Робърт Шекли
Корпорация „Безсмъртие“ (16)

16.

На следващия ден, събота, Блейн мина през апартамента на Френчъл да си вземе пушката, щика, ловджийската униформа и раницата. Получи в аванс половината заплата без стойността на екипировката и уговорените десет процента. Парите бяха добре дошли, тъй като му оставаха само три долара и дребни монети.

Отиде до Духовната централа, но Мелхил не му бе оставил ново известие. Върна се в хотелската стая и цял следобед тренира мушкане и париране.

Вечерта го завари напрегнат, обезверен и нервен от мисълта, че ловът започва призори. Посети едно малко заведение в Уест Сайд, проектирано по подобие на баровете от двадесети век, с тъмна лъскава стойка, дървени табуретки, меден парапет и стърготини по пода. Настани се в едно сепаре и поръча бира.

Класическите неонови светлини сияеха меко и истински античен грамофон-автомат свиреше сантименталните мелодии на Глен Милър и Бенн Гудман. Блейн седеше прегърбен над халбата бира и печално се питаше кой е и какво представлява.

Наистина ли той се бе наел случайно като ловец и убиец на хора?

Тогава какво бе станало с Том Блейн, бивш проектант на яхти, бивш хай-фи любител, бивш читател на хубави книги, бивш зрител на добри пиеси? Какво бе станало с онзи тих, язвителен, лишен от агресивност човек?

Очевидно онзи човек, настанен в стройното си, нервно, непретенциозно тяло, никога не би решил да убива!

Никога ли?

Дали онзи познат и непрежалим Блейн не беше победен и погазен от едрото тяло на боец с мощни мускули и бързи рефлекси, което бе получил? И дали това тяло със своите типични хормони, вливащи се в мрачните кръвоносни съдове, със своя характерно оформен мозък, със своята система от нерви, сигнали и реакции — дали това властно тяло не отговаряше за всичко, въвличайки безпомощния си собственик в убийствено насилие?

Блейн разтърка очи и си каза, че дреме и бълнува безсмислици. Истината бе много по-проста: беше умрял по независещи от него обстоятелства, възкръсна в бъдещето и не можеше да си намери друга работа освен като ловец. Което и трябваше да се докаже.

Но това разумно обяснение не го задоволяваше, а вече нямаше време да дири неуловимата, изплъзваща се истина.

Вече не беше страничен наблюдател на 2110 година. Бе станал пристрастен участник, актьор, а не зрител, с типично актьорския буен размах. Действието беше неудържимо, то създаваше своя мимолетна истина. Спирачките изпускаха и машината, подкарана от Блейн по нанадолнището на стръмния хълм Живот, набираше инерция. Може би сега имаше последен шанс да се огледа, да обобщи, да отмери избора. Но вече бе твърде късно, защото някой се вмъкна в сепарето и застана срещу Блейн като сянка, забулваща света. Пред погледа му увисна бялото безстрастно лице на зомбито.

— Добър вечер — каза посетителят.

— Добър вечер — спокойно отвърна Блейн. — Ще пиеш ли нещо?

— Не, благодаря. Нервната ми система не се поддава на стимулиране.

— Съжалявам — каза Блейн.

Зомбито сви рамене.

— Вече си имам фамилия. Реших да се наричам Смит, докато си припомня истинското име. Смит. Харесва ли ти?

— Чудесно име — кимна Блейн.

— Благодаря. Ходих на доктор. Той каза, че тялото ми е зле. Не достига енергия, липсват възстановителни сили.

— Няма ли начин да ти се помогне?

Смит поклати глава.

— Тялото окончателно се е превърнало в зомби. Прекалено късно го заех. Докторът ми дава най-много още няколко месеца.

— Тъжно — каза Блейн, усещайки, че му се повдига от гледката на това унило лице с грубовати форми, оловносива кожа, нехармонични черти и търпелив поглед на Буда. Смит седеше, вял и неестествен в грубите си работни дрехи, покритото с черни точици лице беше гладко избръснато и миришеше на силен одеколон. Но вече се бе променил. Блейн долавяше някаква жилава сухота в някога еластичната кожа, леко набраздяване около очите, носа и устата, ситни бръчици по челото като драскотини по старо седло. И му се струваше, че усеща към тежкия одеколонен дъх да се примесва първият лек мирис на разлагане.

— Какво искаш от мен? — запита Блейн.

— Не знам.

— Остави ме на мира тогава.

— Не мога — виновно каза Смит.

— Да ме убиеш ли искаш? — попита Блейн с пресъхнало гърло.

— Не знам! Не мога да си спомня! Да те убия, да те защитя, да те осакатя, да те обичам… още не знам! Но скоро ще си спомня, Блейн, обещавам!

— Остави ме на мира — каза Блейн, напрягайки мускули.

— Не мога — повтори Смит. — Не разбираш ли? Не знам нищо освен теб. Буквално нищо! Не познавам този свят или когото и да било в него, човек, лице, съзнание или спомен. Ти си единственият ми ориентир, център на битието ми, единствената причина да съществувам.

— Престани!

— Така е! Мислиш ли, че ми е приятно да влача по улиците тая купчина плът? За какво ми е живот, щом не виждам надежда напред и нямам спомени зад гърба си? По-добре смърт! Животът значи мръсна, разкапана плът, а смъртта е чист дух! Мисля за нея, сънувам я, прекрасната безплътна смърт! Но едно ме спира. Имам теб, Блейн, затова продължавам!

— Махай се — каза Блейн, усещайки как в гърлото му се надига горчива жлъчка.

— Теб, мое слънце и луна, мои звезди, моя Земя, моя необятна вселена, мой живот, мой разум, мой другар, враг, любовник, убиец, съпруга, баща, дете, съпруг…

Юмрукът на Блейн профуча и се стовари върху скулата на Смит. Зомбито отхвръкна към преградата на сепарето. Изражението му не се промени, само на оловносивата му скула се появи широк пурпурен белег.

— Твоят знак! — промърмори Смит.

Блейн надигна юмрук за нов удар, сетне го отпусна. Смит се изправи.

— Тръгвам си. Пази се, Блейн. Недей да умираш още! Нужен си ми. Скоро ще си спомня и ще дойда при теб.

И все тъй без никакво чувство по унилото си, провиснало и белязано лице, Смит напусна бара.

Блейн поръча двойно уиски и дълго седя над него, мъчейки се да овладее треперещите си ръце.