Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (9)

9

Саранда прекоси бързо репортерската зала, като се мъчеше да остане незабелязана, доколкото това бе възможно за сама жена в такава обстановка. Няколко журналисти правеха последни поправки по статиите за сутрешното издание; пишещи машини тракаха неритмично. Редактори искаха екземпляри. Всички бюра бяха отрупани с купища книги, списания, топове хартия, коректури и полупразни чаши за кафе. В пепелниците имаше купчини угарки. Въздухът бе натежал от дим. Всичко изглеждаше изцапано с мастило. Нямаше начин да мине през залата, без да си изцапа дрехите.

Мъжете спираха да работят, за да я огледат. Както си беше в розовата сатенена рокля. Тя не им обръщаше внимание. Ако спре да обяснява, ще се забави пак и Блакууд — ако изобщо е тук — ще й се изплъзне. Не стига, че й се наложи да се кара с пазача на входа. Той я пусна да мине едва след като му напомни, че утре се омъжва за Уинстън и че този брак ще я направи собственица на част от „Глоуб“.

Кабинетът на Блакууд беше далеч от репортерската зала. Коридорите до там бяха тъмни, защото тази част от сградата обикновено не се използваше нощем. Но на Саранда й се стори, че вижда светлина под затворената врата. Спря да си поеме дъх и си каза, че това може да са само фантазии. Когато се почувства готова, отвори вратата.

Една-единствена газена лампа, намалена почти докрай, осветяваше едва-едва стаята. Блакууд стоеше зад бюрото си. От устата му висеше цигара. Четяха някакъв списък с друг мъж, в когото тя разпозна Морган, заместник-главния редактор. Лампата очертаваше върху стената и тавана сенките им, които мърдаха зловещо като въображаеми чудовища в детска стая. Двамата я погледнаха изненадано. Тя видя как погледът на Блакууд се плъзва бързо по нея и се втвърдява, а устните му се свиват с ръмжене. Морган я поздрави:

— Госпожице Вурс, радвам се отново да ви видя. Очаквам с нетърпение сватбеното тържество утре.

— Благодаря — промърмори механично тя. По лицето му личеше, че не може да си представи какво дири тя тук. Но Блакууд знаеше.

— Това е всичко, Морган — каза той и го освободи. — Не ме интересува как ще го направиш. Просто го направи и не ми досаждай с дреболии.

— Да, господин Арчър. — Той спря и погледна колебливо към Саранда. — Е, до утре, госпожице Вурс.

— Ще се видите ли утре? — попита Блакууд, когато Морган затвори вратата след себе си.

Тя пристъпи напред. Сянката й подскочи и се съедини с неговата. Дяволското му лице бе мрачно и настръхнало в полумрака.

— Блакууд! Проклет двуличник! — Тя не си направи труда да поддържа американския си акцент.

Той смачка цигарата в пепелника, издуха последната струя дими каза тихо:

— Всъщност не си вярвала, че ще можеш да получиш по-добрата част от мене, нали? — Изведнъж бе заговорил с по-тежък акцент и не толкова изискано — като че ли вече нямаше нужда от фасада, защото се срещаше с противника си на равни начала.

— Трябваше да се сетя, че ще прибегнеш до такива долни средства и ще ме предадеш. Ти и твоето семейство винаги сте предпочитали по-лесния изход. Но в тези неща има кодекс, Блакууд, или не си чувал за него? Трябва да съм луда, щом те питам за това. Стига ми само да си спомня с кого говоря!

— Както разбирам, Шъруин са блестящ пример за човечност.

— Ние, Шъруин, поне живяхме в рамките на приетите правила за действие. Със същата лекота и аз можех да кажа на семейство Ван Слайк кой си. Знаех го от самото начало. Но това щеше да е прекалено лесно. И скучно, на всичкото отгоре. Предпочетох да играя играта. Да използвам ума и сръчността си, за да те надхитрям на всяка крачка по пътя. Но вие, всички Блакууд, винаги опирате до нечестната тактика, когато умът ви изневери.

Мейс заобиколи бюрото с гневни крачки.

— Ти наричаш „честна игра“ това, че твоето семейство предаде моето на властите? Че бяхме изложени на най-противни публични подигравки по ваша вина и ни унижаваха из цяла Англия?

