Вирджиния Хенли
Прелъстен (44)

Глава четиридесет и четвърта

Кръвта се отдръпна от лицето на Антония. Протегна ръка, за да се хване за нещо. Мургавото слугинче напъха ботушите в ръката й.

— Злият човек има пистолет, мемсахиб — прошепна то.

Тони примигна няколко пъти, за да се пребори със замайването и желанието си да повърне. Искаше й се да изкрещи. Майка й и Савидж; просто не можеше да го понесе! Която и да било друга жена щеше да я нарани дълбоко, но Ив? Чувстваше се така, сякаш Ивлин бе изтръгнала сърцето от гърдите й.

Тогава осъзна, че майка й бе жертва както тя самата. Адам я бе прелъстил и я бе любил, макар да знаеше, че Ив го очаква да се върне в Цейлон и да се ожени за нея. Подобна измама я отвращаваше. Такова предателство, такова двуличие караше сърцето й да кърви. Как можеше да е толкова жесток, толкова порочен, че да прелъсти и майката, и дъщерята?

— Ръсел Лам е единственият баща, който имам и ще имам. — Обу ботушите си. — Трябва да намеря Антъни. Бърнард Лам е хладнокръвен убиец, макар на теб да ти се струва толкова привлекателен. Страхувам се, че се заблуждаваш по отношение на мъжете.

Тони откри конюшнята и стресна един от униформените войници, като взе оседлания му кон. Знаеше, че „Скокът на леопарда“ бе в съседство, но помнеше също така, че се простираше на повече от двайсет хиляди акра. Щеше да й бъде доста трудно да открие Антъни. Обаче невидимите нишки, които свързваха и духовно близнаците, щяха да й помогнат.

През целия път сипеше проклятия над Савидж. Заради глупавия му план сега Бърнард Лам отново преследваше жертвата си. Пришпорваше коня си сред редиците непознати дървета, като викаше близнака си. Беше обзета от такъв ужас, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за любимия си брат.

В същото това време Антъни ходеше пеш и водеше коня след себе си, за да може да оглежда по-отблизо екзотичните гъби, покрили падналите дървета.

Младежът вдигна поглед към братовчед си, който не си бе направил труда да слезе от коня. Разбра, че той се отегчава.

— Май трябва да се прибираме. Ако съдя по полумрака тук, слънцето сигурно залязва. Джунглата оживява нощем. Не е безопасно да се остава в нея по това време.

Бърнард се усмихна.

— Изобщо не е безопасно място.

И насочи пистолета към своя спътник.

Антъни реши, че братовчед му се цели по някакво хищно животно, и разбра грешката си едва когато усети изгаряща болка в гърдите си. Нещо сякаш го блъсна назад и след това всичко потъна в мрак.

Конят му хукна веднага щом се чу изстрелът. Бърнард се взря в тялото на падналия, обзет от усещане за мощ. Видя как аленото петно върху ризата се уголемява, докато заприлича на цвят на хибискус.

 

 

В този час тамилите от „Скокът на леопарда“ приключваха работата си. Онези, които се прибираха от далечния край на плантацията, се взряха със суеверен ужас във видението, което яздеше, подобно на обхваната от лудост богиня. Страхуваха се, че това е Хакшаса, оживелият индуски мит. Беше дошла да ги предупреди за надвисналото над главите им нещастие. Развикаха се уплашено и се разбягаха. Майките потърсиха децата си и се скриха с тях в колибите.

Адам Савидж чу виковете. Скочи веднага и се втурна навън.

Антония, яхнала черен жребец, се носеше насреща му. Бе издърпала нагоре полата и оголила прекрасните си крака. Коленете й бяха притиснати към корема на животното. Когато помежду им останаха само няколко метра, младият мъж разбра, че тя не възнамерява да отклони встрани. Хвърли се към нея, грабна юздата и принуди коня да спре. Леденосините му очи я пронизваха.

