Нора Робъртс
Вярност в смъртта (6)

Пета глава

Ив неспокойно се въртеше на задната седалка на лимузината. Изпитваше неудобство да се движи с такава луксозна кола, особено когато работният й ден не беше завършил. Всъщност предпочиташе сама да шофира. Винаги й се беше струвало някак упадъчно да се движи с огромната лимузина, но се чувстваше още по-неловко сега, когато разследваше убийство.

За нищо на света не би споделила чувствата си с Рурк, защото щеше да й се подиграва.

Слава богу, че поне официалната й черна рокля беше подходяща и за двата случая. Беше дълга до глезените, изключително елегантна и според Ив — безбожно скъпа.

Най-неприятното беше, че нямаше начин да вземе оръжието си, а значката трябваше да пъхне в глупавата вечерна чантичка.

Рурк, който беше забелязал, че съпругата му седеше като на тръни, я прегърна през раменете и се усмихна.

— Какво те тревожи, скъпа?

— Ченгетата не носят скъпи вечерни рокли и не се возят в лимузини.

— Правят го само онези, които са омъжени за мен. — Докосна ръката й и отново се усмихна. Гордееше се със съпругата си, чиято красота се подчертаваше от елегантния, но семпъл тоалет.

— Все пак трябваше да вземем моята кола.

— Признавам, че сегашното ти возило е сто класи над предишното, но все пак не е много комфортно. Освен това ако шофираше, нямаше да имаш възможност да опиташ великолепните вина, които ще бъдат поднесени на вечеря. А което е още по-важно — той вдигна ръката й и шеговито ухапа дланта й, — нямаше да мога да ти се наслаждавам, докато пътуваме.

— Не забравяй, че съм на работа.

— Не си. Дежурството ти свърши преди шейсет минути.

— Грешиш, нали си взех един час почивка!

— Така беше. — Рурк се премести по-близо до нея и плъзна ръка по бедрото й. — Ще застъпиш на работа, когато отидем в апартамента, но засега…

— В този момент съм на работа, приятел. Махни си ръката, че ще те арестувам за нападение на полицейски служител.

— Когато се приберем вкъщи, ще ме уведомиш какви са правата ми и ще ме разпиташ.

Тя се изкиска и прошепна:

— Перверзен тип! — После слезе от колата.

— Парфюмът ти е прекрасен — доколкото ми е известно, ченгетата не ухаят толкова приятно — заяви Рурк, докато вървяха към достолепната сграда.

— Радвай се, че успя да ме напръскаш, преди да съм предусетила намерението ти. — Когато Рурк закачливо погъделичка шията й, Ив рязко отметна глава. — Много си игрив, на какво се дължи?

— Може би е защото прекарах изключително приятно обедната си почивка — сериозно заяви той. — Настроението ми е чудесно.

Ив неволно се усмихна, после смутено се покашля.

— Престани да се хилиш като идиот. Брансън е мъртъв и отиваме в дом, където има опечалени роднини.

— Имаш право. — Рурк машинално я помилва по косата, сетне натисна звънеца. — Мъчно ми е за Джей Си.

— И него ли си познавал?

— Бяхме доста добри познати и го харесвах. Беше изключително приветлив и непринуден.

— Това е всеобщо мнение. Възможно ли е подобен човек да изневери на любовницата си?

— Трудно ми е да преценя. Заради секса дори най-уравновесените мъже допускат грешки.

— Нима? — Тя повдигна вежди. — Ако някога ти се прииска да „допуснеш грешка“ по отношение на мен, спомни си какво може да направи една жена с бормашина „Брансън“.

— Скъпа моя, радвам се, че толкова ме обичаш. — Рурк закачливо я ощипа.

Вратата им отвори прислужница с погребално изражение; носеше черен костюм, а когато заговори, новодошлите доловиха английския й акцент.

— Добър вечер. — Тя едва забележимо кимна. — Съжалявам, но в момента семейство Брансън не приемат посетители. Починал е член на семейство.

— Аз съм лейтенант Далас. — Ив извади значката си. — Домакините са предупредени за нашето посещение.

Прислужницата се втренчи в значката, после кимна. Едва сега Ив забеляза странното й примигване, подсказващо, че жената е дроид.

— Разбира се, лейтенант. Моля, заповядайте. Ще свалите ли палтата си?

— Да. — Ив се съблече и изчака, докато прислужницата взе и палтото на Рурк.

