Вирджиния Хенли
Прелъстен (40)

Глава четиридесета

— Адам, нямах представа — промълви тихо Тони, когато той се запъти към нея.

Той взе дланите й в своите.

— Недей да ме обявяваш за светец, скъпа.

Сведе глава, за да я целуне по устните. В този момент си даде сметка, че към тях се бяха насочили много хора. Беше недопустимо господата да целуват младите дами на публични места.

— Искам да бъдеш при мен в леглото ми — прошепна в ухото й той. — Ела на Халф-мун Стрийт.

Като хипнотизирана, Антония се запъти с него към каретата. Младият мъж дръпна завесите, за да се отърве от любопитните погледи на множеството. Развърза панделите на сламената й шапка и я захвърли на отсрещната седалка, после я привлече към себе си.

Сърцето на Тони пееше. Беше влюбена до уши в този мъж, знаеше, че никога няма да изпита нещо подобно към друг и щеше да го обича вечно. Толкова се гордееше с него, сърцето й щеше да се пръсне от радост. Той беше благороден, прям, заинтересован от съдбата на нещастните и същевременно — най-неустоимият мъж в Лондон. Желаеше го днес, желаеше го утре, желаеше го завинаги. Той съчетаваше в себе си всички мъжки роли — баща, настойник, приятел, любим, съпруг…

Младата жена затаи дъх и изтрезня. Ами ако той не я желаеше за съпруга? Трябваше, трябваше, та нали носеше неговото дете! От нея се искаше единствено да му каже. Джон Бул бе споделил с нея, че Адам мислел за много деца, че възнамерявал да създаде династия.

Днес бе научила, че се интересува дълбоко от съдбата на всички деца. Неговото собствено дете щеше да бъде безценно за него, а майката на детето — обичана много. Въпреки това не можеше да разкрие тайната си. Подпря глава на широката му гръд и затвори очи. Под бузата си усети бавните, силни удари на сърцето му; надяваше се, че бие единствено за нея. Пожела с цялата си душа в сърцето му никога да няма място за друга жена.

Савидж повдигна брадичката й, за да вижда прекрасното й лице. Видя сълзите й, веднага седна и я сложи на скута си.

— Скъпа моя, какво има?

Сгушена на сигурно в обятията му, тя за малко не призна страховете си. Пое си дълбоко дъх и се чу да отговаря:

— Нищо, просто съм много щастлива.

Тони се водеше от вътрешното си чувство. Тя беше жена, не момиче. Адам Савидж бе от онези мъже, които имаха нужда от жена. Искаше не само неговата любов, а и уважението му. Дори още по-важно бе самоуважението й.

Прокара пръсти в дългите му черни коси и промълви:

— Очите ти са сини като Бискайския залив.

Повдигна уста за целувката му. Тя бе буйна и пареща.

— Изгарям за теб — прошепна той.

Тони знаеше, че й казва истината. През роклята си усещаше огъня, който се излъчваше от слабините му. Изведнъж реши, че не може да понася нито миг повече да бъде разделена от него от толкова пластове плат. Изправи се, повдигна полите и фустите си и се настани отново в скута му.

— Божичко, ти си по-възбудена дори от мен.

Тя бе сексуално най-отзивчивата жена, която познаваше. Да има партньорка, която да отговаря моментално на едно негово докосване, на една дума, дори само на един поглед, бе най-големият дар и най-възбуждащото нещо, което можеше да се случи на един мъж.

Каретата започна да забавя ход.

— Ще можеш ли да изчакаш, докато се качим горе? — попита дрезгаво той.

— Ами ти? — промълви задъхано тя.

Възбуденият му член се притискаше между бедрата й; усещането бе прекрасно. И двамата не знаеха дали щяха да успеят да се сдържат. Затаили дъх слязоха от файтона и бавно, вдървено, с достойнство влязоха в къщата на Халф-мун Стрийт. Кимнаха на слугите, поздравиха тържествено Джефри Слоун и внимателно заизкачваха стълбите.

В мига, в който вратата на спалнята се затвори след тях, те се заляха от смях и започнаха да се събличат трескаво. Адам я вдигна високо, така че триъгълникът в долната част на корема й да застане пред устата му и се престори, че иска да я ухапе. Тони изпищя игриво, а след това изпъшка, тъй като той я остави да се свлече бавно надолу по тялото му, докато не я спря навиреният му член.

Дланта му се провря между телата им, опипа я, разтвори я и намести фалоса си. Устните им се сляха.

Любимата му нямаше представа как той успя да се сдържи толкова дълго, но отправи безмълвно благодарност към богинята на любовта. Когато коленете му се допряха до ръба на леглото, той отдели ръцете й от врата си.

— Легни — рече прегракнало.

