Джоана Линдзи
Сребърният ангел (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Бяха заключили Шантел в стаята й, но това не я тревожеше — поне засега. Не за пръв път щеше да избяга през прозореца, макар че бяха минали няколко години, откакто го беше правила за последен път. Оставаше й само да изчака къщата да утихне, да събере нещата си и да си състави план за действие. Но преди всичко трябваше да се успокои, защото в момента беше толкова разгневена, че би убила Чарлз Бърк със собствените си ръце.

Едва днес следобед беше пристигнала в бащиния си дом, но гневът й траеше вече цяла седмица, откакто пристигна писмото на Чарлз. Вместо парите, които очакваше, Шантел получи строга заповед веднага да се върне в Дувър. На всичкото отгоре този проклетник дори не й изпрати пари за път. Елън отново трябваше да продаде една от скъпоценностите си. Този път чашата на търпението преля.

Шантел беше толкова ядосана, че не остави време на леля си да заключи къщата и да придружи племенницата си. Въпреки протестите на Елън младата жена замина още на следващия ден. Смяташе да заяви на Чарлз, че не е някоя овчица, с която може да се отнася както си иска. Той трябваше да отговори на няколко въпроса и най-вече как така си е позволил да остави Шантел да бъде финансово зависима от леля си Елън, която не може да си позволи допълнителни разходи. Младата жена възнамеряваше да се изясни докрай с Чарлз, но остана излъгана в очакванията си.

Поканиха Шантел в салона, сякаш беше гост в собствения си дом. Портиерът беше друг, килимите и мебелите също бяха заменени с нови. Младата жена наистина се почувства като гостенка сред собствените си роднини.

Шантел помнеше всички членове на семейството, макар че ги беше виждала само веднъж, по време на първото им и единствено посещение в Норфолк веднага след пристигането им в Англия. Но не можа веднага да не забележи разликата между тогава и сега. В Норфолк те все още бяха бедните роднини от Америка, които бяха дошли да поднесат съболезнованията си, и напълно осъзнаваха, че имат насреща си дама от благороден произход, нещо, което дори Чарлз не можеше да твърди за себе си — поне дотогава.

Чарлз беше втори син на вуйчото на бащата на Шантел и баща му беше най-обикновен занаятчия. Дядото на Шантел беше получил благородническата си титла от един признателен монарх, но той имаше достатъчно имоти, които наследи синът му, а после и Шантел. Преди около тридесет години Чарлз беше избягал от Англия, защото го заплашваше затвор за дългове.

Но който го видеше днес, никога не би повярвал в това. Той беше висок, блед и изглеждаше по-стар от четиридесет и деветте си години. Лицето му носеше типичните белези на семейство Бърк: кестеняви коси и сини очи. И той, и всички останали членове на семейството му бяха облечени по най-новата мода. Лицата им излъчваха самочувствие и пренебрежение на новобогаташи.

Червенокосата съпруга на Чарлз, Алис, според сведенията на семейния адвокат била най-обикновена кръчмарска дъщеря, за която Чарлз се оженил, когато бил прислужник и заведението на баща й. Пристигнаха и двете им дъщери: четиринадесетгодишната Марша и деветнадесетгодишната Джейн, безличната външност на които не се променяше дори от червените коси и лешниковите очи, наследени от майка им.

Семейството имаше още една дъщеря, омъжена повторно, която според сведенията на адвоката беше останала в Америка. Синът на Чарлз, Аарон, беше довел със себе си съпругата си Ребека и двете си деца.

В салона на бащината й къща я посрещна още един човек, избран от Чарлз за неин бъдещ съпруг: Сайръс Уулридж, който беше толкова стар, че спокойно би могъл да й бъде дядо.

По време на целия разговор той я преследваше с похотливи погледи. Шантел го познаваше. Имаше имение на четвърт миля от тях и тя често го беше виждала в църква да спи по време на проповедта, а после да досажда на младите дами в църковния двор. Прислужничката й Еми винаги го наричаше стар мръсник.

А първите думи, с които я посрещна Чарлз, бяха:

— Шантел, мила моя Шантел, представям ти твоя годеник, мистър Уулридж. Венчавката е определена за утре сутринта.

