Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (13)

13

Град Додж.^[1] Като всички хора, живеещи в Ню Йорк, Саранда бе чувала безумните легенди, идващи от този град в Западен Канзас. Пръкнал се от военния пост във форт Додж, той скоро се превърнал в прочут лагер на ловци на бизони, където кожите на убитите животни се купуват и продават с хиляди. Фургоните на търговците тръгваха от Додж и разкарваха стоката по всички фортове, ферми и лагери на двеста мили в диаметър. Но градът се появи на картата благодарение на говедата и на говедарите. Стотици хиляди глави пасяха на стада около прашните пътища към Тексас и биваха прекарвани на изток до железницата или до Огалала.

Надлъж и нашир се носеха легенди за тексаските каубои, които обикнали много този град, за стрелба по улиците, за убийства и набързо претупани погребения на покрития с мрачна слава Бут хил. Още се предаваха от уста на уста страшни истории с индианци. Додж се бе прославил като най-порочния град в Америка, където мъжете се забавляват с леки жени в седемнайсет кръчми, три танцувални заведения и най-различни бордеи. И населението на града брои едва хиляда души. А измамниците, грабителите на банки и въоръжените мъже са нещо обикновено — като скакалците из равните земи наоколо.

Саранда бе живяла в Канзас по времето, когато Бат още беше ловец на бизони и разузнавач в армията, но Додж изобщо не й правеше впечатление. По онова време Уичито^[2] бе див град в Канзас, град на вълната. Там беше щабът й, преди да замине с Бат за Суитуотър, Тексас. Там се запозна с Уайът Ърп^[3], който бе началник на полицията по онова време. Заедно с Елсуърт, Хейз сити и Абълийн, Уичито се славеше като най-неудържимия град на Щатите, но очевидно тези проблясъци на славата са били само прелюдии към порочността на Додж. Когато сравнявал градовете, известни с говедовъдство, един вестник в Канзас напечатал следното заглавие:

ДОДЖ СИТИ. СВЪРТАЛИЩЕ НА КРАДЦИ И НА ПРЕРЯЗАНИ ГЪРЛА

ЦЕЛИЯТ ГРАД СЕ Е СЪЮЗИЛ ДА ОГРАБИ НЕПОДОЗИРАЩИЯ НОВОДОШЪЛ

Саранда знаеше, че вестниците обикновено преувеличават. Но ако Додж е по-див от Уичито, не са преувеличили кой знае колко.

Тя сгъна вестника, който четеше, и започна да си вее с него. Във влака беше душно и вонеше на нечисти тела и на брилянтин. Бе облечена в обикновен пътнически костюм и шапка с пясъчен цвят, които трябваше да я направят незабележима при пътуванията й от град на град. Сивокафява перука скриваше блясъка на сребристата й коса. В тази горещина тя й тежеше и я притесняваше. Беше прекалено горещо, за да се държат прозорците затворени, и прекалено прашно, за да се отворят. Всички пътници се мъчеха, вееха си и се оплакваха от потискащата горещина.

Никога не бе допускала, че ще й се наложи да се върне. Западът никога не я бе привличал въпреки богатите възможности да практикува занаята си. Прахът, горещината и недодяланите мъже й напомняха за гладните години по лондонските улици. За миризмата на бедността и на отчаянието. За многото хора, бягащи от закона.

Пътуването й даде възможност да търси Блакууд, като претършува всички кътчета, в които обитаваха измамници. Когато научи, че е в Ню Йорк, тя тръгна за там с много надежди и висок дух. Но всичко се бе променило. Това вече не беше нито игра, нито просто приключение. Изведнъж бе станало реалност. По нейна вина бяха убити двама благородни мъже, които я бяха обичали, а тя се бе заклела да ги пази. Връщането към равнините на Запада й показа какъв тежък провал е претърпяла.

Затвори очи. Ритмичното потракване на влака би трябвало да я поуспокои. Но в момента нищо не бе в състояние да й помогне. Три месеца след бягството й от Ню Йорк законът я преследваше неотстъпно. Платени агенти, хората на Пинкъртън и федералната полиция бяха решени да я изправят пред съда и да получат наградата.

