Кет Мартин
Коприна и стомана (26)

26

Най-после у дома! Животът й с Люсиен надхвърляше и най-смелите й мечти. Той я обичаше, нуждаеше се от нея и я приемаше такава, каквато е. Най-после бе намерила истинско убежище, истински дом и се чувстваше в безопасност.

Стоеше до него в господарския апартамент, където вече прекарваше всяка нощ.

— Искам да е преместиш тук — каза й той в нощта на нейното завръщане. — Все още можеш да задържиш съседната стая, но предпочитам нощем да спиш до мен. — Той я погледна малко колебливо. — Имаш ли нещо против?

Катрин му се усмихна, изпълнена с обич и радост.

— Повече от всичко на света искам да прекарвам нощите си до теб.

Мислено се връщаше към тези думи сега, когато насреща й се усмихваше най-привлекателният мъж на света. Искаше й се да обгърне врата му с ръце и да докосне чувствените му устни. Въпреки че се бяха любили преди броени часове, когато вдигна поглед към него, очите му изглеждаха тъмни и отнесени. Люсиен обгърна лицето й с длани и сведе глава да я целуне, но шумът от забързани детски стъпки по стълбите ги накара виновно да се отдръпнат и да вперят поглед във вратата.

Днес Майкъл се връщаше от Карлайл Хол, след като им бе дал възможност да се усамотят известно време след дългата раздяла.

— Татко! Татко!

Катрин погледна изненадано Люсиен и видя лека руменина да избива по лицето му.

— Започнах процедурата по осиновяване на момчето — каза сковано той. — След няколко седмици, той ще бъде Майкъл Бартоломю Монтен. При това положение ми изглежда нормално да се обръща към мен като към свой баща.

— Разбира се. — Катрин потисна усмивката си и почувства мощен прилив на любов към този мъж. За първи път й хрумна, че може да е сгрешила, като си бе тръгнала. Ако на този свят имаше човек, на който би могла да повери живота и сърцето си, то това бе нейният съпруг.

Точно в този момент в стаята връхлетя Майкъл и се закова пред тях. Крачетата му потъваха в дебелия ориенталски килим.

— Вярно било! Божичко, Катрин, ти наистина си у дома.

В огромните му сини очи напираха сълзи и нито Катрин, нито Люсиен се опитаха да поправят обръщението му. Катрин коленичи и разгори широко ръце, а русокосото дете развълнувано се хвърли в обятията й. Тя го притисна силно към себе си и преглътна сълзите.

— Липсваше ми, Майкъл. Нямаш представа колко ми липсваше.

— Вие също ми липсвахте… милейди. — Той я прегръщаше с всички сили, а малката му главица се отърка в раменете й. — Липсвахте на всички ни, и особено на Негова светлост.

Катрин приглади светлата му косица, притисна го отново към себе си, а после се отдръпна да го погледне.

— Отсега нататък… ако нямаш нищо против… много бих искала да ме наричаш „мамо“.

Майкъл насочи към нея насълзените си сини очи, а мъничкото му личице се сгърчи в усмивка.

— Ще ми бъдеш майка?

— Стига да искаш.

— О, да — много искам. Сега ще… ще имам майка и баща като всички останали.

Катрин оправи реверите на кадифеното му палтенце, само за да има повод да го докосне.

— Точно така, Майкъл. Освен това, вече имаш малко братче. Казва се Люк. Искаш ли да го видиш?

Майкъл я погледна изумен.

— Имам братче?

— Да.

— В такъв случай много бих искал да го видя — отвърна съвсем прилично детето.

Над русата му главичка Катрин погледна изненадано към Люсиен и двамата се усмихнаха.

 

Същия ден за първи път тя се върна в малката каменна колиба и бе изумена да открие, че тя я очаква. В дните след нейното заминаване Люсиен беше подредил вътре всичките безценни предмети от импровизираната й лаборатория, които така старателно беше скрила в обора.

Сега тя бе отново у дома, но грижите за децата едва ли щяха да й оставят много време за работа. Все пак я сгряваше мисълта, че когато намери време, е свободна да й се отдаде. За Катрин работата й бе нейното лично предизвикателство, което правеше живота й завършен.

Катрин се усмихваше, докато оглеждаше вътрешността на колибата в този първи топъл ден от пролетта. Въпреки че навън слънцето блестеше ослепително, топлата жарава в камината едва успяваше да прогони студа от дебелите каменни стени на нейното убежище. Люсиен старателно бе подредил медицинските книги, които някога бе взела от неговата библиотека, и бе отрупал пода на малкото салонче с нови, непознати за нея издания. Вероятно му бе коствало доста усилия да се снабди със специфичните текстове, които бяха наредени на купчинки по пода.

