Нора Робъртс
Вярност в смъртта (9)

Осма глава

— Ядец! — промърмори Ив и стана от бюрото си. — От прокуратурата ми отговориха, че не са ми изпратили снимките и дисковете по случая „Брансън“, тъй като има ПС — повреда в системата. — Тя стана и по навик закрачи напред-назад. — Ако питаш мен, ПС означава „пълни скапаняци“!

Чу приглушения смях на Пийбоди, обърна се и гневно я изгледа.

— Какво е толкова смешно?

— Изразните ви средства, лейтенант. Възхищавам се от богатия ви речник.

Ив отново седна и се облегна назад.

— Слушай, работим заедно достатъчно дълго, та да разбера, че ме поднасяш.

— Нима? А не сте ли разбрала, че характерите ни се допълват?

— Не.

Ив притисна челото си с длани — искаше й се поне за миг да забрави проблемите около убийството на Брансън.

— Вместо да ме подлагаш на психоанализа, заеми се за работа. Провери в компютъра пикапите марка „Еърстрим“, а пък аз ще се свържа с Макнаб — дано да е проучил армейското досие на Майстора. И защо никой не ми е налял кафе?

— И аз се питах същото. — Пийбоди побърза да отиде в кухнята, за да се спаси от поредния упрек, който със сигурност щеше да последва.

Щом видя Макнаб на монитора, Ив нетърпеливо извика:

— Казвай.

— Засега съм научил съвсем малко, но със сигурност ще успея да се добера до пълната информация. — Младежът разпозна изгледа, който се разкриваше от прозореца зад нея, и се намръщи. — Работите в дома си, а? Защо и аз не съм там?

— Защото не живееш тук, за което всеки ден благодаря на Всевишния. Казвай какво си научил.

— Ще прехвърля данните в домашния ви компютър, но накратко ще ви съобщя основното. Хауард Баси се е уволнил от армията с чин полковник. Постъпил е през 1997 година в офицерска школа. Оценките му са били отлични. Като младши лейтенант е служил в СТО — Специален тренировъчен отряд, за който не се знае почти нищо. Опитвам да се добера до по-големи подробности, но засега научих, че той е получил куп награди и че са го смятали за гений по електронните устройства и експлозивите. През 2006 е бил повишен в капитански чин, сетне се придвижвал нагоре по стълбицата на армейската йерархия, докато по време на Градските войни бил произведен в чин полковник.

— Къде е служил? В Ню Йорк ли?

— Да, но през… чакайте да погледна… през 2021 година е бил преместен в Източен Вашингтон. Наложило се е да подаде специална молба, тъй като през онзи период на военните не е било разрешено да бъдат придружавани от семействата си.

— Семейство ли? — Ив вдигна ръка. — Какво семейство?

— Ами… в досието му е записана съпруга на име Нанси (цивилно лице) и две деца — момче и момиче. Разрешили преместването на цялото семейство, защото Нанси е била нещо като цивилен офицер за свръзка между армията и медиите. Нещо като… като отговорник за връзките с обществеността.

— Боже мой! — Ив потърка очите си. — Провери какво се е случило с нея и с децата.

— Разбира се, когато им дойде редът.

— Направи го веднага, нали имаш номерата на личните им карти. — За миг тя вдигна поглед, когато Пийбоди й поднесе кафето. — Интересувам се кога са починали.

— Брей, откъде знаете, че са мъртви? Та те са толкова млади — промърмори Макнаб, но все пак се обърна към компютъра. След няколко секунди възкликна: — Хей, лейтенант, наистина са гушнали букета! И то в един и същи ден!

— На 25 септември 2023, в Арлингтън, щата Вирджиния.

— Точно така. — Младежът въздъхна. — Навярно са били сред жертвите от взривяването на Пентагона. Боже мой, децата са били едва на шест и на осем! Каква трагедия!

— Сигурна съм, че Майстора щеше да се съгласи с теб. Сега вече знаем защо е искал да се скрие.