Пътуването на запад не беше лесно. Всеки град, в който се отбиваше, й носеше нови изпитания. Нямаше минута почивка, нямаше място, където да се почувства в безопасност. Не й остана даже време да жали за двамата Ван Слайк. Трябваше да мени посоките, да се връща назад, да тръгва на север, когато искаше да отива на запад, само и само да заблуди преследвачите си. Качваше се на дилижанси, яздеше коне, даже се опита да се договаря за участие в една ловна експедиция, а това не беше лесна работа в страна, населена с упорити мъже — опитваше се да направи пътя си непредсказуем. Но — каквото и да правеше или накъдето и да тръгваше — на моменти бе толкова близо до залавянето, че започна да се чуди дали някой не чете мислите й.

Влакът забави ход, лъкатушейки между стада от блеещи дългороги говеда, пазени от опърпани каубои, и навлезе в града. През стъклото се виждаха ужасни купчини бели кости, струпани покрай линиите.

Пътниците от нейния вагон опънаха шии, някои даже се изправиха, за да хвърлят поглед на прословутия Додж сити. Някакъв голобрад младок подсвирна:

— Бут хил ряпа да яде! Тези тук изхвърлят умрелите край пътя!

Господата отзад се позасмяха. Един от тях се наведе вежливо напред и обясни:

— Това са бизонски кости, моето момче. Тукашните разбойници действат малко по-добре.

Железопътната линия бе успоредна на главната улица. Саранда си спомни, че тя се казва Фрънт стрийт. За две години градът не себе променил много. Отдясно се редяха дървени сгради; повечето от тях бяха кръчми. На перона се беше събрала цяла тълпа. През града минаваше само по един влак от Изток на ден и пристигането му продължаваше да бъде събитие. Повечето от жителите излизаха да го посрещнат.

На малкия перон се бяха струпали най-разнообразни наперени персони. Тексасци с високи шапки се бяха смесили с търговци в колосани ризи, ловци на бизони в окървавени кожени бричове и умерено изтънчени комарджии с напомадени коси, грижливо поддържани мустаци, диаманти и копринени цилиндри. Касапи подкарваха фургоните си с плющене на камшиците и гръмки викове, за малко не повличайки пешеходците от тротоарите. Граничари, скаути, мулетари, железничари и въоръжени мъже впериха очи да видят кой слиза от влака.

Малкото жени бяха облечени в оксфорд и евтини басми, но повечето изглеждаха като уморени проститутки или вариететни артистки. Навсякъде имаше прах и дрехите на всички изглеждаха като напудрени.

Саранда слезе от влака и се гмурна в лятната карнавална атмосфера; питаше се как ще я използва в своя полза.

Първата й работа бе да намери Бат. В шерифството й казаха, че бил навън, но ще се върне до вечерта. Не му остави съобщение. С онези обявления „Издирва се“, дето бяха наводнили цялата страна, някой запален заместник можеше да телеграфира в Ню Йорк, преди Бат да се е върнал.

Втората задача бе да си съчини легенда. Знаеше от опит, че често най-добро скривалище се оказват най-оживените места. Който и да я търси, ще занича по тъмните ъгли, далеч от силите на закона. Те никога не биха очаквали откритото й появяване в града. Благодарение на щедростта на Джаксън куфарът й беше пълен с възможно най-скъпи дрехи. Но такова облекло би изглеждало съмнително, ако легендата й не му съответства. Саранда реши да ги използва и облече най-фините нюйоркски дрехи, нагласи добре кафявата перука, нахлупи отгоре шапка, с която само жена с много високо самочувствие би посмяла да се покаже, сложи на носа си очила с телени рамки, влезе в хотел „Додж хаус“ и обяви със звънлив британски акцент, че е графиня Линдърфилд.

— Г-графиня? — заекна собственикът. — Но ние никога не сме имали… е, имали сме всякакви гости, не ме разбирайте криво. Президентът Хейз идва миналата година. Не слезе от влака, но все пак мина оттук. Но досега не са ни гостували членове на кралското семейство.