— Последвайте ме, ако обичате. Семейството е в големия салон.

Младата жена се огледа. В дъното на просторното фоайе с висок таван се виеше вътрешна стълба. Върху боядисаните в седефеносиво стени бяха окачени изящни графики. Подът беше облицован с теракотни плочки в същия оттенък на сивото и помещението изглеждаше едновременно изискано и просторно. Светлината от лампите, монтирани на тавана, напомняше лунни лъчи, които проникват през гъста мъгла. Бялата вита стълба сякаш плуваше в празно пространство.

Когато тримата се приближиха, двете високи врати безшумно се плъзнаха встрани. Камериерката застана на прага, съобщи имената на новодошлите и побърза да се отдръпне.

— Де да имахме такава прислужница вместо Съмърсет — прошепна Ив, а Рурк безмълвно стисна ръката й и двамата влязоха в салона.

Помещението беше просторно, осветлението приглушено. Тук всичко също беше издържано в един цвят — този път син. Мебелите във ветрилообразния кът около камината бяха пастелносини, а самата камина, където гореше буен огън, беше облицована с кобалтови плочки.

Върху полицата бяха подредени различни по големина и форма сребърни вази с бели линии. Тежкият им аромат изпълваше помещението и навяваше мисли за смърт.

Някаква жена стана от елегантното канапе и прекоси помещението, застлано с разкошен килим, напомнящ на безбрежно море. Непознатата носеше черен костюм, който подчертаваше бледото й лице. Светлорусата й коса беше опъната назад и сплетена на тила — прическа, каквато си позволяваха само най-самоуверените и най-красивите жени. Лицето й беше поразително: изпъкнали скули, прав нос, гладко чело, плътни, естествено червени устни, и огромни виолетови очи с гъсти черни ресници.

Погледът на непознатата излъчваше тъга.

— Добър вечер, лейтенант Далас. — Тя протегна ръка. Гласът й беше безупречен като кожата й. — Благодаря, че дойдохте. Аз съм Клариса Брансън. Здравей, Рурк. — Подаде му другата си ръка и за миг тримата останаха неподвижни.

— Моите съболезнования, Клариса.

— Извинете ни, но още не сме на себе си. Само преди няколко дни, в неделя, обядвахме заедно с Джей Си. Не мога… още не мога да повярвам… — Тя се задави от вълнение.

Съпругът й се приближи и я прегърна през кръста. Ив забеляза как жената сякаш се вцепени, сетне сведе поглед.

— Предложи на гостите ни нещо за пиене, скъпа.

— О, извинете… разбира се. — Тя пусна ръката на Ив и докосна слепоочието си. — Искате ли чаша вино?

— Не, благодаря. Предпочитам кафе.

— Ще наредя да го донесат. Извинете.

Брансън, който не откъсваше поглед от съпругата си, прошепна:

— Клариса е сломена от скръб.

— Навярно с брат ви са били много близки.

— Да. Тя е сираче и Джей Си й беше като кръвен роднина. Сега оставаме само двамата. — Продължи да се взира в жена си, сетне сякаш си спомни задълженията си на домакин. — Лейтенант, едва след като напуснахте кабинета ми, се досетих, че сте съпругата на Рурк.

— Това представлява ли проблем?

— Съвсем не. — Той леко се усмихна. — Ние сме конкуренти, но не сме врагове.

— Джей Си ми беше симпатичен — простичко каза Рурк. — Ще ми липсва.

— Ще липсва на всички ни… Предлагам да се запознаете с адвокатите и час по-скоро да приключим с този въпрос. — С мрачно изражение той се извърна. — Вече познавате Сузан Дей.

Адвокатката се приближи, здрависа се с всички и застана до Брансън. В този момент стана другият мъж, когото Ив беше забелязала при влизането си. Веднага го бе познала — това беше Лукас Манц — един от най-добрите и най-скъпо платените адвокати в града. Беше строен, доста привлекателен („Ако харесваш зализани типове“ — помисли си Ив), чупливата му коса беше прошарена. Манц се усмихваше учтиво, но студено, а сивите му очи не пропускаха нищо.

— Добър вечер, лейтенант, Рурк. — Кимна им, сетне отпи от чашата си с кехлибарено на цвят вино. — Представлявам госпожа Кук.