— Заслужихте си го! Прекрачихте границата. Не ви стигна да отвлечете оня американец и брат ти да заеме мястото му. До тук не можехме да ви обвиняваме. Защо да не стане така? Най-разкошното струпване на богатство и бижута на един-единствен кораб? Приятно пътуване по Нил? Това бе точно оня вид измама, който бяхме отработили до съвършенство. И тук направихте първата си грешка. Аристократите бяха наши. Вие имахте нахалството да завладеете наша територия, но не ви стигна изобретателност да си осигурите фланговете.

— А вие не можахте да понесете някой да ви избута настрана.

— Не си способен да мислиш другояче, разбира се. Ако го бяхте направили с умение, с финес, планирайки нещата, бихме ви поздравили с успеха ви.

— Откога една Шъруин ръкопляска на нещо, извършено от един Блакууд? Двеста години ни гледахте отвисоко!

— За което си има причини, бих добавила. Погледни кашата, която забъркахте тогава. Отвлякохте американеца. Твоят брат Ланс трябваше да заеме мястото му на кораба и да освободи пътниците от техните ценности, несъмнено незаконно придобити. Но не можахте да спрете дотам. Трябваше да убиете човека. Нарушихте кодекса, преди ние да влезем в играта. Професионалните измамници никога не убиват. Ако си поне що-годе добър, не ти се и налага.

— Толкова сте надменни, дяволите да ви вземат, ти и цялото ти семейство! Да уведомите властите да арестуват родителите ми, преди да са си свършили работата! Майка ми беше болна; знаеше ли това? Не беше преметнала никого от години. Но те я завлякоха на бесилката и я обесиха пред очите на оная глутница вълци, дето минава за висше общество. Ти не знаеш нито какво означаваше това за нас, нито какво всъщност се случи.

— Разкажи ми тогава. Обичам хубавите приказки.

Саранда видя в погледа му дълбока и непресъхваща омраза — отражението на своята собствена.

— Нищо не ти дължа, принцесо; най-малко пък обяснение.

Тя изстина при звука на галеното име, с което я наричаше баща й, произнесено с подигравка. Стисна яростно юмруци; ръцете й затрепериха от усилието да не замахне с тях по самодоволната, изпъкнала челюст.

— Ето къде грешиш. Мейс Блакууд, ти ми дължиш повече, отколкото би могъл да се надяваш някога да изплатиш. Твоят побъркан брат не се задоволи с американеца. Той уби и родителите ми. Пусна обява, която гласеше: семейство Блакууд обявяват с уважение, че ще отмъстят на шести юни. Ти ли му помогна да я съчини? Звучеше с онази дръзка арогантност, която толкова обичаш.

— Нямам нищо общо с нея.

— Онази вечер си бяхме в къщи. Мислехме, че така ще е по-безопасно. В къщи. Малка селска къщичка. Тъкмо се бяхме нанесли. Майка ми много й се радваше; през целия си живот не бе имала свой дом.

Мейс й обърна гръб.

— Не искам да слушам това.

— Твоят знаменит брат бе научил някак къде живеем. Залости вратите и запали къщата. Аз се измъкнах през комина, но той бе твърде тесен за тях. И той не ми позволи да им помогна. Държа ме здраво и се смя, докато родителите ми изгоряха преди очите ни.

Думите й отекваха в тишината, докато той ги възприе. После каза беззвучно:

— Това не е братът, който познавам.

Саранда вдигна рязко глава.

— Мейс Блакууд, ненадминат измамник като тебе не може да бъде преметнат от глупак като брат ти!

Той се обърна към нея. В очите му горяха адски пламъци. Попита я грубо:

— А ти как избяга? Ако това, което казваш, е вярно, не мога да си представя моят знаменит брат да отмине парче като тебе.

Тя го зашлеви с цялата си ярост, сдържана години наред, толкова силно, че ръката й сякаш се скърши. Звукът изтрещя като гръмотевица в стаята.

— Бях на тринайсет години! — Гласът й се пречупи. Не можа даже да му каже какво направи брат му тогава. — Не ми говори за блестящи примери на хуманност. Вие, Блакууд, сте самата измет на земята!

— Аз не отговарям за семейството си — процеди той през здраво стиснати зъби.

— Нито аз, ако ще и да съм произлязла от твоето семейство!

Той я сграбчи за ръцете и я дръпна рязко към себе си. Несдържаната му сила я връхлетя като морска буря. Тя усети жестокостта във всяка фибра на твърдото му тяло, когато я сграбчи със страст, която нямаше нищо общо нито с нежност, нито с обич, нито с любов.

— Цял живот съм знаел, че си враг, който трябва да смачкам!