„И защо е побягнал“ — мислено добави тя. Макар да е живеел в истинска крепост, е знаел, че не може да мери сили с хора, способни да унищожат най-строго охранявания военен обект в страната.

— Продължавай издирването — нареди на Макнаб. — Дано да откриеш някой бивш офицер, който е служил заедно с нашия човек, но вече не е в армията. Някой, който е бил преместен заедно с него в Специалния тренировъчен отряд. Като негов член може би е участвал в унищожаването на групата „Аполон“.

— Слушам, лейтенант. Хей, Пийбоди! — Той направи страдалческа физиономия и пъхна ръка под яркорозовата си риза, имитирайки тупкащо сърце.

— Тъпак! — сопна се тя и отстъпи встрани, за да излезе от полезрението му.

Ив се намръщи и прекъсна връзката, после се обърна към помощничката си:

— Рурк смята, че Макнаб си пада по теб.

— Пада си по жени с големи цици — поправи я Пийбоди, — и аз съм само една от тях. Онзи ден го видях да зяпа Шийна от „Личен състав“, а моят бюст е сто пъти по-хубав от нейния.

Ив замислено огледа гърдите си.

— Сигурно грешиш, защото той дори не ме поглежда на това място.

— Поглежда ви и още как, обаче е много предпазлив, защото се страхува от вас почти колкото от Рурк.

— Почти ли? Горчиво съм разочарована. Къде е информацията за пикапите?

— Заповядайте. — Със самодоволна усмивка Пийбоди постави диска в компютъра. — Използвах компютъра в кухнята. Открих петдесет и осем возила, които отговарят на описанието, но това са само онези с фабрично монтирани електрошокови устройства. Ако смятаме и пикапите, чиито собственици сами са си поставили предохранителни системи, то броят им ще нарасне поне три пъти.

— Като начало ще проверим дали някой се е оплакал в полицията, че автомобилът му е бил откраднат по времето, когато е било извършено убийството. Ако не открием нищо, ще елиминираме семейните пикапи. Не мога да си представя, че следобедите майката отвежда децата на тренировка, а нощем таткото пренася трупове със същата кола. Търси пикапи, които са регистрирани на името на компании или на мъже. Ще проверим и жените, ако нищо не излезе… Използвай този компютър — каза Ив и се изправи. — Трябва да се обадя на няколко души, но ще проведа разговорите от съседната стая.

Свърза се с Майра и си уговори среща за следващия ден. Не успя да се добере до Фийни — беше оставил на електронната си поща съобщение, че има бърза работа и че ще приема обаждания само в спешни случаи.

Ив реши да не го безпокои и се свърза с Ан Малой, която беше на мястото на вчерашния атентат.

— Здрасти. Далас. Сексапилният ти съпруг току-що си тръгна.

— Така ли? — Ив виждаше развалините от сградата и хората от „Бомби и експлозиви“, които претърсваха всеки сантиметър.

— Искаше да провери дали сме открили нещо, но трябваше да го разочаровам, че няма нищо ново. Предадохме отломките в лабораторията, откриваме още. Съпругът ти разгледа парче от някакво устройство и каза, че било изработено от устойчив на удари материал, наречен политекс, който използват при изграждане на космическите кораби, и че парчето вероятно е част от уред за дистанционно управление. Може би предположението му ще се потвърди.

„Ще се потвърди“ — помисли си Ив. Рурк никога не допускаше грешки.

— А ти на какво мнение си? — обърна се тя към Ан.

— Първо, че някои от устройствата наистина са били изработени от подобен материал. И второ, че съпругът ти има набито око.

Ив машинално разроши късата си коса.

— Ако се окаже прав, възможно ли е да разберем кой е имал достъп до политекса?

— Задачата ни се улеснява значително. Ще ти се обадя, ако открием нещо ново.

Ив се облегна назад, сетне от любопитство потърси данни за политекса и неговите производители.

Изобщо не се изненада, когато установи, че „Рурк Индъстрийз“ е между четирите междупланетни компании, които произвеждат този материал, но ядно си помисли, че би трябвало да го очаква. Забеляза, че политексът се изработва и в заводите на „Брансън тулс енд тойс“, но в много по-скромни мащаби.