— Очевидно не е пестила парите, когато си е наемала адвокат — сухо отбеляза Ив. — Навярно клиентката ти очаква да получи тлъста сума, Манц.

Той повдигна вежди и на лицето му се изписа иронично изражение.

— Ако се интересувате от финансовото състояние на клиентката ми, лейтенант, с удоволствие ще ви предоставим необходимата информация, стига да покажете съответен документ. Срещу госпожа Кук вече е повдигнато обвинение…

— Което засега е в непредумишлено убийство — не се въздържа Ив.

— Предлагам да пристъпим към онова, за което сме се събрали тук — намеси се Брансън, после отново погледна към съпругата си, която показваше на прислужницата къде да остави количката с напитките. — Моля, седнете.

Когато присъстващите заеха местата си и кафето беше сервирано, Клариса се настани до мъжа си и здраво стисна дланта му. Лукас Манц още веднъж удостои Ив с ледената си усмивка, после седна в другия край на помещението, а Сузан — срещу него.

— Покойният е оставил послания, записани на дискове, до брат си и до снаха си, до госпожа Лизбет Кук и неговия асистент Крис Типъл. Въпросните дискове ще бъдат доставени лично на всеки един от тях в разстояние на двайсет и четири часа от отварянето на завещанието. Господин Типъл е уведомен за събирането тук, но отказа да присъства под предлог, че не се чувствал добре.

Тя извади от куфарчето си документа и зачете.

Уводната част съдържаше технически подробности и беше написана изключително помпозно. Ив се съмняваше, че официалната терминология се е променила с течение на времето. Официалното признаване на собствената смърт беше обичай, съществувал от векове.

Хората имаха навик да планират кончината си години преди да е настъпила, освен това изпадаха в големи подробности. А застраховката „живот“ напомняше на обзалагане.

„Залагам еди-каква си сума месечно, че ще живея, докато умра“ — иронично си помисли тя.

После идваше ред на гробните места или урните за кремация, които се избираха в зависимост от предпочитанията и материалното състояние на клиента. Мнозина ги купуваха предварително или ги подаряваха, като избираха слънчево кътче в провинцията или шикозно сандъче, което служеше за украса в дневната.

Девизът беше: „Купувай сега, умирай по-късно“.

Известни малки подробности се променяха според модата и нравите на обществото. Ала единственото постоянно нещо оставаше завещанието. То определяше как и кога наследниците ще получат всичко, което покойникът беше натрупал през времето, отредено му от съдбата.

„Всичко е въпрос на контрол“ — мислеше си Ив. Животинското в човека го караше да копнее да контролира положението дори след смъртта си, да бъде последният, който ще натисне бутона. Чрез завещанието си някои отмъщаваха на онези, които бяха имали смелостта да останат между живите; за други завещанието беше последен дар за любимите им хора.

Неизменен оставаше и фактът, че адвокат прочиташе думите на мъртвия. И че животът продължаваше.

Ив, която ежедневно се сблъскваше със смъртта, която я беше изучавала и дори често я сънуваше, смяташе, че този ритуал е отблъскващ.

Сузан Дей изреди малките суми, завещани от покойния, което помогна на Ив да си изгради по-пълна представа за човека, който беше харесвал грозни столове във формата на различни животни, както и пурпурни домашни халати.

Не беше забравил хората, които бяха част от ежедневието му, от портиера до телефонистката в службата му. Завещал беше на Сузан Дей скулптура от епохата на Ревизионизма, от която адвокатката се беше възхищавала.

Когато прочете тези редове, Сузан се задави от вълнение, сетне покашля и продължи:

— На моя помощник Крис Типъл, който беше не само дясната ми ръка, но често мислеше вместо мен, завещавам златния си ръчен часовник и сума от един милион долара, тъй като знам, че ще оцени и ще пази часовника и ще използва разумно парите.

На красивата ми и любима снаха Клариса Стенли Брансън завещавам перлената огърлица, която получих от моята майка, диамантената брошка, която е принадлежала на баба ми, а освен това цялата си любов.

Клариса закри лицето си с длани и се разрида, а съпругът й я прегърна и се опита да я успокои, като й прошепна:

— Тихо, скъпа. Овладей се.

— Извинявай — промълви тя, без да вдигне глава. — Много съжалявам.

— Доналд… — Сузан престана да чете и съчувствено изгледа Клариса. — Искаш ли да спрем за няколко минути?

