Джоана Линдзи
Сребърният ангел (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Този следобед Шантел не можа да заспи като останалите жени. Днес беше четвъртият търг след пристигането й и церемонията не можеше да се изтрие от съзнанието й.

Когато я доведоха тук, се опита да се сприятели с някои от жените. Поговори с тях и се убеди, че всички се измъчват от нейните страхове. За известно време се почувства облекчена, че не е сама с чувствата си.

Но много скоро трябваше да види как отведоха всички онези жени, с които беше се сприятелила, и ги продадоха в двора. Затова престана да разговаря с новодошлите.

Трепереше от страх, че иде и нейният ред. Опитваше се да погледне на ставащото като на приключение, но това не й се удаваше. Потискаше я мисълта, че ще бъде обезчестена от един чужденец, и ужасът не искаше да я напусне.

Жана Мориак, млада французойка, която вече беше живяла в харема на починал неотдавна паша, успя да я успокои поне в едно отношение. След първата разпродажба на робини в двора Шантел се боеше до смърт, че и нея ще съблекат гола и ще я подложат на неописуеми унижения. Една от жените беше упоена с наркотици, а това беше още по-страшно престъпление, тъй като по този начин й отнеха възможността да се отбранява и дори съзнанието какво се върши с нея. Но Жана твърдеше, че Шантел не е заплашена от подобна участ.

Когато наближи времето за продажбата, стомахът на Шантел така се разбунтува, че й прилошаваше само при вида на яденето.

Жана беше примъкнала сламеника си близо до този на Шантел и спеше до нея. Младата жена ужасно завиждаше на французойката за умението й да се примири със съдбата си, без да губи кураж. Шантел никога не се отпускаше дотолкова, че поне да заспи спокойно.

Само още два дни! О, Божичко, не можеше ли да си остане тук! Не я плашеше дори мисълта да прекара целия си живот в този затвор. Тук поне се отнасяха добре с нея и дните минаваха тихо и незабележимо. След пристигането си преживя повторно унизителната проверка на девствеността, този път извършена лично от Хамид Шариф, който искаше да се убеди, че няма промяна в състоянието й.

Но оттогава никой не я докосваше. Евнусите, които обслужваха жените, не бяха груби, ако не им се противоречеше, а Шантел не събра смелост да влезе в спор с тези едри, внушаващи страх създания. Скоро те великодушно отговаряха на всичките й въпроси.

Всеки ден я водеха да се къпе. Храната беше отлична, макар че апетитът й беше изчезнал. Да, Шантел наистина предпочиташе да си остане тук.

Тази вечер тя дълго седя замислена пред чинията си, докато Жана весело бъбреше и многословно възхваляваше отличното ядене. На малки столчета бяха поставени огромни табли с най-разнообразни ястия. Жените се събираха около тези импровизирани масички и си хапваха с апетит. Изключение правеше само едно африканско момиче, доведено едва вчера, привързано с верига за стената. Не го освобождаваха дори за ядене. Евнусите се опитваха да го хранят, но то или ги плюеше, или отказваше да отвори уста.

— Каква е историята й? — попита сътрапезничките си Жана и обърна глава към негърката, която в този момент дразнеше евнуха.

Никой не отговори, макар че повечето жени разбираха френски. Шантел също предпочете да премълчи, но французойката я изгледа въпросително и тя се видя принудена да отговори:

— Тя е принцеса от едно племе, което живее някъде далеч на юг. Бунтува се срещу робството. Поне така казаха пазачите. Случайно дочух разговора им.

Жана презрително изпръхтя.

— Накрая ще се примири — като всички нас.

Шантел беше очаквала подобна реакция. Именно затова не беше проявила особено желание да разкаже за младата негърка. Много добре разбираше чувствата на момичето. Самата тя също нямаше да се примири с робството, макар че в момента беше твърде уплашена, за да реагира както трябва. Хаким не напразно я беше предупреждавал. Тя се беше научила да сдържа гнева и отвращението си. Не изпитваше желание да бъде окована като негърката, а точно това щеше да й се случи, ако беше проявила непокорство по време на втората проверка.

