Джоана Линдзи
Сребърният ангел (46)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Минаха няколко седмици, преди Шантел да почувства скука. Ако беше мислила, че сегашното пътуване по море ще се различава съществено от първото, което я доведе в Барка, това се оказа заблуда.

Беше затворена в кабината си и не й се позволяваше да излиза на палубата и да наблюдава движението на кораба. Часовете се нижеха непоносимо бавно. Дребният мъж, който й носеше яденето, беше англичанин, вероятно също роб, макар да изглеждаше доволен от положението си. А това отвращаваше Шантел. Освен него виждаше единствено Джамил. Ставаше й все по-трудно да го отпраща, защото копнееше за човешко лице и много й се искаше да има компания.

По време на първото пътуване Хаким беше през цялото време на нейно разположение и тя научи много неща от него. Усиленото учене и страхът от бъдещето не допуснаха появата на скука. Този път беше съвсем различно. Скоро Шантел стигна дотам, че да очаква с нетърпение появата на Джамил. Щеше да й бъде приятно дори ако с нея беше само Джамила.

Двете жени бяха разделени и живееха в отделни каюти — без съмнение, защото Джамил не искаше да наранява едната, когато посещаваше другата. Но Шантел не желаеше да го моли за среща с Джамила, след като и без това не разговаряше с него.

Сигурна беше, че владетелят ходи често при Джамила. Макар че всяка вечер наминаваше и при нея, това беше само от учтивост. Изобщо не се опитваше да бъде мил с нея. Задаваше й няколко небрежни въпроса и си отиваше. А какво правеше по-късно, един Господ знаеше.

На всичкото отгоре беше променен напълно. Не само външността, цялото му същество изглеждаше променено. Беше захвърлил робите и туниките, с които Шантел беше свикнала, не носеше дори шалвари. Вместо това се обличаше в снежнобели батистени ризи, за които би му завидял всеки англичанин, в тесни кожени панталони и високи ботуши. Липсваше му само жокейската шапка, но не можеше да носи и нея в тази топлина.

Шантел по цял ден се чудеше защо се е преоблякъл като европеец, но беше твърде упорита, за да го попита. Промяната в настроението му й изглеждаше още по-странна, но никога не я коментираше. Господарят нито се сърдеше на мълчанието й, нито показваше, че го забелязва. Удостояваше я с няколко незначителни учтивости, осведомяваше се за здравето й и си отиваше.

И днес яденето се появи точно навреме както винаги. Дребният моряк сияеше с цялото си лице.

— Утре ще влезем в пристанището за провизии, мис — заяви весело той. — Утре вечер ще ви сервирам нещо по-добро от моряшките сухари и ужасните чорби на готвача Гънди!

С тези думи той остави таблата на масата и Шантел учудено забеляза, че този път скромната вечеря е придружена с бутилка вино. От една седмица насам ядяха все едно и също и това беше приятно разнообразие.

— Как се казва пристанището, Пийчис?

— Някакво ужасно име, което не може да се произнесе, мис. Намираме се край португалския бряг. Съвсем малко, незначително селище.

Шантел невярващо го изгледа.

— Нима искате да кажете, че вече не сме в Средиземно море?

— Точно така, мис. Не сте ли разговаряли с мистър Синклер за пътя на кораба?

— Мистър Синклер?

— Да, господинът, с който…

— Нямате ли си работа, Пийчис? — прозвуча гласът на Дерек откъм вратата. — Ако е така, може би трябва да поговоря с капитана да ви намери нещо.

— Не е нужно, ми лорд. Просто си поговорих малко с дамата.

— Чух ви.

— На вашите услуги, милорд,

Пийчис хукна навън и Дерек затвори вратата след него. После се облегна на гредата и скръсти ръце пред гърдите си. Шантел го изгледа с присвити очи.

— Ушите ли ме излъгаха или вие току-що разговаряхте с моряка на перфектен английски, Джамил?

— Нямаше да ме разбере, ако говорех на френски.

— Тогава сте ме излъгали. Владеете английски.

— Разбира се — отговори безгрижно той и сви рамене. — Джамил е този, който не го владее. Всъщност говори доста по-зле от мен.

— Джамил не говори… Ох, разбрах. Заедно с облеклото сте сменили и самоличността си.

— Нещо подобно.

— Можехте да ми го кажете и по-рано — отбеляза гневно тя. — Щом пътувате инкогнито…

— Откъде ти дойде на ум подобна идея?

Шантел сърдито смръщи вежди.

— Да не сте пили?

— Нито капчица — ухили се той.

— Защо тогава говорите безсмислици? Не искате да ви познаят, следователно пътуването е тайно.

— Не си права да се сърдиш, Жахар. Всеки на борда знае кой съм: Дерек Синклер, граф Милбъри, на твоите услуги.

— Дерек? — Името отекна като камбана в ушите й. — Не ме ли помолихте веднъж да ви наричам така? Момент, момент! Та аз познавам графовете Синклер. Това е фамилното име на маркиз Хънстейбъл, а имението му е само на четири мили от дома ми.

— Това е дядо ми.

— Я вървете по дяволите с вашите глупости! — изфуча тя. — Да не съм глупачка!

— Разбира се, че не си. Просто трябва да осъзнаеш един прост факт: аз не съм Джамил Решид. За известно време заех мястото му, когато имаше нужда от помощ.

