Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (2)

1

Внезапно тълпата се раздели на две и… ето го и него! Бат Мастърсън^[1], гордостта на Канзаската граница, стоеше сред плюшената гостна на нюйоркския дворец.

Зрелището бе нелепо. Богаташкият елит на Ню Йорк, лъскавите фракове и натежалите от бижута вечерни рокли го бяха наобиколили като кученца, които се боричкат за някоя кост. Саранда знаеше, че е в крайно рисковано положение, което изисква от нея да бъде незабележима и проницателна и да мисли бързо — само така можеше да предотврати всяка неприятност. Но тези качества й бяха присъщи по природа. А опасността я възбуждаше не по-малко от предизвикателството.

Тя не допускаше този тъй желан гост да я пропъди нарочно. Но кой можеше да каже какво ще се изплъзне от устата му, когато я познае? В края на краищата, в този град той единствен знаеше коя е тя.

Неговата привлекателност бе неукротима и дръзка. Такъв го бе запомнила. Може би годините го бяха направили по-красив, защото вече не изглеждаше такова момче. С две години по-млад от нейните двадесет и пет, той продължаваше да излъчва онази дяволитост на Хък Фин, която го бе направила любимец на границата. Носеше същия къс черен перчем, сресан на крив път, и гъстите, но спретнато подстригани мустаци. Челото му си бе все така високо, а бузите — все така хлътнали. Беше среден на ръст, строен, но усилията по границата бяха направили тялото му жилаво. Открай време придирчив към външността си, той се обличаше съгласно странните си разбирания за франт. Но сега бе туширал доста образа си; бе изоставил ярките цветове и мексиканския шарф. Гардеробът му бе пълен с тях преди две години, когато се запозна с него. Заместил ги бе с черен костюм на предприемач. Изглеждаше някак тромаво сред блясъка на нюйоркското общество — сякаш не беше мъжът, който можеше с една ръка да помете пълна кръчма пияни каубои някоя събота вечер.

Все тъй носи бастуна с позлатената дръжка, забеляза тя. Най-напред се подпираше на него, след като го простреляха в едно сбиване за някакво момиче в една кръчма. Сега бе станал символ — като всичко останало. Никой не можеше да размахва бастун като Бат. Но тя бе забравила оня студен, прицелващ се поглед на светлосивите му очи. Той можеше да предизвика трепет у всяка жена или, блеснал като стомана, да накара сърцата на най-грубите мъже да примрат.

Погледна я с безстрастното одобрение, с което би дарил всяка хубава жена. За момент изглеждаше, че не я е познал. Но след миг лицето му се промени. Учудване смекчи чертите му и той пристъпи импулсивно към нея.

— Саранд…

— Сара — поправи го тя със съвършен средноатлантически американски акцент, който изобщо не бе неин. — Сара Вурс, господин Мастърсън — повтори тя; искаше той да схване намека.

Той я разгледа за момент. Не беше съвсем сигурен. Тя винаги е била хамелеон, два пъти не изглеждаше по един и същ начин, освен ако не искаше да го направи нарочно. Никога не бе познавал такава жена. Тя владееше забележителната способност да се превръща в каквото пожелае. Можеше да стане най-очарователната жена на някой купон или да изчезне в тълпата със същата лекота. Сякаш менеше цвета на кожата си според облеклото. Очите й изглеждаха понякога сини, друг път — сиви или даже зелени, в зависимост от целта, която преследваше. На дарбата й да става невидима пречеше само тази сребристоруса коса. Цветът й бе тъй бляскаво уникален, че се налагаше да носи перука, когато искаше да скрие самоличността си. Лицето й бе от онези, които би желал да гледа през цялото време. То се променяше като планински връх, чиято красота и цветове се менят с движението на светлината.

Сега бе облечена в златисто и приличаше на нещо, за което конквистадорите биха се сражавали и умирали. Чертите й изглеждаха променени, лицето й като че ли бе по-широко, отколкото си го спомняше — без съмнение резултат от майсторски грим. Но косата й си беше нейната, с цвят на лунна светлина; меки къдрици украсяваха млечнобелия сатен на голите й рамене. Очите й изглеждаха тъмни, загадъчно сини, блеснали като в прикрита усмивка, като тайна парола, предназначена само за него; гледаше го внимателно какво ще направи. Устните й, толкова съблазнителни както винаги, бяха разтворени в усмивка от типа „ела ме изяж“; белите й зъби блестяха като игриво предизвикателство към него. Всичко по нея бе като на истинска аристократка, за каквато тя без съмнение се представяше. Но не можеше — или не си беше дала труд — да прикрие пленителната си чувствена женственост, която смекчаваше вътрешния й огън и решителността й. Тя създаваше впечатление на сочна, охотно предлагана плът, макар в същото време да бе недостъпна. Като подарък, който човек може да отвори само ако е доказал, че го заслужава.