Шантел неволно се засмя, толкова абсурдни й се сториха тези думи, но Сайръс Уулридж не се обиди. Усмихна се насреща й, напълно убеден, че утре ще посрещне младата си невеста пред олтара. От погледа му я побиха тръпки и усмивката й веднага изчезна.

Шантел се обърна към вуйчо си. Виолетовите й очи мятаха мълнии.

— Вие се шегувате, сър, но аз не ви позволявам подобни зли шеги.

— Уверявам те, че никога не бих си позволил да се шегувам с тайнството на брака — отговори сериозно той.

Шантел имаше нужда от цялото си добро възпитание, за да не изкрещи.

— В такъв случай ви заявявам, че не приемам предложението на мистър Уулридж.

— Невъзможно е, мила моя — промълви с принудена усмивка Чарлз. После извинително закима в посока към Сайръс Уулридж. — Аз вече дадох съгласие от твое име.

И той обясни, че не е необходимо личното й съгласие. Била още малка и трябвало да се подчини на волята на настойника си.

Това вече беше прекалено. Всички седяха там и наблюдаваха Шантел с коварни усмивки, само Аарон изглеждаше смутен — причината за това тя узна малко по-късно от Еми.

В началото Еми беше дошла с нея в Норфолк, но скоро се беше върнала в Дувър, защото майка й се беше разболяла. Къщата на Елън беше твърде малка за трима, така че Еми отново постъпи на служба в бащиния дом на Шантел и започна да обслужва новите господари.

Вечерта тя занесе в стаята на Шантел табла с ядене и обясни, че семейство Бърк най-сериозно възнамерява да омъжи младата жена още утре сутринта. Разказа й за буйния спор, възникнал по този повод между членовете на семейството. Според Чарлз най-добре било Аарон да се ожени за Шантел и той дори се опитал да го накара да се разведе. Оттогава Ребека и Аарон постоянно се карали.

Но Шантел не се заинтересува особено от тази новина И без това не възнамеряваше да се съобрази с намеренията на Чарлз относно женитбата й. Младата жена кипеше от гняв и изобщо не се опитваше да го крие. Ала нямаше полза от това. Тя беше заключена в стаята си и утре рано щяха да я отведат като жертвено агне пред олтара. Но онези господа много се лъжеха, ако си въобразяваха, че тя ще ги послуша. Утре сутринта нямаше да бъде тук.

Едва в полунощ младото момиче се успокои дотолкова, че успя да вземе твърдо решение за бягство. Минаха още няколко часа, преди да се приготви. Първо, трябваше да напусне незабелязано къщата и, второ, да се скрие някъде на сигурно място. Вече знаеше къде — в пещерите. Още като дете играеше там и беше отнесла най-различни неща, които сигурно бяха още по местата си: одеяла, кремък и прахан, съдове, сбирката си от миди. Най-важното бяха одеялата, защото Шантел възнамеряваше да прекара в пещерите остатъка от нощта и целия утрешен ден, през който Бъркови напразно щяха да я търсят.

На следващия ден щеше да напусне Дувър, макар че все още не знаеше къде да отиде. Може би в Лондон и оттам да се обади на леля Елън. Приятелите й непременно щяха да й намерят някаква работа.

По лицето й за пръв път от много часове насам грейна усмивка. Беше научила доста неща през времето, прекарано в къщата на леля си, и й беше благодарна за това. Само преди година щеше безропотно да се съгласи със съдбата, предопределена й от Чарлз — но не и сега.

Естествено имаше причини за тревога. Обожаваното и глезено от баща си младо момиче никога не се беше сблъсквало с трудностите на живота и не беше вземало решения за собствената си съдба Когато отиде да живее при леля си, трябваше да се откаже от обичайния лукс, но това не я притесняваше. По-скоро възприе като приключение, че трябваше да се научи да готви и да чисти, да се пазари с продавачите, когато купува храна, да не бъде заобиколена от куп прислужници. Но само защото до нея беше леля й Елън. Във всеки друг случай Шантел би се чувствала измамена. Ала Елън рязко се отличаваше от другите хора и племенницата й я обичаше от цялото си сърце. Леля й беше обиколила света; тя не беше жена, която избира винаги правия и лек път; тя отчиташе всички възможности — и добрите, и лошите.

