Кет Мартин
Коприна и стомана (17)

17

Изминаха дълги минути. Люсиен нежно целуна Катрин по шията и я пусна на земята. Усещаше тялото си приятно отпуснато и задоволено — нещо, което не му се бе случвало от седмици насам. Долавяше лекия аромат на парфюма й, вкуса на устните й върху своите. Харесваше му усещането — да я държи в прегръдките си.

Целуна я и се наведе да вдигне ризата й. Тя я плъзна през главата си, докато той си закопчаваше панталона.

Не бе възнамерявал да я обладае — беше дошъл в колибата, за да сложи край на неприличните й занимания, но гневът му бе преминал в желание и го подтикна към действие. Сега, когато си спомняше изживяното, не съжаляваше за този порив.

Погали я по лицето, а мислите му се върнаха назад във времето, при други жени. Макар че никога не се беше проявявал като себичен любовник, обикновено просто използваше телата на жените, както и те неговото — доставяше си удоволствие и след като приключеше, не оставяше нищо от себе си при тях.

С Катрин обаче беше различно. Пожелаваше я всеки път, щом я погледнеше. Когато правеше любов с нея, част от него сякаш му се изплъзваше както никога преди. Искаше да й достави удоволствие, да се слее изцяло с нея, докато забрави къде свършва неговото тяло и откъде започва нейното. Катрин разпалваше у него чувства, непознати досега, и нуждата му от нея се разрастваше с всеки път, когато се любеха.

Самата мисъл, че е възможно да стане толкова зависим от жена, го плашеше. И все пак вече искаше да я люби отново.

Той закопча и последното копче на брича си и видя, че тя се взира в него с огромни, зелени, питащи очи. Ленивата забрава от преди малко бе отстъпила място на объркано, смутено изражение.

— Няма ли да анулираме брака, Люсиен? Нали и двамата решихме, че така е най-добре? Нали това искахме и двамата.

— Така ли? Може би е имало момент, в който съм смятал така, но вече не. Няма да анулираме брака, Катрин. Ние сме женени и така ще си остане.

— Но аз си мислех… Ако си искал истински брак, защо никога не се върна в моята спалня? Смятах, че по някакъв начин… че не съм ти доставила удоволствие, но се надявах след време…

— Така ли си мислеше? Че не си ми доставила удоволствие? За бога, Катрин, от момента, в който влезе в кабинета ми, си мисля само какво е да те отведа в леглото. — И дори докато я гледаше сега, с разпилени коси и подпухнали от целувките му устни, я пожелаваше отново.

— Но ако е така, защо не се върна в моята стая?

Той прокара пръст по изваяната й челюст и почувства лека тръпка да разтърсва тялото й.

— Ти искаше ли да дойда?

Катрин извърна очи, лицето й се обля в руменина.

— Да. Харесва ми начина, по който ме докосваш, начина, по който ме караш да се чувствам. Зная, че повечето хора смятат, че е неприлично жена да изпитва желание към мъж, но аз не съм като останалите жени.

Поне по този въпрос не би могъл да спори. Катрин беше напълно различна от всички жени, които някога бе срещал. И точно тази разлика го притесняваше.

Люсиен въздъхна.

— Може би точно затова стоях далече от теб. Опитвах се да подредя мислите си. С времето реших, че най-добре ще е да останем съпрузи.

— Защо? Ти може и да ме желаеш, но не ме обичаш. Защо ти е да се обвързваш с жена, която не обичаш?

Внезапно притеснен от въпроса й, Люсиен се наведе и вдигна простичката й памучна рокля от земята.

— Вдигни си ръцете.

Катрин безмълвно се подчини, а маркизът плъзна дрехата през главата й, завърза я на кръста и се залови да закопчава копчетата.

— Любовта е за наивниците и глупаците, Катрин. Аз не съм от тях. Приятелството, общите цели, децата — това са важните неща в едно семейство.

Катрин не се възпротиви, но нещо в погледа й подсказваше, че не е напълно съгласна. Той й обърна гръб и отново се зае да разглежда вътрешността на колибата. Гневът, който уж се бе изпарил, сега го връхлетя с нова сила.