Макар че съзнанието й крещеше против него, тялото й трепна при допира. Ненавистта избухна между тях като сблъсък между мечове; емоционалните искри превъзхождаха яростта й. Като кремък о стомана блесна истината, че съперничеството между тях е по-еротично и по-първично по своята същност от всяка възможна ласка.

— Но този, който ще бъде смачкан, си ти! — предупреди тя и отстъпи назад. — Защото те победих в собствената ти игра. Знаеш ли какво казаха двамата Ван Слайк, когато научиха истината?

— Че те обичат. Че си внесла свежа струя в застоялия им живот. Че не искат да знаят коя или каква си била. Те ти вярват и искат да останеш при тях.

— Практически дословно.

Той присви очи.

— Предполагам, че си им спестила удара и не си им разкрила истинската ми самоличност.

— Казах ти, ако исках да те разкрия, щях да го направя. Ще ми достави много по-голямо удоволствие, ако си извоювам позиция със сила, която в края на краищата ще надмине твоята. Като жена на Уини и снаха на Джаксън ще бъда в състояние да контролирам всяка твоя стъпка. Постепенно ще сложа ръка на ръководството на бизнеса. Така ще ги настроя против теб, че ще се чудят как са могли да ти вярват. Деликатно, разбира се. Накрая ще бъдеш унизен и публично изритан. А аз ще гледам с голямо удоволствие и ще зная, че това е мое дело. Губиш си времето тук, Блакууд. По-добре си стегни багажа още сега.

— Значи губя. — Мейс пристъпи напред и я принуди да се дръпне назад, докато се блъсна о бюрото. — И все пак, това не ще да е пълна загуба.

Тембърът на гласа му се бе променил. Беше станал приглушени копринен, измамно гладък. Тя прочете намеренията в блясъка на тъмните му очи и ахна:

— Махни се от мен!

— От какво те е страх? Аз вече се признах за победен.

— Като че ли съм повярвала на нещо, казано от теб.

Той вдигна вежди.

— Вяра? Не, любов моя, не може да става дума за вяра между нас.

— Прав си. Става дума за битка между нашите семейства, която най-после стигна до края си. Шъруин спечелиха, Блакууд. Картите ти свършиха.

Каза го, но знаеше, че не е вярно. Въпреки кръвта на мъртвите между тях, те имаха още работа за вършене. Защото този път играта бе стигнала твърде далеч.

— Това е друго. Враждата и съперничеството нямат нищо общо с онова, което става между нас.

— Сигурно мислиш, че съм най-обикновена аматьорка. Допускаш ли, че не съм наясно за намеренията ти?

Той вдигна ръка до бузата й и погали меките, засенчени очертания на лицето и.

— Какви са намеренията ми?

Беше толкова близо до нея, че мускулите му играеха с гърдите й. Напук на здравия смисъл, тя жадуваше за този допир.

— Ако ти се удаде да ме прелъстиш, можеш да изтичаш при Уинстън с новината и да предизвикаш отменяне в последната минута…

Ръката му се плъзна надолу по голата й шия и погали нежно сияещото й рамо.

— Бих могъл да им кажа, че си преспала с мен — все едно дали е истина или не. Но и ти, и аз знаем, че няма да повярват.

— Този спор е безполезен, Блакууд — каза тя с опасно задъхан глас.

— Много добре, госпожице Шъруин. Защо не свалим картите на масата?

— Наистина, защо не?

— Тогава ето, свалям ги: аз те харесвам не повече, отколкото ти мен. фактически ти си последната жена, която бих поискал да съблазня. Моето семейство обичаше твоето семейство не повече, отколкото твоето семейство обичаше моето. Но се оказва, че аз съм в крайно неизгодно положение: искам те до полуда. Моето… тяло те иска. — Той взе ръката й и я притисна до себе си. Беше огромен и напираше навън. Скачаше като тигър под ръката й. Значи бях права, мислеше си еуфорично тя. Той ме иска! — Не знам защо, но не мога да те гледам, без да се питам как би изглеждала разтреперана в ръцете ми. Без да искам да усетя голата ти кожа под ръцете си. Или да вкуся потта ти. Без да искам да проникна в тебе и да те накарам да викаш и да загубиш проклетото си самообладание. — От устните й излезе слаб стон. — Мисля само за теб. Ти си като треска за мозъка ми. Постоянно мисля, че ако те имам само веднъж, бих могъл най-после да те изтрия от съзнанието си. Така никой от нас няма да излезе от този кабинет, преди да е получил онова, за което си дошла.

