Вирджиния Хенли
Прелъстен (32)

Глава тридесет и втора

Адам Савидж се усмихна иронично, когато прочете бележката на негово кралско височество Уелския принц. Всеки имаше своята цена, особено кралските особи. За съжаление не можеше да извика Джордж на Халф-мун Стрийт, а трябваше да го посети в Карлтън Хаус. Това означаваше, че ще се наложи да изпрати съобщение до графиня Каупър, за да отложи срещата им, и че ще закъснее за заседанието на парламента.

Извади, както се надяваше за последен път, диамантите и сапфирите от чекмеджето, в което бяха заключени, и измина пеш краткото разстояние до Карлтън Хаус. Безпокойството на Джордж не остана скрито за него.

— Скъпи ми Савидж, надявам се, че сте донесли скъпоценните камъни.

— Донесох ги, Ваше величество — отвърна той и докосна вътрешния джоб на сакото си.

— Не е лесно да се открие вакантна титла на маркиз, нито пък да бъде дадена, но в момента вие очевидно имате голямо влияние в парламента. То, заедно с моето покровителство, мисля, ще бъдат достатъчни в скоро време да получите титлата.

Принцът спря да говори за момент, за да даде възможност на госта да извади скъпоценностите. Той обаче не направи нищо подобно.

Негово височество прокара показалец от вътрешната страна на шалчето си с надеждата да го разхлаби малко. Пиявиците, които му бяха сложили тази сутрин, за да му придадат по-блед вид, бяха чиста загуба на време, тъй като в момента лицето му бе моравочервено.

Той се изкашля и се приближи до голямото земно кълбо край бюрото си.

— Всъщност, скъпи приятелю, налага се титлата да бъде от ирландското благородническо съсловие. Можете да избирате. Маркиз Блакуотър в графство Уотърфорд, или… я да видя, какво бе другото? А, да, маркиз Кинсейл на крайбрежието на Корк.

Светлосините очи на Адам следяха пръста на принца, който посочваше отделни области в Ирландия.

— Колко сте услужлив, Ваше височество.

Измъкна черната кадифена торбичка и извади един по един бляскавите скъпоценни камъни като фокусник, който измъква заек от шапката си.

Лицето на Джордж светна. Не можеше да устои на това великолепие, затова взе скъпоценностите и подържа техните огън и лед в дланите си.

— Великолепни са. Ще покажат на дамата колко силно искам да я почета.

— Ще ми позволите ли нахалството да направя едно предложение, Ваше величество? Диадема със скъпоценни камъни ще накара една дама да се чувства като принцеса и всички около нея — да я уважават като такава.

Принцът засия, сякаш току-що бе получил божествено вдъхновение.

— Притежавате ли подобна диадема?

Обезобразената от белега уста на Савидж се разтегна в усмивка.

— Да, Ваше величество.

Джордж затвори очи — не смееше и да мисли каква щеше да бъде цената на Индиън Савидж за подобно съкровище, но знаеше, че щеше да я даде колкото и висока да беше. В сърцето си знаеше, че Мария никога няма да получи царската корона, затова той поне щеше да й осигури собствена диадема. Думите на госта прекъснаха размислите му.

— Макар да съм изключително зает, ще посетя и двете имения колкото се може по-скоро и ще уведомя Ваше височество за предпочитанията си.

— Много добре. И двете са с много стари замъци. За поддържането им ще бъде нужно да се бърка дълбоко в джоба — предупреди го принцът.

Адам се поклони и излезе. Не можеше да се оплаче от липсата на дълбоки джобове, а и не се тревожеше, че някои гледаха на новонатрупаните пари като на мръсни.

 

 

Уелският принц реши, че тази нощ трябва най-после да премине към по-активни действия. Макар очакването да му бе доставило удоволствие, прецени, че то бе продължило твърде дълго.

— Джордж, не мога да дойда в спалнята ти, крайно неблагоприлично е.

— Дай ми лапичка, Писанке. — Сграбчи ръката на Мария и я задърпа. — Искам да ти задам един много интимен въпрос, Котанке. А спалнята е единственото изолирано място, където тайните ни са в безопасност, скъпа моя.

Младата жена се остави да бъде убедена, макар и неохотно.

Джордж я накара да седне върху подобен на трон позлатен стол, тапициран с китайска коприна, и падна на коляно пред нея.

