Джоана Линдзи
Сребърният ангел (2)

ГЛАВА ВТОРА

Скъпа моя Елън,

Не бих искала да се оплаквам, но ти не отговори на последното ми писмо. Случило ли се е нещо? Да не си болна? Знаеш колко се тревожа, когато не се обаждаш. Сега, когато траурът на племенницата ти свърши, сигурно даваш приеми. Очаквах дълго и интересно писмо с много новини.

Шантел все още живее при теб, нали? Разбира се, защото не е при ония. Вероятно не намираш време да ми пишеш, защото си заета с приготовления за балния сезон. Напълно те разбирам. Шантел е възхитително създание. Сигурно всички мъже наоколо тичат подире й. Има ли при вас подходящи за брак младежи? О, това няма значение, мила. Защото Лондон гъмжи от тях, а тя скоро ще дойде при нас и ще си избере когото иска. С нетърпение очаквам да видя теб и милата Шантел.

Нали познаваш мъжа на дъщеря ми…

Елън Бърг отпусна писмото в скута си и потърка очи.

Толкова уморително беше да се четат излиянията на Мардж Крейг. Елън просто не проумяваше как тази жена всеки път успява да напълни десет-дванадесет страници с чисти глупости. Странно, че единствената учебна година, която бяха прекарали заедно, й даваше повод редовно да съобщава всички светски клюки на бившата си приятелка. Въпреки това Елън ги четеше от край до край. Човек никога не знаеше кога Мардж ще му даде някоя полезна информация.

Тя прегледа бегло следващите листове и очите й се спряха на подчертаното „те“. Мина й през ума, че не беше особено прилично да нарича американските си братовчеди „парвенюта“, поне не в писмата си до Мардж. Ето че приятелката й се чувстваше задължена да им се подиграва на цяла страница. Макар че Елън можеше да се подпише под всяка дума, все пак Мардж нямаше право да се изразява така пренебрежително:

Не се изненадах, че ония се появиха в града рано-рано. Чух, че братовчед ти Чарлз извършил някаква глупост в клуба. Синът му Аарон също не се радва на особено уважение в обществото. И без това постъпиха неприлично, като представиха на бал голямата си дъщеря, макар че всички бяхте в траур. Тази година дори успяха да й намерят годеник. Питам се с какви пари се плаща всичко това, след като цял свят знае, че Чарлз наследи благородническата титла на брат ти, но не и състоянието му. Знае ли Шантел как ония пилеят парите й? Как можа брат ти да обяви за неин настойник онзи коварен човек?

Елън гневно смачка писмото и го захвърли в кошчето за отпадъци. Значи вярно беше онова, което я тревожеше от дълго време насам. Чарлз Бърк не само занемаряваше задълженията си на настойник, той беше и крадец. Нищо чудно, че не отговаряше на писмата й. Нямаше смелост за това.

Господи, какво да прави? Какво можеше да стори? Докато Шантел се омъжи или стане пълнолетна, братовчедът Чарлз разполагаше с нея и с наследството й. А тъй като тя навършваше пълнолетие едва след две години и не можеше да се омъжи без позволението на настойника си, нищо чудно, ако не остане почти нищо от скромното състояние, завещано от баща й. Роднините бяха завладели дори бащината й къща Вместо да си остане в малкия имот край Саквил, Чарлз се пресели с цялото си голямо семейство в представителния господарски дом на фамилията Бърк в Дувър.

За щастие Шантел все още не изразяваше желание да си отиде у дома. Елън се съмняваше, че младото момиче ще бъде добре дошло там. След смъртта на баща си Шантел остана при Елън, докато единственият й роднина от мъжки пол се върна със семейството си от Америка. Бяха ги посетили само веднъж, когато Шантел все още беше толкова завладяна от болката си, че изобщо не забеляза новите си роднини. По време на кратката си визита Чарлз не беше споменал нито с една дума, че желае момичето да се върне в къщи.

Очевидно сегашното положение му харесваше. Освен че къщата беше свободна, той не плащаше нито стотинка за издръжката на Шантел — и то от нейните собствени пари. Вероятно си мислеше, че Елън има достатъчно средства да се грижи и за двете. А може би просто му беше безразлично. Поне в последното си писмо трябваше да му разкрие истината. Гордостта си беше гордост, но тя не можеше да ги нахрани. Наследството, което Елън беше получила от баща си, отдавна се беше стопило и едва стигаше за самата нея. Междувременно бяха минали няколко месеца, а Чарлз не отговаряше на писмата й. Сега пък си живееше в Лондон и харчеше парите на Шантел за собственото си семейство, докато Елън цепеше стотинката на две и продаваше всичко по-ценно, което притежаваше, тъй като не желаеше Шантел да забележи ужасното наследство, завещано от баща й.

