Робърт Шекли
Корпорация „Безсмъртие“ (20)

20.

Над коридора имаше вентилационна шахта, водеща към друг коридор. Най-сетне стигнаха до врата и минаха през нея.

Озоваха се в просторна, ярко осветена зала. Сводестият таван беше покрит със стенопис, на който красив синеок мъж сред тълпа от ангели се възнасяше към ефирния небесен лазур. Блейн веднага разбра кой е позирал за картината.

— Рейли!

Смит кимна.

— Намираме се в неговия Палат на смъртта.

— Как разбра, че Рейли ме преследва?

— Трябваше сам да се сетиш. Само двама твои познати са починали наскоро. Призракът явно не беше Рей Мелхил. Трябваше да е Рейли.

— Но защо?

— Не знам — каза Смит. — Може би Рейли ще ти отговори лично.

Блейн огледа стените. Те бяха инкрустирани с кръстове, полумесеци, звезди и свастики, както и с индийски, африкански, арабски, китайски и полинезийски магически знаци. По пръснати из залата пиедестали се издигаха статуи на древни божества. Сред десетките фигури Блейн разпозна Зевс, Аполон, Дагон, Один и Астарта^[1]. Пред всеки пиедестал имаше олтар, а на всеки олтар лежеше шлифован скъпоценен камък.

— За какво е това? — попита Блейн.

— За омилостивяване на боговете.

— Но задгробният живот е научно доказан факт.

— Мистър Кийн ми каза, че науката е безсилна пред суеверията. Рейли е бил твърдо уверен, че ще оцелее след смъртта, но не е виждал смисъл да рискува. Освен това мистър Кийн казва, че най-богатите, както и най-религиозните, не биха харесали задгробен живот, където допускат кого да е. Те смятат, че с подходящи ритуали и символи могат да попаднат в по-отбран кръг на отвъдното.

— Има ли по-отбран кръг? — запита Блейн.

— Никой не знае. Просто поверие.

Смит го поведе през залата към една врата, покрита с дърворезба от египетски и китайски йероглифи.

— Вътре е тялото на Рейли — каза Смит.

— И ще влизаме ли?

— Да, налага се.

Смит бутна вратата. Пред Блейн се разкри просторна зала с мраморни колони. Точно в центъра лежеше ковчег от бронз и злато, инкрустиран със скъпоценни камъни. Около ковчега бе струпано поразително количество вещи: картини и скулптури, музикални инструменти, гравюри, перални машини, електрически печки, хладилници, даже цял хеликоптер. Имаше дрехи, книги и богато подредена банкетна маса.

— За какво е всичко това? — запита Блейн.

— Духът на тия вещи е предназначен да придружи собственика си в задгробния живот. Древно поверие.

Първата реакция на Блейн бе жалост. Научно доказаният задгробен живот не бе освободил хората от страха пред смъртта, както би трябвало да се очаква. Напротив, бе засилил тяхната неувереност и бе подхранил стремежа към съперничество. След като имаха осигурен задгробен живот, хората искаха да го усъвършенствуват, да се радват на по-добър рай, отколкото всички останали. Равенството не беше лошо нещо, но на първо място стоеше частната инициатива. Идеята за съвършена и безстрастна уравниловка не се нравеше никому както на Земята, така и в задгробния живот. Желанието да задмине другите бе накарало човек като Рейли да си изгради гробница като древноегипетски фараон, цял живот да мисли за смъртта, да живее в непрестанно дирене на начини да запази имота и общественото си положение в идната велика неизвестност.

Срамота. И все пак, помисли Блейн, не се ли основаваше жалостивостта му на недостатъчна вяра в действеността на предприетите от Рейли мерки? Ами ако човек можеше да подобри положението си в задгробния живот? В такъв случай нямаше ли най-добре да оползотвори времето си в тоя свят, като работи, за да си осигури по-добра вечност?

Разсъждението изглеждаше разумно, но Блейн отказваше да го приеме. Не можеше това да е единствената причина за съществуване на белия свят! Добър или лош, красив или грозен, животът трябваше да се изживее просто защото е живот.

Смит бавно пристъпи в погребалната зала и Блейн прекъсна размишленията си. Зомбито спря и се загледа в малка масичка, покрита с орнаменти. Безстрастно я прекатури с ритник. Сетне бавно, едно по едно, стъпка изящните украшения върху полирания мраморен под.

— Какво правиш? — запита Блейн.

— Искаш ли полтъргайстът да те остави на мира?

— Разбира се.

— Значи трябва да има някаква причина да те остави на мира — рече Смит, ритайки една натруфена абаносова скулптура.

Блейн реши, че това е доста разумно. Дори и призрак трябва да знае, че рано или късно ще се наложи да напусне Прага и да премине в отвъдното. А щом знае, ще иска имуществото да го чака непокътнато. Следователно — бори се срещу огъня с огън, срещу преследването с преследване.

И все пак се почувствува като вандал, когато избра една картина, нарисувана с маслени бои, и се приготви да забие юмрук в нея.

— Недей — изрече някой над главата му.

Блейн и Смит погледнаха нагоре. Над тях сякаш се рееше едва забележима сребриста мъгла. От нея долетя тъничък гласец:

— Моля те, остави картината.

Блейн задържа надигнатия си юмрук.

— Ти ли си, Рейли?

— Да.

— Защо ме преследваш?

— Защото ти си отговорен! Всичко е по твоя вина! Ти ме унищожи със злобното си убийствено съзнание! Да, ти, грозна твар от миналото, ти, проклето чудовище!

— Не бях аз! — викна Блейн.

— Ти беше! Ти не си човек. Не си естествен! Всички те избягват освен мъртвия ти приятел! Защо и ти не умря, убиецо!

Юмрукът на Блейн се устреми към картината. Тъпичкият гласец изпищя:

— Недей!

— Ще ме оставиш ли на мира? — запита Блейн.

— Остави картината — примоли се Рейли.

Блейн внимателно я сложи на пода.

— Ще те оставя на мира — каза Рейли. — Защо не? Има неща, които не можеш да видиш, Блейн, но аз ги виждам. Дните ти на Земята ще са кратки, много кратки, болезнено кратки. Тия, в които вярваш, ще те предадат, тия, които мразиш, ще те надвият. Ти ще умреш, Блейн, не след години, а скоро, по-скоро, отколкото би повярвал. Ще бъдеш предаден и ще умреш от собствената си ръка.

— Ти си луд! — извика Блейн.

— Луд ли съм? — изкиска се Рейли. — Луд ли съм? Луд ли съм?

Сребристата мъгла изчезна. Рейли си бе отишъл.

Смит го поведе обратно по тесни криволичещи тунели, които се изкачваха към нивото на улицата. Навън въздухът беше мразовит и зората обагряше високите сгради в червено и сиво.

Блейн взе да благодари, но Смит поклати глава.

— Няма защо да благодариш! В края на краищата ти си ми нужен, Блейн. Какво щях да правя, ако полтъргайстът те бе убил? Пази се, внимавай. Без теб не ми остава нищичко.

Зомбито впери в него тревожен поглед, после изтича назад. Блейн го гледаше как се отдалечава и се питаше дали не е по-добре да има десетина врагове, отколкото приятел като Смит.