Затова промени темата и помоли Жана да разкаже някоя весела история от живота си в харема, след като завършат вечерята. Поведението на французойката непрекъснато я озадачаваше. Жана не беше много по-възрастна от нея, може би двадесет и пет или двадесет и шест годишна, а възгледите им за живота бяха коренно противоположни. Дали бяха виновни деветте години, прекарани в Ориента, или тя наистина не виждаше нищо унизително да бъде робиня?

Скоро след като прибраха съдовете, се появиха посетители.

— Какво става? — учуди се Жана и се надигна от сламеника си, когато в стаята тежко влезе Хамид Шариф.

Следваше го едър, строен мъж с цвят на лицето, подобен на силно кафе. Беше тъмен като суданските евнуси, които охраняваха жените, но много по-възрастен. Никой не би повярвал, че е евнух и роб като тях, защото беше облечен във великолепна роба от синя коприна, обточена с кожи и украсена с блещукащи сапфири. От високия му тюрбан се спускаха нанизи от същите скъпоценни камъни.

Шантел въздъхна и побърза да закрие долната част на лицето си с малкото покривало, закрепено за обикновената й шапчица.

— Често се случва — обясни тихо тя. — Шариф води тук купувачи, които не искат да чакат разпродажбата или са я пропуснали. — Миналия път доведе един мъж. Умряла му готвачката и той искал незабавно да я замени с нова.

Но не добави, че купувачите имаха право да опипват жените колкото си искат, да им отварят устата и да гледат зъбите, да разкопчават тънките ризи, с които бяха облечени. Шантел също беше облечена само с тази риза. Бяха й отнели туниката още когато я отведоха за пръв път на баня и взеха дрехите й за пране. Когато получи чисти, те бяха досущ подобни на предишните, но евнусите твърдо отказаха да й дадат плътната туника.

— Защо закри лицето си? — понита французойката.

— Заповядаха ми да го правя, когато влизат купувачи. Шариф не иска никой да ме вижда, преди да ме продадат.

Жана смръщи нос.

— И на мен трябваше да дадат було! Не мисля, че ще ми е приятно всички да ме зяпат.

Шантел едва не се изсмя на високомерния й тон, но в този миг забеляза, че клиентът е втренчил очи право в нея. Дъхът й секна, когато двамата мъже тръгнаха бавно към тях.

— Тази ли е? — попита непознатият и погледът на две шоколадови очи се плъзна делово и невъзмутимо по Шантел.

Хамид Шариф, късокрак, прегърбен мъж на средна възраст, изглеждаше още по-дребен в сравнение с величествения посетител. Тази вечер той съвсем не приличаше на самомнителния роботърговец, за който обикновено се представяше. Макар че беше в собствения си дом, изглеждаше уплашен и готов да угодничи.

— Но това е против правилата, господарю — промърмори той, без да отговаря пряко на въпроса. — Заради нея разпратих съобщения навсякъде. Купувачите ще дойдат чак от Алжир и…

Чужденецът направи кратък жест с ръка и оплакванията на Хамид престанаха.

— Колко?

— Но, моля ви, Хаджи Ага, господарю, какво ще кажа на купувачите?

— Истината! Или ще им предложите някоя друга, например онази там!

Хаджи Ага посочи с пръст французойката и физиономията на Хамид веднага се разведри. С дългите си медноцветни коси французойката наистина беше красива. Търговецът и без това беше решил да я предложи като утешителна печалба по време на частния търг, за да умилостиви купувачите, които нямаха достатъчно пари за англичанката. За съжаление французойката беше по-стара и вече не беше девствена, но косите й също бяха руси.

— Колко? — повтори Хаджи Ага.

— Ще получа за нея най-малко пет хиляди пиастра.

Чернокожият дори не трепна.

— Давам ти три.

— Невъзможно! Няма да се съглася на по-малко от четири хиляди и петстотин.

— Три и петстотин и едно голямо „благодаря“ от господаря.

— Щом се изразявате така, не се осмелявам да ви противореча — отвърна Хамид и дълбоко се поклони. Когато след малко вдигна глава, лицето му сияеше в усмивка.

— Бързо се разбраха — промълви Жана, когато двамата мъже се запътиха към окованата африканска принцеса.

