи няколко списания. Мисълта, че си е намерил работа, го изпълваше с възторг и увереност, че ще си открие място в тази епоха.
Бодрото му настроение поспадна, когато на връщане към хотела зърна, че от една алея го наблюдава неподвижна фигура. Човекът имаше бяло лице и кротък поглед на Буда, а смачканите дрехи висяха по тялото му като дрипи на плашило.
Зомбито.
Блейн изтича към хотела, но реши да не се поддава на лошите предчувствия. В края на краищата, щом котката може да гледа краля, то и зомбито може да гледа човека, какво толкова?
Това разсъждение не му попречи да сънува кошмари чак до зори.
Рано на следващия ден Блейн тръгна към ъгъла на 42-ра улица и „Парк авеню“, за да отиде с автобус на инструктажа. Докато чакаше, зърна суматоха от другата страна на улицата.
Някакъв мъж бе спрял изведнъж насред оживения тротоар. Кикотеше се безсмислено и хората взеха да се отдръпват от него. Според Блейн беше около петдесетгодишен, облечен в благопристоен костюм от туид, очилат и позакръглен. Носеше малко куфарче и приличаше поне на още десет милиона бизнесмени.
Внезапно той престана да се смее. Разкопча куфарчето и измъкна отвътре два леко извити кинжала. После го запокити настрани заедно с очилата си.
— Берсерк! — викна някой.
Размахал двата лъскави кинжала, човекът се хвърли сред тълпата. Народът отпред се разпищя, хукна напосоки.
— Берсерк, берсерк!
— Викнете ченгетата!
— Пазете се, берсерк!
Някой се търкаляше по тротоара и ругаеше, стискайки накълцаното си рамо. Сега лицето на берсерка беше огненочервено и по устните му избиваше пяна. Той нахълта в центъра на гъстата тълпа и хората наоколо взеха да се повалят в отчаяни усилия да избягат. Една жена с писък загуби равновесие и разпиля по плочките куп пакети.
Берсеркът замахна към нея с лявата ръка, не улучи и се гмурна по-навътре в тълпата.
Дотичаха седем-осем полицаи в сини униформи, с разкопчани кобури.
— Всички долу! — развикаха се те. — Лягайте! Всички долу!
Цялото движение бе спряло. Хората пред берсерка се хвърлиха на тротоара. От другата страна, около Блейн, също почваха да лягат.
Луничаво дванайсетгодишно момиченце дръпна Блейн за ръкава.
— Хайде, мистър, лягай долу! Да те опърлят ли искаш?
Блейн се просна до девойчето. Берсеркът се бе обърнал и с нечленоразделни крясъци тичаше срещу полицаите, размахвайки двата кинжала.
Трима полицаи стреляха едновременно, от оръжията им излетяха бледо-жълти лъчи, които се обагриха в червено, когато улучиха берсерка. Дрехите му взеха да тлеят. Той изпищя, завъртя се и опита да избяга.
Нов лъч го прониза между плешките. Той запрати кинжалите към полицаите и рухна.
Раздаде се фучене на витло, от небето се спусна линейка и бързо прибра берсерка и жертвите му. Полицаите се заеха да разпръскват придошлата тълпа.
— Добре, добре, граждани, всичко свърши. Движете се!
Тълпата взе да се разсейва. Блейн стана и се изтупа.
— Какво беше това? — запита той.
— Берсерк, глупчо — каза луничавото момиченце. — Не го ли видя?
— Видях го. Много ли ги имате?
Девойчето гордо кимна.
— Ню Йорк има повече берсерки от който и да било друг град в света освен Манила, където ги наричат „амок“. То си е същото. При нас комай стигат до петдесет годишно.
— Повече — обади се някой. — Може да са седемдесет-осемдесет на година. Обаче тоя не се справи добре.
Около Блейн и момичето се бе струпала оживена групичка. Обсъждаха берсерка досущ както в своя век Блейн неведнъж бе чувал случайни минувачи да обсъждат автомобилна катастрофа.
— Колко души намушка?
— Само петима и не вярвам да е убил някого.
— Не му беше присърце — обади се една бабичка. — Когато бях малка, не ги спираха току-тъй. Силни бяха.
— Ама и лошо място е избрал — каза луничавото девойче. — По 42-ра улица е тъпкано с ченгета. Додето почне, и вече го опърлили.
Зададе се едър полицай.
— Добре, народе, разпръсквайте се. Веселбата свърши, всеки по пътя си.
Групичката се разсея. Блейн се качи на автобуса и се запита защо над петдесет души в Ню Йорк ежегодно избират съдбата на берсерка. Само от нервно напрежение? Безумна форма на индивидуализъм? Безотговорна престъпност?
Още едно от нещата, които трябваше да узнае за света на 2110 година.