— Колкото и да съм недостоен, скъпи мой ангеле, ще ме направиш най-щастливия мъж на земята, ако се съгласиш да станеш моя съпруга. Ще те обичам вечно и давам тържествен обет да се грижа за теб и да ти бъда предан.

— О, скъпи Джордж, думите ти ме карат да се разплача от щастие. Отговорът ми би бил „да, да, хиляди пъти да“, ако само бе възможно.

Принцът се намести на другото коляно.

— Уредил съм всичко с помощта на няколко предани приятели. Церемонията ще се проведе в петък вечер в малкия ти дом на Парк Стрийт. Свидетели ще бъдат двамата ти чичовци, а скъпият ми адютант Орландо Бриджмън, който е от Шропшир и познава семейството ти, ще пази отвън да не би министър-председателят да се опита да спре церемонията.

— Ами Брачният акт, скъпи мой? — попита практичната избраница.

— Бракът ни, макар и таен, ще бъде законен в очите на църквата. В мига, в който стана крал, ще го отменя и ще се оженя за теб отново, така че връзката ни да бъде законна и пред короната. Преподобният Робърт Бърт се съгласи да проведе церемонията.

Не добави, че го бе подкупил с помощта на петстотин лири и обещанието за повишение.

Мария погледна към диамантените пръстени по ръцете на Джордж и голямата звезда върху гърдите му, за да се убеди, че не сънува. Това действително бе Уелският принц и й предлагаше да се омъжи за него. Малко незаконен брак, може би, но все пак брак.

— О, Джордж, любими мой, не мога да ти отказвам повече.

Младият мъж се изправи поруменял от радост. Бръкна в горния си джоб и извади оттам кадифена торбичка, която постави в дланта на госпожа Фицхърбърт.

— Ти си най-красивият скъпоценен камък в кралството, който заслепява всички други, но желая да приемеш това колие като залог за дълбокото ми уважение към теб, Мария.

Тя ахна при вида на диамантите и сапфирите.

— Не искам бижута, Джордж, искам само теб, но щом това те прави щастлив, ще го приема като залог за любовта ти.

Той я стисна в обятията си.

— Писенце, ти ме направи най-щастливия човек на земята. Едва сега разбрах какво значи щастие — целуна я буйно. По румената му буза се търкулна сълза. — Ох, Котенце, така добре ще се забавляваме двамата. Знаеш ли, че като бях малък, моите учители ме шибаха с камшик всеки път, когато ме хванеха да се забавлявам. Помня как веднъж ме видяха да скачам върху леглото, заради което после ме биха жестоко.

— О, Прини, любов моя, ще се опитам да те направя щастлив заради всичко, което си изстрадал от ръцете им.

— Котанке, ще подскачаш ли на леглото с мен? — попита с детинска искреност той.

— Сега ли? — осведоми се колебливо Мария.

— Да, сега, прекрасна моя другарке в игрите. Чакай да ти сваля обувчиците!

Събуха се. Джордж скочи върху широкото легло и помогна и на своята възлюблена да се качи. И заскачаха, хванати за ръце. Вторият скок завърши с падане. Двамата се търкулнаха и се заляха в смях като деца.

Сега обаче принцът изпадна в любовно настроение.

— Предлагам да поиграем на една игра, Писенце. Ти знаеш как да ме накараш да забравя всички грижи.

— На какво ще играем, Прини, любов моя?

— На форфит^[1]. Отивам за картите.

Хитрецът естествено мамеше, като първо конфискува ветрилото й, после един чорап, а накрая — роклята. Не пропусна да остави и Мария да победи, така че да може да вземе неговите чорапи, жилетка и украсена с монограм риза.

Когато се озоваха така полуголи, младата жена започна да се киска и да се изчервява, а нейният партньор — да се смее и възбужда. Тогава картите бяха забравени в полза на други занимания. Госпожа Фицхърбърт привличаше принца повече, от която и да било друга жена. Тя имаше прекрасно лице, а кожата й бе подобна на рози и сметана. Косата й бе изключително красива, никога не я пудреше, а оставяше златисторусите й кичури да падат свободно около пухкавите й рамене. Онова, което вълнуваше Негово височество най-много обаче, бяха гърдите й. Те бяха едри и меки и придаваха сластолюбив и същевременно майчински вид на тялото, по което копнееше принцът.

Извади розова копринена торбичка, а в очите му просветнаха по момчешки дяволити пламъчета. Това бе една новоизобретена играчка, наречена балон.