— Дойдох да ти кажа…

— Можеше да го направиш по всяко време. Можеше да ме оставиш да се чудя цяла нощ дали ще има сватба. Но ти не почака. Ти си знаела, че ако това трябва да се случи, то трябва да стане сега. Защото щом станеш съпруга на Уинстън, аз няма да припаря до теб. В мига, когато кажеш „да“, ти и аз сваляме ръкавиците, скъпа, и истинската битка започва. Сега или никога. — Той наведе уста над рамото й и дъхът й се превърна във въздишка.

— Сега или никога — повтори тя замаяно.

— Веднъж да забравим кои сме и какво значи всичко това. Толкова си сигурна, че ще спечелиш. Сигурно няма да ми откажеш печалбата от играта. Или по-точно… да ми откажеш себе си.

Тя вдигна очи и срещна изгарящия му поглед. Три дена не беше го виждала, но бе забравила колко опустошително красив е.

— Няма да се влюбя в теб, ако имаш това предвид. Няма да ти дам това предимство. Продължавам да те следвам и двете цеви са заредени.

— Не се мъчи толкова много да си го представиш. Пет пари не давам какво мислиш за мен. И не се нуждая от милосърдието ти. Казвам ти направо: ако мислиш, че си победила, може да останеш изненадана. Но не е в това работата. — Той нави една къдрица около пръста си. След това извади един по един фуркетите от косата й и ги пусна на пода. Тя усещаше как опънатите й нерви подскачат при всяко издрънчаване на плочките.

Той зарови двете си ръце в сребристата й коса, разбухна я с пръсти и бавно ги прекара по цялата и дължина, наблюдавайки играта на светлината по копринените кичури. Те се пръснаха като лунна светлина по раменете й.

— Трябва ли да си толкова хубава? — изхриптя той.

— Трябва ли да приличаш толкова на Блакууд?

Той я погледа за момент; очите му пронизваха нейните, а ръцете му останаха заровени в косата й.

— Кажи ми: какво искаш?

Саранда не можеше да го погледне. Това връщаше спомени за брат му, които не искаше да съживява. Не можеше да повярва, че прави това. Но трябваше да го има. Това беше първично като храната и въздуха. Наведе поглед към устата му — тази нахална, сексуална уста, която можеше да я накара да полудее с една усмивка или да овлажнее с една дума.

Затвори очи. Ако не го гледа, може би ще й се удаде да отдели този момент от миналото. Когато проговори, гласът й бе просто шепот:

— Искам да престанеш да прахосваш времето и да ме любиш.

Той пусна косата й и сложи ръце на голите й рамене. Наведе я назад, доближи устата си до нейната и я целуна толкова горещо, че изгори сърцето и. Толкова лакомо, че белият огън на желанието я обезоръжи напълно. Дребничките страсти на вечерта се сляха в една опустошаваща мълния, погълнала всички други емоции и разтърсваща до основи. Кръвта й кипеше като лава във вените и. Чу задавен вик и осъзна, че е излязъл от нейното гърло. Ръцете, които одеве го блъскаха, сега го сграбчиха за широките рамене, защото тя загуби равновесие и падна на бюрото му.

Той протегна ръка зад нея и помете всичко на пода. Трясъкът проникна в съзнанието й, заглушен от бученето в главата й. Навеждайки я над разчистения плот, той я прикова над него и тялото й се изви като дъга под неговото. Ерекцията му я притискаше. Деколтето на роклята й се смъкна надолу; сега тя бе разголена и открита за него. Устните му не се отлепваха от нейните. Търсеха, изследваха, мачкаха, ослепяваха я с подлудяващата си целувка.

Не се бе надявал, че ще постигне нещо повече. Само кратко боричкане с тази чаровна изкусителка, която владееше сънищата му. Но някъде по пътя Мейс изостави илюзиите си и се предаде на нежните, разтворени устни, на чистия, женствен аромат на тялото й. Целуваше с наслада там, където бе имал намерение да удря. Ръката, която притискаше нейната на плота, я отпусна и сграбчи гърдата й. Пречеше му розовата коприна. Той я отмести настрани с брадичката си; пред устата му се показа твърдото зърно. Захапа го, засмука жадно и леко го стисна със зъби. Забравил преструвките, той бе свободен да й се радва на воля.

