Робърт Шекли
Корпорация „Безсмъртие“ (15)

15.

На посочения адрес откри някаква мансарда високо над „Парк авеню“, някъде към 70-а улица. Един слуга го въведе в просторна стая с дълга редица столове. Дузината насядали мъже представляваха гръмогласна, яка, явно много препатила компания. Бяха облечени небрежно и изглеждаха смутени в толкова изисканата обстановка. Мнозина се познаваха.

— Хей, Ото! Пак ли се захващаш с ловната игра?

— Аха. Закъсах за пари.

— Знаех, че ще се върнеш, старче. Здрасти, Тим!

— Здрасти, Бьорн. Тоя лов ми е последен.

— Че как иначе. До следващия.

— Не, сериозно. Каня се да купя дълбоководна ферма в Североатлантическата падина. Просто ми трябва капаро.

— Ще си пропиеш капарото.

— Тоя път няма.

— О, Тезей! Как е ръката?

— Горе-долу, Чико. Que tal?^[1]

— Караме някак, момче.

— Ето го и Сами Джоунс, вечно последен.

— Навреме идвам, нали?

— Десет минути закъснение. Къде ти е съдружникът?

— Слиго? Мъртъв. Онзи лов в Астурия.

— Кофти. Задгробен живот?

— Не ми се вярва.

В стаята влезе нов посетител и подвикна:

— Господа, моля за внимание!

Той прекрачи към центъра на стаята и застана с ръце на кръста пред редицата ловци. Беше среден на ръст, строен и жилест, облечен с брич и риза без яка. Имаше малки, грижливо подстригани мустачки и изненадващо сини очи на мършавото загоряло лице. Няколко секунди гледа ловците, а те кашляха и смутено премятаха крак връз крак. Накрая заговори:

— Добро утро, господа. Аз съм Чарлз Хъл, ваш работодател и Плячка. — Усмихна се без капчица топлина. — Най-напред, господа, няколко думи относно законността на нашето начинание. Напоследък възникнаха някои неясноти. Моят адвокат е проучил въпроса задълбочено и ще ви обясни. Мистър Джейсън!

Дребен, нервен човечец влезе в стаята, плътно намести очилата на носа си и се изкашля.

— Да, мистър Хъл. Господа, за момента законността на лова е следната: в съответствие с преразгледаните членове на Закона за самоубийството от 2102 година всеки човек, разполагащ със задгробна застраховка, има правото да си избере каквато и да било смърт по всяко време и място и независимо от средствата, стига тези средства да не представляват жестоко и неестествено насилие. Причината за това основно „право на смърт“ е очевидна: съдът не признава физическата смърт за смърт per se^[2], ако въпросната смърт не довежда до унищожаване на съзнанието. Осигурено ли е оцеляване на съзнанието, то от правна гледна точка телесната смърт е не по-важна, отколкото, да речем, отрязването на нокът. Според последното решение на Върховния съд тялото се счита за придатък на съзнанието, негова собственост, с която съзнанието може да разполага както намери за добре.

Докато траеше обяснението, Хъл обикаляше стаята с бързи котешки стъпки. Сега той спря и каза:

— Благодаря, мистър Джейсън. И тъй, правото ми на самоубийство е безспорно. Няма нищо незаконно и в решението ми да подбера един или неколцина като вас, които да ми помогнат. А вашите действия се смятат за допустими според параграфа за Разрешеното убийство от Закона за самоубийството. Чиста работа. Единственият правен въпрос възниква от неотдавнашната добавка към Закона за самоубийството.

Той кимна на мистър Джейсън.

— Добавката гласи — каза Джейсън, — че човек може да си избере всякаква смърт, по всяко време и място, чрез всички средства и тъй нататък, стига смъртта да не причини телесни увреждания на други лица.

— Това — добави Хъл — е досадната уговорка. Значи ловът е законна форма на самоубийство. Времето и мястото са уредени. Вие, ловците, ме преследвате. Аз, Плячката, бягам. Хващате ме, убивате ме. Чудесно! С изключение на едно. — Той се обърна към адвоката. — Мистър Джейсън, можете да напуснете стаята. Не искам да ви замесвам.

След излизането на адвоката Хъл продължи:

— Единственият останал проблем е, разбира се, фактът, че ще бъда въоръжен и ще положа всички усилия, за да убия вас. Всеки от вас. Всички. А това е незаконно. — Той грациозно се отпусна на един свободен стол.