— Мен ли се опитваш да убиеш или себе си?

— Не ме интересува особено!

Леопардът разбра веднага, че Ив й бе съобщила онова, което така отчаяно се бе опитвал да скрие.

— Тони, трябва да поговорим!

— Пусни ме, безсърдечен дявол такъв! Ако имах пушка, сигурно щях да те убия!

В този момент някъде в джунглата прозвуча изстрел. Тя се хвана за гърдите.

— Антъни! Той е там с Бърнард Лам!

Заби пети в корема на черния жребец и той полетя напред.

— Почакай! — извика Савидж, но младата жена бе глуха за всичко друго, освен за чутия преди миг изстрел.

 

 

Бърнард Лам обърна мълчаливо коня си, за да го изведе от джунглата. Мощта пулсираше в тялото му и го подканваше да предприеме следващата стъпка от своето отмъщение. Нетърпението напомняше сексуално желание, но бе далеч по-силно от него. Това беше по-скоро жажда за кръв. Беше му нужен само още един елемент, за да достигне до екстаз. Освен кръв му бе нужен и огън!

Пришпори животното и го поведе към южните склонове на „Скокът на леопарда“, където се простираха хилядите уханни чаени храсти.

 

 

Антония, водена единствено от своя инстинкт, яздеше по посока на изстрела. Може би само си бе въобразила. Надяваше се с цялото си сърце да е така, но някакъв вътрешен глас й казваше, че куршумът на Бърнард най-после бе улучил целта си. Струваше й се, че усеща раната в своите гърди. Все още ги свързваше тънка нишка. Ако се скъсаше, той щеше да умре. Надеждата гореше в нея.

Младата жена видя от джунглата да изскача самотен кон и инстинктивно почувства, че той бе на брат й. Макар слънцето да се спускаше бързо към земята и зелените сенки на тропическата гора да ставаха черни, тя не се поколеба.

Когато Тони изчезна в галоп, Адам разбра, че няма време да отива за кон. Бързо се спусна към дърветата. Очите му не пропускаха нищо, ушите му бяха настроени за всеки звук, носът му подушваше опасност.

Не успя да я догони, преди да навлезе в джунглата, но бяло-червената й рокля се вееше като знаме пред него и отбелязваше ясно пътя й.

Гъстата растителност принуди коня да забави ход и едва сега Антония забеляза колко опасни бяха тъмните сенки сред дърветата. От всички посоки се носеха непознати шумове. Обзе я паника, бе готова да обърне коня си. Тогава забеляза бялото и червеното.

Скочи от гърба на животното; дори не смееше да произнесе името му, тъй като той може би не бе в състояние да го чуе. Отпусна се на колене до него, затаила дъх от ужас. Черният жребец, усетил чуждото присъствие, завъртя очи, наостри уши и се спусна обратно натам, откъдето бе дошъл.

Макар очите й да бяха замъглени от сълзи, младата жена видя червеното петно върху гърдите му. Протегна треперещата си ръка към бузата му. Не можеше да разбере дали диша.

— Тук съм. Сега вече всичко ще бъде наред.

Савидж не забави крачка, когато навлезе в гъстата растителност на джунглата. Изпита облекчение, щом видя насреща си коня й. В следващия миг от устата му се откъсна проклятие — седлото бе празно. Хвана влачещата се зад уплашеното животно юзда и го придърпа решително към себе си. На жребеца очевидно не му се искаше да се връща отново сред гъсталака. Младият мъж чуваше ударите на сърцето си. Знаеше какво бе усетил конят.

Зелените очи наблюдаваха с безкрайно търпение и коварство. Подушил кръвта, леопардът се бе приготвил за скок. В мига, в който момичето се приближи към ранения, девет-десет килограмовият убиец изпъна предните си крака, извади ноктите си и скочи. Антония изпищя и се претърколи встрани от звяра, който се стовари върху тялото на брат й. Погледна я внимателно и започна да ближе кръвта върху гърдите му, като изръмжа предупредително.