Тази мисъл извика нова усмивка на устните й — собственият й съпруг очевидно насърчаваше ексцентричните й интереси, които преди време считаше за недопустими. Катрин весело си тананикаше, докато поливаше саксийките с лечебни билки, подредени по лавиците пред слънчевия прозорец. Безгрижна и щастлива, тя едва долови с периферното си зрение движението на стоманената брава, преди вратата да се отвори. Катрин се усмихна и се обърна, сигурна че съпругът й идва да я види. Но човекът, който прекрачи прага на колибата, не беше Люсиен.

Беше Дъглас Рот.

Ледена тръпка пропълзя по гръбнака й.

— Вуйчо Дъглас — едва съумя да пророни тя. — Изненадана съм да те видя тук.

Тънките му устни се извиха в жлъчна усмивка.

— Не разбирам защо трябва да си изненадана. За всичките години, в които живя под моята опека, би трябвало да си научила, че аз твърдо вярвам във възмездието. Доколкото си спомням, успях да ти дам няколко урока, че не би могла да се изпречиш на пътя ми, без да получиш наказание.

Катрин замръзна. Как би могла някога да забрави суровите уроци, научени от вуйчо й? Първите години под неговата опека бледнееха пред месеците, прекарани в „Сейнт Бартоломю“.

— Откъде разбра, че съм тук?

Той пристъпи напред и затвори вратата зад гърба си, очевидно притеснен от възможността да докосне някоя от стъклениците по масата с тревистозеленото си палто. Несъзнателно, Дъглас посегна към напудрената си перука, за да се увери, че си е на мястото.

— Не беше никак трудно да те открия. От няколко дни наблюдавам къщата. През това време забелязах и тази… колиба. Лесно бе да се досетя, че това царство на билките би могло да е само твое убежище, така че трябваше само да изчакам появата ти. Знаех си, че няма да ми се наложи да чакам дълго.

Катрин нервно навлажни устни.

— Защо дойде? Какво искаш от мен?

Веждите му се извиха в сардонична гримаса.

— Какво искам ли? Сигурно можеш и сама да се досетиш. — Устните му се сгърчиха в студената, безмилостна усмивка, която често навестяваше кошмарните й сънища в „Сейнт Бартоломю“. — Искам да си платиш, задето разруши моя свят. — Той пристъпи към нея, а носът му се сбърчи от отвращение при необичайната миризма на лечебни билки и отвари. — Ти отне единствения смисъл в живота ми, Катрин. Изхвърли ме от Милфорд Парк. Ти опетни репутацията ми на благородник, да не говорим за неуспешния ти опит да сложиш край на моя живот — за което, смея да заявя, мога само да ти се възхищавам. И все пак опитът ти излезе неуспешен. Уверявам те, че аз няма да допусна тази грешка.

За първи път Катрин почувства истински страх. Дъглас Рот бе дошъл да търси отмъщение и, очевидно, възнамеряваше да я убие. Погледът й неволно се стрелна към вратата, но Дъглас препречваше всичките й пътища за бягство.

Катрин припряно търсеше някакъв изход от ситуацията.

— Не аз се опитах да те убия. Много пъти съм искала — и несъмнено съм имала безброй причини — но не го направих аз. Уверявам те, че ако бях опитала, несъмнено щях да успея.

Някакво мускулче потрепна на бузата му.

— Винаги си била нагла малка женичка. Почти ти повярвах. Почти. Но дори и да ми казваш самата истина, това няма да промени нещата. Ти разруши живота ми и провали плановете ми за бъдещето. Смятам да се погрижа да си платиш за това.

Катрин не посмя да чака повече — втурна се към вратата в безплодно усилие да заобиколи едрата фигура на вуйчо си отляво.

— Няма да стане! — Той се оказа по-бърз и по-силен, отколкото изглеждаше. Ръцете му безмилостно я сграбчиха и я замъкнаха далече от спасителната врата.

— Помощ! Няма ли кой да ми помогне?! — Но никой не можеше да я чуе през дебелите каменни стени и единственото, което получи в отговор на усилията си, бе силен шамар по лицето. Зъбите й изтракаха от удара.

— Не смей да хленчиш повече — чу ли? Това няма да ти помогне — и двамата го знаем.

