Нора Робъртс
Вярност в смъртта (18)

Седемнайсета глава

Рурк постигна целта си и я накара да се приберат у дома. Всъщност настойчивостта му се оказа излишна. Ив осъзна, че в момента присъствието й в управлението не е наложително. Зийк беше освободен срещу гаранция и в девет сутринта трябваше да се яви в кабинета на доктор Майра. Бяха закарали Клариса в луксозната частна клиника, където лекарят й беше дал приспивателно, пред стаята й имаше охрана.

Репортажът на Надин беше излъчен в полунощ. Репортерката беше представила убийството като обикновен трагичен инцидент — точно както Ив желаеше.

Веществените доказателства, иззети от местопрестъплението, вече бяха в лабораторията. Трупът още не беше изваден от река Ийст. В момента не можеше да се предприеме нищо повече.

Беше два през нощта, когато се прибраха вкъщи. Ив набързо се съблече и се приготви да си легне. Рурк се огледа и видя, че кобурът с оръжието е върху нощното шкафче и тя не може да го достигне. Повика я, а когато Ив се обърна към него, насила пъхна в устата й таблетка против главоболие. Преди тя да е успяла да я изплюе, притисна голото й тяло до себе си и впи устни в нейните.

Ив се задави, машинално преглътна и усети докосването на езика му.

— Подла постъпка! — Отблъсна го и се закашля. — Истинско безобразие.

— Но необходима. — Рурк я помилва по страната и леко я побутна към леглото. — Ще видиш, че утре сутринта ще се чувстваш много по-добре.

— Обещавам, че утре сутринта ще ти откъсна главата.

Той легна до нея и я прегърна.

— Едва сдържам търпението си. А сега заспивай.

— Няма да ти бъде толкова смешно, когато ти го върна — прошепна Ив и отпусна глава на рамото му.

След четири часа се събуди и установи, че дори не е помръднала. Поради преумората беше спала непробудно. Озърна се и забеляза, че Рурк също е буден и я наблюдава.

— Колко е часът? — прегракнало изрече тя.

— Шест и пет. Защо не полежиш още няколко минути?

— Не мога. Най-добре е да ставам. — Олюлявайки се отиде в банята. Влезе в кабинката за душа, потърка очи и с изненада осъзна, че главоболието й е преминало. Нареди водата да се стопли до четирийсет градуса и пусна душа. Когато парата я обгърна, изстена от удоволствие. После очите й се разшириха от изненада, защото Рурк незабелязано беше застанал зад нея.

— Реших да се поваря заедно с теб. — Подаде й чаша кафе и се засмя, като забеляза подозрителния й поглед. Познаваше я отлично и по изражението й разбираше, че вече не изпитва болка. — Днес ще поработя няколко часа у дома. — Отпи от кафето си и добави: — Искам да ме държиш в течение и на двата случая, които разследваш.

— Ще ти казвам всичко, което не е поверително.

— Съгласен съм. — Той насапуниса ръцете си и започна да я масажира.

— И сама мога да се измия. — Ив отстъпи назад, тъй като кръвта й мигновено закипя. — Тази сутрин нямам време за игрички под душа.

Вместо отговор Рурк плъзна ръце по корема й и нагоре към гърдите й, което я накара да потръпне. Понечи да запротестира, но той леко я ухапа по рамото.

— Престани, Рурк!

— Харесва ми, когато си мокра и хлъзгава като змиорка. — Взе чашата й и преди да я е изпуснала, я постави до своята. После притисна Ив до стената, по която се спускаха мощните водни струи и прошепна: — Отпусни се. — Пръстите му проникнаха в нея… вътре, вън, вътре, пулсирайки в бавен ритъм.

Тя отметна глава и забрави всичко, освен онова, за което копнееше плътта й.

— Господи! — изстена, когато удоволствието сякаш изригна от центъра на тялото й и достигна чак до върховете на пръстите й.

— Забрави всичко — прошепна й Рурк и тя усети горещия му език върху шията си.