Тя не се потруди да го поправя. Вторачена в написаната на ръка бележка, която обещаваше „да сменяме чаршафите всеки десет дни независимо от това дали има нужда“, тя реши, че от измамата ще има полза. Щом я вземат за член на кралското семейство, може и да благоволят да й осигурят чисти чаршафи.

„Додж хаус“ бе най-добрият хотел в града. Като другите сгради по Фрънт стрийт, той бе дълга, тясна, груба дървена постройка с островръх покрив. Гордееше се с двата си етажа. Входът бе украсен с портик, а пред горния етаж минаваше балкон. Сградата опираше до билярдна зала. Господин Кокс, един от собствениците, се хвалеше, че хотелът има двайсет и осем стаи, ресторант и бар и може да даде подслон на деветдесет души. Пътувала из Запада повече, отколкото искаше да си спомня, Саранда бе свикнала на такива хвалби.

През следващите няколко часа тя изследва града, чете вестници, поинтересува се от всичко, свързано с околностите. „Додж хаус“ бе препълнен с говежди барони и бизнесмени. Всички те разхвалиха повече от усърдно заслугите на града пред тази титулувана, макар и малко старомодна англичанка. Към нея се отнасяха с най-голяма почтителност и тромава галантност. Можеше без усилие да преживее от поканите за вечеря, получени само за един час.

Но това щеше да бъде скъпо удоволствие, ако продължеше да се преструва на аристократка. Парите, получени от гривните, бяха на привършване. Оставаха й само петдесет долара. Така че докато разглеждаше града, тя започна да съставя план как най-добре да припечели за издръжката си.

Додж бе малко градче. Състоеше се от шест главни улици, ориентирани от изток на запад. Пресичаха ги други четири, Фрънт стрийт гледаше към железопътната линия. На площада между Фрънт стрийт и Бридж стрийт бяха струпани главните бизнеси в града. Улиците не бяха нещо повече от широки, мръсни пътеки, от които във въздуха постоянно се вдигаше прах. Тъй като повечето от сградите бяха дървени, на равни интервали бяха поставени варели с вода за гасене в случай на пожар.

Железопътните линии бяха известни като Предела. На север от Предела огнестрелното оръжие бе забранено; изискваше се — поне на теория — да бъде оставяно на специални рафтове в хотелите, кошарите, игралните домове и кръчмите. Първото нещо, което човек, идващ в града от запад, можеше да види, бе грубо надраскан на ръка надпис, който гласеше:

Отдолу друг надпис предлагаше:

На юг от Предела положението бе съвсем различно. Докато северно от него законът се прилагаше все пак при нужда, в южната част това се случваше рядко. Там публичните домове, дансингите, вариетета и кръчмите бяха пълни денонощно с пияни каубои, които стреляха по улиците и се клатушкаха от едно заведение в друго. Търсеха си белята.

Бридж стрийт продължаваше на юг до платения мост над ромолящата река Арканзас. Още по на юг говедари пасяха стадата си в очакване да ги поведат на изток или ги угояваха, за да продължат пътя си на север. В североизточния край на града се издигаше стръмен гол хълм, нашарен с импровизирани гробове — Бут хил. От него бяха взели името си всички подобни гробища за мъже извън закона. Вместо „застрелян“ епитафиите използваха евфемизми като „убит от гръмотевица“ или „твърде много железа в огъня“.

Ако си беше мислила, че ще е трудно да издири местната шайка измамници, не бе на прав път. Повечето от тях си въртяха занаята под формата на витринни игрички по дървените тротоари на Фрънт стрийт. Разполагаха там стъклени кутии с фалшиви бижута и разни дреболии с надеждата да подлъжат новодошлите младоци. След месец наред, прекарвани по осемнайсет часа на ден върху седлото, изстрадали от оскъдното снабдяване, от капризите на времето и от разни злополуки по безкрайния път от Тексас, каубоите пристигаха в Додж, готови да прахосат спечелените с тежък труд заплати в едно кратко, но запомнящо се нашествие. Мошениците ги примамваха с бижута, баламосваха ги, че им се предлага най-добрата стока в града. Често се спираха да поиграят на монти^[5] с три карти или на „грах и мида“^[6]. Най-лесното нещо на този свят бе да се поразходиш и да обереш лесно спечелените пари от тези обирджии. Но Саранда не знаеше каква помощ още ще й трябва. Реши засега да си трае. Освен това трябваше да поддържа легендата си.