Тони грабна някакъв паднал наблизо клон и смушка с всичка сила леопарда. Голямата котка незабавно премина в настъпление. Само след секунди момичето вече бе повалено по гръб, а хищникът бе готов да впие зъби в него.

Страхът парализира Савидж за част от секундата, но той се пребори веднага с него. Завърза коня и извади пистолета си, но не посмя да стреля. Грабна ножа си и скочи. Човек и леопард ръмжаха, вплетени един в друг.

Адам присви глава между раменете, за да предпази врата си от смъртоносните зъби на котката. Дори невероятната сила не можа да му помогне и той скоро се озова по гръб. Знаеше, че ще стане така. Заби ножа в корема на хищника и го дръпна нагоре, към сърцето.

Когато се изправи на крака целият бе в кръв. Страхът отново го обзе. Антония лежеше и ридаеше. Тя също бе в кръв, само че това бе нейната, а не на леопарда. Не можеше да направи нищо за нея тук; трябваше да я отведе до къщата.

Първо повдигна Антъни, постави го върху седлото и удари коня, за да го накара да се движи в желаната посока. После вдигна с безкрайна нежност своята любима и я притисна към сърцето си, като шепнеше успокоителни слова в ухото й. Тя извърна лице от него. Макар ранената да бе тя, в мига, в който го отблъсна, неговата болка стана по-голяма.

Савидж се движеше бързо, за да излезе по-скоро от потъналата в мрак джунгла. Измъкна се от гъсталака и пред погледа му се разкри червено зарево, което започваше да осветява небето. Разбра веднага какво бе то, откъде идваше и чие злодеяние беше.

Пожарът предизвика суматоха. Работниците се събираха на сборните пунктове за инструкции. Щом Савидж се появи, тамилите, които бяха готови да дадат живота си за него, го заобиколиха незабавно.

— Чаят, сахиб, чаят! — крещеше главният управител.

— Знам. Върви, направи каквото можеш, но не излагай на опасност живота на работниците — извика в отговор той. — Помни, огънят винаги се разпространява нагоре!

Дотича Денвил, следван от десетина въоръжени пазачи. Един от мъжете водеше коня с отпуснатото тяло на Антъни.

— Нека да ви помогна! — извика Денвил; факлата в ръката му освети окървавения Адам.

— Бърнард Лам е направил това. Знам го как мисли. Заведи пазачите при каучуковите дървета и сушилнята. Това ще бъде следващият му удар! — после нареди на човека, който водеше коня. — Отведи го в къщата!

Слугите, обучени от Джон Бул, бяха компетентни и пъргави. В задната част на дома имаше нещо като лазарет, създаден специално за помощ при нараняванията, които се случваха доста често сред работниците. Двамата млади мъже, които работеха в него, можеха да се справят с всичко, като се започне от премазани пръсти и се свърши с ухапване от змия. Адам остави Антъни на техните грижи с едно-единствено изискване: „Запазете живота му!“. На подобна заповед не смееха да не се подчинят.

Антония отнесе в своята стая. До стената стояха две слугини и очакваха мълчаливо разпорежданията му.

— Вряла вода, превръзки! — нареди той. Съблече напоената си с кръв риза, пусна я на пода и с ножа си разряза онова, което доскоро бе бялата рокля на неговата любима.

Прекрасната копринена кожа на младата жена бе разкъсана на корема и на бедрото. Раните не бяха дълбоки, но имаше опасност да се инфектират. Светлосините му очи се вторачиха невярващо в закръгления й корем, а след това потърсиха погледа й. В очите му тя прочете обвинение. Тони сведе клепачи и обърна лице към стената.

Едната прислужница донесе водата и превръзките, другата — мехлем от тропически растения и шишенце с опиум. Савидж се колеба дълго. В крайна сметка реши — не можеше да понесе мисълта тя да страда излишно.