— Знам, че според теб работата ти е изключително важна, Катрин, но и ти много добре знаеш, че аз не я одобрявам. — Той вдигна малка стъклена колба, пълна с някакъв лепкав сироп. — Какво е това?

— Лек за кашлица, който приготвих сама.

Той го подуши и сбърчи носа си от миризмата на билки и нещо сладко.

— Какво има в него?

— Бяло вино, бучка захар, стрит чесън, прах от арника и женско биле.

Той се намръщи и остави сиропа обратно на мястото му.

— Ти си маркиза Личфийлд — заяви твърдо Люсиен, продължавайки да разглежда полупълните шишета и стъкленици. — Жена с твоето обществено положение не може да се занимава с мехлеми и еликсири.

— Аз помагам на хората. Нима това е лошо?

— Имаш късмет, че не са те обявили за вещица, а и никога не можеш да знаеш доколко им помагаш. Роджър Ферис ми каза, че жена му не могла да стане от леглото три дни, след като изпила един от твоите лекове. Само господ знае какво би могла да причиниш на някой нещастник с твоите сиропи.

— Съпругата на Роджър не стана три дни от леглото, за да се избави от съпружеските си задължения. Очевидно мъжът й е доста непохватен, когато стане въпрос за леглото.

За миг в очите му проблеснаха весели пламъчета. Но само един поглед към заобикалящите го стъкленици бе достатъчен, за да изтрие доброто му настроение.

— Не давам пет пари за жената на Роджър Ферис или за когото и да било другиго. Искам само веднъж завинаги да спреш с всички тези безсмислици.

— Това е смисълът на живота ми. Да искаш от мен да се откажа, е като да поискаш да не дишам.

— Тогава не дишай. Ти си моя законна съпруга и аз ти забранявам да се занимаваш с подобни измислици. И в случай, че си забравила, ти беше инициаторка за този брак.

— А ти си онзи, който реши да останем завинаги свързани в него.

Люсиен се взираше мрачно в нея. После повдигна брадичката й с ръка, наведе се и я целуна — бавна, изпълнена с копнеж целувка, която отново я накара да се притиска към гърдите му.

— Не мисля, че ще ти бъде чак толкова неприятно да си омъжена за мен — каза й с лека арогантност, която Катрин не пропусна да забележи.

Упоритото изражение, което Люсиен вече познаваше добре, отново се настани на лицето й.

— Добре, щом искаш да спра, ще го направя. Но и аз ще поискам нещо в замяна.

— И какво е то?

— В „Сейнт Бартоломю“ има едно дете, малко момченце. Може и да си забравил, но веднъж ти споменах за него.

Люсиен порови в съзнанието си и си спомни нощта, в която я бе събудил след някакъв страшен кошмар.

— Да, спомням си, че веднъж ми говори за него.

— Казва се Майкъл Бартоломео и съвсем не е ненормален. Той е будно и жизнерадостно дете, което е имало лошия късмет да се роди на подобно място. Син е на жена, която е изстрадала брутално насилие и никога не успя да се възстанови.

Катрин му разказа как майката на детето бе починала малко след раждането му и заяви, че детето не трябва да расте в отблъскващите условия на „Сейнт Бартоломю“.

— Той е сираче, Люсиен. Няма къде да отиде, няма бъдеще пред себе си. Колкото и ужасно да звучи, имал е късмет, че все още го държат там, вместо да го изхвърлят на улицата. Ако го бяха сторили, досега щеше да е мъртъв.

Маркизът се взираше в лицето й. Видя тревогата в очите й и надеждата, че той ще се съгласи. Никога не беше смятал да отглежда сирак, но винаги бе обичал децата, можеше да си го позволи и ако това беше начинът да подчини Катрин на волята си, размяната си заслужаваше.

Той кимна отсечено с глава.

— Добре, така да бъде. Аз ще уредя да приберем детето, а ти ще стоиш настрана от тази порутена колиба и всичко, свързано с нея.

