Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Immortality, Inc, 1959 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
Корпорация „Безсмъртие“. Цивилизация на статуса. 1992. Изд. Отечество, София. Биб. Съвременна световна фантастика. Научнофантастични романи. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [Immortality Inc. (1959); The Status Civilization (1960), Robert SHECKLEY]. Предговор: Иронията на фантаста, Миглена НИКОЛЧИНА — с.5–6. Художник: Васил МИОВСКИ. Печат: ДФ Балканпрес, София. Формат: 16/60/90. Печатни коли: 14. Офс. изд. Тираж: 10 067 бр. Страници: 224. Цена: 23.00 лв.
История
- — Корекция
- — Добавяне
12.
Първоначалната идея на Блейн беше да обиколи бюрата за проектиране на яхти. Но се отказа само като си представи как проектант от 1806 година влиза в някое бюро през 1958.
Старомодният дядка може да е много талантлив, но каква полза, щом го запитат какво знае за метацентричен шелфов анализ, диаграми на обтекаемост, центрове на напрежението и най-подходящо разположение на радара и сонара? Коя компания ще му плаща, докато изучи фактите за скоростни предавки, многослойни бои, проверка на резервоарите, стъпки на винтовете, топлообменни системи, синтетични платна…
Безнадеждно, реши Блейн. Нямаше начин да влезе в някое проектантско бюро и да помоли за работа със своите 152 години изостаналост от епохата. Работа като какъв? Навярно можеше да учи и да догони технологията на 2110 година. Но всичко трябваше да стане с времето си.
А засега щеше да вземе каквото падне.
От едно вестникарско павилионче си купи микрофилм с новия брой на „Ню Йорк Таймс“ и миниатюрен проектор. Продължи по улицата, докато намери пейка, седна и нагласи на страницата с обяви за търсене на работници. Набързо прескочи квалифицираните категории, където нямаше надежда за успех, и стигна до неквалифицираната работна ръка. Зачете:
„Автоматично кафене търси настройчик. Изискват се само основни познания по роботика.“
„Търси се чистач на корпуси за кораба «Мар-Колинг». Да има положителен резус фактор и подсилена антиклаустрофобия.“
„Търсим нормировчик за високоразтеглива разложимоопасна дейност. Нужно е само познаване на дженклирането. Безплатна храна.“
За Блейн ставаше очевидно, че в момента не му е по силите дори неквалифицираната работа на 2110 година. Прехвърли на страницата за наемане на младежи и зачете:
„Търси се младеж с интереси към смазокрепка техника. Добри перспективи. Да владее основите на математиката и да е работил с Хутови уравнения.“
„Младежи търсим за търговска дейност на Венера. Заплата плюс комисионна. Говоримо владеене на френски, немски, руски и урески език.“
„За доставка на списания, вестници, момчета търси агенция «Ет-Кол». Да умеят да управляват «Спренинг». Изисква се добро познаване на града.“
Така значи — не го биваше даже за вестникарче!
Мисълта го потисна. Търсенето на работа щеше да се окаже по-трудно, отколкото бе предполагал. Никой ли не копаеше ями в тоя град, никой ли не носеше багажи? Роботи ли вършеха всичката ръчна работа, или даже и за тикане на ръчна количка трябваше докторат? Що за свят беше това?
Реши да подири отговор на първата страница на „Таймс“, нагласи проектора и зачете новините:
„В Окса, Нов Южен Марс, се строи нов космодрум.“
„Смята се, че полтъргайст е виновен за няколко индустриални пожара в района на Чикаго. Започнати са пробни заклинания за прогонване на духа.“
„В сектор Сигма-Г на астероидния пояс са открити богати медни залежи.“
„Засилва се подмолната дейност на привидения в Берлин.“
„Провежда се ново изследване на октоподските села в падината Минданао.“
„В Спенсър, щат Алабама, вилнееща тълпа линчувала и изгорила двама местни зомбита. Води се следствие срещу подстрекателите.“
„Виден антрополог обявява архипелага Туамото в Океания за последно убежище на типичната за 20-и век душевна простота.“
„Асоциацията на атлантическите рибни пастири провежда ежегодния си конгрес в хотел «Уолдорф».“
„Безуспешно преследване на върколак в Австрийски Тирол. Жителите на местните села са предупредени денонощно да се пазят от звяра.“
„В Камарата на представителите бе предложен законопроект за забрана на всякакъв вид лов и гладиаторски прояви. Законопроектът е отхвърлен.“
„Берсерк[1] отнема живота на четири души в предградията на Сан Диего.“
„Тази година хеликоптерните катастрофи надхвърлят един милион.“
Още по-потиснат, Блейн остави вестника настрана. Духове, привидения, върколаци, полтъргайсти… Не му се нравеше звученето на тези смътни, зловещи древни думи, които днес, изглежда, означаваха съвсем реални явления. Вече бе срещнал зомби. Нямаше никакво желание да се сблъсква и с други от опасните странични ефекти на задгробния живот.