Реши да спести време и да помоли Рурк подробно да й разкаже за другите две компании. Прекара следващия час в съпоставяне на предишната информация с тази, която й беше съобщил Макнаб. Точно се канеше да се върне при Пийбоди и да я подкани да работи по-експедитивно, когато видеотелефонът й иззвъня.

— Далас слуша.

— Хей, Далас. — На монитора се появи широко усмихнатата Мейвис Фрийстоун. — Само гледай!

До масата се появи блещукаща колона. След миг холограмното изображение на певицата се озова в кухнята. Мейвис носеше рубиненочервени обувки с тънки токчета и украсени с яркорозови пера. Късата й рокля също беше в червени и розови тонове и беше скроена така, че едното рамо на певицата беше голо, а върху него се виждаше татуировка на сребърен ангел със златна арфа.

Косата й беше на масури, дебели колкото наденички, беше боядисана в златисто и сребристо и блестеше като метална каска.

— Фантастично е, нали? — Тя се засмя и затанцува из кухнята. — Исках да изпробвам устройството за холограми. Как изглеждам?

— Както винаги си… колоритна. Харесва ми татуировката ти.

— Още нищо не си видяла. — Мейвис откри другото си рамо, където беше татуирано опашато създание с вила в ръка, което идиотски се усмихваше. — Ангелът и Сатаната — загряваш ли?

— Не — отвърна Ив, но неволно се усмихна. — Как върви турнето?

— Все едно живея в приказка! Посещаваме големи градове, а публиката направо откача, като ме чуе. Рурк ни е осигурил супертранспорт, а всички хотели са направо върховни. За днес е предвидено да посетя музикален център, където ще раздавам автографи и ще давам интервюта за медиите, после ще пея в „Доминант“ тук, в Хюстън. Програмата ми е толкова натоварена, че едва успявам да си направя прическа.

Ив огледа блестящите й къдрици и отбеляза:

— Очевидно се справяш.

— Никога нямаше да успея, ако Леонардо не ме беше придружил. Скъпи, разговарям с Далас. Ела да я поздравиш. — Мейвис се изсмя и палаво подскочи. — Няма да й направи впечатление, че си гол.

— Ще ми направи — обади се Ив. — Изглеждаш щастлива.

— Нещо повече, Далас, направо съм О и О.

— Какво означава това? Опиянена и обезумяла ли?

— Не. — Певицата отново се изкиска и затанцува. — Очарована и омагьосана. Преживявам онова, за което винаги съм мечтала. Когато се върна, ще обсипя с целувки Рурк.

— Сигурна съм, че ще му бъде много приятно.

— И аз съм сигурна. — Този път Мейвис гръмко се изсмя. — Леонардо казва, че не бил ревнив и може би също щял да целуне Рурк. Как вървят нещата при теб? — Преди Ив да успее да отговори, певицата наклони глава и въздъхна. — Не си била при Трина.

Ив леко пребледня и неспокойно се размърда на стола.

— Трина ли? Коя е Трина?

— Далас, нали обеща да я повикаш у вас, за да те подстриже? От месеци не си стъпвала в козметичния салон!

— Може би съм забравила да си запиша час.

— Може би ти е хрумнало, че няма да забележа. Няма значение, щом турнето свърши, заедно с теб ще отидем при Трина.

— Не ме заплашвай, скъпа.

— Ще се съгласиш, зная. — Мейвис усука около пръста си сребриста къдрица и се ухили. — Здрасти, Пийбоди.

— Здрасти, Мейвис. Страхотна холограма.

— Рурк притежава най-страхотните устройства… О, извинете, трябва да изчезвам. Леонардо ми подсказва, че е време да се приготвя. Гледайте какво ще се случи. — Тя направи пирует, изпрати им въздушни целувки и сякаш се стопи.

— Как успява да се движи на тези тънки токове? — промърмори Пийбоди.

— Това е една от многото загадки около Мейвис. Откри ли нещо за пикапа?

