Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (25)

26

Първото предизвикателство, което отправи Мейс, бе да освободи коларите и да съобщи на момичетата, че ще трябва да карат сами.

— Ние ли? — извикаха те.

— Да караме тези фургони?

— Ами да, миличка, така изглежда.

— Но… ние не правим такива неща! — информира го Люси.

Саранда знаеше на какво са способни момичетата и на какво не са — колкото по-малко хора около тях знаеха кои са всъщност, толкова по-добре. Дори четирите девойки да се досещаха, двамата с Мейс можеха да се справят. Но с още трима мъже наоколо, кой знае на какви опасности щяха да се изложат? Подозрението, което щеше да събуди този ход, си заслужаваше, тъй като им гарантираше още по-голяма сигурност.

И така, те поеха по моста — с трите ярко оцветени фургона, зад който бяха вързани по две понита — и тръгнаха на юг.

Саранда беше освободена от задължението да кара — факт, който накара момичетата да се отдръпнат от нея. Тя се возеше в първия фургон, който бавно, с друсане, прекосяваше равнините.

Караха така до залез слънце, когато отбиха и си направиха лагер. Саранда се чувстваше скована от целодневното возене във фургона, а момичетата се оплакваха от болки в раменете след държането на поводите. Въпреки това обаче оплакванията им не бяха толкова големи колкото в началото. През целия ден Мейс седя до всяко едно от момичетата, които караха, като даваше предложения и се опитваше да ги спечели на своя страна. Преди да тръгнат от Додж, им купи по един чифт меки ръкавици от ярешка кожа, за да предпазват ръцете си. Това естествено ги трогна и омилостиви.

Докато другите жени започваха да вечерят, Летящата гълъбица тръгна след Мейс, който се отдалечи в равнината. Саранда го наблюдаваше как говори с нея и забеляза как тя движи тялото си и го съблазнява. От позата му Саранда виждаше, че той се забавлява, но се чудеше колко ли ще издържи срещу подобно отявлено предлагане. Индианката беше мургава красавица, страстна, екзотична — всичко, което Саранда не беше.

Докато ги наблюдаваше, индианката започна да демонстрирана Мейс уменията си. Нямаше съмнение, че е талантлива. Гъвкава като пума, тя умееше да се извива в пози, които изглеждаха невъзможни, и да балансира по различен начин, преди да изпълни преобръщанията във въздуха. Мейс я наблюдава известно време, сетне с мърдащи устни я хвана за талията. Болката в сърцето на Саранда бе толкова остра, че се наложи да притисне гърдите си с ръка. Изпълни я злоба и ярост, докато гледаше как ръцете на Мейс се движат по стругованото тяло на индианката. Той я извиваше, навеждаше я и я повдигаше толкова високо, та да може да го използва като лост, за да добави още едно салто към репертоара си.

Най-лошото беше колко много си подхождаха. И двамата тъмни и високи, с грациозните тела на акробати, те се движеха със завидна грация. С вродения си инстинкт Летящата гълъбица улавяше незабавно идеите на Мейс, като движеше тялото си до неговото по такъв начин, че двамата изглежда танцуваха заедно балет, чиято музика можеха да чуят само те.

Никога през живота си Саранда не бе изпитвала ревност. И въпреки това чувствата й я разяждаха с такава сила, докато наблюдаваше как ръцете му се движат по тялото на тази жена, като си спомняше какво бяха вършили с нейното собствено, че повече не можеше да ги гледа. Като си взе чаша силен чай, тя влезе и се усамоти във фургона.

Когато се стъмни, Мейс дойде и донесе чиния с хляб и боб.

— Вече тренирана ли е достатъчно? — попита Саранда.

Той се ухили, докато слагаше храната пред нея, сетне се отпусна на едно от леглата.

— Какво има? Чувстваш се пренебрегната, така ли?

— Едва ли. Просто размишлявах върху трудностите на работата, с която си се захванал.

— Чисто делова, уверявам те.

— Говори се, че акробатиката й се простира и извън ринга.

— Така ли? — Мейс повдигна вежда. — Заинтригува ме.

Саранда се прокле със закъснение. Спомни си думите на баща си през първите дни на обучението си: „Внимавай да не правиш намеци, които не би искала да останат в умовете им. Често пъти, другият човек дори не е помислял за тази идея. Щом я загнездиш в съзнанието им, не могат да мислят за нищо друго.“ Тя рязко смени темата.

— Накъде сме тръгнали?

Мейс извади карта и й показа.

— Ако поемем направо на изток, по-вероятно ще е да ни разпознаят. Затова реших да ги отклоним от следите. Да тръгнем на юг, като се насочим към по-малките градове през Оклахома, Арканзас и надолу до Ню Орлийнс. Оттам можем да вземем парахода до Ню Йорк и да наваксаме загубеното време. Този маршрут е обиколен, но те няма да очакват да се върнем назад по най-дългия път. Макар несъмнено ще ни отнеме ценно време, може също така да ни помогне да пътуваме безпрепятствено.

Саранда трябваше да се съгласи, че е разумно, макар да се тревожеше за предстоящото изпитание и да бе убедена в противното. Тя обаче му вярваше. Никога преди не се бе връщала назад. Винаги първата й грижа след изпълнението на някаква измама бе да изчезне. В природата й беше да бяга. Изнервяше се, като си мислеше, че ще трябва да се изправи срещу обвинения, които могат да я пратят на бесилката за убийство. Мейс я бе уверил, че ще я избави от подобна съдба. Но откъде да знае, че може да му се довери? Един подозрителен вътрешен глас все я дразнеше: „Ами ако те води към някакъв капан?“

— Ти май всичко си планирал — коментира тя, докато опитваше боба.

Лицето му се озари, докато се канеше да каже нещо самодоволно, но потъна в подозрение.

— Какво съм пропуснал?

— О, просто се чудех какво си измислил за по-практическата част от това начинание. Например за спането.

— Е, за това не съм помислил.

— Имаме три фургона. Единият вече е напълнен до пръсване с жени. От които нито една не ме харесва особено. Фургонът с костюмите е така претъпкан с джунджурии, че в него няма място дори за един човек. Това ни оставя само с още една възможност.

— И каква е тя, принцесо? — попита той с тон, който накара пръстите на краката й да потръпнат.

— Дяволски добре знаеш каква е.

— Допускам, че ще трябва да споделиш този фургон с мен.

— Всъщност аз по-скоро обмислях да спя тук сама.

— И къде би трябвало да спя аз?

— Нощта навън е топла и прекрасна. Смятам, че спането под звездите би те устроило.

Внезапно Мейс стана и се надвеси над нея, като я прониза с внезапното си избухване.

— Не ме устройва. Можеш да спиш в другия край на стаята, ако най-внезапно си станала толкова срамежлива.

— Е, скъпи, ти самият знаеш, че това няма да стане. Естествено, по чисто делови причини. Жените вече показват признаци на ревност. Не бих искала да ме мразят безпричинно, като смятат, че ми се оказва внимание, което се отказва на тях. Ти сега си импресарио и трябва да мислиш за реномето си — додаде тя и му подаде одеяло и възглавница.

— Ти си една безсърдечна курва — промърмори той.

— Казвали са ми го — отвърна Саранда с усмивка.