Шантел не можеше да проговори. Сякаш я бяха ударили през лицето. Купи я мъж, който можеше да й бъде дядо, и на всичкото отгоре чернокож. Никога не беше предполагала подобно нещо.

— Аз…май не разбрах какво казват — пошушна тя и виолетовите очи се насочиха с молба към Жана. — Този човек наистина ли ме купи?

— Ами да — отговори Жана, без да скрива радостта си. — Освен това казаха, че аз ще заема твоето място при продажбата. Всичко се нарежда по-добре, отколкото очаквах. А ти, малката, вече няма защо да се боиш от униженията при наддаването. Всичко свърши. Вече имаш господар и мъж.

Свърши? Да, наистина свърши. Слава Богу, поне нямаше да я събличат пред очите на дузина мъже — а въпреки уверенията на Жана този страх не я беше напускал нито за миг. Продадоха я! На такъв стар мъж! Защо ли я взе? Може би само заради привилегията да се нарече неин собственик? Не й се вярваше, че той все още вика жени в леглото си…

— Питам се кой ли беше купувачът. Сигурно е много важна личност. Заради него Хамид ще си навлече гнева на другите клиенти — промълви замислено Жана.

Шантел внимателно наблюдаваше мъжете, които уговаряха покупката на африканката.

— Какво значение има?

Малкото турци и араби, които беше видяла след пристигането си, бяха с тъмна кожа, с черни очи, дребни, мършави или дебели, с остри орлови носове. Единственото изключение беше турчинът, който търсеше готвачка. По-любезният от двамата пазачи, които седяха пред вратата, се опита да обясни на Шантел откъде идва светлата кожа на много турци.

По-рано турците били смесица от чисто ориенталска кръв: кръвта на татари, монголи, черкези, грузинци, персийци, араби и турци. Но след 1350 година, когато Турската империя се разпростряла над християнска Европа, кръвта на турците се смесила с тази на гърци, сърби и българи и така възникнала нова култура, отворена за света също като тази на гърци, римляни и византийци. Хаким също беше споменал нещо за това, когато й разказваше историята на Варвария. През изминалите столетия кръвта им се обогатявала с тази на все нови и нови народи, чак от далечни страни като Англия, Холандия и отскоро дори Америка И това беше дело на робините, затворени в харемите, които раждаха деца на господарите си.

Така че богатите и силни мъже, чиито бащи и дядовци притежаваха пълни с русокоси наложници хареми, вече имаха твърде малко ориенталска кръв във вените си. Не беше рядкост самият султан да прави впечатление с червените си коси или сините си очи. Без тюрбан на главата правоверният мюсюлманин лесно можеше да бъде сбъркан с християнин. Но сред гъсто населените градове на Варвария това не беше често явление. Там живееха предимно араби и бербери, пристигнали наскоро от пустинята, и кожата им беше тъмна като на нубийски евнух.

Досега Шантел не беше размишлявала по този въпрос. Но сега се зарадва, че мъжът, който я купи, имаше ярко изразена арабска външност. Много по-омразно щеше да бъде да стане собственост на човек с европейски вид, който лесно можеше да бъде сметнат дори за англичанин. Не искаше да усеща никаква връзка с новия си господар.

Жана беше толкова заинтригувана от разиграващата се сцена че не чу въпроса на Шантел. Но младата жена не се засегна. Не искаше да слуша поученията на французойката. Не я интересуваха нито името, нито титлите на купувача. Нямаше никакво значение, дали я беше купил самият султан или някой овчар — и в двата случая тя беше стока, продадена като робиня. Никой не я попита можеше ли да живее в тази роля. Нейните чувства нямаха значение.

— Ах, май трябва да се изправиш, малката. Доколкото разбирам, това е за теб.

Пазачът отиде при Шантел и й подаде някаква тъмна роба, която тя покорно облече. Щеше да спести борческия си дух за по-решителни моменти. Нека само някой се опита да я отведе в леглото на оня сбръчкан старец…

Жана се надигна и сърдечно я прегърна за сбогом.

— Много щастие, миличка!

— Моли се за мен, Жана. Моли се да избягам!

— О, малката, остани тези страшни мисли.

Шантел рязко се извърна.

— Само когато умра и ме заровят в земята — пошушна тя и последва пазача, който я изведе от къщата на Хамид Шариф.