Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (29)

30

Колкото повече приближаваха до границата с щата Арканзас, толкова нарастваше недоволството. За да заместят номера с понитата, Мейс и Саранда, облечена като циганка, излизаха пред публиката и четяха мисли. Не се налагаше Мейс да учи Саранда как се прави това. Тя го умееше от шестгодишна възраст.

Изненадващото беше колко добре работеха заедно. Щом веднъж го решиха, нямаше повече нито съмнения, нито недоволство. Думите се лееха помежду им като поезия. Забравяха за публиката, втренчени един в друг, давайки си взаимно сили. Саранда никога не бе работила толкова добре с друг човек. Дори баща й, когото смяташе за най-добрия в този бизнес, не можеше да стъпи на малкото пръстче на Мейс Блакууд. Вълнението ги разпалваше, размяната на думи ги възбуждаше като любовна игра. Беше тъй напрегнато и вълнуващо, сякаш правеха любов на обществено място.

И не само те го усещаха. Номерът имаше бурен успех. Тази нощ спечелиха повече пари от всякога. След представлението се бе наредила дълга опашка от хора, които чакаха за гадаене. Близначките, лишени от половината си жизненост, както и Летящата гълъбица, усещаща ставащото между Мейс и Саранда, се мусеха и оплакваха, че той я лансира за тяхна сметка.

— Бас ловя, че нарочно се отърва от конете ни — обвини го Аби, — та да може тя да заеме нашето място!

Но неприятностите на Мейс едва започваха. След представлението една полудяла от тревога майка се спусна към него с новината, че малкият й син е изчезнал. Саранда не се виждаше никаква и другите сформираха група, за да претърсят околността. След половин час майката плачеше безпомощно и Мейс нареди на момичетата да останат при нея, докато той претърси по-основно района.

От претърсването нищо не излезе. Най-накрая той реши да провери във фургоните. Първите два бяха празни. Но във фургона на Саранда мъждукаше слаба светлина. Той изкачи стълбите, отвори вратата и спря стъписан.

Седнала на пода с гръб към вратата, Саранда люлееше в ръцете си четиригодишното момченце. До тях на пода гореше една-единствена свещ и хвърляше колеблива светлина. Но това, което го смая, бе гласът на Саранда. Като люлееше детето и гледаше с невиждащ поглед пред себе си, тя пееше приспивна песничка толкова нежно, с толкова любов, че едва не разби сърцето му. Мейс трябваше да стисне дръжката на вратата, за да се успокои.

Докато пееше, Саранда несъзнателно навеждаше глава и целуваше детето по тъмната коса. Устните й се задържаха върху лъскавите къдрици, сякаш не можеше да ги откъсне оттам. Саранда представляваше олицетворение на майчината любов до такава степен, че Мейс, почувствал се като натрапник, понечи да излезе.

Със замъгленото си съзнание Саранда усети как фургонът помръдва. Тя се обърна и го видя застанал там, с вперени в нея насълзени очи. Лицето му бе толкова съсипано, че за миг тя помисли, че гледа в огледало. Една част от съзнанието й й нашепваше защо той е тук. Но Саранда бе така потопена в спомените, че в този момент не можеше да ги различи от реалността Като стана непохватно с детето на ръце, тя го целуна за последен път и го подаде на Мейс.

— Вземи го — каза тя едва-едва. — Не мога да се грижа за него.

Разтревожен, Мейс взе детето.

Момчето погледна първо единия, после другия.

— Защо плаче тази жена? — попита то.

Саранда не бе усетила, че по лицето й се стичат сълзи. Като вдигна ръка нагоре, тя се обърна и опря глава на горната койка.

— Плаче, защото те харесва — каза му Мейс.

— Харесва ми как пее.

— И на мен. Ела, тигърче. Ще те заведа при майка ти.

Стените на фургона сякаш се надвесиха над Саранда в настъпилата тишина, след като Мейс и детето излязоха. Ужасяващият спомен я връхлетя отново. Така се чувстваше, когато се върна в леденостудената стая, при плъховете и гадните миризми, без детето си. Празната, болезнена самота и чувството, че е постъпила правилно. Осъзнаването, че не може да стори нищо друго. Разкъсващата вина от познанието за студенината в собственото й сърце.