Съвсем скоро й се удаде възможността да припечели. Почака, докато се стъмни, облече обикновена сива рокля, разпусна свободно собствената си коса, измъкна се през задната врата на хотела и се отправи на юг, към Предела. Там видя с очите си суматохата, вдъхновила славата на Додж.

Шумът беше ужасен. В Ню Йорк и в Лондон градският шум звучи като постоянен тътен — трамваите, влаковете, тропотът на конските копита по паважа, свиркането на кръстовищата, виковете на амбулантните търговци по улиците. Нищо необикновено. Тук врявата бе неравномерна и застрашителна. Иззад вратите на кръчмите дрънчеше силна музика. Улиците бяха пълни с тексасци, които се перчеха с арогантността си, решени да покажат на тези канзаски янки, че не дават пет пари за техните северняшки закони и прочее глупости. Яздеха по тротоарите, влизаха на кон в кръчмите, вадеха револверите и поръчваха още пиене. Постоянно се чуваше стрелба — все някой от пришълците стреляше или по лампите, или по огледалата, или по прозорците, или по минувач, изпречил се на пътя му. Изглежда нарочно се мъчеха да дразнят другите граждани, като си проправяха път нагоре-надолу с крясъци, ругатни и заплахи. Саранда подскочи, когато покрай ухото й свирна куршум и уцели някакъв предмет току до нея.

Два-три пъти я грабваха и я завъртаха в пиянски танц; бъркаха я с танцьорка от нощно заведение. Тези мъже бяха прекарали по шест месеца на път, без да видят жена. Смърдяха на алкохол, носеха огнестрелно оръжие и не се притесняваха да го използват. Ситуацията в най-добрия случай беше опасна. Тя веднага си даде сметка, че може да я убият случайно, както прекосява улицата.

Пристигането на Бат Мастърсън я спаси от един особено настойчив каубой. Появата му сред мръсните говедари бе много приятна гледка. За разлика от повечето западняци той държеше на външността си. Мустаците му бяха грижливо подстригани. Под тях се показваше мъничко от горната му устна. Беше във вечерно облекло: черен костюм, бяла риза с колосана яка и тясна вратовръзка. Шапката му бе весело накривена. Накуцваше леко, но свободната му и наперена походка скриваше този недъг. Дръжката на бастуна му блестеше като златна в светлината на газовите лампи.

Всичко започна с една свада. Някакъв каубой, загубил парите си на комар, се разбесня, простреля ръката на собственика и хукна по улицата с размахан пистолет, заплашвайки клиентите, че ще ги изпозастреля, ако парите не му бъдат върнати. Някой изтича за шерифа и Бат довтаса посред бъркотията като ураган. Спокойно размахвайки бастуна си като тояга, той се приближи до грубиянина и му заговори с твърд, но странно успокояващ глас, както се говори на уплашено конче:

— Ще взема тази играчка — имаше пред вид револвера на мъжа. — Може да не си чувал, но нашият закон забранява носенето на огнестрелно оръжие. Тъй като си отскоро в града, този път ти се размина.

Каубоят се огледа смаяно към десетките въоръжени мъже наоколо Възползвал се от разсейването, Бат скочи и яко перна нападателя с бастуна по главата. Той падна в несвяст. Тази прославена хватка се нарича „обизонване“, а автор на термина бе старият познат на Саранда — Уайът Ърп. Това беше неговият уникален начин за усмиряване на затворниците. Само че Бат използваше бастуна си, а Уайът намираше за по-удобна дръжката на колта.

Някакъв мъж дотича и вдигна човека на ръце.

— Занеси го в кафеза — заповяда Бат. — Като се съвземе, глоби го. И съобщи на доктора, че му се отваря работа.

