Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (30)

31

Мейс отпусна ръце.

— Кучият син! — изрече вбесено той. Като се огледа наоколо, той взе в ръце масичката й за гадаене, вдигна я високо над главата си и я метна на земята, където тя се разби на трески. Мейс се оглеждаше, сякаш търсеше да удуши някого, когато срещна стреснатия й поглед. Объркана, с широко отворени очи, уплашена от силата на отприщените му чувства, тя се отдръпна.

Той се втурна към нея и я прегърна силно.

— Не ме гледай така! — изкомандва той. — Аз не съм Ланс. Не съм като него, казвам ти!

Саранда преглътна трудно, тъй като на тази светлина, с лудостта в погледа, той твърде много приличаше брат си, който я бе съсипал нарочно.

— Господи! Ти наистина мислиш, че съм като него!

— Не знам какво да мисля. Знам само, че човек от семейство Блакууд откри къде живеем. Той даде обява във вестник „Таймс“, в която обяви датата на нашето унищожение. Дойде през нощта, залости вратите, за да не можем да се измъкнем и подпали къщата ни. Бях достатъчно малка, и се измъкнах през комина. Но докато се борех, за да освободя родителите си отвън, именно един човек от семейство Блакууд ме сграбчи така както и ти сега. Хвърли ме на земята и ме облада против волята ми, докато родителите ми бавно умираха в пламъците, крещейки пред очите ми.

Мейс свали ръцете си от нея и ги погледна сякаш никога преди не ги бе виждал.

— Брат ми не отговаряше за действията си.

— Брат ти беше един проклет маниак. Аз бях на тринайсет години. Дори не бях целувала мъж. Не го беше грижа, че ме боли, че агонизирам, задето не ми позволява да спася родителите си. Той само се смееше, смееше, смееше…

Тя замахна към него и го заудря по гърдите, по лицето със същите неефикасни удари, които бе използвала и срещу Ланс през онази съдбоносна нощ.

Мейс я хвана за китките и я подпря на дървената греда, сетне вдигна ръцете й високо над главата и ги опря на гредата. С тялото си я прикова там, като наведе чело и го опря о главата й.

— Боже, съжалявам — промълви той, самият почти неспособен да говори. — Боже Господи, само ако можех…

— Да ме накараш да забравя? Никой никога няма да успее да ме накара да забравя. Брат ти беше най-жестокият човек, когото съм срещала през живота си, прекаран сред престъпници. Ти си виновен, по дяволите! Ти и твоето проклето семейство — вие го защитавахте и се преструвахте, че не е луд. Това бе причината нашето семейство да го предаде, след като уби онова американско момче. Знаехме, че ако някой не го спре, той ще… Поставиха го под попечителство и той трябваше да бъде при родителите ти. Но ти го освободи. За да може да се върне и да си отмъсти.

— Той ми беше брат. Беше млад и амбициозен, но така и не успя да отговори на очакванията на семейството ни. Боготвореше ме, искаше да бъде като мен. Но всеки път, когато вземаше участие, ставаше някаква издънка. Все се опитвах да му помогна. Ако сме подозирали, че му има нещо, все мислехме, че ще се оправи с времето. Той молеше да му дам шанс да докаже себе си. Затова му поверихме тази измама. Трябваше да отвлече американчето, да заеме мястото му на кораба, да отмъкне скъпоценностите, после да върне момчето на родителите му. Но поради невниманието на Ланс момчето ме видя. Ланс го уби, като мислеше, че ми прави услуга. Услуга! Едва не го убих, когато разбрах.

— Как ми се иска да бе успял!

Ръцете на Мейс стиснаха по-силно китките й.

— Не съм убиец. Казах ти.

— Ти си от семейство Блакууд, нали?

Той се смали и сгърчи, сетне пусна ръцете й и се отдръпна. Тя усети тялото си студено и странно изоставено без топлината на неговата прегръдка. Саранда пусна ръце надолу и ги стисна, за да не треперят.

— Значи ти роди бебето. Моя…

— Племенник. Да.

— И какво стана после?

— Когато Б… когато детето стана почти на четири години, чух, че Ланс бил убит. Казаха, че корабът, с който избягал, потънал. Ти знаеше ли, че е жив?

— Аз бях този, който го измъкна от кораба.

Саранда съжали, че попита.