Той можеше да направи само едно: да внимава да не я грабне в прегръдката си и да не изкрещи от радост, както умеят само на Запад. Но държанието й… и ръкавицата, която очевидно му бе хвърлила, го държаха на почетно разстояние.

— Не сме ли се срещали по-рано? — подразни я той. Изпитваше я; искаше да види дали ще трепне пред публиката.

Тя не почака и миг.

— Не мисля, господин Мастърсън. Щях да запомня мъж с вашата… репутация.

Устните й, произнесли тези думи, ги направиха да прозвучат така, сякаш неговата репутация е изтъкана от приключения, в които тя не би и сънувала да участва. Но той я познаваше добре и схвана тънкия намек. Саранда знаеше: на славата на Бат като непобедим юрист може да се вярва точно колкото тя беше почитаемата Сара Вурс. Но той имаше и друга, по-заслужена репутация — че остава лоялен към приятелите си и ги закриля, без да се интересува от коя страна на законовата барикада стоят в момента. С мекия, влажен блясък на очите си тя му каза, че разчита на неговата помощ в този момент.

— Но кажете ми, господин Мастърсън, — продължи игриво тя — как ви харесва Ню Йорк?

— Харесвам го много, госпожице… Мурс, нали? — Той вдигна вежда и й върна предизвикателството.

— Вурс, господин Мастърсън — поправи го тя с разбираща усмивка. — Холандско име.

— Ами… много приятно… и неочаквано.

— Така ли? Пък аз си мислех, че човек с вашия огромен опит ще да се е научил да очаква неочакваното.

— Поканата да дойда в Ню Йорк бе съвсем неочаквана. Винаги съм искал да бъда в този град… — Нещо му дойде наум и той впери поглед в нея. — Кажете, вашето присъствие тук няма нищо общо с моето, нали?

Всички наоколо ги гледаха. Тя бе най-красивата жена на вечерта, а той — почетният гост. Съзнавайки това, тя му хвърли свенлива, женствена усмивка (която съвсем не беше нейна) и се изчерви по оня очарователен начин, по който дамите в моден Ню Йорк се преструваха, че не флиртуват с хубавите мъже.

— Какво общо би могло да има, господин Мастърсън? Не ставайте глупав! Какво влияние бих могла да имам върху вестник „Глоуб“?

Което значеше, че цялата история е устроена от нея. Това бе смайващо разкритие. „Ню Йорк Глоуб“ бе един от най-влиятелните вестници в страната. Когато му телефонираха в Додж-сити с предложение да посети Ню Йорк за една седмица, като му платят всички разходи и огромен хонорар, срещу специално интервю за приключенията му по границата, той бе поласкан. Разбираемо. И съвсем мъничко объркан. Славата му не се простираше по-далеч от Канзас и някои райони на Тексас и Колорадо. Не можеше да си представи как им е дошло наум да го потърсят. Но той си беше авантюрист и нямаше намерение да откаже на толкова изгодно предложение.

Сега всичко си дойде на мястото. Или поне му стана ясно защо са го повикали. И макар гордостта му да бе накърнена от истината, новата среща със Саранда бе повече от компенсация.

Но как бе уредила тя пристигането му тук? И с каква цел?

— Там, откъдето идвам — каза провлечено той, питайки се дали е възможно до пробие бронята — не винаги можете да кажете кой има влияние и кой няма. Хората си сменят имената като ризи. В Додж хората си сменят самоличността толкова често, че всички имена се приемат като фалшиви. Стана така, че даже не питаме никого как се казва. Просто казваме: „Как искате да ви наричат?“

— Настина ли? Додж сигурно е опасно място — с толкова много разбойници, които дебнат.

— Опасно ли, госпожо? — Той се ухили; спомни си някои от прославените й лудории в Додж. — Мисля си, че жена като вас би се справила.

— Жена като мен ли, господин Мастърсън? Оставена на милостта на всичките ония главорези…?

— Като правило мъжете на границата уважават жените. Аз даже познавах една-две, които използваха този факт в своя полза.

Колко още мога да продължа така, чудеше се той, без тя да се загърчи?

— Една от тях — каква красавица беше само! — бе най-добрата в бизнеса. Бе толкова известна в подземния свят, че самото й име навяваше страхопочитание в сърцата им. Тя въртеше всичките грубияни от Додж около малкото си пръстче.

— Абсолютен скандал! Трябва да ни разкажете за нея. Наистина ли беше най-добра от всички, които познавате?

Погледът му срещна одобрително нейния. Той каза тихо:

— Нещо повече.

— И какво стана с нея? — провокира го самоотвержено и безстрашно тя; чак дъхът му спря.

Той осъзна отново, че всички тези хора наоколо слушат с настървение всяка негова дума и нищо не пропускат. Огледа пищната обстановка, почуди се какво дири тук и отговори искрено:

— Това е нещо, което бих искал да узная, мила госпожице.