Отново закрачи. Минаваше през района на театрите, покрай искрящи увеселителни шатри, рекламни плакати за гладиаторски боеве в Медисън скуеър гардън, афиши с обяви за солидовизионни програми и сензорни представления, светещи реклами за обертонови концерти и венерианска пантомима. Блейн печално си припомни, че и той би могъл да стане част от тази ослепителна феерия, ако Рейли не бе променил решението си. Сега щеше да излиза на сцената в някой от тия театри, представян като Човек от Миналото…
Разбира се! Човек от Миналото, внезапно осъзна Блейн, има уникална и безспорна стойност като сензация, като вроден талант. „Рекс Корпорейшън“ бе спасила живота му през 1958 година само за да използува този талант. Но бяха променили решението си. Тъй че какво му пречеше да използува сензацията за свои цели? Пък и какво друго му оставаше? Шоу-бизнесът, изглежда, беше единственият достъпен за него бизнес.
Той изтича в една огромна административна сграда и на дъската за обявления откри названията на шест театрални агенции. Избра „Барнекс, Скофилд и Стайлс“ и се изкачи с асансьора до кантората им на деветнадесетия етаж.
Попадна в разкошна приемна, облепена с гигантски солидографии на усмихнати артистки. В дъното на помещението симпатична секретарка въпросително надигна вежди. Блейн се приближи към бюрото.
— Бих искал да поговоря с някого за моя номер — каза той.
— Много съжалявам — отвърна тя. — Всичко е заето.
— Това е много специален номер.
— Наистина ужасно съжалявам. Може би другата седмица.
— Вижте — каза Блейн, — моят номер е наистина уникален. Разбирате ли, аз съм човек от миналото.
— Не ме интересува, ако ще да сте призракът на Скот Меривейл — любезно заяви тя. — Всичко е заето. Опитайте другата седмица.
Блейн се обърна да си върви. Някакъв нисък, набит мъж профуча край него и кимна на секретарката.
— Добрутро, мис Тачър.
— Добрутро, мистър Барнекс.
Барнекс! Един от агентите! Блейн хукна подир него и го сграбчи за ръкава.
— Мистър Барнекс, аз имам номер…
— Всеки си има номер — уморено каза Барнекс.
— Но този номер е уникален!
— Всеки номер е уникален. Пусни ми ръкава, приятел. Обади се другата седмица.
— Аз съм от миналото! — викна Блейн и изведнъж се почувствува кръгъл глупак.
Барнекс се обърна и го огледа. Като че беше готов тутакси да повика полицията или лудницата. Но Блейн безстрашно продължаваше.
— Истина ви казвам! — рече той. — Имам абсолютни доказателства. „Рекс Корпорейшън“ ме измъкна от миналото. Питайте ги!
— „Рекс“? — запита Барнекс. — Да, снощи в „Линда“ чух нещичко за това… Хммм. Елате в кабинета ми, мистър…
— Блейн, Том Блейн — отвърна той и последва Барнекс в тясна, претъпкана стаичка. — Как мислите, ще можете ли да ме наемете?
— Може би — каза Барнекс и му направи знак да седне. — Зависи. Кажете, мистър Блейн, от кой период на миналото идвате?
— От 1958 година. Отлично познавам тридесетте и четиридесетте години. Колкото до сценичен опит, играл съм в любителския състав на колежа, а една позната професионална актриса веднъж ми каза, че имам много естествен начин на…
— Значи 1958 година. Това двадесети век ли беше?