— Не. — Той стисна устни и се втренчи право напред. — Иска ми се да свършим по-бързо.

— Добре. На моя брат Доналд Брансън… — Адвокатката си пое въздух и продължи: — Въпросът с моя дял от предприятието, което заедно основахме, е уреден в отделен документ. Чрез настоящото завещание удостоверявам желанието си всички мои акции от „Брансън тулс енд тойс“ да бъдат прехвърлени на негово име, ако ме надживее. Ако почине веднага след мен, акциите да получат съпругата му или децата му. Завещавам на моя брат още пръстена със смарагд и диамантените копчета за ръкавели, които принадлежаха на нашия баща, колекцията ми от дискове, включваща множество семейни снимки, моята яхта, както и моя въздушен велосипед с надеждата, че най-сетне ще се осмели да го подкара. Ако, разбира се, не се е оказал прав и не съм претърпял фатална злополука, поради която се е стигнало до отваряне на завещанието ми.

Брансън издаде звук, напомнящ задавен смях, после затвори очи.

— На Лизбет Кук… — Тонът на Сузан стана леден и тя прониза Манц с поглед, изпълнен с неприязън. — … завещавам останалото си лично имущество, включително пари в брой и в банкови и кредитни сметки, недвижими имоти, акции в различни предприятия, мебели, произведения на изкуството и лични вещи. Лизи, моя любов — продължи адвокатката, като с нежелание произнасяше всяка дума, — не тъгувай за мен прекалено дълго.

— Оставил й е милиони. — Брансън бавно се изправи. Беше пребледнял като платно, очите му проблясваха. — Госпожата го убива и за награда получава милиони! Ще оспоря завещанието! — Той се обърна към Манц и стисна юмруци. — Ще го оспоря, та дори да ми струва и последния цент.

— Съчувствам ви — иронично процеди адвокатът. — Ала желанията на брат ви са ясно изразени и формулирани от юридическа гледна точка. Освен това госпожа Кук не е обвинена в предумишлено убийство. Съществуват правни прецеденти, които ще й помогнат да запази наследството си.

Брансън се озъби като разярен звяр и понечи да се нахвърли върху Манц. Ив скочи да му попречи, но беше изпреварена от Рурк. Той сграбчи ръцете на нападателя и спокойно заговори:

— Няма смисъл — няма да ти помогне. Остави адвокатът ти да се занимае с въпроса. Жена ти е изпаднала в нервна криза. — Рурк посочи към Клариса, която се беше свила на креслото и неутешимо ридаеше. — Заведи я да си легне, дай й успокоително.

Лицето на Брансън беше толкова изопнато, че костите сякаш щяха да разкъсат плътта.

— Махай се от дома ми! — извика на Манц. — Веднага изчезвай!

— Ще го изпратя — предложи Рурк. — А ти се погрижи за жена си.

Доналд се опита да се отскубне от ръцете му, после кимна и се обърна. Грабна жена си в прегръдките си, сякаш тя беше уморено дете, и я изнесе от стаята.

— Нямаш повече работа тук, Манц — заяви Ив. — Освен ако искаш да провериш дали домакините имат куче, та да изриташ и него.

Адвокатът грабна куфарчето си и се сопна:

— Само изпълнявам задълженията си, лейтенант.

— Правилно. А сега тичай при убийцата, за да й съобщиш, че е забогатяла.

Манц промърмори, без да откъсва поглед от нея:

— Животът невинаги е само в черно и бяло, лейтенант. — Кимна на Сузан. — Приятна вечер, колежке. — После излезе.

— Прав е — въздъхна адвокатката и отново седна. — Той само си върши работата.

— Ще наследи ли Кук огромното богатство? — поинтересува се Ив.

Сузан потърка носа си между веждите.

— Очевидно. Тъй като е обвинена в непредумишлено убийство, адвокатът й ще се опита да докаже, че е очистила Джей Си в момент на необуздана ревност. Завещанието беше запечатано. Не можем да докажем, че Лизбет е знаела съдържанието му, което я е подтикнало да убие любовника си. Според сега действащия закон тя може да се облагодетелства от смъртта на Джей Си.

— Ами ако срещу нея бъде повдигнато по-сериозно обвинение?

Сузан скръсти ръце и замислено изгледа събеседницата си.

— Тогава всичко ще се промени. Има ли възможност това да се случи? Останах с впечатлението, че разследването е приключило.

