Вирджиния Хенли
Прелъстен (7)

Глава седма

Адам Савидж обмисляше идеята да се ожени. Беше на трийсет и две. Повечето мъже на неговата възраст вече бяха имали поне една съпруга. Сред управляващата класа браковете се правеха по сметка, с цел да се запазят парите, земите и титлите в ръцете на аристокрацията. Доскоро той не притежаваше нищо от това, но сега възнамеряваше да се върне в Англия и да създаде династия.

Щеше да има нужда от специална съпруга: такава, която се чувства в свои води сред висшето общество и може да забавлява и най-високопоставените особи, а в същото време да събужда някакви чувства у него. Лейди Ивлин Лам очевидно отговаряше на тези изисквания. Тя беше изтънчена и с хладна красота; знаеше, че от нея ще излезе прекрасна домакиня на Идънуд, а това щеше да му помогне доста в осъществяването на амбициите му.

Неговата студена английска красавица не го оставяше равнодушен; тя бе предизвикателство за него — щеше да събуди чувствеността й, така че физическата им връзка да бъде задоволителна. Единственият й недостатък бе възрастта й. Не можеше да очаква от нея да го дари с голямо семейство, но той щеше да бъде доволен и само от един син и наследник. Ако се оженеха с Ив, щеше да се погрижи тя да забременее веднага. Освен това бракът му с нея щеше да го направи законен баща, а не само настойник, на вече родените й деца и той се надяваше да им бъде добър родител.

Днес пътуваше за Коломбо с ценен товар за кораба си „Червеният дракон“. Трюмът му вече бе пълен с тиково и абаносово дърво, с черен пипер, мускатов орех и канела. Те можеха да се съхраняват дълго. А след като натовареше последната си реколта от чай и каучук, щеше да види точно колко място остава.

Англия го мамеше да се прибере и той бе решил да отплава със следващия рейс на „Червеният дракон“. Щеше да вземе някои от индийските и ориенталските си мебели, както и петдесетте си сандъка за чай, с изобразен върху тях знак на леопарда, за да ги различава от сандъците, които бяха пълни с чай.

Един от най-малките му кораби, обслужващи китайския маршрут, вече трябваше да е пуснал котва в Коломбо, за да достави несравнимите коприни, които Савидж внасяше в Англия. Веднага след разтоварването на малкия плавателен съд той лично щеше да наглежда натоварването на стоката на Ивлин, която преди няколко дни бе отпътувала за Коломбо.

Адам имаше съвсем бегла представа за онова, което се произвеждаше в плантацията на семейство Лам. В кирпичената постройка се режеше и сушеше индиго. Обширно пространство беше засадено с кокосови палми, най-лесната за отглеждане култура, която даваше най-големи добиви. От човек се искаше само да пусне кокосовите орехи в издълбаните песъчливи дупки. За да пораснат, те не се нуждаеха от друго, освен от поливане през ден с малко солена вода и само след две години започваха да дават по шест реколти годишно.

Пътят до Коломбо отнемаше два, а понякога и три дни. Тежко натоварените коли се теглеха от опитомени водни биволи — силни, но бавни животни. Освен кочияши Савидж имаше и лична охрана, която бе научил да си служи с огнестрелно оръжие. По пътищата бродеха разбойници, привлечени от керваните и каруци.

Всичко премина без проблеми. Адам имаше собствени складове край пристана, но тъй като „Червеният дракон“ бе вече там, хората му пренесоха каучука и сандъците с чай направо от колите в товарния трюм.

Капитанът и екипажът на кораба всяваха ужас — имаха вид на типични главорези; Савидж ги бе избирал лично. Плащаше им добре: получаваха постоянно възнаграждение, а също и част от печалбата. Позволяваше им да ходят, където искат, щом са свободни. Не се съмняваше, че те осигуряват работа на много кръчми, игрални зали и публични домове, но когато бяха на смяна да пазят товарите и корабите му, никой не се осмеляваше да се появи пиян или дрогиран.

Малкият плавателен съд „Нефритеният дракон“ бе пристигнал едва тази сутрин. След като скъпите коприни бяха натоварени на по-големия му събрат и все още имаше доста място, Адам взе решението, което бе неизбежно. Съобщи на капитана, че ще отпътува за Англия с него и ще бъде готов след две, най-много три седмици.

От известно време водеше преговори с представители на Ийст Индия Къмпани, за да им продаде „Скокът на леопарда“. Когато взе пощата си от Индия, прочете щедрото предложение на компанията.