— Естествено. Нима се съмнявахте? Черен „Еърстрим“, модел 2058, с устройство против крадци. Регистриран е на името на „Касандра ънлимитед“.

— Браво, улучила си десетката.

— Не се радвайте. Проверих адреса и се оказа измислен.

— Няма значение. Това потвърждава връзката на Майстора с терористите и показва, че сме на прав път. Потърси ли сведения за „Касандра ънлимитед“?

— Първо исках да ви съобщя тази новина.

— Добре. Да видим какво имаме. Компютър, открий и посочи всички данни за „Касандра ънлимитед“.

Работя… Нямам информация за „Касандра ънлимитед“.

— Така и предполагах — промълви Ив. — Щеше да бъде прекалено лесно. — За миг затвори очи и се замисли. — Опитай следното: потърси всички компании и предприятия, които носят името „Касандра“ и които се намират в Ню Йорк и в Ню Джързи.

Работя…

— Нима мислите, че ще използват това наименование? — поинтересува се Пийбоди.

— Според мен са доста умни, но и доста самоуверени. Винаги има начин да се доберем до тях.

Разполагам с желаната информация. Изреждам компаниите: козметичен салон „Касандра“ в Бруклин, Ню Йорк, магазин за шоколадови изделия „Касандра“ в Трентън, Ню Джърси, „Касандра електроникс“ в Ню Йорк…

— Стоп! Искам всички данни за „Касандра Електроникс“.

Работя… „Касандра електроникс“, 10092 Хюстън, основана през 2049, нямам данни за финансовото й състояние. Нито за броя на служителите. Компанията е клон на „Маунт Олимпъс ентърпрайс“. Данните са секретни. Достъпът до тях е забранен от федералните закони и всеки, който ги наруши, ще отговаря пред службата по компютърна охрана.

— Ясно! Информацията съществува, но не можем да се доберем до нея. Компютър, провери адреса в Хюстън.

Работя… Адресът не е верен. Не съществува такава улица.

Ив стана и се заразхожда из кабинета.

— И все пак са го записали. Защо ли са рискували да регистрират компаниите и да рискуват проверка от „Компютърна охрана“ и от данъчните служби?

Пийбоди програмира автоготвача отново да приготви кафе, сетне отбеляза:

— Защото са самоуверени, нали?

— Точно така. Нямат представа, че някой е забелязал пикапа и че сме го проследили, но знаят, че ще проверя всички компании и фирми с името „Касандра“ и неминуемо ще ги открия. — Разсеяно взе чашата, която помощничката й подаде, и продължи: — Искат да отвлекат вниманието ми, да ме накарат да загубя ценно време. Щом са успели да вкарат секретна информация в системата, значи имат пари и свръхмодерна техника. Мисля, че изобщо не се страхуват от компютърната охрана…

— Всички се боят от нея — прекъсна я Пийбоди. — Невъзможно е да не бъдеш забелязан от тях, ако вършиш нещо незаконно.

Ив отпи от кафето и си спомни за тайното помещение на Рурк, за нерегистрирания му компютър и за умението му да се изплъзва от вездесъщата охрана.

— И все пак терористите не са били забелязани — промълви тя. — Нека с това да се заемат хората от отдела по електроника. — А на ум добави: „Ще помоля Рурк да направи каквото може, но ще го запазя в тайна“.

— Засега ще… чакаме.

Отново се обърна към компютъра и поиска данни за четирите компании, които произвеждаха политекс: „Рурк индъстрийз“, „Брансън тулс енд тойс“, „Юротел корпорейшън“ и „Арес манифекчъринг“.

— Пийбоди, мислиш ли, че някоя от тези компании е наречена на онези божествени хора?

— Божествени хора ли? О, ясно. Мисля, че Арес е бог на… не си спомням.

— От гръцката митология ли е?

— Да.

— Да проверим дали правилно съм схванала схемата им. — Ив поиска сведения за фирмата „Арес“ и откри, че е регистрирана на несъществуващ адрес и че е свързана с компанията „Маунт олимпъс“.