— Какво е това, Джорджи?

— Една хитроумна играчица, направена по модел на балоните, които се пълнят с топъл въздух. Благодарение на него те се носят из въздуха. Нека да поиграем на още една игра, последна, Писе.

С надуването на копринената торбичка флиртът им започна истински.

Младият мъж затупка балона по гърдите, а след това и по задните части на своята възлюблена. Не след дълго вече опитваше да го удря с удължения си от ерекцията член, като наблюдаваше как руменината залива Мария от бузите до едрите гърди. Топлият въздух в стаята издигаше балона все по-високо и по-високо и когато госпожа Фицхърбърт подскачаше, за да го достигне, красивите й гърди се люлееха и в крайна сметка принцът помисли, че ще изгуби ума си. Прегърна обекта на своите желания и двамата се строполиха бездиханни върху леглото.

Легнала по гръб, Мария видя голите им тела, отразени в огледалата на тавана. Видението бе изключително еротично. Наблюдаваше като омаяна как Джордж я възседна. Досега не бе изпитвала нещо толкова вълнуващо. Принцът бе едър човек в разцвета на младостта си. А нейното тяло го бе превърнало в страстен любовник.

Не след дълго тя вече бе влажна и хлъзгава, готова за триенето на големия му държавнически меч. Прехапа устни, когато през цялото й същество започнаха да преминават вълна след вълна от удоволствие, но не след дълго вече не можеше да пази мълчание. Това само пришпори още повече Джордж.

Хванал величествените й гърди, той заби оръжието си до дръжката за последен път, след което и двамата изразиха с вик удоволствието си. По-късно тя го прегърна, а той засмука едното й зърно, докато заспа. В това време Мария се взираше в огледалата и мислеше колко странен е животът. За възрастните си съпрузи тя не беше нищо друго, освен гледачка. Сега пък ставаше точно обратното — беше другарче в игрите за едно момче, което щеше да стане крал.

 

 

Само секунди след като се събуди, Тони си спомни преживяния предишната нощ ужас. Настроението й спадна моментално, а в стомаха си изпитваше тежко, неприятно усещане. Не можеше да запази в себе си случилото се, но и не желаеше да плаши баба си.

Реши да поговори с господин Бърк. Тъй като Роз никога не слизаше преди десет сутринта, моментът бе най-подходящ. По време на закуска даде знак на иконома, че иска да го види насаме, и верният слуга, който от известно време се тревожеше доста за младата си господарка, се изпълни с надежда, че тя ще му се довери.

Антония стана от масата и се отправи към салона, който се използваше обикновено само за посрещане на желаните посетители. Господин Бърк я последва след няколко минути и затвори двойната врата, за да попречи на любопитните прислужници да надничат.

— Снощи се случи нещо наистина ужасно — започна Тони. — Братовчед ми явно ме е проследил до Воксхол Гардънс. Предпазливо се присъединих към няколко познати, защото знам, че по-голямата група означава и по-голяма сигурност, но в мъглата се озовах сама и разбрах, че някой ме преследва. Изпаднах в паника. Изгубих се и побягнах. Чувствах се като в капан, господин Бърк.

Гърлото й се сви от страх, когато преживя отново случилото се предишния ден. Икономът забеляза треперещите й ръце и за миг се ужаси, че може би е била изнасилена.

— Продължавай, скъпа. Трябва да ми разкажеш всичко, каквото и да е то — окуражи я той.

— Разбрах, че трябва да се измъкна незабавно от Воксхол Гардънс. Опасността сякаш дебнеше от всяка алея, зад всяко дърво. Най-после открих входа и си отдъхнах. Радостта ми бе краткотрайна. Някой ме блъсна отзад и паднах право под копитата и колелата на летящата карета. Истинско чудо е, че избегнах смъртта и този път. Кой знае как конете успяха да стъпят встрани от тялото ми, а файтонът премина над мен, без да ме премаже.

— Мили боже, снощи, като си се прибрала, си била ранена, а аз не направих нищо.

Тони поклати глава.

— Бях само натъртена. Истинският проблем е в това, че тази случка ме ужаси не на шега. Не се страхувам да застана лице в лице с Бърнард Лам. Срещнах се с него на дуел без особен страх, но сега той ме преследва скришом. Нямам представа кога ще ме нападне и това ме кара да се чувствам уязвима и уплашена до смърт.

Господин Бърк стисна устни, а юмруците му се свиха безсилно.