Тя се подчини. Той не легна с нея, а застана между бедрата й. Протегна ръце и постави палците си точно над горния край на отвора сред розовата й плът. Следващият му тласък й подейства като удар от мълния. Когато се отдръпна, пръстите му продължиха да я галят, като извършваха кръгообразни движения и увеличаваха още повече удоволствието й.

Антония се извиваше от наслада. В този момент осъзна, че именно предишният му опит с други жени го правеше толкова съвършен любовник. Тя беше щастливката, която щеше да обере плодовете от подобен дълъг и разнообразен сексуален живот.

Адам се надвеси над нея. Наслаждаваше се на трепета на тялото й и я изпиваше с поглед. Боже, тя бе невероятна жена! Винаги, когато се озовяха заедно, те се възбуждаха до такава степен, че трябваше да правят секс, преди да правят любов. Най-смайващото бе, че и двете неща им доставяха еднакво удоволствие. Обикновено мъжете предпочитаха секса, а жените — любовта. Тяхната двойка бе по-различна. Те се отдаваха на най-необуздани страсти. Животинското в него бе извадило наяве страстната й природа. Естественият й еротизъм пробуждаше неутолимите му сексуални апетити. Бавният им, сериозен любовен акт продължи още два часа.

Най-накрая Адам бе готов да говори. Никога преди не бяха по-близки или по-настроени един към друг и тялом, и духом, както в този момент. Младият мъж лежеше по гръб. Тони го бе обгърнала с гладките си бедра. Това бе любимата му поза за разговор. Така погледът му можеше да милва косите й, устата, гърдите, а с опакото на пръстите си да гали вътрешната страна на стройните й крака.

— Вчера те заведох да видиш онези ужасни места, за да разбереш какво мотивира действията ми. Когато мизерията уби баща ми, аз бях безпомощен да сторя нещо за него. Мразех безпомощността си и си дадох дума да събера достатъчно богатства, за да мога да се боря за лондонските бедняци. — Лицето му се изкриви в гримаса. — Страхувам се, че очерних душата си в неспирното преследване на богатство, така че сега всъщност опитвам да се откупя.

— Речта ти днес в парламента вече го направи — рече тихо младата жена. — Само законът за детския труд е достатъчен да осигури билета ти за рая.

— Света Дево, понякога си мисля, че все пак си прекалено невинна за мен.

Очите им се срещнаха.

— Което означава?

— Знам, че съм цинична свиня, но ние живеем в едно варварско общество. Законите за детския труд най-вероятно няма да бъдат приети дори през следващите двайсет-трийсет години.

Лицето й помръкна от разочарование. Той протегна ръце.

— Ела при мен.

Тони се сгуши при него и той придърпа завивките върху тях. Обхвана дланта й и преплете пръсти с нейните.

— Това е една безкрайна битка и аз имам нужда от твоята помощ. Обичам те и това е добре дошло за мен, тъй като ми трябва господарка и домакиня на Идънуд. Знам, че това е стъпка надолу, но би ли заменила английската си титла за ирландска?

Младата жена затаи невярващо дъх. Нима току-що й бе предложил брак? „Лейди Блакуотър.“ Затвори очи и отправи благодарствена молитва, премаляла от облекчение. Когато ги отвори отново, Савидж я наблюдаваше напрегнато, леденосините очи я зовяха да му отговори. От устните й се отрони смях. Нима наистина мислеше, че може да му откаже?

Смехът й го накара да замръзне.

— Може би Идънуд ти се струва прекалено показен?

Погледът му се изпълни с ледено презрение. Антония присви колене и се затъркаля от смях. Току-що бе открила нещо за мъжа, когото обожаваше. Този познат презрителен поглед бе просто защитна маска! Могъщият Адам Савидж бе уязвим, особено там, където ставаше дума за нея. Тази мисъл я ласкаеше неимоверно. Тони се надигна и се надвеси над него.

— Нямаш абсолютно никаква представа от колко дълго време те желая за мой съпруг.

— Колко дълго? — заинтересува се той.

— От първата нощ, в която се опита да направиш мъж от мен и ме накара да пия бренди и да пуша пури.

— Голяма романтичка си.

— Не, излъгах. Исках те за мой съпруг, дори още преди да те бях срещнала.

Веждите му се сключиха. Антония се усмихна.

— Това стана, когато зърнах за пръв път твоя „показен“ Идънуд. Всъщност именно аз го направих показен. Трябва да съм предчувствала, че един ден ще стане мой. Уговорих господин Уайът да направи всевъзможни скъпоструващи промени.

Младата жена се опиваше от властта си над него. Чудеше се как бе могла да се страхува от него в началото. През онези първи дни отчаяно се бе борила за одобрението му. Сега, след като бе поискал ръката й, бе абсолютно сигурна в него. Всякакви притеснения бяха изчезнали.

