Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (52)

54

Саранда стоеше пред него, гола и предизвикателна. Очите й бяха затворени, за да не усеща височината и за да прикрие срама си, когато се оказа права. Мейс може и да беше най-добрият любовник в цяла Европа — а и тя можеше да свидетелства за това, — но щеше да е необходимо много повече, отколкото притежава един мъж, за да я възбуди при тези обстоятелства.

Мейс прие предизвикателството, но не по начина, по който смяташе тя. Тя очакваше груби изисквания. Вместо това Саранда усети нежните му ръце на раменете си. Очите му върху клепачите си, сладко потрепвайки като криле на пеперуда. Той повдигна лицето й и прокара своите мигли по клепачите, бузите и челото й. Това странно я успокои, беше едно игриво и нежно нападение.

Устните му се задържаха върху слепоочията й, вдъхвайки уханието й. Със съвсем бавни движения той докосна с устни скулите й, оставяйки гореща следа от ухо до ухо. Там той се спря, целувайки ушите й, играейки си с върха на езика си. Саранда не подозираше, че е толкова чувствителна на това място. Докато я хапеше нежно, с краищата на пръстите си той галеше шията, врата й, раменете й толкова леко и едва доловимо, че тя настръхна цялата. Комбинацията от устните му върху ухото й и пръстите по кожата й предизвика в тялото на Саранда едно засилващо се желание да бъде докосвана от Мейс. Ако я бе възседнал сега, тя щеше да се отдръпне. Но нежността на майсторската му техника разпръсна напрежението и я изпълни със засилващо се желание. Също като човек, който се навежда напред, за да дочуе шепота на друг, Саранда, докосвана едва, търсеше допира на неговото докосване.

Нито сантиметър от нейната плът не бе пренебрегнат. Като наведе главата й, той погали мястото под скулата й, пред ухото. Придвижи се надолу, за да ухапе пулсиращите скули, шията и ухото. Докато го правеше, тя въздишаше и отмяташе назад глава, за да може той да достигне навсякъде. Разкошни усещания се спускаха през корема й и препускаха надолу по бедрата й.

— Не можеш да ми избягаш — каза той много ниско, така че дори нашепнатите думи накараха пръстите на краката й да потръпнат. — Рано или късно ще се предадеш, за да те обладая.

Начинът, по който говореше, беше небрежен, но сексуалното доверие помежду им беше една предрешена провокация. Саранда потръпна и обърна устни към неговите.

Неговите устни бяха нежни и меко се притиснаха към нейните. Той едва докосна с език вътрешността на устните й, като не проникна по-навътре, карайки я да го покани там. Той играеше търпеливо с тях и тя постепенно започна да се отпуска в обятията му, а устните й омекнаха под неговите. Целувката му се задълбочи, чувствителна, опипваща и бавно търсеща, давайки на Саранда време да се настрои, да се наслаждава, да желае това, което предлагаше. Едва когато тя започна да се притиска към него, той стана по-дързък и мушна език между зъбите й и като го отдръпна, я изчака да го последва. Той я ухапа по долната устна, преди да притисне устните й в целувка, която победи съмненията й и отново замая главата й.

Точно когато се бе забравила в усещанията си, Мейс се премести към другото й ухо. Мяукащ звук показа протеста й, но рядкото усещане предизвика толкова изтънчен копнеж, че тя не можеше да се оплаква.

Саранда си мислеше, че Мейс ще я целува цяла вечност. Никога преди никой мъж не бе използвал устата си, за да я възбуди така, както правеше той сега. Саранда усещаше как кръвта бълбука във вените й. Той не бе докоснал гърдите й, не бе погалил бедрата й, и въпреки това будеше толкова силни копнежи в нея, че би накарал дори и девицата да разтвори крака и да плаче да бъде обладана.

След малко се премести на гърдите й. Вместо да ги стисне в длани, той леко ги погали, целуна ги, облиза ги, като засмука зърната. Като хвана двете гърди в ръце, доближи зърната и прокара бързо език върху тях нагоре и надолу. Усещането беше толкова еротично, че Саранда усети как губи съзнание. Тя изви бедра към неговите, търсейки нещо твърдо, о което да се търка.