Думите му бяха самата истина и тази мисъл накара сърцето й да подскочи. Катрин се мяташе отчаяно в твърдата хватка на ръцете му и успя да го ритне в слабините. Това й даде възможност да се измъкне и отново да хукне към вратата, но дългите фусти на роклята затрудняваха движенията й. Само след миг Дънстън я застигна. Пръстите му се вкопчиха в косата й, а юмрукът на другата му ръка се заби в челюстта й. Катрин се свлече безпомощно на пода. Последното нещо, което си спомняше, бе пулсиращата болка в главата и зловещия смях на Дънстън Рот.

 

Черният жребец на Люсиен се носеше в лек галоп през полето. Беше още рано, но вече бе свършил доста работа. Тази сутрин бе решил да остави Катрин сама, за да й даде възможност спокойно да се отдаде на работата си в колибата. Слънцето обаче блестеше толкова ярко и небето беше така ясно и синьо, а тя толкова дълго му беше липсвала, че нямаше търпение да се потопи в лъчезарната й усмивка, да чуе смеха й.

Щом изкачи хълма, той смени посоката и насочи коня си към колибата на Катрин. И точно тогава видя гъстия пушек. Идваше точно от тази посока и съвсем не приличаше на безобиден дим, който се издига от комина.

Сърцето му се обърна в гърдите. Люсиен се приведе над гривата на коня си и го пришпори в бесен галоп. Когато се спусна по възвишението, видя първите огнени пламъци на се процеждат под стрехите на колибата, а малката кобилка на Катрин се дърпаше като обезумяла, вързана за юздата си.

Люсиен пришпори своя жребец.

С шеметна скорост животното прекоси хълма и потока и изцвили диво, когато маркизът внезапно го закова пред колибата. Люсиен скочи от седлото, влетя през тежката дъбова врата и се спря едва пред жарката огнена стена.

— Катрин! Катрин, за бога, вътре ли си? — Очите му отчаяно се опитваха да пробият плътната преграда от пламъци и гъст пушек. — Катрин! Катрин! — Той пристъпваше пипнешком покрай стената, спъваше се в камарите от книги и събаряше по пода мензури и стъкленици. — Катрин, аз съм, Люсиен! Моля те, отговори ми!

От потъналия в гъст дим ъгъл долетя приглушен стон. С присвити очи, задавен от пушека, Люсиен се запрепъва в посока на звука. Сред счупените стъкленици и саксии, сред разкъсаните страници от книги, които някой бе пръснал, за да подсили огъня, маркизът забеляза късче кафява вълнена материя.

Борейки се с обземащия го страх, той коленичи до тялото на съпругата си. Видя, че тя диша, видя също, че ръцете й са завързани, а в устата й е напъхано грубо парче плат. Люсиен побърза да я вдигне на ръце и веднага се насочи към вратата.

— Спокойно, любов моя. Само да се измъкнем оттук, всичко ще се нареди. — Катрин простена в отговор, а Люсиен я притисна още по-плътно към гърдите си. Залитайки, той прекоси стаята, политна към горящата врата и се озова отвън. Лъхна го свежият пролетен въздух. Маркизът не спря, докато не стигна прикритието на дърветата, където внимателно пусна Катрин на земята и махна парчето плат от устата й. После извади ножчето от ботуша си, преряза въжетата на китките й и щателно я прегледа за някакви рани или счупени кости.

Изведнъж очите й широко се отвориха и Катрин задъхано си пое глътка свеж въздух. Опита се да му каже нещо, но гласът й бе дрезгав от пушека и от гърлото й се изтръгна задавено хриптене.

— Не се опитвай да говориш. Връщам се веднага. Отивам да доведа коня ти, преди огънят да е стигнал до него. — Люсиен се отдалечи от нея само за миг, освободи малката й кобилка и побърза да се върне при съпругата си, която тъкмо се опитваше да се изправи покрай дънера на дървото.

— Не се напрягай — опита се той да я вразуми и коленичи до нея.

— Дън… стън… — пророни дрезгаво Катрин. — Опита… да ме убие. Вни… мавай, Люсиен. Сигурно… още е тук.

Предупреждението й се оказа твърде закъсняло. Прищракването от ударника на нечий револвер наруши покоя на гората.

— Защо винаги се тикаш там, където не са те викали?

Люсиен стисна зъби; идваше му да стовари юмрука си в самодоволното лице на тоя негодник. Опиташе ли, щеше да намери смъртта си още преди да е направил и две крачки.

— И аз бих искал да те попитам същото.