— Вярно е, но можем да го възобновим.

— Надявам се да ме държите в течение. — Адвокатката стана и придружи Ив и Рурк до фоайето, където камериерката ги очакваше с палтата им.

— Ще ви съобщавам всичко, което мога и когато мога. — Щом излязоха навън, Ив машинално пъхна ръце в джобовете на палтото и пристъпи към лимузината, като се стараеше да прикрие неудобството си.

— Искате ли да ви закараме до дома ви, госпожице Дей? — попита Рурк.

— Не, благодаря. Искам да се поразходя. — Тя замълча за миг, от устата й излизаха бели облачета пара. — Тъй като се занимавам с уреждането на формалностите по завещания, ежедневно се сблъсквам със скръбта и алчността. Ала никога не ми се е случвало да бъда адвокат на близък човек. Искрено обичах Джей Си и никога не бих допуснала, че ще умре толкова млад. — Тя поклати глава и се отдалечи.

— Добре се позабавлявахме, няма що. — Ив тръгна към колата. — Питам се дали „Лизи, моя любов“ ще скърби за мъртвеца колкото Клариса. Всъщност познаваш ли госпожа Кук?

— Не. — Рурк се настани до нея. — Срещали сме се на различни светски тържества, където присъстващите се държат така, сякаш се познават от години. Често се случвах в една компания с братята Брансън, а Клариса и Лизбет обикновено ги придружаваха.

— Мисля, че е трябвало да си разменят партньорките.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рурк, облегна се назад и запали цигара.

— Мисля, че Клариса и Джей Си повече са си подхождали. Съдейки по онова, което научих за него, реших, че е имал много по-лек характер и е бил по-емоционален от брат си. Клариса ми се стори прекалено изнежена и някак… изплашена от съпруга си. Изобщо не прилича на съпруга на собственик на международна компания. Доналд е преуспяващ бизнесмен, защо не си е взел жена, каквато подобава на положението му? — Тя забеляза усмивката на Рурк и присви очи. — Защо се смееш?

— Щях да кажа, че може би Брансън харесва друг тип жени. Случва се дори със собствениците на преуспяващи международни компании.

Очите на Ив гневно проблеснаха.

— Нима намекваш, че не съм типична съпруга на голям шеф?

Рурк замислено дръпна от цигарата си и промърмори:

— Ако отговоря положително, ще се сборичкаме още тук, на задната седалка; и двамата знаем какво ще последва. В резултат ще закъснеем за официалната вечеря.

— За което адски ще съжалявам — промърмори Ив. — Ти също не си типичен съпруг на полицайка, приятел.

— Ако беше казала, че съм, щяхме да се сборичкаме тук, на задната седалка и… останалото го знаеш. — Той изтръска пепелта от цигарата си и прекара пръст от гърлото до кръста й. — Е, какво избираш?

— Приготвила съм се като за празненство, а ти оставяш по мен отпечатъци от пръстите си!

Рурк се усмихна и докосна гърдата й.

— Скъпа, знай, че никога не оставям отпечатъци.

 

 

По време на официалната вечеря Ив успя да напусне залата за няколко минути и да поиска разрешение за проверка на финансовото състояние на Лизбет Кук. Като причина посочи огромното наследство, което щеше да получи убийцата. Имаше късмет, че попадна на съдия, който беше съгласен с нея или пък беше прекалено уморен, за да спори.

Ето защо, когато се прибраха у дома, тя изгаряше от нетърпение да започне работа.

— Искам да проверя нещо — обърна се към Рурк, когато влязоха в спалнята. — Ще се преоблека и ще поработя в моя кабинет.

— Какво ще правиш?

— Поисках разрешение да проверя финансите на Кук. — Ив съблече роклята и остана само по оскъдното си черно бельо и високите си кожени ботуши, при което Рурк ококори очи. — Получих го към края на вечерята.

— Тук някъде май имах камшик — промърмори той.

— Какво?

Рурк се усмихна и пристъпи към нея, сетне гръмко се изсмя, като забеляза заплашителния й поглед.

— Не се приближавай, миличък. Предупредих те, че имам работа.

— Предлагам да ти помогна. Знам как да получа необходимата информация, за да ти спестя много време.

— Не съм те молила за помощ.

— Не си. — Той нежно докосна страната й. — Но и двамата знаем, че мога да се справя по-бързо, без да получа главоболие от пренапрежение. В замяна искам съвсем малко.