Мейс усети, че тя е готова. Като се надигна, пое тънката й талия в ръце и с един мощен тласък я положи върху широкия парапет на коша. Ненадейно сърцето й започна да бие, страхът се смеси с възбудата и събуди у нея такъв тремор, какъвто не познаваше. Беше безполезно да спори. Изгубила ориентация от ужаса и желанието, тя беше на негово разположение както през нощта, когато я бе завързал. Саранда се вкопчи във въжетата отгоре, като се подчини на някакъв разрушителен импулс да гледа през рамо към зелено-кафявия пейзаж долу.

Тя обърна глава настрани. Мейс не губеше време, а вдигаше вече единия й крак, след което го прехвърли през коша и здраво я върза с въжетата. Той върза и другия крак по същия начин така, че Саранда бе прикована и напълно безпомощна. Чувстваше се тъй, сякаш може много лесно да падне назад. Беше принудена да се държи здраво и да обвие с крака най-близките въжета.

— Мейс…

Той се надвеси над нея. Като взе лицето й в ръце, я накара да го погледне.

— Просто си припомни това следващият път, когато се опиташ да се преструваш.

Саранда се опитваше да си поеме дъх.

— Не мога да стоя тук. Кълна ти се, ще умра.

Погледът му беше безпощаден.

— Тогава, лъжлива малка хищнице, ще ти обещая едно нещо, само едно.

— Ще ме пуснеш ли?

— Не. Но ако умреш, обещавам ти, че поне ще си отидеш с усмивка на лъжливата си уста.

— Всъщност аз не те излъгах. Но така или иначе, нали ти беше този, който каза, че моята истина е различна от твоята?

Мейс се приближи и се наведе, като я докосна с устни.

— Не за това. Не и за нещо толкова ценно.

— Моля те, пусни ме. Кълна ти се, че ще те обичам с всичко, което мога да дам, само…

— Още не, скъпа. Но погледни нещата от добрата им страна. Колкото по-скоро се включиш, толкова по-бързо ще слезеш долу. Сега… да поговорим ако искаш?

— Не! Проклет да си!

Той се ухили и се наведе, за да положи устни върху бедрото й.

— Това е, скъпа. Говори ми. Кажи ми какво чувстваш.

Тя го прокле с огнени думи. Но много скоро устата му започна да твори магии. Много скоро тя се съсредоточи върху онова, което ставаше между бедрата й. Вече не беше толкова суха, но все още изобщо не беше започнала да моли за ласки.

Той облиза пръстите си и ги прокара около вътрешните й устни, избягвайки пъпката на нейното желание, като се движеше наляво, после надясно, докато най-накрая пъхна пръст вътре и тя усети как стените на пещерата й се свиват с желание. Възбудата и се засилваше от усещането за опасност. Дори когато се въртеше и го молеше да я докосва, дори когато усещаше, че не иска повече да се съпротивлява, дори когато посрещна с желание разливащите се вълни на приближаващия оргазъм, тя много добре знаеше каква опасност я грози. Да изгуби контрол на такава височина, в тази поза, можеше да се окаже фатално.

Най-сетне той я намери с езика си. Беше толкова божествено, толкова невероятно приятно, след като толкова дълго го бе чакала, че извика от облекчение. Саранда пулсираше, желанието й се засилваше, поглъщаше я, изгаряше всички мисли за безопасност освен една.

— Мейс — рече задъхано тя. — Ако се изпразня така, ще падна. Моля те…

Той се плъзна нагоре по тялото й.

— Мислех, че изобщо не можеш да се изпразниш. Мислех, че дори Казанова…

— Млъкни. Толкова силно те желая, само че… Нека свърша, когато си вътре. Моля те, кълна се, че никога повече няма да се опитвам да се преструвам.

— Да не би да ме молиш да ти вярвам? — попита той.

Тялото й пулсираше, отчаяно го желаеше.