Тя се втурна навън и отиде да се скрие в шатрата си. Той ще се върне. Ще я открие. И какво ще му каже? Как би могла да каже на когото и да е, че е предизвикала смъртта на собственото си дете?

Мейс я откри по-късно, след като върна детето на истеричната му майка. Саранда стоеше до малката си масичка за гадаене и я гледаше втренчено. Когато вдигна очи и го видя, се обърна. Раменете й се разтърсиха от ридания.

Мейс бавно се приближи към нея.

— Саранда — прошепна той.

Той сложи ръце на раменете й. Докосването беше сърдечно, успокояващо. Накара я да се почувства още по-самотна.

Той я обърна, като повдигна главата й, за да го погледне. Бавно, безкрайно внимателно, избърса сълзите й с опакото на ръката си. Като го погледна, тя съзря такова съчувствие, такава симпатия в очите му, че отново се разрида.

— Разкажи ми — подкани я той.

Тя го бе държала в тайна толкова дълго. Думите горяха в съзнанието й, направо ги усещаше върху езика си. Но поклати глава. Как можеше да разкаже точно на него?

— Би ли направил нещо за мен? — попита тихо тя.

— Всичко.

— Целуни ме. Накарай ме да забравя онова, спомена за което не мога да понеса.

Мейс се замисли за миг, сетне пристъпи по-близо към нея и я прегърна. Ръцете му бяха силни и топли. Ръце, в които една жена можеше да се изгуби. Ръце, способни да я опазят от всички тревоги, да я накарат да се чувства сигурна и защитена. Той наведе глава и пое устните й със своите.

За миг Саранда се развълнува от познатото усещане дълбоко в себе си. Главата й се завъртя и тя се нагласи към него, изгубена в удоволствието от целувката. Закле се, че ще забрави всичко и никога повече няма да мисли за това.

Но когато отвори очи, видя лицето на Ланс. Задушаваща се от паника, тя издаде мяукащ гърлен звук и отблъсна Мейс.

— Прости ми — разплака се отново тя. — Не мога да те целуна, без да виждам брат ти.

— Какво общо има той?

— Моля се на Бога никога да не се бе раждал!

— Кажи ми, Саранда. Какво ти е сторил Ланс?

— Не мога, Мейс. Моля те…

Той я притегли към себе си и я прегърна силно.

— Разкажи ми, принцесо.

Обръщението, което някога бе използвал, за да я измъчва, сега звучеше гальовно. Но самосъхранението бе твърде силен инстинкт, за да се преодолее лесно. Страхът, който бе изпитвала цели дванайсет години, отново я обзе. Знаеше какво би си помислил за нея, ако узнае истината. Но знаеше също и това, че не можеше да понесе този негов поглед, защото го обичаше.

По-добре беше да го нарани с нещо тривиално, отколкото напълно да го съсипе.

Саранда се отдръпна.

— Това някакъв нов експеримент ли е? Да опиташ да придумаш някого да стори каквото искаш и този път! Можеш ли да накараш потайната авантюристка да разкрие тъмните тайни на душата си?

Беше го обадила. Той дори не се опита да го скрие. Погледът му прониза сърцето й и тя се засрами. Отново се разплака.

— Извинявай. Толкова се уморих да обиждам хората. Но не умея друго.

Мейс беше безпощаден. Бавно и търпеливо я взе в обятията си и още веднъж я притегли към себе си.

— Разкажи ми — настоя той.

— Ти не искаш да го узнаеш.

— Искам да ти помогна.

— Да ми помогнеш ли? Няма помощ за мен.

Той бе поставил устни върху косата й.

— Каквото и да е то, ще го разбера.

— Да го разбереш ли? — Тя се отдръпна. — Дори аз не го разбирам.

Мейс виждаше, че я обзема истерия. В очите й видя погледа на уловено животно, което рискува да умре, но да се освободи. Той така я разтърси, че сребристата й коса се развя около главата й.

— Разкажи ми.

Саранда се откъсна от него и изкрещя:

— Убих собственото си дете!

Мейс бе толкова шокиран, че дори не се опита да я докосне. Стоеше замръзнал на място и я гледаше така, сякаш не можеше да повярва на това, което чува. Подсъзнателно тя разбра, че той не я гледа както бе очаквала. Имаше нещо по-лично в изуменото му изражение. Но тя не мислеше рационално и думите й се изплъзнаха от устата й.