— Но в този случай появата ти беше доста ненавременна. Виждаш ли, аз може и да желаех смъртта ти, но това беше делово решение. С Катрин е въпрос на лично удовлетворение. Ако я премахна, няма да има смисъл да се занимавам с теб. Но ти не ми оставяш друг избор. — Той хвърли един поглед към колибата и видя, че пламъците вече се издигат високо в небето. Скоро някой щеше да ги забележи и да вдигне всички под тревога. — Нямам много време, ако искам да се освободя от телата. — Дънстън вдигна пистолета и го насочи право в сърцето на Люсиен. — Иска ми се да можех да кажа, че съжалявам, но…

Пръстът му се затегна около спусъка и Катрин изкрещя, когато Люсиен се хвърли стремглаво към него. Знаеше, че няма никаква вероятност изстрелът да не попадне в целта. Оглушителният звук отекна в ушите й в същия миг, в който Люсиен се блъсна в гърдите му и двамата се приземиха в тревата. Люсиен напрегнато очакваше да почувства тъпата болка, която обикновено съпътстваше смъртоносните рани, но не изпита нищо. Тялото на Дънстън под него беше неподвижно и сковано.

Маркизът изпълзя встрани и се вторачи в широко отворените, невиждащи очи на графа, а после покрай него към вцепененото момиче, което все още държеше димящия пистолет в ръцете си.

— Той беше самият дявол — прошепна Мюриъл. — Той уби майка ми. В един от старите й куфари открих нейно писмо. Знаела е, че се опитва да я убие. Оженил се е за нея заради парите й. А след като ги е пропилял, се е отегчил от нея. Казваше, че тя му носи само главоболия. Не му пукаше за нищо… и за никой, освен за самия него. А сега е мъртъв.

Люсиен бавно се приближи към нея и взе пистолета от разтрепераните й ръце.

— Всичко е наред, Мюриъл. Ти спаси живота ми — спаси живота и на двама ни. Никой няма да те обвини за това.

— Сигурна бях, че е намислил да дойде тук. Трябваше да дойда по-рано, но се боях. — Тя погледна Катрин, чието лице бе мъртвешки бледо и покрито с черни сажди. — Аз се опитах да го отровя. Знаех, че ще обвинят теб. Ти винаги си била много мила с мен, но аз те ревнувах. Прости ми, Катрин. Прости ми за всичко.

В този момент на билото на хълма изскочи цяла армия слуги, въоръжени с кофи и мотики. Начело им вървеше Рийвс. Направиха жива верига до потока и си подаваха кофи с вода, които припряно изливаха върху съскащите пламъци. Когато огънят бе овладян, икономът се отдели от останалите и се насочи към тях.

— Надявам се, че и двамата с нейна светлост сте добре, милорд. — Тревожният му поглед се плъзна от прашните им, покрити със сажди лица към неподвижното тяло на земята.

— И двамата сме добре. Отведи лейди Мюриъл в къщата и се погрижи да я настаниш удобно. И кажи на Бени да намери кола, за да откараме тялото.

Рийвс изглеждаше объркан, но побърза да се съгласи.

— Както желаете, милорд. — Верният му служител свали палтото от раменете си и го метна върху трупа на Дънстън, после поведе пребледнялата Мюриъл към къщата.

Едва тогава Люсиен пристъпи към Катрин и я притегли в обятията си. Притискайки я силно към себе си, той прокара пръст по обсипаната й в сажди буза.

— Добре ли си?

Тя кимна и обгърна с ръце врата му.

— Добре съм, благодарение на теб.

— И на Мюриъл.

— Да. — Тя погледна неподвижното тяло на вуйчо си и извърна очи. — Още не мога да повярвам, че това е краят на тази история.

— Това е краят само за Дънстън. За всички нас е едно ново начало.

Катрин го погледна и се усмихна. Лицето й излъчваше същата любов, която сгряваше и неговото сърце. Той притисна устните й в целувка и почувства, че я обича повече от всякога. И в този миг Люсиен безмълвно се зарече, че ще изпълни обещанието си. През всичките години, които им предстояха, щеше да се погрижи да превърне и най-смелите й мечти в реалност.

— Обичам те, Катрин. — Обичаше я повече, отколкото би могла да предполага. Преди време той не вярваше в любовта. А сега това чувство му се струваше толкова естествено, че думите се изтръгнаха от устните му с учудваща лекота.

Люсиен погали косите на жената в ръцете си. Помисли си, че е най-щастливият човек на света и се усмихна.