— Пий!

Антония не посмя да се възпротиви.

Силните мазолести ръце бяха способни на безкрайна нежност. Проми раните й, като се молеше наум клепачите й да натежат, преди да използва дезинфектанта. Очите й все още бяха пълни със сълзи.

— Антъни? — прошепна тя.

— Жив е — отвърна твърдо той.

Тя затвори очи облекчено, но сълзите продължиха да текат от тях.

Савидж взе шишенцето с антисептик.

— Тони, страшно ще те заболи от това.

Младата жена повдигна клепачи и се взря в него. Погледът й му казваше ясно, че надали щеше да изпита по-голяма болка от онази, която той самият вече й бе причинил. Дори не извика, когато заля раздраната й кожа с дезинфекциращото средство, но прехапа устни до кръв, докато я мажеше с мехлема и я превързваше.

Когато упойващото средство подейства и тя затвори очи, Адам повика пазача от верандата.

— Искам да отидеш до Гавърнмънт Хаус и да занесеш тази бележка.

Надраска набързо няколкото думи.

„И двамата близнаци са ранени. Ела незабавно. Доведи свещеника.“

Савидж се взираше в лицето пред себе си. Приликата с Антония бе изключителна, но по лицето на младежа ясно се виждаше набола брада. Болногледачите го бяха съблекли до кръста и почистваха усърдно раната. Лежеше върху безупречно бял чаршаф, а устните и лицето му бяха пребледнели въпреки слънчевия загар.

— Прострелян е, сахиб.

— Знам това, Акбар. Извадихте ли куршума?

— Не смеем, сахиб. Наредихте да запазим живота му. Вие също кървите. Трябва да се погрижим за раните ви.

— Това са драскотини — заяви Адам.

Повдигна марлята, за да огледа огнестрелната рана. Съмняваше се, че бяха засегнати сърцето или дробовете. В противен случай тежкото пътуване върху седлото щеше вече да го е довършило. Опипа дупката с пръст. Не усети нищо и напъха показалеца си по-дълбоко. Най-накрая докосна куршума. Беше заседнал в мускула и това може би го бе спасило.

Младият мъж реши, че е по-добре да не използва нож, и продължи да действа само с пръста си, докато успя да извади оловното топче. Кръвта бликна отново. Притисна раната с чиста марля. Внезапно зелените очи, оградени от черни ресници, се отвориха.

— Да ме убиеш ли се опитваш, или да ме излекуваш? — намери сили да се пошегува Антъни.

— Струва ми се, че имаш няколко живота, също като сестра си — заяви с огромно облекчение Адам.

Младежът затвори очи от болка, но след около минута ги отвори.

— Познаваш ли сестра ми?

Погледът му бе изпитателен.

— Познавам я. Аз съм Адам Савидж.

— Моят настойник? — попита невярващо Тони и отново изпъшка от болка.

Леопардът кимна.

— Скоро ще ти стана и зет.

Антъни се засмя, но веднага се намръщи.

— Боже, как боли!

— Току-що извадих куршум от теб.

— Онова копеле ме простреля!

— Точно така го наричам и аз, „Бърнард-копелето“. Мисля, че кръвотечението ще те държи прикован към леглото, но въпреки това искам да ми обещаеш, че ще лежиш кротко. В противен случай кръвта ще рукне отново. Не мога да губя повече време да се правя на болногледачка. Братовчед ти подпали чаената ми фабрика и безценните ми чаени храсти.

Тони бе ужасен.

— Ще го убия, кучия му син!

— Ще лежиш тихо и мирно. Тук заповедите давам аз — обърна се към Акбар. — По-добре приготви превръзки за изгаряния. Всеки момент ще започнат да пристигат обгорени от пожара.

Навън се чуха гласове.