— Не можем да се оженим през следващите няколко месеца.

Сякаш я поля със студена вода. Самоувереността й изчезна. Устните й затрепериха.

— Трябва да се върна в Цейлон, за да уредя там някои неща. Веднага след като се върна, ще се оженим.

Антония възкликна:

— Не! Тогава ще бъде прекалено късно.

Обзе я паника.

— Скъпа, тази раздяла ми е много неприятна и на мен, но непременно трябва да осъществя това пътуване.

Зелените й очи се присвиха.

— Защо?

Не можеше да й предложи друго, освен половината истина.

— Трябва да информирам майка ти, че възнамерявам да се оженя за теб.

Погледът й се смекчи.

— О, Адам, колко прекрасно, старомодно и официално, но напълно излишно.

— Ще навършиш пълнолетие след още една година. Затова имаш нужда от нейното разрешение.

— В миналото майка ми никога не е проявявала загриженост за мен; сигурна съм, че няма да започне сега.

— Родителите ти ме определиха за твой настойник. Отговорността не е само във финансово отношение. Душевното ви и морално състояние също е в мои ръце. И в това отношение свърших страхотна работа! Не можах да отделя ръцете си от теб.

Младият мъж отчаяно се надяваше, че тя ще приеме „настойническото“ му обяснение. Не чувстваше никаква вина към Ив. Това не бе сърдечна връзка, а по-скоро делова уговорка. Той се нуждаеше от украшение за Идънуд, тя — от парите му. И му бе дала да разбере, че дори не би помислила да се омъжва за него, ако не си осигури титла.

Антония се разкъсваше от противоречиви мисли. Адам бе човек на честта. Ако му признаеше за състоянието си, детето щеше да мине на първо място. Реши, че може да изчака два-три месеца. Щяха да отидат заедно в Цейлон, да получат официално разрешение от майка й и веднага след това да се оженят. Така нямаше да се налага да го принуждава да прави компромиси с моралния си кодекс.

— Реших да дойда с теб. Винаги съм искала да видя Цейлон. Ще можеш да изпълниш благородния си дълг, след това ще си направим една екзотична тропическа венчавка и Антъни ще може да ти предаде булката.

Савидж изпъшка.

Тони бе нещастна. Той очевидно не я желаеше край себе си. Почувства се като уловена в капан. Не можеше да чака завръщането му от Индия, това щеше да отнеме пет-шест месеца! Преглътна гордостта си, готова да го моли. Тогава на помощ й дойде гневът.

Отметна завивките, изправи се с царствен вид от леглото.

— Ако можеш да чакаш шест месеца, за да бъдем заедно, тогава можеш да чакаш вечно. Приятно пътуване!

Косата й бе в прекрасен безпорядък. Гърдите и устните й бяха подути от дивите му целувки. В този миг Адам разбра, че наистина му беше невъзможно да чака шест месеца, за да я има.

Придвижи се бавно към ръба на леглото подобно на леопард, преследващ жертвата си. Тогава се хвърли отгоре й, дръпна я да падне на колене и я стисна между бедрата си. Наведе се и устните му я затърсиха, за да сложат отново своя печат върху й.

— Няма да чакам и шест минути разделен от теб.

Младата жена заби нокти в тялото му и го ухапа. Не след дълго той я покори на волята си, но не със сила, а с животинския си магнетизъм. Щом съпротивата й секна, той я притисна към сърцето си и мазолестата му длан загали разрошените й коси.

— Скъпа моя любов, има още една причина да отида в Цейлон.

Антония повдигна питащо очи към лицето му.

— Оставих те в Ирландия, за да бъдеш в безопасност, докато аз се справя с Бърнард Лам. Отвлякох го на борда на „Червеният дракон“ и дадох нареждане да го оставят на остров Мадагаскар. Корабът отплава от Англия ден преди да разбера, че Антъни е жив, иначе никога нямаше да изпратя братовчед ти толкова близо до него.

Тони бе ужасена.

— Не мислиш, че ще отиде в Цейлон? — В себе си обаче знаеше колко опасен враг можеше да бъде Бърнард Лам. — Грешката е моя! Ако не бях дошла да хленча на рамото ти, да те моля да ме спасяваш, сега Антъни нямаше да бъде в опасност.

— Престани. Трябваше да заколя копелето, вместо да го пращам насам-натам. Както злите, така и добрите дела се връщат и преследват човек.

— Кога отплаваме? Ако не ме вземеш, ще замина с друг кораб!

Тя бе упорита жена, готова да поеме ръкавицата на всяко предизвикателство, което й отправяше животът. И той не желаеше тя да се променя.