Тя никога нямаше да забрави сладката агония, която й донесе устата му, жадна да я има цялата, мръщеща се на всяко колебание и непризнаваща никакви прегради.

Междувременно ръката му трескаво ровеше из безкрайните дипли на полите й — досадно и сякаш безкрайно занимание. Прикована от набъбването на зърното си под езика му, тя все пак чу шумоленето на коприната, когато той затърси края на полата й. Знаеше какво търси, рееше се между сладкото усещане на устните му върху гърдата си и мъчителното очакване да отхвърли полите и да я намери най-после.

Още сатен… още… и още… После безкрайни дипли дантелено бельо се изпречиха на пътя му. Тя чакаше със затаен дъх. И най-после… най-после… най-после!… той я докосна.

— Значи не си дошла за това? — промърмори той, когато не намери гащи да му пречат.

Ръката му бе толкова гореща, че соковете на нейното желание сякаш зацвърчаха по нея. Той вкара един пръст и го извади мокър и лепкав. Друг тласък — този път с два пръста — и тя го обля. Тя се движеше така, че той да навлезе дълбоко, колкото позволяват пръстите му, забравила всичко на света освен жаждата да бъде изпълнена, разпъната, обладана от мъжа, когото тя…

— Много ме искаш, нали? — изръмжа той в ухото й, адски доволен от съвсем очевидния факт. Извади ръката си и я обърса о гърдата й, за да й покаже.

— Така ужасно те искам, че ще умра, ако не ме обладаеш!

Той облиза соковете й и изохка гърлено.

В това време полата й падна на пода. Мейс яростно изруга, хвана я за ръцете и я изправи на крака. Тя се олюля пред него, понесена от желанието, с невиждащи очи и суха уста. Той я блъсна към стената, тя залитна напред и се хвана с една ръка за дървените щори, с които бяха закрити прозорците. Притисна я с длан, докато се удари с гърди в стената. С другата ръка разкопча роклята й отзад. С някаква частица от съзнанието си, която още държеше буден здравия й разум, Саранда си спомни, че вратата не е заключена. В бързината, в желанието си той не се бе погрижил за уединението им. Всеки момент някой можеше да влезе.

Почуди се дали той няма да спре. Но когато роклята й падна на пода и ръката му отново се плъзна между краката й, тя разбра, че е късно. Който и да се отбиеше, щеше да ги види. И да искаше, тя вече не можеше да се спре.

— Измъкни се от тази рокля — заповяда той. Гласът му бе едно меко, топло дихание до ухото й.

Тя се подчини и той изрита роклята настрани. Сега тя стоеше с гръб към него, облечена само в един розов корсет. На краката й бяха останали чорапите и обувките.

— А сега разтвори крака за мен.

Тя се разкрачи.

— Още.

Направи го с буза, допряна до стената.

— Ето така — ласкаво каза той. Ръката му я изследваше изотзад. Зацелува я по голото рамо и по гърба. — Боже, та ти си по-хубава, отколкото си представях!

За първи път тя се усмихна, доволна от това, че е способна да събуди звяра у него.

— Защо не спреш да си представяш и не направиш нещо?

Тя полюля бедра, насърчавайки го да я обладае. Сега дишаше ускорено; дъхът изгаряше гърлото й.

— Какво искаш? — настоя той.

— Каквото ми обеща. Влез в мен и ме накарай да крещя.

Каза го, но не вярваше на думите си. Никой мъж до сега не я бе накарвал да загуби контрол и да закрещи на глас. Но той е най-големият любовник в Европа, все пак. Всички казват, карал е графини да крещят в Париж и баронеси — да падат на колене и да го молят в Мадрид. Може би… може би…

За момент дъхът му се смеси с нейния. Дишаше като състезател на старта.

Той я пусна. Чу се слабият шепот на дрехите му. Тя се вкопчи в стената, като че ли можеше да падне, ако направи едно движение. Чак върховете на пръстите й тръпнеха от очакване — също като преди акция. Не можеше да се отърве от представата за размерите му, нямаше търпение да се усети цялата изпълнена от мъж…

Той я сграбчи за бедрата, повдигна я и проникна в нея изотзад. Беше вече мокра. Той удари като шомпол и тя даже извика на глас. Разпери широко ръце, опря ги на стената и се наведе напред. Той я дръпна към себе си, хванал гърдите й с ръце, после отново я отблъсна, търсейки опора. Ръцете му мачкаха зърната й, докато я тласкаше и караше мощни спирали от желание да я пронизват; скоро вече усещаше само глада си за него.