Не, каза си Елън, защото искаше да бъде честна докрай: брат й не беше виновен. Когато почина наследникът му, Оливър положи всички усилия да намери по-младия си братовчед, който трябваше да наследи титлата. Никой не предполагаше, че още преди да бъде открит Чарлз, ще умре и Оливър. Освен това Оливър не можеше да знае що за човек е Чарлз, иначе със сигурност би оставил разпореждания относно Шантел. Именно липсата на изрично изразена последна воля направи Чарлз, единствения роднина от мъжки пол, законен настойник на Шантел.

Слава Богу, момичето имаше леля си Елън. При разлика във възрастта около двадесет години между двете съществуваше дълбока привързаност. Елън се отнасяше с племенницата си като със своя дъщеря. Досега не беше я виждала често, защото много пътуваше и изобщо водеше независим живот. Преди десет години беше купила къщата в Норфолк и оттогава живееше там — сама, както й харесваше. Въпреки това с удоволствие прие в дома си Шантел след смъртта на баща й. Обичаше младото момиче с цялото си сърце.

Елън нямаше деца и може би затова беше толкова привързана към единствената дъщеря на брат си. Беше останала неомъжена по свое собствено желание. Безлична тридесет и девет годишна жена със светлокестенява коса и сини очи, които бяха най-забележителното й качество, тя не можеше да се оплаче от липса на кандидати и беше преживяла дори няколко любовни романа, за които много обичаше да си спомня. Следователно не мразеше мъжете, просто не искаше да се обвързва завинаги. Предпочиташе да си остане независима.

Може би не постъпи добре, като задържа Шантел при себе си през последната година и половина. През това време младата жена също стана независима. Това беше добре за момиче, което нямаше намерение да се омъжва, но Шантел сигурно щеше да го стори.

За разлика от Елън, която приличаше на невзрачните Бърк, Шантел беше израсла като самотно цвете сред плевели. Беше наследила всичко най-добро от френския род на майка си. Оливър винаги твърдеше, че изцяло прилича на баба си, която била ухажвана от няколко крале и се славела като първа красавица на френския двор. Шантел беше кръстена на баба си и нямаше нищо общо със семейство Бърк с буйните си руси коси и изумителните виолетово сини очи. Не беше дребна и крехка, но не беше и особено висока със своите метър и шестдесет и осем. Необикновената й красота не можеше да остане незабелязана. Сигурно щеше да има тълпи от обожатели и можеше да си избере някой богаташ — разбира се, ако настойникът й Чарлз Бърк дадеше своето позволение.

Елън въздъхна. Ако този човек не отговори скоро на писмата й, тя трябваше сама да се погрижи да отведе Шантел в Лондон. Младата жена заслужаваше да бъде представена в обществото в съответствие с титлата и положението си. Ако Чарлз се опита да я спре — а точно това можеше да се очаква след толкова дълго мълчание, — Елън нямаше да се предаде без борба. Все още имаше достатъчно приятели, разполагаше и с известно влияние в Лондон и можеше да създаде доста неприятности на братовчед си, ако той не изпълнеше съвестно задълженията си.

— Лельо Елън, върнах се! — извика откъм кухнята Шантел и след минута се появи в дневната. — Купих чудесно парче говеждо за вечеря и няколко бъбречета за закуска. А пък госпожа Смит ми поръча да ти предам… — тя комично извъртя очи — …че скоро ще фалира, ако продължаваш да ме пращаш на пазара.

— Затова ли си толкова весела?

Шантел се усмихна като хлапе.

— Миналата седмина я заболя глава, днес пък твърди, че съм я разорила. Какво ли ще измисли следващия път?

— Ще ти каже, че не може да спи от теб. Вече съм чувала подобни обвинения.

— Чудесна е — засмя се Шантел. — Никога не съм срещала човек, който да се пазари с такова удоволствие.

— Освен самата себе си може би.

— Е, много е интересно да се пазариш — отбеляза усмихнато младото момиче, но премълча, че гърлото й е пресъхнало, след като цял час се бе опитвала да смъкне цената на едно парче месо. За нея беше истинско предизвикателство да купува при най-изгодни цени, по-изгодни дори от тези за редовните клиенти, за които пазарлъкът беше цяло изкуство. — Впрочем, я погледни колко спестих днес.

Елен затвори за миг очи. Явно племенницата й беше разбрала, че средствата им са оскъдни. Ах, този проклетник Чарлз Бърк!

— Толкова съжалявам, мила…

— Не бъди глупава, лельо Елън. Щом Чарлз изпрати парите, които му поисках, ще ти възстановя всички разходи.

— Поискала си пари от него?

— Разбира се! Щях да го направя много по-рано, ако знаех… Във всеки случай крайно време е да сложим ред. Днес няма ли писмо?

— Не — отговори тихо Елън и се почувства разтревожена от бойната решителност на племенницата си. Как ли ще реагира Чарлз срещу подобна категоричност?

— Но сигурно скоро ще дойде — усмихна се уверено Шантел. — Милият Чарлз не може просто да се преструва, че не съществуваме, нали?

Дали наистина не можеше? Поне досега тази роля му се удаваше превъзходно. А двете жени скоро щяха да съжаляват, че не е продължил да не ги забелязва.