— Презрян страхливец. Съзнанието му е извратено и изпълнено със злоба. Трябва да информирате настойника си, миледи. Негов дълг е да ви защити. Отсега нататък ще ви придружавам навсякъде, и то въоръжен!

От дълго време икономът мислеше, че бремето за спасяването на Лам Хол е прекалено тежко за крехките рамене на едно момиче. Маскарадът бе изглеждал приемлив в началото, но той не би трябвало изобщо да разрешава изпълнението на подобен срамен, шокиращ план. Трябваше да се сети, че Антония щеше да бъде в опасност, при положение че братовчед й вече бе причинил смъртта на Антъни.

Младата жена нещастно изрече:

— Дори мисълта, че трябва да кажа истината на Адам Савидж и да рискувам презрението му, ме ужасява. Струва ми се обаче, че нямам избор. Ще дойдеш ли с мен на Халф-мун Стрийт?

Господин Бърк заяви, че ще е по-добре да я следва, а не да върви редом с нея. Така имаше възможност да види всеки, който наблюдава младия лорд Лам.

Антония пристигна благополучно в къщата на Мейфеър и изчака в приемната верния иконом.

Адам Савидж тъкмо слизаше по стълбите; готвеше се да излиза.

— Тони, точно теб исках да видя. Закъснявам за парламента; както обикновено, но няколко минути повече или по-малко няма да променят нищо. Искам да ми направиш една голяма услуга, но това значи да отидеш в Ирландия.

— В Ирландия ли?

Предложението му я зарадва много — даваше й възможност да избяга от Лондон и от Бърнард Лам.

— Да, вярваш или не, но съм на път да се присъединя към светите редици на аристокрацията — заяви подигравателно той, — пък била тя и ирландската. Подкупих негово кралско височество и в резултат той ми предложи да избера между два замъка. Не само че нямам време, ами и не разбирам нищо от замъци. Предполагам обаче, че ти си по-осведомен по този въпрос.

Настроението на младата жена се подобри незабавно при тази приятна вест.

— Ами може да се каже, че прекарах юношеството си в изучаване на старинната архитектура.

— И сега имаш възможност да провериш знанията си. Искам да посетиш Блакуотър в графство Уотърфорд и след това да ми кажеш преценката си. Може би идната седмица ще намеря време да отида в другото имение, в Корк. Тогава ще се срещнем в Блакуотър и ще се приберем заедно.

В този момент се появи господин Бърк.

— Добро утро, Бърк. Ще можеш ли да наредиш нещата си така, че да отпътуваш с Тони за Ирландия. Качете се горе, ще накарам Слоун да ви напише обяснение как да стигнете дотам и да ви даде нужните за това средства. Най-добре е да отплавате от Бристол.

На иконома му стана ясно, че Антония не бе разказала на настойника си за случилото се. Очевидно младата жена вярваше, че пътуването до Ирландия спасява живота й. Той обаче знаеше, че то само отлага признанието й за измамата с нейната самоличност. Но верният слуга знаеше добре мястото си и дори не си и помисляше да разкрие тайната й. Решението зависеше единствено от нея.

Тони стъпваше значително по-леко по обратния път към Кързън Стрийт.

— Искам да ви благодаря, господин Бърк, задето не ме принудихте да направя сега признанието. Ще се чувствам безкрайно по-сигурна извън страната. Нямате нищо против да дойдете с мен, нали?

— Най-доброто решение е да ви придружа. Но освен това изгарям от нетърпение да посетя родната си земя.

Антония се огледа нервно през рамо.

— Трябва да бъдем абсолютно сигурни, че братовчед ми не ни следва. В противен случай Ирландия ще се окаже много по-опасно място от Лондон.

Когато се върнаха, Роз вече бе слязла да закусва.

— Е, станала си и си излязла рано или едва сега се прибираш?

— Не, разбира се. Повикаха ме от Халф-мун Стрийт и вярна на дълга си, помолих господин Бърк да ме придружи. — Лъжата не бе особено голяма. — Адам Савидж ще се присъединява към ирландската аристокрация и иска да отида и да огледам някакъв замък в Уотърфорд. Има доста голямо доверие в моето мнение, след като видя какво направих в Идънуд. Разбира се, господин Бърк ще пътува с мен — побърза да добави младата жена, преди баба й да протестира.

Лейди Рандолф и икономът се спогледаха многозначително.