— Беше глупаво от моя страна. Да мисля, че мъж като теб не може да ме възбуди. Че няма да можеш да ме накараш да те желая толкова силно, че да изстрадам всичко, за да те имам. Как можех да знам, че дори на стотици метри над земята ще можеш да ме превърнеш в адски огън, който желае само теб? Дори да се разбием след малко, първо те искам в мен.

— Откъде да знам, че не ме мамиш?

— Само трябва да ме пипнеш и ще разбереш.

Мейс го направи и тя извика при докосването.

— Освен това, ако не ме свалиш долу, ще те проваля. Кълна ти се, че ще стискам зъби и ще направя всичко — чуваш ли ме — всичко, което мога, за да не свърша. По-скоро бих паднала и умряла, отколкото да ти създам това удоволствие.

— Това предизвикателство ли е?

— Влез в мен — приласка го тя и му каза какво иска.

Той я пусна долу. Краката й бяха толкова изранени от опъването, че едва стоеше права. Но това нямаше значение. Повдигна краката й, за да го обгърне около кръста и проникна в нея. Когато се размърда, изпълвайки я с невероятната си мощ, устата й се отвори. Той я откри отпред с пръсти и тя напълно изгуби контрол. Всичко се завъртя пред очите й и тя започна да се движи с него до разтърсващия оргазъм.

— Никога повече няма да се съмнявам в теб — обеща му тя.

— Тогава направи нещо за мен сега.

Той бе все още твърд в нея. Като се оттегли, я обърна с лице към откритото небе. Като проникна отзад, Мейс я наведе така, че я принуди да гледа от балона към полетата долу. Ръцете му намериха гърдите й и той възобнови ритъма си.

— Само веднъж поне, погледни надолу и виж това, което виждам и аз.

Саранда го направи. Не беше лесно. Не беше приятно. Но усещането за ужас, комбинирано със сладката агония на неговото проникване, я възбуди неочаквано. Тя посегна назад и го погали, докато влизаше в нея.

— Не е ли невероятно? — попита той в ухото й.

— Невероятно е — въздъхна тя и отново се изгуби в удоволствието.

Остатъкът от деня мина като сън. Щом започнеше да се оглежда, Саранда изгубваше голяма част от напрежението си. Тя откри с отворени очи, че така, както плуваше високо над земята, нямаше усещане за движение. Сякаш бяха увиснали във времето и пространството. Сякаш земята долу се движеше, а не те. Горелката беше намалена и се чувстваше някаква странна неподвижност, тишина, която не бяха чували никога преди това. Саранда се отпусна, двамата се прегърнаха и се отдадоха на спокойствието.

Следобеда проследяваха по картата накъде се движат, като откриваха градовете и местата и ги проверяваха. Вятърът ги носеше към целта. Долу преминаваха градове и отстъпваха място на зелени ниви и миниатюрни гори, потънали в пролетна зеленина. Виещите се пътища изглеждаха като развит канап. Когато Саранда се почувства уверена, Мейс намали пламъка и те се спуснаха надолу, за да погледнат по-отблизо. Веднъж, развеселен, Мейс ги спусна към едно поле с крави, които се разпръснаха, преди фермерът да притича и да изстреля в тяхна посока няколко куршума с пушката си. Като усилиха пламъка, за да се разшири газът, те отново се стрелнаха нагоре, махайки за сбогом. Колкото по-опитен ставаше Мейс в управлението на балона, толкова повече се наслаждаваше на полета.

Тази нощ той спусна балона надолу, разви въжето и метна котвата, като ловко я обви като ласо около едно дърво. Котвата беше една огромна кука, която се залови за дебел клон и задържа балона над дървото. Мейс се спусна по въжето, уви го няколко пъти около клона и помогна на Саранда да излезе, като я спусна на земята.

— Какъв късмет съм имала — промълви тя — да си падна по мъж, за когото най-голямото вълнение е да прави лудории във въздуха.

Той я хвана за талията и я вдигна толкова високо във въздуха, че тя трябваше да се вкопчи в раменете му, за да се задържи. Сетне, като я завъртя радостно, той каза:

— Но само си помисли, любима. Може и да сме първите хора в историята, които са правили любов във въздуха.