— Мисля, че разбрах трика им. — Тя се облегна на бюрото. — Ако действително действат по определена схема, ще започнем да предсказваме. Като Касандра — добави и се усмихна.

Помоли Пийбоди да изпрати информацията и да започне да подготвя рапорт за пред Уитни. После натисна клавиш, чрез който включваше предохранителната система и се обади в службата на Рурк.

— Трябва да поговоря със съпруга си — търпеливо обясни на прекалено строгата му секретарка. — Ако не е зает, разбира си.

— Един момент, лейтенант, сега ще ви свържа.

Ив си сложи слушалките, безшумно се приближи до отворената врата и видя, че Пийбоди е погълната от работата си. Изпита чувство за вина, но после си каза, че не мами помощничката си, а само я предпазва да не попадне в сенчестото място между закона и правосъдието.

— Лейтенант! — Разнесе се гласът на Рурк. — С какво мога да ти услужа?

Ив въздъхна, защото знаеше, че престъпва границата на закона.

— Искам да се посъветвам с теб.

— Така ли? По какъв въпрос?

— Предпочитам да го обсъдим насаме.

Той едва забележимо се усмихна и промълви:

— Нима?

— Мразя те, когато казваш „нима“ по този начин.

— Зная.

— Слушай, не мога да ти го обясня сега, но ако си свободен довечера…

— И двамата сме заети — напомни й той. — Нима забрави, че си поканила гости?

— Какво? — Ив смаяно го изгледа. — Не обичам гостите. Ти си този, който непрекъснато кани у дома познати и непознати.

— Този път е различно. Да имаш спомени, че си поканила Пийбоди и брат й?

— Господи! — Ив прокара пръсти през косата си и се заразхожда напред-назад като тигрица в клетка. — Няма как да се отметна. Невъзможно е да й кажа истината, а тя ще се обиди, ако измисля някое глупаво извинение. — Намръщено отпи от кафето си и попита: — Сигурно ще трябва да им поднесем и вечеря, а?

Рурк се засмя и си каза, че обожава тази жена.

— Изключително любезна домакиня си, няма що. С удоволствие ще се запозная с брата на Пийбоди. Хората от „Нова ера“ ми действат успокояващо.

— Нямам настроение за гости. — Тя сви рамене. — Е, добре. Утешава ме мисълта, че рано или късно ще си отидат.

— Така те искам, миличка. Ще се прибера след един-два часа. Ще имаш достатъчно време да ми обясниш за какво става дума.

— Съгласна съм. Между другото, чувал ли си за компания на име „Арес“?

— Не.

— А за „Маунт олимпъс“?

Рурк озадачено я изгледа и тя разбра, че беше възбудила интереса му.

— Не съм чувал и за нея, но двете са свързани с „Касандра“, нали?

— Така изглежда. Ще те чакам с нетърпение — каза тя и прекъсна връзката.

Разреши първия проблем, като изпрати Пийбоди в полицейското управление с допълнителния доклад и с инструкции да съобщи на Фийни и Макнаб всичко, което двете бяха научили.

После се отправи към физкултурната зала на долния етаж. Мислеше, че ако потренира, може би ще й хрумне някаква нова идея.

Когато слезе по стълбата, се сблъска със Съмърсет. Икономът презрително изгледа размъкнатия й пуловер и избелелите й панталони, сетне процеди:

— Надявам се, че преди вечерята ще се преоблечете в по-прилични дрехи.

— А пък аз се надявам до края на живота си да си останеш същият тъпанар.

Икономът шумно подсмръкна и тъй като знаеше, че ще я вбеси, я хвана за рамото, преди да е успяла да го отмине. Тя злобно се озъби, а Съмърсет усмихнато заяви:

— Към къщата се приближава куриер с пратка за вас.

— Куриер ли? — Ив побърза да се освободи от ръката му, но същевременно застана между него и вратата и машинално посегна към оръжието си. — Огледа ли го на монитора?

— Разбира се. — Икономът озадачено смръщи чело. — Куриерът е от известна компания и всъщност е млада жена. Невъоръжена е.