— Може и да ти разкажа — каза тя с тъничък, сломен глас.

Мейс не помръдна. Не промени изражението си. Просто я чакаше беззвучно да му обясни.

Саранда сложи ръка на очите си и ги покри, докато си спомняше.

— Аз… родих дете на четиринайсет години. Момче. Кръстих го… е, това няма значение, нали? Не беше желано. Изнасилиха ме и то се появи като резултат. През цялата бременност мразех това растящо натрапничество. Не можех да мисля за детето, без да си спомня обстоятелствата, при които го заченах. Родителите ми бяха мъртви. Нямаше към кого да се обърна. Бях толкова потресена от начина, по който умряха, че сякаш не можех да мисля. Струваше ми се, че цялото обучение, което бях получила, е умряло с тях. Не знаех какво да правя.

Саранда вдигна очи към Мейс. Не беше помръднал. Изглеждаше погълнат от мислите си. Той ме намрази, помисли си тя. А и как не? Не бе ли прекарала толкова години в тайна омраза към себе си?

— Родих сама детето в една мръсна стая. Бях успяла да отделя няколко шилинга, за да я наема. Ужасно място. Имах само него. Преди раждането бях успяла да спечеля достатъчно пари за покрив над главите ни. Но после — едно бебе е голяма пречка за измамника. Никой не иска да поеме бремето на чуждо дете. Поне тези мъже, с които си имах работа. Все си мислех за цялата ирония на нещата. Баща ми ме бе възпитал като девойка от аристокрацията. А докъде бях стигнала — просех за храна, за да опазя живота на едно дете, което никога не бях искала… и… и… Саранда не можеше да го изрече.

— И не можех да обичам — додаде тя.

Погледна към Мейс. В очите му се четеше съжаление, което не бе очаквала. То я нарани повече от обвинението, което мислеше, че ще види. Беше срещала този поглед в очите на толкова много хора по лондонските улици. Всички я жалеха, но никой не помагаше.

Саранда въздъхна. Можеше да довърши признанията си.

— Исках да го обичам. Един Господ знае, то беше толкова прекрасно, с черната си къдрава… — Тя сложи ръка на устата си. Спести му каквото можеш. — Направих всичко възможно, за да се грижи за него. Но когато ме погледнеше с онези сини очи, в тях можех само да видя мъжа, който ме изнасили. Детето толкова много приличаше на него. И въпреки това не приличаше, защото беше малко и безпомощно, и се нуждаеше от майчина любов. Опитвах се отново и отново, но не можех да му дам това, от което се нуждаеше.

Саранда отново се разплака. Тя отиде да се облегне на подпората в средата на шатрата.

— Гледах го повече от три години. Всеки ден, когато се събудех, си помислях: „Днес ще е денят, в който ще намеря начин да се оправя. Днес ще разтворя сърцето си за него, без да си спомням омразата към баща му.“ Но така и не успях. След време стана много трудно да го издържам. Обличахме се в дрипи, гладувахме. Не се хранех достатъчно и кърмата ми секна. По цяла нощ детето плачеше от глад. Чувствах как съм се провалила напълно. Всяка крава в полето можеше да роди и да отгледа малките си, а аз не можех. Никога през живота си не се бях чувствала толкова неспособна. Започнах да си мисля, че ако имах свобода да действам, бих изпълнила най-големия номер, достоен за наследството, което бях получила — да направя за нас двамата една клада и да ни избавя от наказанието на бедността, в която живеехме почти четири години. Затова ето какво реших…

— Брат ми направи ли нещо на детето ти? — попита Мейс с пронизващ поглед.

— Моля те, Мейс…

В момента, в който се обръщаше, една желязна ръка я сграбчи и я обърна с лице към безпощадните тъмносини очи.

— Кажи ми, по дяволите! Ланс направи ли нещо на детето ти?

— Не, аз самата го направих.

— Какво тогава? — Той я хвана и за другата ръка и я разтърси. — Какво ти е сторил?

Саранда видя в очите му, че се бе досетил за истината. Какво ли значение имаше вече?

Тя се предаде и изрече ужасяващите думи.

— Той беше баща на детето. Ланс ме изнасили, след като подпали къщата на родителите ми. Докато те крещяха в агония, той ме прикова към земята и ме изнасили, като през цялото време се смееше.