— Да, точно така.
Агентът поклати глава.
— Жалко. Е, ако бяхте швед от шести век или японец от седми, можех да ви намеря работа. Без затруднения уреждам ангажименти на римлянина от първи век и саксонеца от четвърти; още двама-трима като тях биха ми свършили работа. Но откакто пътешествията във времето са незаконни, стана адски трудно да се намери някой от тия ранни векове. А пък отпреди новата ера — направо изключено.
— Ами двадесети век? — запита Блейн.
— Зает е.
— Зает?
— Ясна работа. Бен Търлър от 1953 година обира всички възможни представления.
— Разбирам — каза Блейн и бавно се надигна. — Благодаря все пак, мистър Барнекс.
— Няма за какво. Съжалявам, че не мога да помогна. Ако бяхте от което и да било време и място преди 11-и век, навярно щях да ви наема. Но към по-нови времена като 19-и и 20-и век интересът е слаб… Слушайте, защо не се обадите на Търлър? Не е много вероятно, но може да му трябва дубльор или нещо подобно.
Той надраска адреса на късче хартия и го подаде на Блейн. Блейн пое листчето, благодари още веднъж и излезе.
На улицата поспря за малко и изруга късмета си. Единственият му уникален и безспорен талант, сензационната му стойност беше узурпирана от Бен Търлър от 1953 година! Ама наистина, помисли той, би трябвало да ограничат по-строго пътешествията във времето. Просто не беше почтено да домъкнат човека тук и сетне да го зарежат.
Запита се що за човек е Търлър. Е, скоро щеше да узнае. Даже да не му трябваше дубльор, все щеше да е удоволствие и разтуха да поговори със сродна душа. А Търлър, който бе живял тук по-дълго, можеше да измисли какво да прави в 2110 година човек от 20-и век.
Той спря едно хелитакси и каза адреса. След петнадесет минути беше в жилищния блок на Търлър и натискаше звънеца. Отвори му зализан, бузест, добродушен на вид мъж по домашен халат.
— Вие фотографът ли сте? — запита той. — Малко подранихте.
Блейн поклати глава.
— Мистър Търлър, никога не сме се срещали. Аз съм от вашия век. От 1958 година.
— Така ли? — запита Търлър с явно недоверие.
— Самата истина — каза Блейн. — „Рекс Корпорейшън“ ме измъкна. Може да проверите при тях.
Търлър сви рамене.
— Е, какво искате?
— Надявах се, че може да ви трябва дубльор или нещо подобно…
— Не, не, никога не използувам дубльор — заяви Търлър и взе да затваря вратата.
— Така си и мислех — каза Блейн. — Всъщност дойдох просто да си поговорим. Извън собствения си век човек се чувствува много самотен. Исках да поговоря с някого от моето време. Мислех си, че може би и вие се чувствувате така.
— Аз ли? О! — възкликна Търлър и ненадейно се усмихна с артистична топлота. — О, имате предвид добрия стар двадесети век! С радост бих си побъбрил за него някой ден, братче. Мъничкият стар Ню Йорк! Мошеници и янки по улиците, хубавици из парка, дечурлига на летни кънки по площад „Рокфелер“. Как няма да ми липсва! Ех, братко! Но за съжаление сега съм малко зает.
— Разбира се — каза Блейн. — Някой друг път.
— Чудесно! Наистина много ще се радвам! — каза Търлър и се усмихна още по-ослепително. — Обади се на секретарката ми, нали, мой човек? Все карам по разписание, ще знаеш. Някой ден ще си побъбрим страхотно за старите времена. А сега сигурно ще ти свършат работа един-два долара…
Блейн тръсна глава.
— Щом е тъй, бай-бай — сърдечно рече Търлър. — И не забравяй да се обадиш.
Блейн побърза да се измъкне от сградата. Никак не е приятно да ти задигнат сензационната стойност, още по-неприятно е да те ограби стопроцентов мошеник, узурпатор на миналото, който не е и помирисвал 1953 година. Дечурлига на летни кънки по площад „Рокфелер“! А дори и тая грешка не беше нужна. Личеше си, че тоя тип е отявлен фалшификатор.
Но, уви, Блейн навярно беше единственият човек в 2110 година, който можеше да открие измамата.
