Робърт Шекли
Корпорация „Безсмъртие“ (18)

18.

Ловците се завърнаха в града заедно и устроиха див гуляй. По някое време Сами Джоунс попита Блейн дали ще дойде с него на следващия ангажимент.

— Чудесна работа съм уредил в Омск — каза Джоунс. — Един руски благородник иска да организира гладиаторски игри. Ще трябва да боравиш с копие, но то си е като пушката. Ще те тренирам по пътя. След Омск идва ред на лова в Манила — голяма работа, казвам ти. Петима братя искат да се самоубият едновременно. Търсят петдесет ловци. Какво ще речеш, Том?

Блейн обмисли внимателно отговора. Ловджийският живот беше най-подходящото, което бе открил досега в този свят. Харесваше му грубоватата дружба на хора като Сами Джоунс, прямите им простички мисли, животът на открито, действието, изтриващо всички съмнения.

От друга страна, имаше нещо страхотно безсмислено в това да бродиш по света като наемен убиец, съвременен узаконен вариант на платения бияч, главореза, удушвача. Имаше нещо безплодно в действието заради самото действие, неподплатено от цел или замисъл, без откровение и отговор. Тези мисли навярно не биха го посетили, ако наистина беше такъв, какъвто изглеждаше телом, ала не беше такъв. Разцеплението съществуваше и трябваше да се съобразява с това.

А в края на краищата този свят му предлагаше и други проблеми, други предизвикателства, по-подходящи за неговата личност. И трябваше да се срещне с тях.

— Съжалявам, Сами — каза той.

Джоунс поклати глава.

— Правиш грешка, Том. Роден си за убиец. Нищо друго не ти подхожда.

— Може би — отвърна Блейн. — Ще трябва да проверя сам.

— Е, на добър час. И си пази тялото. Добро ти се е паднало.

Блейн неволно примига.

— Толкова ли личи?

— Аз съм врял и кипял, Том — ухили се Джоунс. — Познавам кой е надянал приемник. Ако съзнанието ти беше родено в това тяло, щеше да запрашиш на лов с мен. А ако беше родено в друго тяло…

— Да?

— Изобщо нямаше да тръгнеш на лов. Лошо съчетание, Том. Гледай по-скоро да решиш накъде отиваш.

— Благодаря — каза Блейн.

Стиснаха си ръцете и Блейн тръгна към хотела.

Влезе в стаята и както си беше с дрехите се просна на леглото. Сутринта щеше да се обади на Мари. Но първо трябваше да се наспи. Всички планове, проблеми, решения, даже мечти, можеха да почакат. Беше изморен до смърт.

Изгаси лампата и след секунди заспа.

Няколко часа по-късно се събуди с чувството, че нещо не е наред. В стаята беше тъмно. Всичко беше неподвижно, по-безмълвно и натегнало от очакване, отколкото се полага в Ню Йорк.

Седна в леглото и дочу нещо да помръдва леко в другия край на стаята, край мивката.

Блейн протегна ръка и щракна ключа на лампата. В стаята нямаше никого. Но пред очите му порцелановият леген излетя във въздуха. Надигаше се бавно, висейки невероятно, без опора. И в същото време се раздаде тъничък треперлив смях.

Мигом разбра, че го преследва призрак, и то не какъв да е, а полтъргайст.

Предпазливо се измъкна от леглото и запристъпва към вратата. Висящият леген внезапно се спусна и полетя към главата му. Приведе се и легенът се строши в стената.

Веднага се надигна каната за вода, последвана от две масивни чаши. Като се въртяха и премятаха безредно, предметите бавно наближаваха.

Блейн грабна една възглавница вместо щит и хукна към вратата. Завъртя дръжката в мига, когато едната чаша се разби над главата му. Вратата не се поддаде. Полтъргайстът я държеше затворена.

Каната жестоко го блъсна в ребрата. Втората чаша кръжеше около главата му със зловещо бръмчене и го принуди да отстъпи от вратата.

Спомни си за пожарната стълба зад прозореца. Но щом помръдна, и полтъргайстът се сети за нея. По завесите изведнъж лумна огън. Същевременно пламна възглавницата в ръката му и Блейн я захвърли.

— Помощ! — изкрещя той. — Помощ!

Изтикваха го към ъгъла. Леглото с грохот се плъзна напред и му прегради пътя за отстъпление. Един стол бавно излетя във въздуха и се приготви да го удари по главата.

И непрестанно звучеше тъничък треперлив смях, който Блейн сякаш познаваше, ала не можеше да си припомни откъде.