— Какво?

— Като приключим, още да си с този изключително привлекателен… хм, костюм.

— Костюм ли? — Ив застана пред огледалото и смаяно примигна. — Господи, приличам на…

— Така си е — съгласи се Рурк.

Тя го изгледа с престорено безразличие, въпреки че сините му очи мигновено пробудиха страстта й, сетне промърмори:

— Мъжете са толкова странни.

— Съжали се над мен, скъпа.

— Не се разхождам по бельо, за да предизвикам извратеното ти въображение.

— Вече го предизвика — промълви той, когато Ив грабна халата си и го облече. — Ще го направим по-бързо в моя кабинет.

Тя подозрително го изгледа.

— Кое?

— По-бързо ще се доберем до информацията, лейтенант. А ти какво си помисли?

Ив се опита да прикрие разочарованието си.

— Това е официално разследване. Искам да го извърша на моя компютър.

— Ти командваш, миличка. — Рурк я хвана под ръка.

— Никога не го забравяй.

— Скъпа Ив, как да забравя, като онова, което носиш под халата, завинаги се е запечатало в паметта ми?

— Мислиш само за секс — упрекна го тя.

— Грешиш, иначе нямаше да бъда сред най-богатите хора на планетата. — Потупа я по задника, когато тя тръгна към своя кабинет, после я последва.

Галахад, който се беше разположил на специалния стол, служещ вместо легло, вдигна глава — очевидно беше неприятно изненадан, че нарушават спокойствието му. След като нито Рурк, нито Ив се отправиха към кухнята, котаракът затвори очи и се престори, че не ги забелязва.

Ив пъхна в компютъра дискетата с разрешителното за проверка и се обърна към съпруга си:

— Мога да се справя и сама. От теб искам да разтълкуваш информацията и да ми кажеш дали не са скрити някакви данни.

— Ваш покорен слуга, мадам.

— Престани! — Тя се настани пред компютъра и намери файла с досието на Лизбет Кук, сетне нареди на машината: — Съхрани наличните сведения; искам пълна информация за финансовото състояние на Кук. Интересуват ме всичките й сметки — налични средства, приходи и разходи. Върни се една година назад.

Работя…

— Ами недвижимото й имущество? — обади се Рурк.

— Ще стигнем и до това. Първо ще се занимаем с парите.

Лизбет Кук има четири сметки.

— Искам данните на монитора.

Слушам.

Ив впери поглед в екрана и подсвирна.

— Над два милиона в „Ню Йорк секюрити“, милион и половина в „Ню уърлд банк“, около деветстотин хиляди в „Американ тръст“ и четвърт милион в „Кредит мениджърс“.

— От последната сметка е теглила пари за покриване на ежедневните разходи — отбеляза Рурк. — Другите са за ценни книжа и комисионни. Предимно дългосрочни инвестиции, управлявани от екипи, сътрудничещи на изброените институции. Оказва се, че Лизбет никак не е глупава: инвестициите й показват, че обича да рискува, за да получи огромни печалби, но има и „по-консервативни“ вложения, които й носят стабилна лихва.

— Как е възможно да прецениш само по банките и сумите?

— Това ми е работата. Ако проникнеш по-дълбоко, навярно ще откриеш, че Кук притежава акции, бонове и свободни пари, които да вложи в нови инвестиции при промяна на пазара.

Той натисна няколко клавиша и посочи към монитора.

— Ето доказателство, че хубавата Лизбет вярва във финансовата стабилност на компанията, в която работи — иначе нямаше да притежава солиден пакет от акции на „Брансън тулс енд тойс“. Обаче залага и на други компании, няколко от които са мои, а три са главни конкуренти на Брансън. Очевидно госпожата не се ръководи от чувствата си, когато инвестира парите си.

— Изключително пресметлива е.

— Бих казал, че е умна и далновидна.

— И разполага с повече от четири милиона, с които да играе на борсата. Прекалено голяма сума, която едва ли е спестила от заплатата си на шеф на рекламен отдел. Компютър, искам подробна информация за депозитите и преводите по банков път през едногодишния период.

Работя…

Когато данните се появиха на монитора, тя смаяно повдигна вежди.

— Погледни. Преводи от сметката на Джей Брансън в нейната сметка за ежедневни разходи. По четвърт милион на всяко тримесечие… цял милион годишно! Компютър, изброй всички преводи от сметката на Брансън по тази на Лизбет Кук.