Тръгна си. Бъркотията наоколо не се беше променила и с една йота.

Саранда не му се обади. Предпочиташе да го види на четири очи. Но използва суматохата, за да се изскубне от хватката на каубоя и да избяга към задната улица. Там бе малко по-спокойно. Зрелището, което представляваха дивите тексасци, я убеди, че не трябва да има нищо общо с тях — поне нощем. Пък и отникъде не можеше да разчита на помощ. Реши засега да потърси някоя по-лесна жертва, може би някой търговец, който да се съжали над една самотна жена и да не е толкова пиян, че да я закача.

Видя подобен мъж да излиза от близкия публичен дом. Доволният израз на лицето му даваше надежда, че може би е достатъчно добре разположен, за да прояви щедрост. Саранда бръкна под полите си, откачи една евтина камея от фустата си, придаде си паникьосан вид и се втурна към господина, като викаше задъхано с новопридобития си канзаски акцент, репетиран цял следобед насаме:

— Господине! О, благодаря на Бога, че срещам човек! Ужасно се нуждая от помощ, а не зная към кого да се обърна!

Човекът се стресна, когато тя докосна ръката му, но при вида на разплаканото й лице чертите му се поотпуснаха.

— Какво има, скъпа?

— Току-що убиха брат ми — изхълца тя. — Нагоре по улицата. Сигурно сте чули изстрелите.

— Е, скъпа, искам да кажа… — И в момента се стреляше. Тук стрелбата бе като скрибуцането на трамваите в Ню Йорк.

— Разбира се, колко съм глупава! Не мога да мисля ясно. Вие разбирате. Той бе единственият ми жив роднина. Дойдох чак от Топика^[7] да се видим, след като ми писа, че ще кара стадата насам. И сега, някакво глупаво недоразумение и той… той е мъртъв! А аз нямам с какво да си купя билет за влака до дома!

Тя отпусна доверчиво глава на рамото му, а той започна да рови по джобовете си за кърпичка.

— Млада госпожице, не зная какво мога да направя за вас…

— О, благодаря ви — бързо каза тя, изпреварвайки предложението му. — На този свят ми остана само това — камеята на мама. — Повдигна я от шията си. — Не зная как ще се разделя с нея, но трябва да закарам брат си у дома, нали? Ако бихте могли да я купите, много ще ми помогнете. — Тя се приближи и погали мускулите на ръката му под сакото в израз на несъзнателна молба. — Ще ви бъда ужасно благодарна, само ми помогнете. Аз просто… — разплака се отново. — Аз просто не зная какво друго мога да направя.

Той намери кърпичката и се опита непохватно да попие сълзите й. Тъй като не предложи пари, тя се разплака още по-силно. Проститутки в различни етапи на разсъбличането занадничаха от прозорците.

Човекът започна да си дава сметка, че тяхната сцена ще направи по-силно впечатление от всяка стрелба.

— Хайде, скъпа, моля ви, не плачете. Колко искате за тази огърлица?

— Петдесет долара ще ми помогнат много. Ще мога да закарам брат си…

— Петдесет долара! — Саранда започна да вие. — Да, да. Хайде, ето. Петдесет, нали така казахте?

Тя се раздели трепереща с герданчето.

— Ще го пазите, нали? Само то ми остана от любимата ми майка! — Изхълца за последен път, обърна се и хукна по една пътека, като че ли всичко това бе твърде много, за да го понесе.

Малко по-нататък, докато напъхваше парите в пазвата си, тя се стресна от внезапно блеснала светлина. Някой драсна клечка кибрит о стената. В сянката стоеше мъж с нахлупена над лицето шапка; обърна се настрани, докато си палеше цигарата.

— Да имате още някоя камея? — каза той тихо, с много нисък глас. — Бих помогнал с радост на само девойче в беда.

Той се обърна към нея и сърцето й спря. Светлината се отрази на лицето му само за миг, преди да размаха клечката и да я угаси. Мигът стигна, за да разпознае Блакууд и да улови самодоволната му усмивка.