— Престъплението обаче е мое, не ваше. Наел съм ви, за да ме убиете. Нямате представа, че възнамерявам да се браня, да отвърна на удара с удар. Това е измислица за пред закона, но тя ще ви спести риска да бъдете обявени за съучастници. Ако ме заловят при опит да убия някого от вас, ще бъда наказан жестоко. Но няма да ме заловят. Някой от вас ще ме убие и така ще се изплъзна от обсега на човешкото правосъдие. Ако нямате късмет и убия всички ви, ще се самоубия старомодно, чрез отрова. Но това би ме разочаровало. Вярвам, че няма да сте чак толкова несръчни. Има ли въпроси?

Ловците замърмориха помежду си:

— Мазно бъбриво копеле.

— Остави, всички Плячки се дуят така.

— Като знае да плямпа за закони, мисли, че е по-добър от нас.

— Ще го видим как приказва с парче стомана в търбуха.

Хъл се усмихна хладно.

— Превъзходно. Смятам, че положението е ясно. А сега, ако обичате, назовете оръжията си.

Ловците отговориха един по един.

— Боздуган.

— Мрежа и тризъбец.

— Копие.

— Верижен боздуган.

— Бола.^[3]

— Ятаган.

— Пушка с щик — каза Блейн, когато му дойде редът.

— Меч.

— Бойна секира.

— Сабя.

— Благодаря, господа — каза Хъл. — Аз естествено ще бъда въоръжен с рапира и няма да нося броня. Срещата ни ще се състои в неделя призори в моето имение. Слугата ще даде на всекиго листче с пълни инструкции как да стигне до там. Да остане боецът с щик. Останалите са свободни. Приятен ден.

Ловците излязоха.

— Щиковият бой е рядко срещано изкуство — каза Хъл. — Къде го изучихте?

Блейн се поколеба.

— В армията, от 1943 до 1945 година.

— От миналото ли сте?

Блейн кимна.

— Интересно — промърмори Хъл без особени признаци на интерес. — Значи мога да предположа, че това е първият ви лов?

— Така е.

— Изглеждате сравнително интелигентна личност. Навярно си имате причини да изберете толкова рискована и неуважавана професия?

— Останал съм без пари — каза Блейн, — а друга работа не мога да намеря.

— Естествено — каза Хъл, сякаш го знаеше от самото начало. — И затова се насочихте към лова. Ала ловът не е от нещата, към които човек се насочва току-тъй; преследването на звяра Човек не е за всеки. Занаятът изисква някои специфични способности, не на последно място сред тях е умението да убиваш. Смятате ли, че притежавате този вроден талант?

— Тъй мисля — отвърна Блейн, макар че още не се бе замислял по въпроса.

— Кой знае — унесено изрече Хъл, — Въпреки войнствената си външност не ми приличате на тоя тип хора. Ами ако откриете, че не сте способен да ме убиете? Ако се поколебаете в решителния миг, когато стоманата срещне стомана?

— Ще рискувам — каза Блейн.

Хъл кимна одобрително.

— Аз също. Може би прикрито нейде дълбоко във вас тлее убийствено пламъче. Може би не. Това съмнение ще добави пикантност на играта — макар че навярно не ще имате време да се насладите на вкуса.

— То си е моя работа — каза Блейн, изпитвайки дълбока неприязън към елегантния и словоохотлив работодател. — Мога ли и аз да задам един въпрос?

— На вашите услуги.

— Благодаря. Защо желаете да умрете?

Хъл го изгледа, сетне избухна в смях.

— Сега наистина знам, че сте от миналото! Що за въпрос!

— Можете ли да отговорите?

— Естествено. — Хъл се облегна удобно на стола и в очите му се появи унесеният поглед на човек, който подготвя красноречиво слово. — Аз съм на четиридесет и три години, уморен от нощите и дните. Богат съм и нямам задръжки. Експериментирах, измислях, смях се, ридах, обичах, мразих, ядох и пих до насита. Опитах от всичко, което може да ми предложи Земята, и реших да си спестя досадата на повторението. Когато бях млад, представях си как тази прекрасна зелена планета се върти загадъчно около пламналото си жълто светило като съкровищница, като меден сандък с наслаждения, неизчерпаеми по съдържание и неизмерими по ефекта си върху неутолимите ми страсти. Но, уви, поживях по-дълго и съзрях края на вълненията. А сега гледам с тихо еснафско благодушие как нашата шишкава обла Земя обикаля на безопасно разстояние и с неизменна стъпка страховитата си, крещящо ярка звезда. И въображаемата съкровищница на Земята днес ми се струва шарена детска кутийка с оскъдно съдържание и мизерен ефект върху нервите, които прекалено бързо закърняват за всяка наслада.