— Антония, не исках да те притеснявам, затова не ти казах, но вчера ми се стори, че видях Бърнард Лам на ъгъла на Кързън Стрийт. Трябва да бъдеш абсолютно сигурна, че няма да ви проследи на тръгване.

Удоволствието, което изпълваше Тони от перспективата за пътуването, бе изместено от тревога, заплашваща да прерасне в страх.

— Имам предложение — обади се икономът. — Ще дойда уж да те изпратя до централата за продажба на билети за дилижанси и там ще си купиш билет до Бат вместо до Бристол. А в Бат вече ще вземеш билет за останалия път. Всеки, който наблюдава или разпитва, ще си помисли, че си Антония, която се връща към модерния минерален курорт подобно на стотици други дами от висшето общество.

След като обмисли предложението, младата жена стигна до извода, че то не беше никак лошо. Отвори сандъка си, за да прибере дрехите на Антъни, и видя златния корсаж, който бе носила във Венеция. Не й се искаше Роз да го забележи. Набързо го покри с вещите на брат си и приготви торба със своите собствени дрехи, които щеше да носи само в продължение на една нощ.

Избра светлозелена рокля и нефритенозелено кадифено манто за пътуването. Напудри косите си и остави един дълъг кичур да виси върху лявото й рамо, а на главата си сложи боне от тюл, панделки и щраусови пера. Корсетът и фустата, които не бе носила отдавна, я караха да се чувства странно. И някак си потисната. Когато носеше панталони, можеше да язди или да се шляе, където си иска, затова пък с пола трябваше да спазва строго благоприличие.

Роз успя да приготви само още две рокли, тъй като внучката й настоя, че те са предостатъчни. Щом стъпеше в Ирландия, щеше да облече отново мъжките дрехи.

С отдалечаването й от Лондон страховете й във връзка с Бърнард Лам намаляваха. При пристигането им в Бат вече бе забравила за братовчед си; обеща си да не мисли повече за него до завръщането в столицата.

Бристол бе оживено морско пристанище, пълно с кораби и моряци от далечни земи. В един от пристанищните ханове Антония се преоблече като Антъни. Намериха безпроблемно билети до Дънгарвън, голямо пристанище на крайбрежието на графство Уотърфорд. Макар пролетта да се усещаше във въздуха, Ирландско море бе невероятно неспокойно.

Когато корабът навлезе в пристанище Дънгарвън, слънцето светеше приветливо. За разлика от английския пристанищен град Бристол малкото градче на брега на Ирландско море бе населено само от местни жители. Те любопитно гледаха струпания по доковете багаж на новодошлите.

Тони и господин Бърк разпитаха за Блакуотър Касъл и разбраха, че той се намира над долината Блакуотър, само на двайсет километра навътре в сушата. Не успяха да намерят коне, затова наеха теглена от едно пони каруца. Антония заяви през смях, че ще се справи с управлението на колата, но икономът не изглеждаше особено убеден в това.

В Англия не бяха виждали подобна зеленина. Из дърветата и трънливите храсталаци пееха птици. Въздухът ухаеше на пролетни цветя, мента, мускус и слез, а тесният път се виеше сред открити поляни край река Блакуотър. В далечината съзряха назъбените стени и бойните кулички на замък; те се издигаха над върховете на дърветата. Като наближиха, видяха и целия замък върху покрита с растителност скала над реката.

Тони преведе каруцата през средновековната порта към двора. Пазачите започнаха да се събират бавно, изпълнени с любопитство. Конярят, градинарят и икономката излязоха напред, за да разберат кои бяха посетителите.

Младата жена подаде юздите на понито на коняря.

— Добър ден, аз съм лорд Лам. Дойдох да огледам от името на новия маркиз Блакуотър.

Думите излизаха почти несъзнателно от устата й; в сърцето си знаеше, че не може да става и дума за избор между този замък и което и да било друго място на земята.

Заявлението й оказа вълшебен ефект върху присъстващите. Икономката се поклони, а останалите докоснаха почтително шапките си.

— Това е господин Бърк, мой дългогодишен управител.

Ирландското име накара домакините им да се усмихнат с облекчение. Над вратата на главния вход имаше арка от солидни трупи. Господин Бърк вдигна големия куфар, Антония взе едната от торбите, а икономката — другата. Влязоха във величествена зала, в чието голямо огнище гореше огън.

