Джоана Линдзи
Сребърният ангел (35)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

Шантел се разхождаше из спалнята си и безпокойството й нарастваше. От другата стая Адама и Кадар я обработваха упорито.

— Скоро ще дойде пазителят на скъпоценностите — казваше тъкмо Кадар. — А след него и гардеробиерката. Нима искате да говорят зад гърба ви, че се топите от ревност, дето за една нощ е предпочел друга?

— Ревност! — изфуча Шантел. — Що за глупост! Знайте, че…

— Все едно какво ще кажете, лала. Харемът ще си извади свои собствени заключения.

— Не ме интересува.

— Наистина ли? — извикаха в един глас двамата.

Шантел дръпна завесата и застана пред тях с пламнали от гняв очи. Как, по дяволите, я бяха опознали толкова бързо! Проклятие! Гордостта създаваше само неприятности.

— Добре — извика раздразнено тя. — Но ако тази нощ ми отсекат главата, вие ще бъдете виновни, че сте ме накарали да отида.

— Това няма да се случи, лала.

— И защо не? — изкрещя гневно тя — Само ако се осмели да ме докосне, ще му издера очите. Тогава ще видите дали главата ще остане на раменете ми още дълго.

Адама повярва и лицето й побледня, но Кадар само се ухили. Малката англичанка се гневеше, но тя не беше глупачка. А и владетелят беше чувствителен човек, знаеше, че тази вечер е сърдита, и щеше да се подготви за най-лошото.

 

Дерек наистина се беше подготвил. Най-умно би било, ако можеше да й даде няколко дни да преодолее гнева си и в началото той възнамеряваше да постъпи точно така. Ала след вчерашния ден положението се промени. Сметна, че може да си почине една нощ от Жахар и нареди да повикат Чарити Уудс. Тя се появи, грейнала от радост, и Джамил спокойно можеше да се възползва от прелестите й, но не го направи. Цяла вечер двамата играха шах и той непрекъснато губеше, защото не преставаше да мисли за Жахар и за гневната й реакция срещу предполагаемата му изневяра.

При това повикването на Чарити Уудс беше задължително. Можеше да го отложи с няколко дни, но никой не знаеше кога ще се върне Джамил. Целият харем трябваше да научи, че владетелят е спал с фаворитката, наречена Джамила, иначе брат му нямаше да се съгласи да я освободи.

Ако не се касаеше за една от любимките на господаря, Дерек можеше просто да помоли за освобождаването й. Но Омар и без това настояваше да повика в леглото си поне една от по-първите жени и Чарити Уудс беше идеалното разрешение. Уреди този въпрос бързо и леко, ала с Жахар трябваше отново да започне отначало.

Тази жена владееше и тялото, и мислите му. Беше като упоен от нея и трябваше на всяка цена да се изтръгне от обаянието й, преди да се върне Джамил. Бъдещето му беше ясно и в него нямаше място за красива наложница, която и без това беше чужда собственост. Имаше право да я използва определено време и толкова. Затова щеше да се наслаждава на любовта й през всички следващи дни и можеше само да се надява, че пресищането скоро ще го накара да почувства досада и ще го освободи от опасното положение, в което беше изпаднал.

Дерек отпрати цялата прислуга, включително нубийските си телохранители. Вечерята за двама беше сервирана на ниска масичка пред вратата към градината, посипана с рози — сладък дъх от родината в чест на Жахар. Иззад стените на харема долиташе тиха музика. Двамата щяха да бъдат съвсем сами. Не биваше никой да стане свидетел на очакваните изблици на ярост, защото Джамил не би търпял жена да му се противопостави. Дерек беше повече от толерантен. Беше готов да стори всичко — освен да пълзи по пода, — за да укроти жената, която желаеше.

Шантел влезе спокойно, а той беше очаквал едва ли не да я довлекат за косите и писъците й да проглушат ушите му. Трябваше да признае, че тя умее да се владее. Беше заела скована, царствена поза, сякаш беше увита в дебел пласт достойнство, а не в прозрачно сребърно одеяние. Блестеше от косите, та чак до сребърните сандали. Сребристи пайети красяха дълбоко изрязаните шалвари, диаманти святкаха по врата, китките и глезените й. Не носеше нито един от накитите, които й беше подарил, и това говореше красноречиво за настроението й. Въпреки това красотата й замая главата му.

Шантел безмълвно стоеше в средата на стаята, с високо вдигната глава и стиснати в юмруци ръце. Гледаше право пред себе си.

Дерек се приближи изотзад.

— Възстанови ли се от болестта си?

Тя помълча малко.

— Все още се чувствам… доста зле.

Той се изсмя на тази смела лъжа.

— Може би си твърде зле, за да вечеряш с мен?

Шантел понечи да отклони поканата, но умираше от глад.

— Бих хапнала нещо — произнесе величествено тя.

Дерек я отведе до масичката. Тя се отпусна на една от дебелите възглавници и мълчаливо се зае с разнообразните ястия.

Господарят беше достатъчно умен да отложи разговорите за после. От опит знаеше, че пълният стомах се отразява благоприятно на настроението.