Хъл хвърли поглед към Блейн, за да прецени впечатлението от думите си, след това продължи:

— Сега скуката се разстила пред мен като необятна пустинна равнина — и аз реших да не скучая. Предпочетох да продължа напред, нататък, навън, да изпробвам последното и най-велико приключение на Земята — приключението на Смъртта, портата към задгробния живот. Можете ли да разберете това?

— Естествено — каза Блейн, раздразнен и все пак впечатлен от театралното пъчене на Хъл. — Но закъде бързате? Може животът тепърва да ви предложи нещичко от скритите си запаси. А смъртта е неизбежна. Защо да я пришпорвате?

— Говорите като истински оптимист от двадесети век — разсмя се Хъл. — „Животът е реален, животът е сериозен…“ По ваше време човек е трябвало да вярва, че животът е реален и сериозен. Какво друго ви е оставало? Колцина от вас са вярвали наистина в задгробния живот?

— Това не оборва забележката ми — каза Блейн, отвратен от глупавото, предпазливо, благоразумно становище, което бе принуден да заеме.

— Напротив, оборва я! Днес възгледите за живота и смъртта са променени. Вместо прозаичния съвет на Лонгфелоу, ние следваме сентенцията на Ницше — да умрем в подходящия момент! Интелигентният човек не се вкопчва в последните дрипи от живота като удавник за сламка. Той знае, че телесният живот е само нищожна частица от цялостното човешко съществуване. Защо да не ускори смъртта на тялото с някоя и друга година? Защо умният ученик да не прескочи един-два класа? Само страхливецът, глупакът, неукият се вкопчва във всяка възможна скучна секунда на Земята.

— Страхливецът, глупакът, неукият — повтори Блейн. — И онези, които нямат късмета да си купят задгробна застраховка.

— Богатството и класата си имат привилегии — леко се усмихна Хъл, — но и задължения. Едно от тези задължения е да умреш в подходящия момент, преди да си станал досаден за околните и ужасен сам за себе си. Но начинът да умреш не признава нито класа, нито възпитание. За всеки отделен човек той е благородническа грамота, рицарско приключение, кралски зов, най-велико дело в живота. И по това, как се преборва със самотното и опасно начинание, всеки разкрива истинските си човешки измерения. — Сините очи на Хъл заблестяха свирепо. — Не искам да посрещна това съдбовно събитие в постелята. Не искам скучна, кротка, банална смърт да се прокрадва към мен под маската на сън. Избирам да умра в сражение!

Блейн неволно кимна и съжали за собствената си прозаична смърт. Автомобилна катастрофа! Колко скучно, кротко и банално! И колко странен, мрачен, атавистичен и благороден изглеждаше величавият избор на смърт, който правеше Хъл. Претенциозно, разбира се, но в края на краищата и самият живот е претенциозен сред необятната мъртва вселена. Хъл беше като древен японски благородник, който спокойно коленичи, за да изпълни церемониалния акт на харакири и със самия избор на смъртта подчертава важността на живота. Но харакири беше пасивно източно признание за грях, а избраната от Хъл смърт беше западна — свирепа, жестока, възторжена.

Възхитително. Но и крайно досадно за човек, който още не е готов да умре.

— Нямам нищо против вас или когото и да било от хората, избрали смъртта — каза Блейн. — Но какво ще речете за ловците, които смятате да убиете? Те не умират по свой избор и няма да попаднат в отвъдното.

Хъл сви рамене.

— Те са избрали да живеят опасно. По думите на Ницше, предпочитат да поемат риска и заплахата, да играят на зарове със смъртта. Блейн, да не сте размислили?

— Не.

— Тогава ще се срещнем в неделя.

Блейн тръгна към вратата и взе от слугата листчето с инструкциите. На излизане подхвърли:

— Чудя се дали сте помислили за едно.

— Кое? — попита Хъл.

— Трябва да ви е идвало на ум — рече Блейн. — Възможността цялото това сложно представление — научно доказан задгробен живот, мъртвешки гласове, призраци — да се окаже просто гигантска измислица, доходна измама, организирана от Корпорация „Задгробен живот“.

Хъл застина съвършено неподвижно. Когато заговори, в гласа му се долавяха гневни нотки.

— Това е абсолютно невъзможно. Само най-големият невежа би си помислил подобно нещо.

— Може би — каза Блейн. — Но няма ли да сте смешен, ако случайно се окаже измислица! Приятен ден, мистър Хъл.

Тръгна си доволен, че поне за миг поразклати това зализано, самодоволно, изискано, бъбриво копеле… и тъжен, че собствената му смърт беше толкова скучна, кротка и банална.