— Аз мислех, че е умрял. Мислех, че най-накрая ще мога да се освободя от гадния спомен за него. Нуждаех се само от малко време да събера мислите си и да подготвя достатъчно голям удар, за да изхранвам детето си. Затова го дадох в дом за сираци.

Мейс потръпна от агонията в погледа й.

— Трябваше да бъде временно. Казах им, че ще се върна, за да си го прибера. Помолих ги да го гледат хубаво, докато дойда. Но нямах пари. за да им оставя. Сигурно не са ми повярвали. Когато най-накрая се върнах с парите, ми казаха, че е починало. От пневмония, така казаха. Но знам какво всъщност го уби. Моята небрежност.

— Недей.

— Недей какво? Да не поглеждам истината в очите ли? Прекарах живота си в бягане от истината. Но всъщност аз убих това дете. Не можех да му дам това, от което се нуждаеше. Едно малко, невинно момче, а аз не намерих сили да го обичам, да се грижа за него както заслужаваше. Платих за това хиляди пъти. А то? Когато си помисля за него, как е умряло само, без утеха… — Тя се разрида. — В крайна сметка и аз съм същото чудовище като твоя брат.

— Не говори така.

— И да не говоря, няма да е по-малко вярно.

— Ти си била дете. Детството ти е било трудно, не са те научили да обичаш?

— Недей. Не искам да слушам това. Не мога да оправдая постъпката си.

— Защо не? Може и да успееш да откриеш прошката в сърцето си?

— Никога няма да му простя. Чуваш ли ме? Никога!

За миг Мейс замълча. Сетне каза много тихо:

— Исках да кажа, че може и да простиш на себе си.

Тази мисъл я ужаси повече от заплахата да понесе наказание за престъпленията си.

— На никого не мога да простя — каза му тя. — След като свикнах със смъртта на детето си, можех да мисля само за отмъщение. Реших да последвам традициите на моето семейство. Да бъда най-добрата, която светът някога е виждал. Прекарах няколко години в Европа, като усъвършенствах уменията си и те следях. Когато дойде в Америка, пристигнах след тебе, твърдо решена да те унищожа по някакъв начин. Ако не можех да докопам Ланс, щях да взема на тепсия главата на последния жив Блакууд. Не осъзнавах колко много го мразя все още, докато не го видях отново.

Мейс не каза нищо. В очите му се четеше голяма тъга.

— Аз си играех с теб като един вид отмъщение. Всеки път, когато те приближах, беше вълнуващо. Защото сякаш бях подчинила Ланс Блакууд. Той вече не ме нападаше против волята ми. Този път аз контролирах играта.

Саранда никога не бе виждала Мейс да се отдръпва, нито пред опасността, нито пред предизвикателството, нито дори пред болката. Но сега той се отдръпна и сърцето й потръпна от безполезността на всичко това.

— Кое е това, което не ми казваш? — рече прегракнало той, с инстинкта на измамника.

— Сега, когато вече знаеш, не съм сигурна, че мога да те погледна отново, без да помисля за Ланс.

 

Следващите няколко седмици преминаха като в мъгла. Признанията от онази нощ, които можеха да ги приближат един към друг, издигнаха стена помежду им, която никой от двамата не можеше да преодолее. Конфронтацията бе разстроила Мейс по начин, който Саранда не можеше да проумее. Досега мислеше, че никога него е виждала да не играе роля. А сега беше станал мрачен и затворен в себе си. Саранда можеше само да се досеща за дълбочината на неговото отчаяние от истината за брата, когото бе обичал и защитавал през по-голямата част от живота си. Но най-объркващ беше фактът, че Мейс се бе предал напълно. Той изглеждаше странно победен, сякаш пребит от някаква сила, която тя не можеше да разбере. Тя бе прекарала живота си в омраза към семейството му. Бе търсила отмъщение. Като погледнеше съсипаното му лице, Саранда знаеше, че в някаква степен го бе получила. Изненадващото бе колко дълбоко я раняваше неговият погром. С разбити илюзии, той изглеждаше като човек, комуто са отнели гордостта, увереността, която го правеше какъвто бе. Той беше измамник без измама — възможно най-тъжното положение.

На Саранда той изглеждаше като мъж, който е погледнал вътре в себе си и не е открил нищо. Въпреки собствената си дълбока болка тя отчаяно искаше да му помогне. Но какво можеше да стори? На крехка възраст бе научила грозната истина: беше жена, неспособна да обича. Онези, които страдаха, щяха да бъдат далеч по-добре без нейната недостатъчна загриженост.