Следобед Блейн си купи смяна бельо и тоалетни принадлежности. Намери стая в едно евтино хотелче на Пето авеню. През следващата седмица продължи да търси работа.
Опита из ресторантите, но откри, че живите миячи на съдове са останали в миналото. По пристанищата и космогарите почти цялата тежка работа се вършеше от роботи. Един ден колебливо го одобриха за поста инспектор по опаковките във фирмата „Джимбъл-Мейси“. Но след като грижливо проучи психологическия му профил, индекса на раздразнителност и нивото на възприемчивост, отдел „Личен състав“ го отклони в полза на някакъв тъповат дребосък от Куийнс с майсторско свидетелство по проектиране на опаковки.
Една вечер Блейн морно се връщаше към хотела, когато сред гъстата тълпа зърна познато лице. Би го разпознал мигновено където и да е. Човекът беше горе-долу на неговата възраст, набит, червенокос, чипонос, с леко изпъкнали зъби и червено петънце на врата. Крачеше някак безгрижно и спокойно, с неизтощимата самоувереност на човек, който винаги минава между капките.
— Рей! — викна Блейн. — Рей Мелхил! — Провря се през навалицата и го хвана за ръката. — Рей! Как се отърва?
Човекът дръпна ръка и приглади ръкава на сакото си.
— Името ми не е Мелхил — каза той.
— Не е ли? Сигурен ли сте?
— Разбира се, че съм сигурен — рече онзи и закрачи по-нататък.
Блейн му препречи пътя.
— Чакайте малко. Изглеждате точно като него, даже белег от радиация имате. Наистина ли сте сигурен, че не сте Рей Мелхил, енергетик от космическия кораб „Бремен“?
— Съвършено сигурен — хладно отвърна човекът. — Бъркате ме с някого, младежо.
Той си тръгна, а Блейн го изгледа втренчено. После посегна, сграбчи човека за рамото и го завъртя.
— Мръсен, гаден крадец на тела! — изрева Блейн и юмрукът му полетя напред.
Човекът, който толкова приличаше на Мелхил, отхвръкна към стената и зашеметен се свлече на тротоара. Блейн се хвърли върху него и минувачите побързаха да му сторят път.
— Берсерк! — изпищя една жена и още някой подхвана вика.
Блейн зърна как през тълпата към него се провира синя униформа.
Ченге! Блейн се гмурна в навалицата. Бързо свърна зад ъгъла, сетне кривна още веднъж, забави крачка и се озърна. Полицаят не се виждаше. Блейн отново се упъти към хотела.
Тялото беше на Мелхил, но Рей вече не беше вътре. Не го бяха помилвали в последния миг, не бе дочакал последния шанс. Бяха му отнели тялото, за да го продадат на стареца, чието вкиснато съзнание бе надянало гиздавото тяло като зле пасваш, прекалено младежки костюм.
Сега знаеше, че приятелят му наистина е мъртъв. Преди да се върне в хотела, Блейн безмълвно надигна чаша за упокой в близкия бар.
На минаване край рецепцията го спря администраторът.
— Блейн? Имам съобщение за вас. Само момент.
Той влезе в канцеларията си. Блейн чакаше и се питаше от кого ли може да бъде. Мари? Но той още не се бе обаждал на Мари и не възнамеряваше да го стори, преди да си намери работа.
Администраторът се завърна и му подаде лист хартия. Бележката гласеше: „Съобщение очаква Томас Блейн в Духовната централа, 23-ти уличен клон. Работно време от девет до пет.“
— Чудно, как ли са разбрали къде съм? — запита Блейн.
— Духовете си имат начини — отвърна служителят. — Знам един, дето умрялата му тъща го откри въпреки три фалшиви имена, Трансплант и пълна пластична операция. Криеше се от нея в Абисиния.
— Нямам никаква умряла тъща — каза Блейн.
— Нямате? Как мислите, кой ли опитва да се свърже с вас? — заинтересува се администраторът.
— Като разбера утре, ще ви кажа — рече Блейн.
Но напразно си хабеше сарказма. Служителят вече отново се бе вглъбил в учебника за задочници по поддръжка на атомна апаратура. Блейн се качи в стаята си.