Савидж се качи в „Нефритеният дракон“, влезе в кабината си и се отпусна на капитанския си стол, вдигнал крака върху масата с картата. Захвърли писмото с предложението върху педантично изпънатите карти, над които бе прекарвал часове по времето, когато корабът бе плавал под неговото командване по кантонския маршрут. Защо не се радваше на истинското богатство, което компанията даваше за „Скокът на леопарда“? Спомни си първите години от престоя си тук. Беше пролял много пот, сълзи и кръв, за да изправи плантацията на крака. Младостта му бе преминала в убийствен физически труд, в безкрайните часове на усилия, от които костите започваха да го болят, а съзнанието му се замъгляваше. Беше рискувал здравето си и знаеше, че до края на живота си ще да получава маларийни пристъпи. Бе рискувал разсъдъка си, като се бе подлагал на убийствена за душата самота, но се бе научил да се слива с природата; бе рискувал безброй пъти живота си в преследване на побеснели слонове, които опустошаваха плантацията му, на пантери, които ядяха добитъка, в потушаване на бунтовете на местните жители, решили да го изгорят, за да отърват земята си от белия човек.

Нямаше разумна причина да не се радва, че се отървава от всичко това. Той обаче не беше разумен; точно обратното. Цейлон бе проникнал в кръвта му, а „Скокът на леопарда“ се бе превърнал в част от него самия. Беше го създал от нищо с голи ръце. Сведе поглед към същите тези ръце. Бяха мургави, силни и в белези. Кутрето на лявата му длан бе обгорено — спомен от падналата върху му светкавица, когато бе бързал да прибере реколтата преди връхлитането на мусоните.

Беше пристигнал тук само с дрехите на гърба си. Сега имаше тази земя и тя бе от голямо значение за него.

Това бе и причината да се колебае, дори след като бе станал милионер. Не желаеше да се раздели със „Скокът на леопарда“.

Взе писмото на компанията и започна да пише своя отговор. Предложи да даде плантацията под наем за две години. Това щеше да даде възможност на Ийст Индия Къмпани да пожъне големите печалби, за които вече бе споменал. Ако в края на този период тя все още искаше да купи плантацията, тогава щяха да преговарят отново.

Младият мъж размишляваше върху току-що направеното предложение; знаеше, че не може да загуби. Ако след тези две години решеше, че все още не може да се раздели със „Скокът на леопарда“, просто щеше да поиска цена, неизгодна за компанията.

Изпрати отговора си още с обратния рейс на пощенския кораб със съзнанието, че щяха да са доволни. Съветваше ги да изпратят незабавно управителя на плантацията, тъй като самият той заминаваше за Англия до три седмици.

Савидж нареди колите да се върнат в „Скокът на леопарда“. Щеше да ги настигне без проблеми на следващия ден. Когато следобедната светлина започна да избледнява, леността бе изместена от вълнение, което неизменно обземаше града с падането на мрака. Жените от висшата класа, в техните безформени рокли и воали, изчезнаха и на тяхно място се появиха жени от низшето съсловие, чиито копринени коси не бяха покрити.

Скоро започнаха да се чуват смехове и музика. Улиците се изпълниха с хора, решили да се насладят на всички удоволствия на тропическата нощ.

Уведоми членовете на екипажа, че няма да товарят повече до сутринта. Искаше лично да надзирава подреждането на стоката на Ивлин, предназначена за износ в Китай, за да може да й докладва, когато се върне.

Тази вечер може би щеше да има последна възможност да се наслади на екзотичните прелести на Коломбо. Устните му се разтегнаха в усмивка, щом реши къде да се забавлява. Слезе от кораба и се отправи към града със сводестите джамии. Насочи се на изток и на улица „Келани“ спря пред къщата, известна като „Бижуто на Изтока“. Когато мина през главния портал, младият мъж свали плантаторската си шапка с широка периферия и присви очи, за да свикне с ослепителната светлина.

Стените в приемната зала представляваха огледални тухли с поставени помежду им бляскави аметисти.

Две тъмнокоси красавици го приветстваха топло.

— Леопардът оказва чест на „Бижуто на Изтока“.

Бяха облечени в красиви бродирани сарита с еднакъв нюанс на лилавото. Приличаха на сестри. Това бяха Перла и Седеф, толкова възбуждаща комбинация, че можеха да докарат до лудост един мъж.

Савидж целуна ръцете им и размени любезности с мургавите си домакини, след което грациозно бе поканен да направи първия си избор. „Бижуто на Изтока“ предлагаше две възможности: стимулация или релаксация. Досега винаги бе избирал първото и никога не бе съжалявал. Тази нощ обаче се спря на релаксацията и бе поканен да мине през завесата от мъниста, която криеше сводестия вход вляво.