— Какво успокоение — продължи да се заяжда тя. Но беше развеселена от бодрото му настроение и от усещането за твърда земя под краката си, когато най-сетне я остави долу.

Вечеряха от храната, която си бяха взели — хляб, плодове и шоколадови бонбони, както и бутилка вино. Отстрани на коша имаше навито и закрепено одеяло, което Мейс взе. Когато притъмня и се появиха звезди, двамата се облегнаха на дървото, сгушени под одеялото, и загледаха нощното небе.

— Трудно ми е да повярвам, че сме били там горе — въздъхна Саранда, оценявайки по-високо постиженията си сега, когато беше на земята.

— Не се ли гордееш със себе си?

— Всъщност, гордея се. Не че имам много причини. Аз се качих само защото ти ме принуди.

— Утре ще е по-лесно.

— Не съм сигурна. Може пак да се паникьосам и да откажа да се кача. Намирам, че усещането за твърда земя под краката ми ме успокоява. Никога не съм си падала по земеделие, но след приключенията си с теб може и да стана фермерка.

— Бих искал да го видя.

Замълчаха за няколко минути, притиснати силно един в друг.

— А аз смятах, че мисълта за утре ще те накара по-бързо да се качиш в балона.

— Утре — повтори бавно тя.

— Утре ще бъдем в Ню Йорк.

Сърцето й пропусна един удар. Той го усети и попита:

— Не се страхуваш, нали?

— Малко. Цял живот прекарах, страхувайки се от затворническите килии. Бих казала, че не си мечтая дори за кратък престой там. Не може да се предскаже какво би казал съдът.

— Не забравяй, че и аз имам някои връзки в града, също като Маклауд. Надявам се, че съдията ще оттегли обвиненията си, след като види доказателствата ми.

Саранда се изправи рязко.

— Доказателствата! Не се ли изгубиха в торнадото…

— Спокойно, мила. Изпратих ги заедно с документа, който подписа, в Ню Йорк.

Саранда пак се отпусна в обятията му, облекчена.

— Независимо какво ще се случи, аз ще те защитавам — обеща й той. — Нищо лошо няма да ти се случи. Вярваш ли ми?

Тя кимна. Усещаше как вълнението препуска из вените му.

— Ще направим „Глоуб“ такъв, какъвто беше — промълви той тихо, загледан в звездите. — Сила, която се бори за доброто, защитник на унижените. Нашата страна се променя, принцесо. На бреговете й слизат все повече и повече емигранти. Те са дошли да търсят по-добър живот и какво ще открият? Мъже като Сандър Маклауд, които ще ги експлоатират, за да пълнят собствените си джобове? Мъже като мен, измамници, които ще се възползват от невежеството им. Те гледат на новия свят с надежда и упование. Един добър мошеник…

— или мошеничка…

— …или мошеничка може да се възползва, като ги накара да повярват това, което искат да повярват. Градовете гласуват закони, с които им забраняват да работят. Е, няма да стане лесно. Не и докато съм жив. Не и докато имам силата да го предотвратя.

— И аз — закле се тя, като се почувства за първи път неразделна част от неговата мечта.

— Ще го направим заедно, ти и аз. Ти ще бъдеш репортерът, аз ще пиша редакционните статии и ще направлявам вестника в правилната посока. За да съм сигурен, че Джаксън не е умрял напразно.

— Аз ще работя под прикрие и ще изобличавам корупцията отблизо.

Мейс застина.

— Още не сме решили това.

— Да. Но ще го решим.

— Саранда…

— Мейс Блакууд, ако наистина мислиш, че ще бъда доволна да работя в твоя сянка, ти си полудял. Да ми казваш какво и за кого да правя репортажи. Да ми даваш задачи като на някой новак — аз може и да нямам опит в писането, но притежавам този вестник. Поне така беше, преди да ти го припиша.

— Тогава омъжи се за мен.

Саранда се изправи и го погледна. Очите му блестяха като бърза вода, огряна от луната.

— Омъжи се за мен, Саранда. Раздели с мен работата и живота си. Нека веднъж завинаги сложим край на тази проклета семейна вражда. Триста години фамилиите Блакууд и Шъруин са се държали за гушете. Не е ли достатъчно? Не е ли време да се съберем за добро? За една цел, която си струва способностите ни?