Когато най-после наля чая, Дерек попита предпазливо:

— Вкусно ли беше?

— Месото беше доста жилаво.

— Не можаха да приготвят нищо по-добро за толкова кратко време.

Без да отговаря, Шантел отпи от чая си и продължи да държи очите си сведени.

Дерек се почувства неловко от тази студенина и в сърцето му пропълзя яд. Предпочиташе гневните й изблици пред това ожесточено мълчание, но не знаеше какво да й каже, след като на всяка цена трябваше да скрие истината.

Затова рязко се изправи.

— Ела!

Без да обръща внимание на предложената й ръка, Шантел се надигна и бавно се отправи към дивана от възглавници. Погледна мястото на обезчестяването си и гневът от собствената глупост отново препълни сърцето й.

Дерек пристъпи зад нея, притегли я на възглавниците и я стисна в обятията си. Тя моментално се отдръпна и му обърна гръб. Той не се възпротиви, защото беше надникнал за миг в заплашително святкащите виолетово-сини очи.

— Няма смисъл, Жахар — произнесе след миг на нерешителност мъжът. — Мое право е да те прегръщам.

— А мое, дадено от Бога право е да ви отблъсна! И ви предупреждавам, че точно това ще направя.

Шантел седна на пети и стисна ръце в юмруци, очаквайки следващото нападение. Дерек въздъхна и я дари с усмивка, която много приличаше на извинение.

— Но няма да победиш, следователно е безсмислено да се опитваш. Само ще изхабиш силите си, които би могла да използваш много по-добре за нещо друго.

— Не! Никога вече! — изфуча Шантел.

— Никога! — Той поклати плана, сякаш беше чул някаква чужда дума. — Сърди се, но поне не губи връзка с действителността, Жахар. Знаеш много добре, че ще те имам, когато поискам.

— Но аз ще се отбранявам.

— Така казваш, но ей сега ще ти покажа как собственото ти тяло ще ти изиграе лош номер.

В очите й проблесна страх и гневът й избухна неудържимо.

— По дяволите, нима имате толкова малко гордост, та се натрапвате на жена, която ви презира!

— Наистина ли мислиш, че ще е необходима принуда?

Проклетата му самоувереност я накара да подскочи.

— Само се опитайте и аз…

— Точно това ще направя, англичанко, и то скоро. Ще се погрижа да замъркаш като котка от блаженство. Помниш ли…

— Престанете!

— Аха, спомняш си — продължи той с дяволската си усмивка — Аз също. Защо само си губим времето да…

— О, не!

Шантел скочи на крака и в същия миг ръката му обгърна глезените й и я събори. Тя се приземи наполовина върху него, наполовина върху възглавницата, но само след секунда той я просна по гръб и я покри с тялото си. Ръцете му сграбчиха нейните и ги извиха над главата. Много бързо попадна в капана и колкото и да се изпиваше, за да го отърси от себе си, това не й се удаде.

— Не преставай — шепнеше предрезгавелият му глас точно до ухото й. — Усещам движенията ти с всяка фибра на тялото си. — Шантел веднага спря и Дерек тихо се изсмя. — Лесно е да се справи човек с теб, англичанко. Помня, че вече сме играли тази игра.

— Пуснете ме — изсъска тя.

— Предпочитам да си под мен — измърмори той и отърка бедрата си о нейните. — Спомените са великолепно нещо.

— Мразя ви.

Дерек бавно поклати глава.

— Сърдита си. Не ме мразиш.

Сцената го забавляваше. Това личеше по очите, по усмихнатите устни. Не я вземаше на сериозно или вярваше, че ще я омае с близостта си. Не беше познал! Ала Шантел малко се боеше от гнева, който неминуемо щеше да последва забавлението.

— Не бъдете толкова дързък, ваше височество — промълви горчиво тя. — Не можете да заповядате над човешките чувства, както над всички останало.

— Може би, но онази нощ това доста добре ми се удаде.

Дъхът й секна при това безсрамно напомняне за преживяната наслада.

— Това беше, преди да ме излъжете.

Ето че смръщи чело.

— За какво говориш, момиче?

— Накарахте ме да повярвам, че не сте любили друга жена, след като сте ме видели за първи път. Но сега знам, че сте прекарали първата нощ с Шейла, а следващата…

— Достатъчно! — прекъсна я остро Дерек.

О, небеса! А той си мислеше, че трябва да намери някакво обяснение само за повикването на Джамила! Ала докато той беше сънувал Жахар в самотното си легло, брат му не е виждал причини да се въздържа. Нямаше как да се защити, без да й разкрие в каква игра е замесен. За да освободи мис Уудс, всеки, включително Омар, трябваше да повярва, че е спал с нея. По дяволите! Досега не я беше лъгал, но днес беше принуден да го стори.

— Обвиняваш ме в измама, а аз говорех от сърце. Желаех само теб. Още от първия миг те пожелах по-силно от всяка друга жена на света.

— Но това не ви попречи да…

— Ти не знаеше нищо за любовта, момиче. Беше физически и душевно невинна и не можех да те повикам веднага, колкото и да го желаех. Трябваше да те обучат поне малко, за да знаеш какво те очаква и да не се боиш от новата ни среща. Ти самата беше ли готова да споделиш леглото ми още първата нощ?