Сега Шантел горчиво се упрекваше, че не е послушала леля си и не я е почакала, за да пристигнат двете в Дувър. Елън имаше опит и непременно щеше да намери разрешение на проблема. Но кой знае? Никой не можеше да се бори срещу Чарлз, който беше законен настойник на Шантел и имаше право да я омъжи дори за старик като Уулридж. Единственият изход беше Шантел да изчезне за две години и да се появи едва когато навърши пълнолетие.

Разбира се, трябваше да се примири с факти, че дотогава от наследството й, разпилявано с такава щедрост от семейство Бърк, едва ли щеше да остане нещо. В никакъв случай не можеше да допусне да я оженят насила за отвратителния Уулридж. Но още отсега се закле, че един ден Бъркови ще си платят за причиненото й зло. Ще им покаже тя! За пръв път в живота си Шантел изпитваше омраза. Това беше неприятно чувство и съвсем не отговаряше на същността й. Но справедливостта изискваше да си разчисти сметките с тези хора, които се разпореждаха с нея като с неодушевен предмет, който дори не им принадлежеше.

Тя събра няколко рокли, личните си вещи и остатъка от парите, дадени от леля й. Уви ги в един вързоп и го метна през прозореца. После се покатери на рамката и огледа градината. За щастие беше ранно лято и тя не мръзнеше в тънката памучна рокля, която щеше да улесни слизането й. Освен това лунният сърп пращаше мътна светлина към земята и подпомагаше намерението й да се измъкне незабелязано. Чудесно беше, че откри някакви, макар и малки, предимства в тази ужасна ситуация.

Но много скоро на пътя й се изпречи първото препятствие. Шантел не беше пресметнала колко са порасли дърветата през изминалите години. Дървото, което растеше пред прозореца й, все още си беше на мястото, но се беше изменило до неузнаваемост. Клонът, който докосваше къщата и по който се спускаше тя, вече беше високо над главата й. Не го достигаше дори ако се надигнеше на пръсти. По-ниските клони щяха да достигнат прозореца й едва след години. Най-близкият беше на половин метър под долната рамка. Трябваше да скочи върху него, за да се спусне надолу по дървото.

Преди десет години нямаше да се поколебае да го стори, защото децата рядко обмислят последствията от приключенията си. Но днес Шантел отлично разбираше, че може да си счупи врата или поне някое и друго ребро, ако при скока си не улучи клона. Ала колебанието й трая само няколко секунди. Тя се приведе напред и решително полетя надолу. Когато пръстите й се впиха в клона, той се прекърши под тежестта й и тя с все сила се удари в дебелото стъбло.

Веднага пусна счупения клон и полетя към земята, която беше на два и половина метра под нея. Падането беше болезнено и тя остана да лежи няколко дълги минути, молейки се в душата си да не е получила някое сериозно нараняване. Най-после се надигна с въздишка на облекчение. Нямаше нищо счупено. Беше се отървала само с няколко натъртвания и одрасквания по коленете и бедрата.

Рискът си заслужаваше. Тя беше избягала от затвора си и сега с леко сърце тичаше по пътеката, която водеше надолу към морето. Вече усещаше мириса на сол във въздуха и чуваше шума на вълните, които се разбиваха о брега. Добре познаваше местността. Дори да беше тъмно като в рог, щеше да намери стръмната пътека между крайбрежните скали, която водеше право в пещерите. Там играеше като дете, там никой нямаше да я потърси. Обхвана я чувството, че се е върнала у дома — тъй като къщата, от която беше избягала, беше чужда и негостоприемна.

Когато стигна до тесния пясъчен плаж, загрижено установи, че и това „родно място“ е заето от натрапници. На двадесетина метра от нея трима мъже изтегляха малка лодка на брега Дали не бяха контрабандисти? Сигурно. Лодката нямаше фенер и Шантел веднага разбра, че не бяха обикновени рибари. Но каквито и да бяха, тя не искаше никой да я вижда и се прикри зад крайбрежните скали, където имаше достатъчно храсталаци и треви. Там щеше да изчака мъжете да се махнат.

Нямаше да има проблеми, ако бяха само трима — но непознатите бяха пет. Другите двама бяха изпратени на плажа да разузнаят дали не дебне опасност. Шантел изтича право в ръцете на единия.