— Струва ми се, че халюцинирам — обади се Антъни. — Току-що чух господин Бърк.

Савидж кимна.

— Роз също е тук. Оставям те в сигурни ръце.

Посрещна ги в просторната дневна. Лицата им бяха пепеляви. Побърза да ги успокои.

— И двамата ще се оправят. Антония е одрана от леопард. Превързах раните й и й дадох приспивателно. Страхувам се, че Антъни е прострелян, но вече е буден и в пълно съзнание. Той е там, в лазарета.

— Като прочетохме молбата ти да доведем свещеник, помислихме, че някой умира — изхълца Ив.

— Съжалявам. — Адам се обърна към църковния служител. — Повиках ви, за да извършите едно бракосъчетание, но това ще трябва да почака. „Скокът на леопарда“ гори.

 

 

Бърнард Лам не беше на себе си от радост, когато застана под една индийска смокиня, за да се наслади на пламъците пред себе си. В началото те започнаха да облизват като на шега един от чаените храсти и изведнъж, когато вече си мислеше, че огънят никога няма да се разгори, бе избухнал пожар. Той се разпространяваше мълниеносно във всички посоки. „Глупавите чернилки“, както наричаше индийците, бяха дотолкова заети да викат и да се мятат насам-натам в безплодните си опити да спасят безценните чаени храсти, че успя да се качи на втория етаж на фабриката и да подпали и нея.

Остана там прекалено дълго, хипнотизиран от пламъците и миризмите, които бяха негово дело. Гледката бе по-внушителна от пиротехническия парад във Воксхол Гардънс.

Промъкна се отново до смокиновото дърво, но видя, че конят му го няма. Прокле страхливото животно. Сега щеше да му се наложи да върви пеш до каучуковите насаждения. До тях имаше доста път, но поне знаеше точно къде се намират.

Бърнард се взря невярващо, когато се озова недалеч сушилнята. Беше наобиколена от въоръжена охрана. Проклетият Савидж веднага бе предвидил къде щеше да бъде следващият му удар. Заобиколи с надеждата да се приближи към редиците каучукови насаждения откъм далечния им край. Божичко, смрадливите индийци пазеха и там, вардеха всеки ред. Легна по корем, като наблюдаваше охраната и се опитваше да разгадае линията, по която се движеха с готови за стрелба пушки. Бърнард лежеше неподвижно, наблюдаваше и очакваше своя ред; знаеше, че той ще дойде. Чувстваше се всемогъщ. Бе премахнал пречката, която стоеше на пътя му към Лам Хол. А сега щеше да унищожи онова, което бе най-скъпо за врага му: „Скокът на леопарда“. Подпалеше ли веднъж каучуковите дървета, оставаше му само да драсне клечка и на къщата.

Когато прецени, че най-близките пазачи бяха на не повече от стотина метра, той пропълзя към задната редица. Изруга, тъй като се натъкна на тесен напоителен канал, пълен с вода. Не беше го забелязал в мрака. Трябваше да мине от другата страна, за да подпали насажденията, но не можеше да си наложи да пропълзи през водата. Изправи се на крака и се прехвърли на другия бряг. Ако късметът продължаваше да бъде на негова страна, а той бе сигурен в това, беше достатъчно да запали само едно дърво. Извади дълга кибритена клечка и я драсна. В този миг един от охраната видя пламъчето и обяви тревога.

Бърнард посегна към пистолета си, но не го намери. Беше паднал някъде в богатата, мека пръст, докато бе пълзял. Това не го паникьоса. Прескочи канала и се затича. Дебелоглавите непохватни глупаци не можеха да се мерят с него.

Спасителната джунгла го обгърна в топлия си мрак. Изведнъж усети, че кракът му се заклещи между две паднали дървета. Чу ужасяващия пукот на костта. Преди да успее да извика от болка обаче, удари главата си в нещо с такава сила, че се строполи в безсъзнание.