— Сега сигурно ще искате да видите и стаите си — предложи госпожа Кени. — В това крило има седем двойни спални и, разбира се, стаята в кулата.

— О, нея вземам аз — побърза да каже Тони.

Изкачиха два етажа и тръгнаха по дълъг коридор. Господин Бърк се опитваше да не изостава въпреки тежкия сандък, който носеше.

Щом пристигнаха, икономката завъртя очи към своя колега, сякаш искаше да каже: „Типично за аристократите е да изберат най-далечната и неудобна стая, без да помислят за нещастника, който ще трябва да мъкне багажа нагоре!“.

— Кога бихте желали да вечеряте, милорд?

— Когато е удобно на готвача, госпожо Кени — отвърна младата жена.

— Е, тъй като готвачката съм аз, можем да вечеряме в шест, ако сте съгласен.

— Да, благодаря.

В мига, в който тя излезе, Тони се втурна към прозореца.

— Гледката е смайваща. Виждам право в долината и през ливадите към далечния край на реката. Оттук водата изглежда зелено-черна^[2]. Гледайте, господин Бърк, право пред нас се вижда някаква планина!

— Това трябва да е Нокмилдаун Маунтинс.

Тони се обърна към иконома и той си помисли, че никога не я бе виждал така сияеща.

— Блакуотър е прекрасен — изрече благоговейно тя.

През следващите няколко дни Антония огледа подробно всяко кътче на замъка и обширните му градини.

Имаше дневна, всекидневна, дори билярдна, както и малка библиотека и параклис в доста плачевно състояние. Навън имаше горна и долна градина, както и овощна градина. Младата жена използваше с безкрайна радост тайната стълба, която водеше от къщата на вратаря с двете еднакви кулички към цветните алеи на градината, осеяна с пълзящи растения и ранни рози.

В малката, заградена със стени градинка откри истинско съкровище. Това бе хамак, опънат между две големи сенчести дървета. Все още дребните им пролетни листенца пропускаха свободно слънчевите лъчи.

Един следобед Антония откри в библиотеката някакви документи, свързани с историята на замъка, и се отпусна в хамака, за да ги прочете. Историята на Блакуотър бе смайваща. Потъна в мечти и постепенно се унесе в сън, докато хамакът се полюляваше лекичко.

 

 

В края на седмицата Адам Савидж отплава за Корк. През същата седмица вече бе пътувал на два пъти до Франция и му се струваше, че изобщо не е слизал от кораба. Когато пристигна в Кинсейл, бе впечатлен от обширните земи, които принадлежаха на замъка. Крайбрежието беше диво, сурово и изключително живописно. Младият мъж наблюдаваше красивата природа, а морският вятър рошеше черните му коси. Сега бе много приятно, но през зимата сигурно щеше да бъде мрачно и бурно. Преди да си тръгне, той вече бе убеден, че замъкът и прилежащите към него земи са завладели сърцето му.

Произнесе титлата, за да я усети върху езика си. Маркиз Кинсейл. Добре звучеше. Купи кон и реши да язди до Блакуотър в съседното графство.

Щом навлезе по-навътре към сушата, Адам забеляза, че там климатът бе по-мек, отколкото на брега. Пролетта вече бе дошла и дивите цветя изпълваха всяко възможно пространство, а ранните диви рози се катереха по каменните стени.

Савидж пътуваше по същия път, по който бе минала и каруцата с понито. Видя назъбените стени и издигащите се високо в небето кулички, кацнали върху покритата с дървета скала над реката. Премина под средновековната порта и се озова в двора.

Незабавно се появи коняр, за да отведе жребеца му; бе разбрал по внушителната фигура и авторитетния вид на новодошлия, че това трябва да е самият маркиз. Когато влезе в баронския хол, Адам изпита усещането, че се прибира у дома. Насреща му се спусна госпожа Кени и побърза да се поклони. Младият мъж заяви, че желае да огледа лично всичко. Онова, което видя, му хареса.

Забеляза Тони, отпуснат върху един хамак, и се отправи към малката, заградена от високи стени градина. Загледа се в спящата фигура и поразен примигна. Тъмните ресници бяха надвиснали над розови бузи. Деликатната длан бе сгушена върху гърдите. Чертите на юношата бяха определено женствени и това накара настойникът му да се намръщи.

В този момент Тони отвори очи и се начумери; стана й неприятно, че Савидж я бе заварил заспала. Изправи се пъргаво, пъхна ръка в джоба на панталона и извади смачканите страници.