Една вечер тя отиде във фургона и го завари седнал на койката, подпрял лакти на коленете си, с бутилка в ръка. Когато Саранда влезе, Мейс вдигна поглед, сякаш светлината беше прекалено силна.

— Саранда, върви си.

Тя затвори вратата зад себе си.

— Само се чудех колко ли време ще ти е необходимо, за да спреш да се самосъжаляваш.

Той отпи една голяма глътка направо от бутилката.

— На теб колко ти беше необходимо? — подигра се той.

— Сигурна съм, че не мога да разбера поведението ти. Ако изобщо има нещо, то аз съм тази, която…

— Сигурен съм, че не можеш — изломоти той. — Да разбереш.

— Помогни ми тогава. Кажи ми какво те тревожи толкова много, че си забравил защо сме тук?

— Отново ще те помоля. Махни се, по дяволите, оттук, преди аз… — Той спря и отново отпи от бутилката.

— Какво съм ти сторила? — прошепна тя, разтревожена от силата на неговата мъка.

— Какво си направила ли? — Той се изсмя. — Ти ми поднесе едно огледало. Няма значение къде ходиш и какво правиш. Това огледало просто те следва навсякъде.

— Да не би да си забравил? Имаме работа.

— Работа. Винаги има някаква работа…

— Мейс, плашиш ме.

Той бавно се изправи и метна бутилката настрани. Тя се удари в стената, разби се и съдържанието й се разля по пода на фургона. Саранда я погледна, сетне отново отправи поглед към Мейс, който приближаваше към нея в цял ръст, принуден да се приведе леко поради ниския покрив.

— Аз те плаша. Ама че майтап. Това е нищо, скъпа, пред страха, който ми вдъхваш ти. — Той се протегна и взе в ръка сребристата й коса, като я дръпна към себе си, за да я приближи към лицето си. — Боже, колко те желая. Ти си всичко, което мъж като мен би желал в една жена. Брат ми — проклета да е душата му — те е погледнал веднъж и те е пожелал повече от всичко. Да не мислиш, че не знам какво е? Да не мислиш, че мога да те гледам, да усещам уханието ти, без да поискам да те видя задъхана под себе си? — Той яростно я целуна. Дъхът му, вонящ на уиски, се сля с нейния, докато езикът му тършуваше из устата й. Той я притискаше толкова силно, че почти я задуши в обятията си.

Той стисна гърдата й, а после прокара двете си ръце по гърба й, пое в ръце и стисна женствения й задник, след което я придърпа към слабините си. Беше толкова твърд, сякаш се бе опряла до стомана. Саранда изстена, защото въпреки всичко желаеше този мъж повече от собствения си живот.

Но тя искаше нещо повече от тялото му. Искаше да го излекува. Копнееше за сърцето му, за душата му. Само да не беше Блакууд…

— Искам да те имам сега и тук — прошепна той в ухото й. — Да проникна вътре и да те подлудя. Да те притисна към себе си и да те накарам да забравиш за всички мъже, които си познавала.

— О, да — прошепна тя. Болеше я от желание. Ръцете му върху задника й се движеха с настойчив ритъм, като разтваряха полукълбата й, докато я притискаше към слабините си.

— Искам да усетя кожата ти под ръцете си. Да вкуся зърната ти с езика си. Да се пъхна вътре в теб и да усетя как потръпваш под мен. — Той вдигна ръка и я прокара замечтано по устните й. — Искам да се изпразня в устата ти.

Тя разтвори устни и пое пръстите му в устата си. Той ги извади оттам, пое брадичката й в ръка и я повдигна, за да я погледне злобно в очите.

— Но така само ще се докажа като един Блакууд, нали?

— Грешиш — рече задъхано тя. — Не беше същото. Изобщо не беше.

— Е… — Очите му огледаха устата й, докато се разтваряше под жестоката хватка на ръката му. — Винаги си била добра лъжкиня. — Като се наведе, той я целуна целомъдрено за довиждане. — Не се притеснявай, скъпа, нищо не си направила. В края на краищата, не си отговорна за това, че съм се родил.

Той се обърна, без да й обръща повече внимание. Саранда дълго го гледа, задъхана и вцепенена.

Когато заговори, тонът му бе предпазлив, накъсан сякаш от някаква вътрешна ярост.

— А сега прави каквото ти казвам и се измитай от тоя фургон. Преди още един от братята Блакууд да се забрави и да те изнасили.