— Обади се на куриерската служба и попитай дали са изпращали някого. Аз ще отворя. — Тръгна към вратата, но внезапно спря и се обърна. — Провери ли за експлозиви?

Икономът пребледня, ала кимна.

— Разбира се. Системата за охрана е отлична. Рурк лично я проектира.

— Обади се в куриерската служба — повтори тя. — Но преди това се отдалечи на безопасно разстояние от вратата.

Съмърсет се намръщи, извади миниатюрния си видеотелефон, но не се отдръпна. За нищо на света нямаше да й позволи отново да го защити с тялото си.

Ив наблюдаваше на монитора приближаващия се минимотоциклет. Върху резервоара за горивото беше написано с големи букви „Светкавични куриерски услуги“. Служителката носеше стандартната яркочервена униформа, защитни очила и кепе. Спря мотоциклета, вдигна очилата и смаяно се втренчи в къщата.

Беше много млада, с пухкави страни като на момиченце. Слезе от машината и тръгна към входната врата, като от време на време спираше и отмяташе глава, опитвайки се да разгледа горните етажи на замъка. Очите й бяха широко отворени, приличаше на удивено дете.

Спъна се, докато се изкачваше по стълбата, изчерви се и се огледа, за да провери дали някой я наблюдаваше. Носеше кутия за дискове. Със свободната си ръка подръпна якето си, сетне позвъни на вратата.

— От службата потвърдиха, че са изпратили куриер — обади се Съмърсет, а Ив едва не подскочи от изненада.

— Нали ти казах да се отдалечиш на безопасно разстояние!

— Не съм длъжен да ви се подчинявам. — Посегна да отвори вратата, но извика от болка, защото Ив силно го настъпи, сетне изкрещя:

— Отдръпни се, глупако! — Рязко отвори вратата и преди куриерката да успее да изрече обичайния поздрав, я дръпна във фоайето, блъсна я към стената и изви ръцете й.

— Как се казваш?

— Шери Коумс, госпожо. — Момичето затвори очи. — Работя в „Светкавични куриерски услуги“. Нося пратка за вас. Моля ви, госпожо, не ме удряйте!

— Това ли име ти съобщиха от куриерската служба, Съмърсет?

— Да. Не виждате ли, че девойката е почти дете! Изплашихте я до смърт.

— Нищо й няма. Как получи пратката, Шери?

— Ами… аз… — Момичето преглътна, но не посмя да отвори очи. — Аз… ние… работим на смени…

— Питам те как сте получили пакета.

— О… мисля, че е бил пуснат в кутията. Да, сигурна съм… Божичко, не знам. Шефът ми каза да го донеса… само си върша работата…

— Добре. — Ив я пусна и я потупа по рамото. — Предпазлива съм, защото напоследък много млади жени задяват нашия Съмърсет, а това не ми се нрави. — Извади петдесетдоларов кредитен жетон и го пъхна в потната ръка на момичето. — Карай внимателно по обратния път.

— Аха… добре… благодаря. — Шери тръгна към вратата, после се обърна и през сълзи промълви: — Госпожо, трябва да се разпишете за пратката, но ако не желаете, не го правете.

Ив рязко кимна на Съмърсет и заизкачва стълбата към горния етаж. Чу как икономът прошепна на момичето:

— Ужасно съжалявам. Днес госпожата не е вземала лекарството си и е малко… буйна.

Ив неволно се усмихна, но когато видя обратния адрес, написан на колета, усмивката й помръкна, а лицето й се изопна и погледът й стана суров. Влезе в кабинета си, напръска ръцете си със специалния спрей, отвори кутията и пъхна диска в компютъра.

Ние сме Касандра.

Ние сме боговете на справедливостта.

Ние сме верни.

Лейтенант Далас, надяваме се, че скромната демонстрация, на която бяхте свидетелка днес сутринта, ви е убедила в нашите способности и в сериозността на намеренията ни. Ние сме Касандра. Предсказваме, че ще изразите уважението си към нас, като съдействате за освобождаването на героите Карл Мину, Милисънт Джънг, Питър Джонсън и Сузан Стопс, заключени в нюйоркския затвор „Кент“, който е по-страшен от подземията на Гестапо.