Разположи се върху мек диван с много възглавници и получи меню, откъдето трябваше да направи следващия си избор. То не бе само за храна. Поведоха го към банята, където шест мургави прислужници свалиха пистолета и дрехите му. Две от тях влязоха в басейна с него, докато останалите наливаха вряла вода от шишетата дотогава, докато температурата се покачи почти до границите на поносимото и малкото помещение се изпълни с пара.

След това измиха тялото му с някакво учудващо ефикасно средство, специално създадено за тази цел, а после го увиха в дебела кърпа и го изведоха от банята. Мургавите момичета се наредиха пред него, за да може да направи избора си. Прозрачните им дрехи разкриваха повече, отколкото прикриваха, така че не му беше трудно да избере партньорката си за през нощта. Името й беше Наслада и дълго преди зазоряване той се убеди, че то й подхожда.

Когато останаха сами, тя свали ефирната туника и воала на главата си, за да разкрие тялото си; то бе напълно обезкосмено. Докато стоеше гола пред него, лъскавата й черна коса падаше като водопад чак до пода. Наслада бе добре закръглена, гърдите и ханшът й се разширяваха нагоре и надолу от тънкия й кръст. Лицето й бе чувствено привлекателно, с пълни, леко нацупени устни и огромни черни очи.

Накара го да легне върху някакъв диван с мека възглавница под главата и започна да масажира голите му крайници с бадемово масло. Усещането от ръцете й бе божествено, докато масажираше всеки мускул на тялото му. Адам започна да се отпуска и в края на процедурата имаше чувството, че дори костите му са се размекнали.

Храната, която бе поръчал, вече бе готова. Наслада пое тежко натоварения поднос от слугата, подмина масата и положи храната върху пода. Двамата се облегнаха на богатите възглавници и младата жена започна да отхлупва златните съдове, така че уханието на ястията да изпълни стаята и да възбуди апетита на Леопарда. Първо му предложи малка кафена чашка с някаква сладка синя течност. Адам я задържа в устата си, за да се наслади на необичайния й вкус. След това всичко сякаш забави ритъма си, всяко движение, всеки звук, всяко дихание и удар на сърцето. Наслада започна да го храни в пленително бавно темпо, като вземаше храната с пръсти.

Спомняше си как при предишните му посещения всяко следващо блюдо бе с повече подправки и по-люто от предишното, докато накрая достигнеше до състояние на неутолимо сладострастие. Този път нищо не бе пикантно. Храната действаше успокояващо, плуваше в меки сосове, които го принуждаваха да облизва и смуче прекрасните пръсти на момичето.

Когато се насити, младият мъж въздъхна тежко и й позволи да измие ръцете и лицето му с розова вода. След това тя свали от една полица някаква кутийка и седна пред него по турски върху масата. Отвори огледалното капаче и започна да се рисува с къна.

Украси с нея дланите и стъпалата си, след това премина към гърдите, където изрисува сложни шарки от точици и цветчета, които се виеха във формата на спирала от зърната навън. Накрая прибави по-ярка боя към къната, разтвори широко бедра и започна да нанася яркочервения грим върху интимните си части.

Адам мислеше, че се е отпуснал дотолкова, че не може да повдигне и малкия си пръст; оказа се, че греши. Докато наблюдаваше като хипнотизиран онова, което деликатните пръсти на Наслада правеха, мъжествеността му запулсира, надигна се и се втвърди. Неговата компаньонка украсяваше устните между бедрата си, за да подчертае съблазнителната уста между тях.

От същата кутийка извади две гривни с миниатюрни звънчета и ги постави на глезените си. След това бавно, с гъвкаво движение вдигна единия си крак и го постави зад главата си. За да изпълни същата процедура и с другия крак, имаше нужда от помощта на къносаните си ръце. После застина абсолютно неподвижно, знаейки, че Леопардът ще стане от пода, привлечен към нея, независимо от волята си.

Когато Адам се изправи, възбуденият му член стигаше до пъпа. Младият мъж тръгна бавно към обекта на своите желания. И тогава позволи на твърдия си като мрамор фалос да премине през кървавочервените врати към рая. При всеки негов бавен, силен тласък, звънчетата на глезените й пееха приятна мелодия. Когато Наслада премести краката си върху врата му, той проникна достатъчно дълбоко, за да достигне звънчето, което бе поставила в себе си. Савидж се усмихна от удоволствие, че бе изпълнил това. Ритмичните звуци на камбанките станаха по-силни със засилване темпото на неговите движения и не след дълго към тях се прибави и викът му.

Наслада покани Леопарда отново да се отпусне върху възглавниците на пода и му подаде пура, приготвена от специален тютюн с индийски хашиш. Той я взе, смаян от безразсъдството си — знаеше как щеше да се чувства на сутринта.