— Не — промълви сковано тя. — И ми е все едно коя е била там вместо мен. Вие ме излъгахте и аз ви повярвах. Ето къде е проблемът. — И горчиво прибави: — Нали това искахте да постигнете!

— Излъгах ли те? Или казах истината, че желая само теб и мисля единствено за теб? — Без да чака отговор, Дерек побърза да се възползва от искриците на съмнение, проблеснали в очите й. — Позволих ли да те обучават цели месеци? Послушах ли онези, които ми повтаряха, че още не си готова? Кой знае по-добре от теб, че с нетърпение очаквах да те видя пак? А ти ме отблъсна! Знаеш ли какво изпитах тогава?

— Аз…

Шантел замълча, защото беше смутена до дън душа. Не предполагаше, че ще трябва да се защитава. Дори не мислеше, че ще се почувства виновна пред този мъж, но сърцето й преливаше от съчувствие. Прав беше, по дяволите! Не я беше излъгал, защото не беше казал, че не е викал жени в леглото си. Тя беше чула само онова, което искаше да чуе.

„Думите ми идваха направо от сърцето. Желаех само теб.“ Това беше казано съвършено ясно и въпреки нежеланието си тя отново му повярва. Но защо не почувства радост?

Дерек се успокои, макар и малко, защото разбра че е спечелил този рунд. Без да дава време на Жахар да издигне следващата бариера, той се довери на късмета си и прибягна към старото изпитано средство — целувката която трябваше да сломи и последната й съпротива. И чудото стана. Шантел посрещна устните му, ръцете й се отпуснаха и тялото й се устреми към неговото. Дерек почувства, че жената под него се предава, пусна ръцете й и пръстите й се заровиха в косата му. Внезапно обаче тя го блъсна с всичка сила.

— Олеле! Аллах…

— Предупредих ви — прекъсна го гневно тя. — Ако искате покорна партньорка в леглото, повикайте пак Джамила. Тя…

Дерек сложи ръка на устните й.

— Ако исках Джамила, сега тя щеше да лежи тук. Но аз искам теб, Жахар. Исках те и вчера, но бях достатъчно глупав да повярвам, че ще ми бъдеш благодарна за малка почивка, след като предишната нощ почти напълно изцедих силите ти.

Шантел отблъсна ръката му и възмутено извика:

— Нима се осмелявате да твърдите, че сте го направили само за мое добро?

— Мислех също, че си твърде горда, за да ревнуваш.

При тази нова атака очите й блеснаха още по-опасно.

— Да ревнувам? Никога! Но няма да се примиря, че съм попаднала в публичен дом и вие сте…

— Замълчи!

— Защо? Ако аз всяка нощ лягах в леглото с различен мъж, вие непременно щяхте да ме наречете курва. И не ми обяснявайте, че за мъжа е друго, че на него му е позволено, че на вас всичко ви е позволено. Във вашия свят може би мислят така, но не и в моя.

— Наистина ли?

Дерек се усмихна и това още повече я ядоса.

— Добре, ще се изразя другояче: аз не мисля така. А сега ме пуснете. Искам да стана. — И тя заудря с юмруци по гърба му, но той не се помръдна.

— Ще те пусна само при едно условие, Жахар: ако ми простиш, че ти причиних болка.

Шантел забеляза топлите искрици в очите му и естествено направи грешка. Погледът и топлият глас постигнаха своето.

— Не ми причинихте болка — проговори тихо тя и отмести глава настрани. — Просто за известно време отказвах да повярвам в някои очевидни истини. Но вече се върнах на пътеката на разума.

— Не говори така, Жахар — промърмори мъжът и устните му се плъзнаха по врата й. — То не означаваше нищо за мен. — Устата му се придвижи към ухото й и в следващия миг зъбите му нежно го захапаха — Въобще не помня какво съм правил или казал миналата нощ, толкова незначително ми се стори. — Топлият му дъх галеше слуха й. — Но помня всяка секунда, прекарана с теб.

Разумът й отлетя някъде надалеч и тя вече не можеше да се владее.

— Вие… не можете да бъдете верен. Дори не знаете какво означава това.

— Ако не искаш нищо друго, за да ми се отдадеш… — засмя се лекомислено той.

Шантел го отблъсна от себе си, слисана от думите му. За да се окопити, прибягна до подигравка:

— Май не говорите сериозно! Както ми казаха, полагате огромни усилия да задоволите всичките си жени. Нима не се радвате, че поне една от дамите ви не се чувства пренебрегната, като я изоставяте?

— Бих се почувствал ужасно, но това не е истина. Вече знаеш какво означава физическото блаженство и то много би ти липсвало. — Ръката му се мушна в елечето и обхвана гърдата й. — Ето и сега чувствам как зърното се втвърдява и моли за целувка.

— Престанете! — Викът се превърна в пронизителен писък, защото в същия миг зад Дерек изникна тъмна сянка В следващата секунда Шантел видя бляскащото острие на дълга кама, която разсече въздуха право към главата на владетеля.