Ако тези патриоти, несправедливо пострадали в името на нашата кауза не бъдат освободени утре до обяд, ще бъдем принудени да разрушим забележителност на Ню Йорк — символ на разточителството и празноумието, където смъртните отиват да гледат други смъртни. Точно в дванайсет ще ви се обадим за потвърждение. Ако условията ни не бъдат изпълнени, на съвестта ви ще тежат всички невинни жертви.

Ние сме Касандра.

„Сузан Стопс!“ — помисли си Ив и уморено потърка челото си. Сузи беше бивша медицинска сестра, която бе отровила петнайсет пациента на преклонна възраст, които са се възстановявали в санаториума, където беше работила, твърдейки, че всички били военни престъпници.

Ив беше разследвала този случай, лично беше арестувала Сузи и знаеше, че сестрата излежава доживотна присъда в отделението за затворници с умствени увреждания в „Кент“. Подозираше, че и другите „герои“ имат подобни досиета.

Изкопира дисковете и се обади на Уитни.

 

 

— Засега съм с вързани ръце — обясняваше тя на Рурк, докато нервно крачеше из салона. — Политиците си правят тънка сметка, а аз очаквам заповеди. Очаквам и терористите да се свържат с мен.

— Мисля, че затворниците няма да бъдат освободени.

— И с пълно право. Знаеш ли, че четиримата политически репресирани „герои“ са отговорни за гибелта на повече от сто души? Джънг е взривил черква под предлог, че всички религиозни символи са оръдия на двуличните. По време на атентата в черквата е репетирал детски хор. Мину е подпалил кафене в Сохо; при пожара са загинали повече от петдесет души. Той се е „оправдал“ с обяснението, че в кафенето се събирали фашисти с леви убеждения. Джонсън пък е бил наемен убиец, който бил готов да екзекутира всекиго, стига да му предложат солидна сума. Питам се какво свързва тези хора.

— Може би няма връзка. Да предположим, че ни поставят на изпитание. Ще се съгласи ли губернаторът да освободи затворниците или ще откаже…

— Навярно знаят, че ще откаже. Не ни предоставиха възможност да преговаряме.

— Следователно не ти остава друго, освен да чакаш.

— Имаш право. Коя сграда в Ню Йорк е символ на разточителство и празноумие?

— По-добре попитай коя не е.

— Така си е. — Тя се намръщи и продължи да се разхожда. — Поинтересувах се за гръцката Касандра. Научих, че Аполон я дарил със способността да предсказва бъдещето.

— Тези симпатяги проявяват слабост към символите. — Рурк погледна към вратата, когато откъм коридора се дочуха гласове. — Навярно гостите идват. Опитай се за час-два да забравиш проблема, скъпа. Ще ти се отрази добре.

Той побърза да посрещне Пийбоди, направи й комплимент за външността й, ръкува се със Зийк. „Толкова е чаровен“ — помисли си Ив. Възхищаваше се от начина, по който той прикриваше настроенията си и с лекота се превъплъщаваше в различни роли. В сравнение със Зийк, който едва се сдържаше да не зяпне от удивление, Рурк изглеждаше още по-изискан и елегантен.

— Дай подаръка на лейтенанта. — Пийбоди шеговито сръга брат си.

— О… щях да го забравя… Не е нещо особено… — Младежът срамежливо се усмихна и извади от джоба си дървена фигурка. — Дий каза, че имате котарак.

— Всъщност той е господарят тук и ни разрешава да живеем в къщата. — Ив се усмихна и докосна с пръст фигурката, изобразяваща свита на кълбо котка. — През свободното си време гледа да се нахрани. Благодаря, подаръкът много ми харесва.

— Зийк е изработил фигурката.

— Правя ги, за да се забавлявам — допълни младежът. — Лейтенант, видях колата ви отвън. Изглежда поочукана.

— А пък ако я чуеш как трака…

— Ако разрешите, ще си поиграя с нея.