Част от напрежението се разнесе от лицето й, но раменете й останаха сковани.

— Както кажеш. — Очевидно не й се нравеше желанието му, но не по-малко очевидно беше, че се бои за съдбата на детето. — Колко време мислиш, че ще отнеме?

— Нямам представа. Вероятно ще стане бързо. Ще съобщя на Натаниел Уитли да придвижи нещата възможно най-бързо. — Очите му се плъзнаха лениво по нея, обгърнаха блестящите й коси, поизмачканите дрехи и бледата руменина по лицето. Наскоро задоволеното желание изригна у него с нова сила. — Междувременно ще наредя да преместят нещата ти в моите покои.

Руменината по лицето й се сгъсти. Може би не беше точно съпругата, която си беше представял, но поне я желаеше и след като вече бяха женени, смяташе да я притежава изцяло. Люсиен отвори вратата на колибата и зачака тя да го последва. Докато прекосяваше стаичката, Катрин й хвърли последен замислен поглед. За миг нещо неразгадаемо проблесна в очите й.

Господи, възможно ли беше вече да обмисля кога ще се върне тук? При тази мисъл Люсиен стисна решително зъби. Кълнеше се, че още утре ще се погрижи това никога да не стане. Щеше да нареди на хората си да почистят колибата, да разглобят така наречената й лаборатория и завинаги да я унищожат. А той самият щеше да се погрижи тя да бъде заета в леглото му.

Време беше да се сдобие с наследник. Възнамеряваше незабавно да се заеме с тази задача. Той погледна Катрин, почувства тялото си да се напряга и си помисли, че вероятно би могъл да поднови опитите още същия следобед.

 

Уини се въртеше неспокойно в огромното легло. Не можеше да заспи. С нетърпение очакваше зората да изгрее и да отиде при Натаниел. Пътуването до Лондон мина безпрепятствено. По-разумно беше да изчака сутринта, както предложи маркизът, но искаше вече да е в кантората, когато Нат се появи. И макар да бе пристигнала в града късно вечерта, градската къща на Личфийлд беше в пълен порядък и стаята й я очакваше.

Слава богу, че нямаше никаква представа къде живее Нат — иначе би могла да падне дотам, че да отиде право в дома му, като някоя уличница. Сега обаче беше в собствената си стая, надяваше се да заспи и знаеше, че няма да успее. Просто лежеше в леглото си, докато часовете се проточваха, взираше си в тавана и се питаше какво ли си е помислил Нат, след като го бе отблъснала толкова решително.

Както преди години.

Мислите й се върнаха двадесет години назад, в Касъл Ранинг, когато беше осемнадесетгодишна хлапачка, а Натаниел бе дошъл да иска ръката й от баща й. Уини чакаше напрегнато на долния етаж, молеше се баща й да се съгласи, но дълбоко в сърцето си знаеше, че това е невъзможно.

— Ти си дъщеря на маркиз Личфийлд — беше й казал той, когато я извика в кабинета си. — Наталиел Уитли е човек от простолюдието. Знам, че семейството му е доста заможно. Двамата с баща му сме добри приятели, в противен случай никога нямаше да го срещнеш. Лично аз много харесвам това хлапе. Той е интелигентен и има силна воля. Не се съмнявам, че ще бъде прекрасен съпруг. Но това не променя факта, че Натаниел не е благородник и никога няма да бъде. А ти си истинска лейди, единствената дъщеря на маркиз Личфийлд. Натаниел Уитли не е подходяща партия за теб.

Уини бе плакала с дни, но баща й не се смили над нея. Скоро след това й избра за съпруг виконт Бекфорд, и макар тя да смяташе, че обича Нат, се примири с решението на баща си, защото сред аристокрацията така бе прието. След време дори успя да си внуши, че любовта й към Натаниел е била само хлапашко увлечение.

Но никога не успя да го забрави.

Уини затвори очи при спомена за Натаниел Уитли, седнал във всекидневната на Касъл Ранинг само преди броени дни. Изглеждаше непоносимо привлекателен. Непрекъснато мисля за теб, Уини. Бих искал да се виждаме по-често.