В живота си не си бе представяла нещо толкова възхитително. Притискаше се към него, обгръщаше го, сякаш бе родена за този момент. Бе толкова съзвучна с всеки негов тласък, че нервите й и даже кръвта във вените й оживяваха в този ритъм. Той бе проникнал толкова дълбоко в нея — огромен, жаден и безогледен въпреки размерите си, — че контактът с него граничеше с изтезание. Но когато се изтегляше назад, й липсваше — нуждаеше се от мъчението и от последващото приятно облекчение, както от дъха си, прекъсван от всеки мощен тласък.

— Никога не съм виждала такова голямо нещо — каза му тя през рамо.

— И харесва ли ти?

— О, Боже!

Тялото й гореше. В трептящата светлина по нея проблясва шепот. Усещаше потта на гърдите си, под дланите му. Пресегна се назад и го докосна с пръсти; усети изваяната стомана да бие навътре-навън.

— Но те предупреждавам — каза задъхано тя, сякаш още се боричкаше с него, — че никой мъж досега не ме е накарал да загубя контрол.

Мейс спря за миг. Предупреждението го предизвика, разпали свирепия порив да я победи. Той спусна едната си ръка надолу, намери триъгълника, покрит с къдрави косми и пропит със соковете й, топъл, отворен, пулсиращ от желание. Пръстите му влязоха в майсторски ритъм и я поведоха към върха. Дъхът му галеше ухото й. Започна да й шепне — горещи, безсмислени думи, толкова главозамайващи, че устата й пресъхна. Тя въздъхна гласно и щеше да изкрещи от възбуда, но другата му ръка затвори устата й и я накара да замълчи. После изръмжа пресипнало:

— Вкуси ме.

И вкара пръсти в устата й.

— Така — прошепна той. — Отдай ми себе си. Дай ми това, което не си дала на друг мъж. Обърни се към мен. Така, скъпа. Бъди моя… моя, само този единствен път.

Отдадена напълно, тя ги облиза, смукна ги и вкуси собствената си страст.

Тя загуби контрол. Захапала ръката му, се предаде на тръпките, които я разтърсиха, понесоха я към върха и само след миг усилиха глада й и я направиха по-настървена отпреди.

— Така е добре — промърмори той. — Покажи колко ме искаш.

Саранда наистина го искаше. Боже, как го искаше! Сякаш досега не бе искала нищо и никого. Той й се наслаждаваше, поглъщаше я, всмукваше я в себе си и не оставяше нищо освен глада й. Забрави за всичко и експлодира под него, ослепена от спазмите на невероятното удоволствие, което я пронизваше и я караше да се моли никога да не свършва.

Те още не бяха затихнали напълно, когато той излезе от нея, обърна я към себе си и целуна по меките, пресъхнали устни. Повдигна я и тя се видя принудена да обвие крака около него. Доближи се до нея и се отърка о влагата й, преди да влезе отново в нея. Сега се движеше, решен да задоволи лудото си желание. Блъсна я отново до стената толкова свирепо, че тя се притисна до него, за да не я смачка като парцалена кукла. Както я целуваше дълбоко, той блъскаше, разцепваше я на две, караше я да охка на глас. Зави й се свят, когато вкара език в устата й и задуши с устните й своя вик на облекчение.

За момент се притискаха един о друг, мокри от пот. Сърцата им постепенно забавиха бесния си ритъм. Както я държеше, той посегна и прокара ръка по лицето й като слепец. После се изплъзна от нея и зарови лице в гърдите й.

— О, боже — изохка той, прегърна я и целуна мокрото й рамо. Устата му се движеше благоговейно по гърдите и по закръглеността на корема й, проникна в пъпа й. Като умиращ, молещ за вода, той ближеше потта й, пиеше от плътта й. — Велики Боже!

Никога в живота си не се бе чувствала толкова сита и задоволена. Това беше едно главозамайващо откритие. Бяха направили сделка. Страст за страст. Безгрижно препускане, родено от любопитството, един майстор разкрива на друг тайните на занаята си. Ни повече, ни по-малко.

Само че тя се чувстваше вече част от него — толкова силно, че не можеше да се откъсне от прегръдката му. Искаше цял живот да остане така, прислонена към мократа му глава, притискайки го до гърдите си. Никой мъж досега не я бе вълнувал толкова дълбоко. Никой не бе я накарал да се чувства толкова пълнокръвна.

Сетне истината я раздруса здраво. Това не стигаше.