— Ще ти бъда благодарна до смърт. — Тя се готвеше да изведе госта навън и да го накара да се захване за работа, но забеляза погледа на Рурк и си помисли, че никога няма да стане изискана домакиня. — Ще пийнете ли нещо? — обърна се към гостите.

— Благодаря, само чаша вода или натурален сок — отговори младежът, после се обърна към Рурк: — Домът ви е прекрасен, има толкова красиви вещи и мебели…

— Така е. След вечеря ще те разведа из къщата. — Той се престори, че не забелязва киселата физиономия на Ив и се усмихна. — Мебелите са от истинско дърво. Възхищавам се от майсторите, които са изработвали предметите така, че да съществуват векове.

— Нямах представа, че в този огромен град са се запазили толкова старинни мебели. Бях смаян, като видях дома на семейство Брансън, но вашият направо ме изуми.

— Какво? Нима си ги посетил? — След дълги колебания Ив наля някаква розова течност в чашата на младежа. Съмърсет беше предоставил прекалено богат избор от натурални сокове.

— Сутринта им се обадих да изразя съболезнованията си и да попитам дали желаят да отложим работата, за която са ме повикали. — Той взе чашата и се усмихна на Ив. — Но госпожа Брансън каза, че искат да огледам апартамента още днес, след погребалната церемония. Каза още, че работата по апартамента може би ще ги разсее.

— Зийк сподели, че имат на долния етаж работилница, където има всякакви инструменти. — Пийбоди многозначително погледна началничката си. — Очевидно Доналд обича да майстори това-онова.

— Явно е семейна черта.

— Още не съм се запознал с него — продължи Зийк. — Госпожа Брансън ми показа къщата… — Беше прекарал толкова малко време в компанията й, но още беше възбуден. — Започвам още утре и ще използвам тяхната работилница.

— Бас държа, че ще те накарат да вършиш какво ли не, освен да изработиш шкафовете.

— Няма страшно. А сега искам да погледна колата, дано да успея да я стегна. — Погледна към Рурк. — Имате ли някакви инструменти?

— Мисля, че ще намериш всичко, което ти е необходимо. Само че инструментите не са производство на „Брансън“, а на „Стийлбенд“.

— Инструментите на „Брансън“ са добри, но на „Стийлбенд“ са още по-хубави.

Рурк ослепително се усмихна на съпругата си и сложи ръка на рамото на младежа.

— Да видим с какво разполагаме.

— Страхотен е, нали? — възторжено възкликна Пийбоди. — След посещението при Брансънови поправи спуканата водопроводна тръба в жилището ми. Има златни ръце — нищо не може да му се опре.

— Ще му бъда задължена до гроб, ако поправи колата и не се наложи да разчитам на онези некадърници от сервиза.

— Ще се справи, не се притеснявайте — промърмори Пийбоди. Искаше и се да сподели тревогата си с Ив. Беше забелязала странното изражение на Зийк, когато говореше за Клариса Брансън. Опитваше да се самоуспокои, повтаряше си, че увлечението на брат й е мимолетно; Клариса беше омъжена и много по-възрастна от Зийк. „Скоро ще му мине“ — помисли си и реши, че не е редно да споделя грижите си с лейтенант Далас, когато началничката й имаше толкова проблеми с разследването. Въздъхна и промълви:

— Съзнавам, че сега не е най-подходящият момент да приемате гости. Ще си тръгнем веднага щом брат ми свърши с колата.

— Преди това ще ви нахраним. Погледни, всичко е готово. — Тя разсеяно посочи към чиниите със сандвичи. — Няма да изхвърлим толкова храна, нали?

— Щом толкова настоявате… — Пийбоди побърза да се възползва от поканата. — Командирът обаждал ли се е?

— Не. Мисля, че до сутринта няма да се случи нищо. О, добре, че си спомних — утре трябва да се явиш в управлението точно в шест.

Пийбоди едва не се задави с хапката.

— В шест ли? Страхотно. — Въздъхна и взе още един сандвич. — Май тази вечер трябва да си легна рано.