Господи, как го бе отблъснала само! Несъмнено той бе приел, че все още не го намира достатъчно добър за нея. Всъщност някога баща й смяташе така, не тя, но той никога нямаше да го узнае, ако сама не му обяснеше.

Най-после зората озари небето и Уини стана от леглото още по-изтощена, отколкото бе пристигнала предната вечер. Все пак тя направи сутрешния си тоалет й внимателно подбра какво да облече — тъмносиня рокля от тафта с разкошно надиплени ръкави, пристегната в талията с бледоморав кадифен колан. Широките поли правеха талията й да изглежда тънка като у младо момиче.

Личната й камериерка, Флоранс Таубер, се постара доста над прическата й, оформяйки меките руси къдрици върху главата й.

— Изглеждате невероятно, милейди. — Жена в средата на четиридесетте, с изпито лице и дружелюбни очи, Фло служеше на Уини още от шестнайсетгодишна.

— Благодаря, Фло. — Тя се завъртя пред внушителното огледало. Надяваше се Нат да не забележи тъмните кръгове под очите й или леко подпухналото й от сълзи лице.

Фло наметна върху раменете й поръбената с кожа пелерина, която я обгърна в топлите си гънки.

— Вие сте неповторима, милейди. Който и да е щастливецът в тази прекрасна утрин, няма начин да не ви забележи.

Уини почувства, че се изчервява. Нямаше представа откъде Фло се е досетила, че е замесен мъж, но не можеше да отрече истината. Само се надяваше Фло да се окаже права и Нат наистина да не остане безразличен. Още повече се надяваше той да й прости.

— Мислиш ли, че каретата вече ме чака?

— Отвън е. — Фло й се усмихна с разбиране. — Вдигнах бедния Хари още преди зазоряване, за да съм сигурна, че ще е готов.

Уини се усмихна и кимна.

— Предай му моята благодарност.

Макар да беше неприлично рано и Уини да не беше сигурна, че Нат вече ще е в кантората си, тя решително се качи в каретата и колелетата затрополиха по калдъръмената уличка. Не й отне много време да стигне до сградата на Треднийдъл Стрийт. По това време на денонощието нямаше много движение — предимно товарни коли, амбулантни търговци и наемни файтони, които извозваха работници.

Неголямата тухлена постройка изглеждаше сънена и съвсем празна. Уини нареди на кочияша да я изчака, отиде до вратата и я намери заключена, но въпреки това повдигна тежкото месингово чукало и похлопа с надеждата някой да й отвори.

За нейно облекчение отвори самият Нат. Когато я разпозна, той отстъпи от изненада крачка назад и мигновено надяна каменна маска на лицето си.

— Лейди Бекфорд. Очевидно сте станали непривично рано тази сутрин.

Уини мачкаше нервно края на наметалото си.

— Трябва да говоря с вас. Може ли да вляза?

Той отвори вратата малко по-широко.

— Разбира се. — Непроницаемото му изражение се смени от силна тревога. — Надявам се, че не се е случило нищо лошо. Добре ли е маркиз Личфийлд? Нали не е станала някаква злополука?

— Не, няма нищо такова. — Тя го наблюдаваше изпод спуснатите си редници, докато я въвеждаше в кантората си и затваряше вратите след тях. Стори й се, че изглежда дори още по-привлекателен от последния път, когато го видя, с прошарената си тъмна коса и наситено сини очи. — Не идвам тук по работа. Посещението ми е изцяло лично. Трябваше да ви видя…

Гласът й замря. Цяла нощ се бе опитвала да намери подходящите думи, но така и не успя, а сега още повече й се изплъзваха.

— Вероятно е по-добре да поседнете, лейди Бекфорд. — Строго официалното му отношение дълбаеше дълбока рана в душата й.

— Предпочитам да говоря оттук, ако нямате нищо против. — Тя се изправи сковано, решена да говори направо. — Дойдох да се извиня, Натаниел.