— Де да беше възможно…

— Възможно е — настоя той.

— Ланс все пак съществува.

— Ланс няма да е проблем. Той ще прави това, което му казвам.

— Толкова ли си сигурен?

Мейс не можа да отговори. Вместо това каза:

— Искам децата ни да бъдат първите от семейство Блакууд, които няма да се срамуват. Да се срамуват от произхода си или от това, което са. Само помисли за децата, които можем да създадем — ти и аз. Като смесим кръвта на Блакууд и Шъруин и ги направим силни. Тяхната среда ще бъде вестникът. Ако насочим усилията си, таланта и инстинктите си, което са ни предавали през поколенията — ако ги насочим за добро — нищо няма да е в състояние да ни спре!

— Престани! Как можеш да ме измъчваш така?

— Да те измъчвам ли?

— Знаеш какво чувствам относно децата — извика тя, а по страните й потекоха сълзи. — Знаеш, че самата мисъл ме ужасява. Мейс, аз се провалих като майка. Не съм способна да дам на детето любовта, от която се нуждае. Аз не съм…

— Но това е било отдавна. Разбира се, че не си била — четиринайсет години. При това изнасилена. Какво си очаквала? Всяка жена в твоето положение…

— Но това не се случи с някой друг. Това се случи с моето дете. И се страхувам от това, което може да сторя с другите.

— Ти се боеше да се возиш в балон, но бих казал, че го преживя доста добре.

— Ти не разбираш. Няма да унищожавам още деца със студеното си сърце.

Мейс облегна глава на дънера.

— Принцесо… ако сърцето ти беше студено, нямаше да мога да те обичам така. Единственият начин да надраснеш миналото си, е да се приемеш каквато си.

— Но аз се приемам каквато съм.

— Всичко това е илюзия. Ако наистина беше безсърдечна, нямаше да те е грижа какво си сторила. Освен това, кой ме обича и успокоява и кой ми даде чувство за надежда за първи път от толкова години? — Той я погледна с такава благодарност, че тя бе изумена.- Ти трябва да направиш същото, любима. Трябва да си простиш, че си била просто човек, да приемеш миналото. Позволи на страданието си да те направи по-състрадателна. Използвай вестника, за да помагаш на други жени, които страдат в същото отчаяние. Работи за благородната кауза това да не се случва на други. Впрегни болката си в името на някаква цел.

— Би ми харесало. Но деца… — Думите й заглъхнаха.

Мейс я придърпа към себе си. С нежен и внимателен глас той попита:

— Какво правиш, за да не забременееш?

— Майка ми ме научи как да избягвам периодите на оплождане по звездите.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Само трябва да знаеш съответния месец, ден и година на раждане на жената. Всеки месец има само два часа, в които жената наистина може да бъде оплодена — когато слънцето и луната отстоят на точно същите градуси както са били в момента на раждането на жената. Така че ако изчислиш по деня и часа на раждане и добавиш по ден-два от двете страни, получаваш само няколко дни във всеки лунарен месец, през които трябва да се въздържаш. Разбира се, ако искаш да осигуриш зачеване, е по-сложно. Трябва да знаеш часа и минутата, в която жената е поела първия си дъх.

— Изумително. Откъде е научила тези неща майка ти?

— От мадам Зорина. Затова я издирваше. Беше чула, че циганката имала тайна и се надяваше да я сподели.

— И действа ли?

— Не съм бременна. Веднъж, просто от любопитство, се върнах назад и пресметнах времето на изнасилването, за да видя дали е станало в плодоносен период.

— И така ли е било?

— Да, за мое нещастие.

— Не ми ли каза ти, че в живота няма нищо случайно?

— Да, и сега го твърдя.

— Значи това, което ти се е случило, е станало поради някаква причина. И двамата сме изгубили деца при трагични обстоятелства, когато сме били прекалено млади, за да ги оценим или да се грижим за тях. Бих искал да мисля, че тъкмо заради това ще станем по-добри родители. По-силно ще обичаме децата си. Ще им дадем всичката любов, която сме събрали в себе си. Никой не знае по-добре от нас колко ценно е времето, прекарано с тях.