По някакво зловещо съвпадение луната изчезна зад облаците точно когато похитителят на Шантел я отнесе при тримата си другари. В настъпилия черен мрак тя не можа да разбере дали поне един от тях не е от близкото село. Освен това ръката, която притискаше устата й, не отслаби хватката си нито за миг. Шантел не можеше да произнесе нито дума и увереността й скоро отстъпи място на страх пред неизвестността, който се усили още повече, когато мъжете заговориха помежду си на някакъв странен език. Но дивият смях, който избухна накрая, беше повече от ясен и Шантел усети как по гърба й пробягаха студени тръпки.

Тя се опита да се изплъзне от ръцете на похитителя си, но вече беше твърде късно. Петимата мъже без усилия завлякоха пленницата в лодката си. Напъхаха в устата й пропита с пот кърпа и омотаха около тялото й въже, за да не може да движи ръцете си. Един от мъжете затисна с крак корема й, за да не може да се повдигне от дъното на лодката. Похитителите отново заговориха помежду си, но Шантел не разбираше нито дума. Опита се да преодолее страха си и да разсъждава разумно. Сигурно мъжете имаха сериозна причина да я отведат със себе си и да не й позволяват да обясни какво е търсила посред нощ на брега. Трябваше да поговори с тях — но как, ако никой не разбираше английски или френски, който Шантел също говореше отлично? О, божичко, как да си изясни какво смятат да правят с нея, щом не може да се разбере с тях!

Но не мина много време и тя разбра къде я водят. Метнаха я като вързоп на борда на някакво корабче, хвърлило котва в крайбрежните води, и веднага я отнесоха в една кабина, където беше тъмно като в рог.

За щастие въжето, с което я бяха овързали, не беше много стегнато. След известни усилия й се удаде да освободи ръцете си. Но точно тогава вратата се отвори и светлината на свещта я заслепи. Когато очите й привикнаха, тя смаяно се вгледа в странния чуждоземец, който стоеше насреща й.

Имаше тъмна кожа, остър орлов нос и черни дръпнати очи, които при вида на Шантел се разшириха от изненада. Беше дребен, по-нисък дори от нея. Главата му беше омотана с бяла кърпа Освен широките панталони не носеше нищо друго, нямаше дори обувки.

Голите му гърди обиждаха Шантел, също както и втренченият поглед, но най-голямата обида се състоеше в това, че я бяха довели тук. Докато наблюдаваше странния чужденец, в гърдите й се надигна вълна от отвращение и тя забрави страха си. Усети, че устата й все още е затъкната с парцал, и побърза да го издърпа. Машинално забеляза, че кърпата е подобна на тази, която момъкът беше увил около главата си.

— Говорите ли английски? — попита надменно Шантел. — Ако не, настоявам веднага да намерите преводач. Изисквам…

— Говоря английски.

Войнствеността на младото момиче бързо отстъпи мястото си на огромно облекчение.

— Слава Богу! Толкова се боях, че никой няма да ме разбере. Чуйте ме, сигурно сте се заблудили. Веднага трябва да поговоря с човека, който командва този кораб.

— Всичко с времето си, лала. — Той се ухили и разкри два реда изненадващо бели зъби. — Бъдете сигурна, че той също иска да говори с вас. Кълна се в Аллаха, той ще бъде възхитен, че сме уловили такава плячка.

Шантел усети, че се вцепенява.

— Какво искате да кажете? Ако говорите за мен…

— Естествено, че говоря за вас. — Усмивката му стана още по-широка — Ще ни донесете цяло състояние.

— Не желая да слушам глупости — прекъсна го остро Шантел. — Не знаете коя съм аз. Не ви е известно дали финансовото ми състояние позволява да искате откуп.

— Откуп? — Смехът му прозвуча искрено. — Не, лала, ние не отвличаме жени за откуп. Поне не красавици като вас.

Шантел отстъпи назад като поразена от удар. Не разбираше думите на момъка, по-точно, страхуваше се, че го е разбрала много добре.

— Този кораб защо е дошъл чак тук? Защо ме отвлякохте?

— Не се страхувайте — отговори той. — Няма да ви причиним зло.