— Добре дошъл в Блакуотър. Не е нужно да търсиш повече. Това място е прекрасно. Първоначално е било манастир. Крал Джон издига оригиналния замък. Помисли си само… крал Джон! Ела да видиш банкетната зала — подкани го тя.

Адам продължаваше да се взира поразен в нея. Повереникът му можеше безпроблемно да мине за жена! Миглите му бяха извити, а устните пълни, почти чувствени. Когато Тони го поведе към залата, погледът на младия мъж се плъзна по високата му фигура. Хванатите отзад коси на младежа бяха станали прекалено дълги, а задникът му бе прекалено закръглен. Нима бе възможно Тони да е жена? Не, подобна мисъл бе абсурдна! Отхвърли я веднага.

Савидж оглеждаше красивата старинна зала, но очите му непрекъснато се връщаха върху юношата. Искаше му се да може да надзърне под батистената риза. Въображението му явно се бе развихрило, защото му се стори, че вижда очертанията на женска гръд.

— Виж това — възкликна Тони.

Деликатната му длан галеше с любов орнаментираната с дърворезба рамка. „Та той докосва предметите също като жена“ — помисли Адам, неспособен да се отърве от подозренията си. Ръцете го сърбяха да свали кожената каишка от дългите черни коси. Опита се да си обясни това странно желание.

— Не е достатъчно светло, за да се прочете какво е гравирано тук — махна ремъчето от косите си и привърза с него едното перде. — Дай ми и твоето.

Антония се поколеба. Вдигна ръка към косата си, после я отпусна; не й се искаше настойникът й да я вижда с разпусната върху раменете коса. В крайна сметка решително свали каишката и му я подаде.

Младият мъж видя ясно руменината, която изби по бузите й, когато пръстите им се докоснаха. С разпуснати около раменете коси, младежът определено беше красив. Ако изобщо бе младеж! Савидж си повтори отново, че подозренията му са смешни, докато мислено се връщаше назад в месеците, които бяха преживели заедно.

— Има дори билярдна. Ела да я видиш — настоя в този момент Тони.

В живота си не бе виждала по-магнетичен мъж. Черните коси падаха на вълни около врата му и тя си спомни как бе прекарвала пръсти през тях. Копнееше Адам да я прегърне, изгаряше от болезнено желание да слее устните си с неговите. Ако имаше право на едно желание, то щеше да бъде този мъж да я люби тук, в благородническия замък.

— Не, първо искам да сляза към реката.

Савидж чувстваше, че се налага да отхвърли или потвърди съмненията си спрямо Тони. Трябваше да намери средството да го накара да съблече дрехите си.

Антония последва настойника си, като не спираше да говори:

— Реката е пълна със сьомга. Ако човек има достатъчно дълга въдица, би могъл да лови риба от прозореца на дневната!

Застанаха на брега и се загледаха в зеленикавочерните води. Адам заяви:

— Горещо ми е и съм прашен от пътуването. Нека да поплуваме.

Младата жена отстъпи няколко крачки назад.

— Не, ти върви, ако искаш. Водата вероятно е студена, макар слънцето да грее.

— Не бъди страхливец, студената вода никога не вреди на един мъж.

И Савидж тръгна към нея. Тя отгатна намеренията му, когато вече бе станало късно. Той я сграбчи за китката и я дръпна към реката.

Тони се съпротивляваше, но нима можеше да устои на толкова силен човек като своя настойник? Ръцете му хванаха ризата й и тя се задърпа диво; в следващия миг усети как дланта му обхваща едната й гърда.

Младият мъж бе поразен. Ръката му стискаше една от най-твърдите гърди, които бе докосвал. Все пак знаеше, че за да бъде напълно убеден, очите му трябваше да потвърдят онова, което казваха пръстите му. Сграбчи ризата. Тя се разцепи, тъй като в този момент Антония на свой ред дръпна плата от него.

Савидж стоеше пред една полугола жена. С разпилените черни коси, разгневените зелени очи и нацупена уста, която изглеждаше готова да го захапе, тя приличаше на екзотична дива котка от джунглата.

Сърцето й затупка забързано; нейният настойник най-после беше открил тайната й. Студеният му поглед бе вторачен в разголените й гърди.

— Коя, по дяволите, си ти? — попита той.

— Антония Лам, коя друга мислиш, че съм, по дяволите? — отвърна ридаейки тя и побягна към замъка.