Когато свърши да пуши, беше като упоен, премалял, почти не чувстваше крайниците си; струваше му се, че се е пренесъл в друг свят, където щеше да бъде възнаграден с блажен сън и райски сънища. Наслада се надвеси над възглавниците и започна да облизва бронзовата му кожа, за да провери дали бе достигнал последната степен на релаксация. Стигна до пъпа му и отбеляза със задоволство колко натежали бяха клепачите му.

Почти се изненада, когато силните му ръце я обхванаха и я дръпнаха под тялото му. Възседна я и започна да я измъчва с прелестно бавните си движения, които говореха ясно, че той все още не беше чак толкова отпуснат. Леопардът я изпълни с благоговение, тъй като стигна до края едва след като я накара да пусне на два пъти любовните си сокове. Членът му увисна безсилно покрай бедрото, когато го отблъсна от себе си върху възглавниците. Отпусна се върху му и му предложи зърното на едната си гърда, за да достави удоволствие на устата му, докато заспи.

Езикът му играеше с връхчето, зъбите му я хапеха лекичко, а след малко, когато засмука усилено, членът му започна да пулсира и да се налива отново. Леопардът трябваше да бъде възнаграден за своята мъжественост. Младата жена бързо се плъзна надолу и го пое в устата си. Бяха нужни цели трийсет минути нежно смазване, преди семето му да бликне, а тя успя да го изцеди и от последната капка. Леопардът заспа.

По-точно — успа се. Това обаче не подобри настроението му. Благосклонно плати два пъти повече от сумата, която му бяха поискали предварително, обаче се ядосваше на себе си, заради слабостта и липсата на контрол, които бе проявил.

Когато пристигна на пристана, където бе пуснал котва „Нефритеният дракон“ екипажът вече товареше стоката от складовете му. Качи се на малкия търговски плавателен съд и се насочи право към трюма. Изведнъж замръзна. Вдигна рязко тъмнокосата си глава и впери невярващо леденостудените си очи в своите моряци. Носът му му беше казал предварително какво да очаква, когато взе сандъка от ръцете на един от матросите и отвори капака му.

Опиум!

Огледа сандъците и кутиите, наредени в трюма, избра един и провери съдържанието му. Лейди Лам се опитваше да изнесе стотици кутии с милиони макови глави, пълни със съдържащите голям процент мазнина семена.

Очите на Савидж заблестяха от такъв гняв, че моряците отстъпиха встрани от него. Трябва да му се признае, че не изля беса си върху екипажа; запази го за авторката на това отвратително деяние. След няколко минути напълно се владееше.

Рязко нареди:

— Разтоварете абсолютно всичко и го качете на борда на „Червеният дракон“. До следобед ще осигуря друг товар за Китай.

Верен на думата си, по обяд вече бе купил лют червен пипер за чили и още тютюн — китайците бяха известни любители на лулата. Напълни останалото празно пространство в трюма с басма от своите складове; знаеше, че ярката, устойчива памучна тъкан ще се продаде, тъй като индийската техника на боядисване бе най-напреднала.

Обясни на управителя на своите складове, че скоро ще отплава за Англия, че остава в бизнеса на корабоплаването, но седалището му от Коломбо щеше да се премести в Лондон. Уведоми го, че дава под наем плантацията си на Ийст Индия Къмпани и нареди да се дава предимство на компанията, когато има нужда да остави на съхранение на пристанището продукцията си от каучук и чай.

Когато приключи с работата си в града, Адам зареди пистолета, възседна коня си и се отправи към дома си. Ако яздеше през цялата нощ, щеше да пристигне някъде около обяд. Гневът му към Ив нарастваше. Ако беше младо момиче, можеше да извини постъпката й с незнание. Тя обаче бе зряла жена. И то доста опитна, живяла цели десет години на Изток и без съмнение запозната с опиума и убийствените му качества. Ако бе поискала разрешението му да изнесе опиум, щеше да й откаже. Ако пък се бе посъветвала с него, щеше да й каже прямо и без заобикалки мнението си. Фактът, че умишлено го бе държала в неведение, я обричаше. Бе използвала женските си хитрости, за да получи разрешение да използва кораба му, и така го бе направила неволен съучастник.

Точно това го вбесяваше най-много. Ивлин винаги бе манипулирала другите мъже в живота си, с лекота ги бе въртяла около пръста си и ги бе карала да играят по нейната свирка. Вече трябваше да е разбрала, че той не е като останалите. Плантацията на семейство Лам беше на пътя му; щеше да спре и да се изясни с нея, преди да се прибере в „Скокът на леопарда“.