— Да се извините? — Усмивката му беше леко иронична. — За какво да се извинявате? Ако става въпрос за последните ни няколко разговора, аз съм този, който трябва да се извини. Проявих непочтителност и вие ме поставихте на мястото ми. Все пак аз съм обикновен гражданин, а вие сте графиня Бекфорд. — Макар думите му да звучаха искрено, Уини не пропусна да забележи сарказма в гласа му. Нищо у Натаниел Уитли обаче не подсказваше, че той е по-низш от нея, и самата Уини не възприемаше нещата така.

Тя преглътна със стегнато гърло.

— Боя се, че не ме разбрахте. Виждате ли, когато ви наговорих онези неща… аз не знаех, че… Допуснах ужасна грешка, Натаниел.

— Грешка? Това означава ли, че внезапно сте се почувствали самотна? Затова ли дойдохте, Уини? Решихте, че се нуждаете от мъж в леглото си и че ако никой не знае кой е той…

— Стига! Това няма нищо общо с факта, че не сте благородник. Истината е, че нямах представа, че Ема е починала. Разбрах го едва снощи, когато племенникът ми спомена. Дотогава смятах, че сте женен. Помислих си, че ми предлагате… някаква неприлична връзка и бях… разгневена. — Тя се взираше сляпо в ръцете си. — Никога не ви бях смятала за такъв човек и тази мисъл ме потискаше.

Натаниел я гледаше напрегнато, сякаш не й вярваше съвсем.

— Мислела си, че съм женен?

Тя кимна, отчаяно борейки се със сълзите.

— Съжалявам за Ема. Прекарвах повечето време в провинцията. Трябва да се е случило точно преди Ричард да се разболее. Той може и да е чул за това, но нищо не ми каза. Мисля, че никога не престана да ме ревнува от теб.

— Мислела си, че ти предлагам да ми станеш любовница?

— Да.

Нат посегна и пое ръцете й в своите.

— Уини… господи, толкова съжалявам. Всички онези ужасни неща, които ти наговорих… Всичко, което си помислих…

Една едра сълза се търкулна по лицето й.

— Вината не е твоя, Натаниел. Аз съм виновна за всичко. Не биваше да правя прибързани заключения. Може би причината е в това, че ти ме караш да се чувствам истинска жена. От години не съм се чувствала така и това ме плаши. Презирах се, задето исках да съм с теб, след като принадлежиш на друга.

Уини не разбра как се случи — в един момент стоеше и го гледаше със сълзи в очите, а в другия вече беше в прегръдките му.

— Бях като обезумял, откакто за първи път те видях в Касъл Ранинг — каза той досами ухото й. — Почувствах се така, сякаш не са минали всичките тези години. Стори ми се, че си същото момиче, в което някога се влюбих.

Уини се притисна към него, опиваше се от силата и топлината му.

— Същото беше и с мен, Нат. Копнеех за теб, а същевременно изпитвах такова чувство за вина!

Той се отдръпна и я погледна в очите.

— Кажи ми, че нямаш нищо против да се срещаме. Съзнавам, че това може да донесе проблеми и на двама ни. Племенникът ти е мой клиент и може да не одобри подобна връзка. А хората от твоята класа със сигурност няма да я одобрят. Може би можем да направим нещо, за да станат нещата по-лесни.

— Аз съм зряла жена, Нат. Не ме интересува какво мислят хората — никога не ме е интересувало.

Ръката му помилва нежно бузата й. Уини видя, че той не й повярва напълно, но с времето щеше да го убеди. Тя се взираше в бистрите му сини очи, докато Нат сведе глава и я целуна. Сетивата й едновременно се изостриха и отмаляха, също както преди и все пак съвсем различно.

Нат прекрати целувката, преди тя да го поиска. Тръпката, разтърсила тялото му, й подсказа колко много му коства това.

— Да излезем тази вечер — предложи той. — Знам едно тихо ханче в покрайнините на града, където никой няма да ни види и…

— Не — прекъсна го решително Уини, а сърцето почти я болеше от радост. — Понеже искам да те запазя само за себе си, предпочитам да отидем на театър — разбира се, ако нямаш нищо против.