Но Шантел не можеше да се успокои. Ръцете й трепереха.

— Кой сте вие?

Момъкът направи крачка към нея и тя панически се отдръпна Чужденецът веднага спря, объркан от искрения й ужас. Хаким Бекташ никога не беше получавал заповед да се грижи за пленена жена, а тази тук не беше обикновена пленница. Той разбра това още когато видя за пръв път аристократичните й черти, а господарският й тон затвърди впечатлението му. Тя беше истинска дама. Но тук нямаше значение коя е, нито дори как се казва, защото новият й господар щеше да й даде друго име. Хаким нямаше опит в общуването с дами, но това не му попречи веднага да я нарече „лала“ — името, с което се обръщаха към жените от благороден произход. Макар че тя щеше да бъде робиня…

Той просто не знаеше как да се отнася с нея. Раиз Мехмед, капитанът на кораба, настояваше пленницата веднага да научи истината. Той твърдеше, че заловените се нуждаят от време, за да свикнат с новото си положение. Дано Аллах го научи как да й го каже, защото той, Хаким, беше единственият на борда, който говореше английски.

Но преди да успее да каже нещо, котвата бе вдигната и корабът се раздвижи.

— Какво беше това? — извика Шантел и се облегна на стената, търсейки опора.

— Излизаме в открито море.

— Не! — изплака тя, но веднага се овладя. — Къде отиваме? Говорете, по дяволите! Къде съм попаднала?

— Ние сме пирати, лала.

Шантел отлично познаваше тази дума. Нямаше нужда от по-нататъшни обяснения, макар че в първия момент съзнанието й блокира и отказа да възприеме чутото. Но след секунди лицето й побледня като на мъртвец.

— Пирати? Турски пирати?

Той сви рамене.

— Пирати, търговци, това няма значение във Варвария.

— По дяволите с вашите приказки! Пиратите търгуват с бели роби.

— Понякога.

— Значи вие сте… О, Господи, само това не!

Момъкът беше толкова възхитен от пламтящата светлина, заляла страните й, че не обърна внимание на последната й забележка. Още по-малко очакваше, че тя ще се нахвърли срещу него. Силен удар го отхвърли встрани, той загуби равновесие и падна на пода. Свещта отлетя от ръката му и угасна. Успя само да види как Шантел се втурна навън и уплашено скочи на крака. Ако успееше да скочи в морето, капитанът непременно щеше да го хвърли през борда.

Но Хаким закъсня. Когато изхвръкна на палубата, видя как един от пиратите се опита да препречи пътя на младата жена, но тя го отблъсна и със силен удар го запрати върху дъските. После Шантел скочи през борда, без да си дава труд да се изкачва по перилата. Хаким се хвърли напред и видя сребърнорусата глава, която изплува над вълните. Онемял от смайване, установи, че тази странна личност умее дори да плува. Много малко от другарите му можеха да кажат същото за себе си, включително и самият той. Иначе без колебание щеше да скочи подире й.

Пиратите се развикаха един през друг, слисани от факта, че девойката не се удави, а смело заплува към брега. Вбесеният Раиз Мехмед се нахвърли върху Хаким.

— Идиот такъв! Заръчах ти да свършиш най-простото нещо на света, а ти обърка всичко. — Думите му бяха придружени с тежък юмрук и Хаким се озова на дъските.

Раиз Мехмед се приведе над него и тъмните му очи необуздано засвяткаха. — Би трябвало да те…

— Трябва да я настигнем — прекъсна го смело младежът.

— Да не си полудял? — изкрещя Мехмед. — Да гоним някаква си жена? Акулите ще я изядат — заключи отвратено той.

Хаким се изтърколи настрани, за да избегне ритника на Мехмед, и вдигна ръка.

— Тя имаше сребърни коси и очи като аметисти. Дори богиня би завидяла на красотата й.

Мехмед веднага спря и гневът му отново се изля върху нещастния младеж.

— Идиот! Защо не каза веднага?

Когато корабчето се обърна и малката лодка беше спусната на вода, Хаким дълбоко въздъхна. Той беше успял да се спаси от гнева на капитана, но какво щеше да стане с момичето? Почти му се искаше да не го намерят. И той самият не знаеше защо.