— Искам да ти вярвам, Мейс. Но не мога…

— Тогава вземи малко от моята вяра. Няма значение, ако не ме дариш с деца. Ще те обичам независимо от това. Но знай, че вярвам в теб. Вярвам, че сърцето ти е било стъпкано в ранна възраст и страхът не ти е позволил да осъзнаеш колко много любов трябва да даваш. Но аз ти се заклевам. Ще бъда щастлив да прекарам живота си, показвайки ти го. — Той преглътна трудно. — Може да не ми повярваш, принцесо, но в ръждясалото ми сърце има огромно количество любов, която чака да бъде отдадена. Цялата любов, която се надявах да дам на Пилар и на моето дете, но така и не можах. Тя е тук и през годините се умножи. Просто не бях го осъзнал, преди да те срещна.

— Вярвам ти — каза тихо тя.

— Тогава ми направи една услуга.

— Каква?

— Повярвай в себе си. И ти носиш голяма любов, която чака да бъде използвана. Нека моята привързаност я разпали. Нека тя ти покаже колко много имаш да даваш.

Саранда го погледна с обич.

— Не искаш никак много, а?

— Само да виждаш всички възможности в живота…, за които другите само могат да мечтаят. Само това искам.

Саранда се усмихна, защото когато той каза това, сърцето й по-летя нагоре и тя повярва, че е възможно.

— Досега бяхме толкова жалки — каза тя.

— Да, но това е чудото на живота. Винаги можем да се поучим от грешките си.

— Караш ме да го вярвам.

— Тогава омъжи се за мен. Нека заедно изковем друга съдба за нас двамата. Нов живот, нова любов, нова цел.

— Да.

Мейс се изправи.

— Съгласна ли си?

— Да. — Тя се разсмя. — Изглеждаш изненадан.

— Искаш да ми кажеш, че знаейки кой съм и какъв съм, знаейки, че всичко, което ти казвам, може да бъде измама, ти въпреки всичко си съгласна да бъдеш с мен?

— Мейс, мога да разпозная измамата, когато я чуя. Това, което току-що ми каза, не е измама. Това бе истинският ти, говорещ от все сърце. При тези обстоятелства, коя жена не би те пожелала? Освен това — додаде тя, като се наведе и го целуна весело, — имаш и други таланти, които са неустоими за мен. Бих била глупачка да ти позволя да се измъкнеш.

— Все още не можем да заживеем открито — предупреди я той. — Но щом си възвърна вестника и възстановя доброто ти име, мисля, че ще намеря начин да те направя истинска героиня.

— Нито за миг не се съмнявам.

— Не забравяй обаче, че те все още ме смятат за Арчър. Може и да знаят, че си била мошеничка, но все още вярват на това, което им разказах. Ще можеш ли да го преживееш? Да се преструваш на госпожа Арчър, вместо да живееш живота си като Саранда Блакууд?

— Ти ме познаваш добре. Бих го направила, дори да бе жив Уинстън и да не се бях влюбила в теб.

— Щеше при всички случаи да се влюбиш в мен.

— Така ли? Е, не забравяй, самонадеяно приятелче, че името Блакууд не е точно най-обичаното от мен. Много добре ще си живея и без него.

Саранда забеляза неканено пламъче на съжаление в погледа му.

— Въпросът е — додаде тя, — ти дали можеш?

— Ще ми се наложи — отвърна Мейс. — Нямам избор.

— Винаги можеш да излезеш от това положение.

— И да рискувам да загубя вестника ли? Бъдещето ни?

Саранда го прегърна.

— За мен няма значение как ще ни наричат, щом сме заедно. Караш ме да вярвам, че всичко е възможно. Бих играла тази роля вечно, вместо да те изгубя.

Мейс я притисна в обятията си, като се облегна назад, за да гледа към звездите.

— Тогава, принцесо, утре започваме.

Те заспаха прегърнати, без да знаят колко лесно може да рухнат мечтите им.