Той разбра подтекста на думите й: тя наистина не се интересуваше кой може да ги види. Лъчезарната му усмивка я заслепи.

— В такъв случай отиваме на театър — заяви Нат, най-после проумял, че за нея не е важно дали е благородник. — А после ще вечеряме на някое уютно местенце, където ще си спомним за отминалото време.

— Да — отвърна тя, все още преплела пръсти с неговите. — Ще ми бъде приятно, Нат. Наистина. — Повече, отколкото можеш да предполагаш, помисли си тя. Много повече.

Най-после щяха да получат онзи шанс, който им бе отнет преди години. И този път никой не можеше да застане помежду им.

 

— О! — Катрин облиза капчицата кръв от пръста си и смръщено се вторачи в калъфа за възглавница, който бродираше. Бодовете бяха малки и равни като онези върху ранената ръка на Люсиен. Но да работиш над раната на пациент не е като да бродираш цветя върху парче плат. За Катрин подобни занимания бяха безполезни и отегчителни.

Тя въздъхна и остави възглавницата настрана. Приближи се до прозореца, а погледът й се плъзна към пенливото поточе, което виеше снага през горите. Откакто маркизът я бе открил в колибата, двамата живееха в крехко примирие. През деня Люсиен бе зает с работата из земите си, а Катрин скучаеше и се шляеше наоколо, отегчена и нетърпелива да поднови своите занимания.

А нощем той идваше в спалнята й и тя мигом забравяше и работата си, и желанието си да чете медицински книги. Една дълга, разтърсваща целувка, едно докосване на онези сръчни, опитни ръце, и Катрин можеше да мисли единствено за Люсиен, за удоволствието, което й доставяше и за това колко много го желае. Едва на сутринта, когато той се измъкваше от леглото й, я връхлитаха мисли за несподелената й любов и мъчителна болка засядаше в гърдите й.

Никога не се виждаха през деня. Нямаше нежни погледи и мили ласки следобед. Държеше се с нея точно така, като се бе опасявала — желаеше я, но извън това за него тя не съществуваше.

Сърцето й мъчително се свиваше при тази мисъл. Копнееше той да я обикне, да стане част от живота му. Потискаше я мисълта за очакващите я години без любов, но с този брак бе сключила сделка. Не можеше да отрече, че е получила защитата, от която се нуждаеше. Беше освободена от вуйчо си, освободена от онази лудница, и щеше да е почти щастлива — само да имаше своята работа.

Благодарение на камериерката си Фани, Катрин узна за намеренията на маркиза да разруши лабораторията й и насочи усилията си в тази посока. Понеже бе помогнала на няколко човека от прислугата със своите лекове, те бяха готови да рискуват благоразположението на маркиза и внимателно опаковаха нещата й, вместо да ги унищожат.

Всеки ден мислеше за билките, които бе засадила, за мехлемите, които с такива усилия беше приготвила, и които нямаше да помогнат на никого. Беше се отказала от единствения смисъл в живота си, за да спаси малкия Майкъл. Но мисълта, че скоро ще го види, я караше да смята, че жертвата си заслужава.

И нямаше да е завинаги, кълнеше се в това. Благодарение на усилията на маркиза утре сутринта момчето пристигаше от Лондон. След като се увереше, че той е в безопасност, щеше да намери начин да се върне към работата си.

Погледът й проследи извивките на малкото поточе, което се губеше сред гъстите дървета на леса. Липсваше й спокойствието, което откриваше сред книгите в малката колиба, липсваше й приятната тръпка да знае, че помага на някой, изпаднал в нужда. Не можеше да прекара живота си, надвесена над бродерията или плетивото.

И колкото и да обичаше малкия Майкъл, дори неговото присъствие не би могло да запълни празнината в живота й. Нуждаеше се от своята работа, точно както маркизът се нуждаеше от неговата. Катрин се зарече, че ще направи всичко по силите си да се заеме отново с онова, което изцяло я поглъщаше, откакто родителите й си отидоха от този свят.