Работя… Приключих с необходимите данни. Първият превод от сто и петдесет хиляди долара е направен на 2 юли 2055 г. В продължение на една година всяко тримесечие е била превеждана същата сума. На 2 юли 2056 сумата е била увеличена с петдесет хиляди и е била изплащана на шест месеца до същата дата на 2057, когато вноските вече възлизат на двеста и петдесет хиляди.

— Солидна сумичка — промълви Ив.

— Осигурил й е редовни приходи и е бил изключително щедър — замислено изрече Рурк, който беше застанал зад стола на съпругата си и масажираше раменете й. — Защо да го убива?

— Милион годишно… — Тя се обърна към него. — Подобна сума навярно ти се струва нищожна.

— Скъпа моя, отнасям се сериозно към парите, колкото и да са малко.

— Сигурно харчиш по милион само за обувки.

Рурк се засмя и я целуна.

— Човек винаги е в лошо настроение, ако не носи удобни обувки.

Тя промърмори нещо и забарабани с пръсти по бюрото.

— Ами ако на Лизбет й е омръзнало да получава „подаяние“ от милион годишно? Убива любовника си и получава цялото му богатство.

— Рискът е прекалено голям. Представи си, че я бяха обвинили в предумишлено убийство — щеше да получи само доживотен затвор.

— Вече ти казах, че е изключително пресметлива. Преценила е шансовете си. Компютър, на колко възлиза личното имущество на Джей Брансън, без да се смятат акциите му в компанията „Тойс енд тулс“?

Работя…

Рурк се приближи до барчето и си наля малко бренди. Знаеше, че Ив пие само кафе, когато е заета с работата си, но нямаше да й приготви, защото искаше тя да спи тази нощ.

Когато се обърна, съпругата му беше станала и се разхождаше напред-назад. Халатът й се беше разтворил и гледката напомни на Рурк за онова, което смяташе да направи с нея, преди да заспят.

Приключих. Стойността на имуществото, включително недвижимата собственост, автомобилите, произведенията на изкуството и бижутата, възлиза на двеста шейсет и осем милиона долара.

— Лизбет си е издействала доста голямо повишение на заплатата. — Ив машинално разроши косата си. — Като приспаднем дребните дарения и наследствените данъци (а Брансън сигурно е измислил някакъв трик, за да ги намали), хубавата Лизбет ще получи около двеста милиона.

— Манц ще се опита да докаже, че тя не е знаела какво ще наследи.

— Знаела е и още как. Била е любовница на Джей Си повече от три години. Подобни неща не могат да бъдат запазени в тайна.

— Известно ли ти е колко пари притежавам, Ив, и на кого ще ги завещая?

Тя гневно го изгледа.

— Откъде да знам? — Раздразнението й нарасна, когато забеляза насмешливото изражение на съпруга си. — Нашето положение е съвсем различно. Не сме сключили делово споразумение.

— Имаш право. Но Манц все пак ще оспорва.

— Може да оспорва, докато езикът му изсъхне. Сигурна съм, че Лизбет е знаела съдържанието на завещанието. Утре отново ще я разпитам. Изобщо не вярвам на историята за съперницата й и за пристъпа й на ревност.

Отново се обърна към компютъра и поиска сведения за разходите на обвиняемата. Загледа се в монитора, намръщи се и пъхна ръце в джобовете си.

— Имала е слабост към скъпите вещи, но е можела да си го позволи. Купувала е много бижута, предназначени за мъж… също и костюми. Може би е имала още един любовник. Трябва да проверя…

— Хм-м-м — промърмори Рурк. Халатът й отново се беше отворил и гледката беше главозамайваща. — Всичко това ще почака до утре.

— Да, тази вечер не мога да направя нищо повече.

— Напротив. — Той пристъпи към нея, отметна дрехата й и докосна гърдите й. — Хрумват ми какви ли не работи.

— Нима? — Кръвта й вече кипеше от опитните ласки на съпруга й. — Какви например?

— Ще ти предложа няколко идеи. — Впи устни в нейните и я притисна до стената, сетне й прошепна нещо, от което очите й се разшириха.

— Хей, страхотно е! Но не съм сигурна, че е физически възможно.

— Човек никога не знае, докато не е опитал — заяви Рурк и се залови да потвърди думите си.