— Престанете с тия лъжи. Как така сте заели мястото на човек, когото всеки познава? Трябва да сте били близнаци!

— Това само улесни нещата.

Шантел едва не изсъска като истинска змия, толкова разгневена беше.

— Или разговаряйте сериозно с мен, или изчезвайте от каютата ми! Не понасям да ми се подиграват.

Дерек спокойно се приближи и седна на стола до малката масичка.

— Моля те, Жахар, седни спокойно и ще ти обясня всичко. Време е да узнаеш истината.

Тя го послуша и когато Дерек завърши историята си, дълго остана безмълвна, загледана в мъжа насреща си. Едва след минути си възвърна способността да говори.

— Значи вие наистина не сте владетелят на Барка? Възпитан сте в Англия… И сте проклет англичанин?

— Трябва ли да се изразяваш така остро? — Дерек усети огромно облекчение, че тя е само учудена. Беше му все едно как ще го нарече. — Не се ли сърдиш?

— Не знам — отговори честно тя. — Щом не сте Джамил, аз не съм ваша собственост, нали? И никога не съм била.

— Купиха те за мен, Жахар. Когато заех мястото на Джамил, целият му харем беше на мое разположение. Но тъй като след завръщането си той щеше да омъжи жените, с които бях спал, за други мъже, предпочетох да имам своя фаворитка, за да не се възползвам от неговите дами. Не съм спал с нито една от тях.

— А Джамила?

— Знаех за нея още при отпътуването си от Англия. Помолиха ме да я измъкна от Барка. Тя беше фаворитка на Джамил и не знаех дали ще я освободи, ако не съм спал с нея.

— Значи все пак…

— Въобще не съм я докоснал! Но тогава не можех да ти го кажа. Всички в харема трябваше да вярват; че съм спал с нея, за да убедят и Джамил.

— Казахте ли й кой сте в действителност?

— Не. Тя ужасно се засегна, че не можа да ме прелъсти, защото е твърде зряла за възрастта си. Но бях убеден, че суетността ще я накара да излъже останалите дами. Тя, разбира се, не призна пред никого, че цяла нощ сме играли шах.

Шантел смръщи чело, защото й беше хрумнала нова мисъл.

— Кога сменихте мястото си с вашия брат?

Дерек се ухили, защото знаеше за какво говори.

— В деня, когато те повиках за първи път.

— Значи… значи ме купи Джамил, не вие?

Дерек кимна.

— Тогава го видя за пръв и последен път.

— Значи вие не бяхте… Джамил заповяда… Ами Мара! Вие не сте заповядали да я бият! — Тя скочи и устремно го прегърна. — Толкова се радвам! Никога нямаше да свикна с жестокостта, която проявихте тогава… която той показа! Въобще не проумях как така аз…

Тя спря и смутено сведе очи.

— Какво ти? — настоя меко Дерек.

— Не е толкова важно — промърмори тя. — А какво ще кажете за Шейла? Не съм забравила, че…

— Аз не съм я викал при себе си, Жахар. Това стана в деня, когато Джамил се върна. Първата му работа беше да повика съпругата си. Той я обича истински, разбери!

— Значи вие… значи ти сдържа обещанието си?

— Да. Истината е, че не можех да мисля за никоя друга, след като те видях. За мен не съществува друга жена, Жахар — само ти.

Шантел вдигна очи и впи устните си в неговите. Естествено Дерек не можеше да се задоволи само с целувката, колкото и да беше мечтал за нея. Бяха минали седмици от последната им близост, седмици, изпълнени със страх от реакцията й, когато узнае истината. Никога не беше очаквал такъв изблик на радост.

Вдигна я и я отнесе на тясната койка. Шантел трескаво му помагаше да се освободят от дрехите си. Скоро двамата се озоваха притиснати един до друг, отдадени изцяло на страстта и любовта си.

Шантел затвори очи, наслаждавайки се на милувките му. Дерек добре познаваше тялото й, всяка гънчица, всяко чувствително място, което засилваше желанието й. Едва сега младата жена усети колко й беше липсвало всичко това. Но по-важно беше да знае, че не отива срещу себе си, като се люби с него, че има насреща си честен човек, който истински я обича. При тази мисъл радостта я завладя изцяло и тя престана да мисли за всичко друго.

— Трябваше да ти го кажа много по-рано — шепнеше в ухото й Дерек. Устните му се плъзгаха по шията към гърдите й.

— Защо не го направи? — попита задъхано тя.

— Страх ме беше да не се разгневиш.

Шантел покри лицето му с целувки.

— Защото не си Джамил? Защото удържа на думата си? Или защото ме връщаш у дома? Ние се връщаме в Англия, нали?

— Да. Връщаме се — усмихна се той. — Да не мислиш, че ще те пусна да си отидеш, след като изминахме заедно този дълъг път?

Докато говореше така, той я притисна плътно до себе си и проникна в меката, топла, очакваща го утроба, за която беше копнял толкова време. Това беше като завръщане в къщи, а страстта й само разпалваше неговата. Слава Богу, мислеше щастливо Шантел, най-после се освободих от съмненията, узнах истинската стойност на мъжа до себе си, сигурна съм, че той ще ме закриля. Този път всичко беше по-различно, дори оргазмът, който ги отнесе едновременно във висините на неизпитвано досега блаженство.