Разперила ръце, тя се облегна на мокрите плочки, а тялото й пулсираше. Горещата вода сякаш забиваше хиляди иглички в плътта й. Рурк усети, че любимата му наближава върховния момент, каза си, че ще й подейства пречистващо, а след миг вече не беше в състояние да мисли. Обърна я към себе си и жадно зацелува гърдите й.

Както всеки път се чувстваше напълно безпомощна, изцяло отдадена на властта му, но и благодарна. Докато Рурк я целуваше, вплете пръсти в дългата му мокра коса, сякаш за да го насърчи, пламъкът на страстта й отново се разпали.

Опитните му милувки отново я накараха да потъне в океана на насладата, като стенеше от удоволствие и шепнеше името му.

Рурк усети как ноктите й издраскаха гърба му и се възбуди още повече. Чувстваше биенето на сърцето й до своето и докато страстно я целуваше, мислеше само, че тази прекрасна жена му принадлежи.

— Желая те — изстена и повдигна бедрата й. — Завинаги ще бъдеш моя.

Ив не виждаше нищо, освен очите му, които блестяха като огромни сапфири. Понякога се плашеше от силата на любовта си към този мъж, от ненаситната си страст към него.

— Мой си — промълви в отговор, лудо го зацелува, а когато той проникна в нея, се повдигна, за да го посрещне.

 

 

Ив с насмешка си мислеше, че четирите часа непробуден сън, сексът и топлата закуска й бяха помогнали да възвърне формата си. В седем и петнайсет вече седеше пред домашния си компютър. Чувстваше се невероятно бодра и изпълнена с енергия.

Оказваше се, че бракът предоставя неподозирани преимущества.

— Изглеждаш… отлично, лейтенант.

Тя вдигна поглед.

— Дано. Предстои ми напрегнат ден. Ще поработя половин час тук, после отивам в управлението. Още не сме открили следващия обект на „Касандра“… налага се Пийбоди да поработи по-здраво в тази насока.

— Докато ти се занимаваш и с убийството на Доналд Брансън. Знаеш ли, приличаш ми на жонгльор, който прави няколко неща едновременно.

— Такава ни е професията — промърмори тя. Вече беше измислила как да действа, за да спаси Зийк. — Ще възложа допълнителни задачи на Макнаб. Налага се да ми помогне при случая с Брансън. Радвам се, че снощи случайно се озова на местопрестъплението… — Млъкна и смръщи чело. — Всъщност откъде беше научил за убийството? Така и не ми остана време да го попитам.

— Отговорът е повече от очевиден. — Рурк се засмя, когато тя неразбиращо го изгледа. — Ама и ти си голям детектив? Не се ли досети, че е бил с Пийбоди?

— С нея ли? Но защо? Снощи не бяха дежурни.

Той се втренчи в нея и разбра, че изумлението й е неподправено. Изкиска се, приближи се до нея и докосна трапчинката на брадичката й.

— Не разбираш ли какво се е случило?

Тя недоумяващо го погледна, сетне възкликна:

— Не може да бъде! Намекваш, че са правили секс, така ли? Но това е нелепо.

— Защо?

— Защото… защото го знам. Пийбоди смята Макнаб за нахален досадник, а той прави всичко възможно да я дразни. Впечатленията ти са погрешни, драги. Моята сътрудничка излиза с Чарлс Мънро. Макнаб… — Тя млъкна. Ненадейно си спомни странните погледи, които двамата си разменяха, продължителното им мълчание, гузните им изражения. Отчаяно задърпа косата си и възкликна: — Господи, само това ми липсваше — двамата ми сътрудници правят секс!

— Защо толкова се вълнуваш? Какво те засяга?

— Засяга ме. Те са ченгета, а Пийбоди дори е моя помощничка. Любовните истории пречат на работата, нарушават концентрацията. Двамата известно време ще се гледат влюбено, после неизбежно ще започнат да се карат.

— Защо смяташ, че връзката им няма да продължи дълго?

— Знам го от опит. Когато човек е съсредоточен върху работата си, няма време и енергия за друго. Всичко се променя, когато служебните отношения прераснат в интимни. Тези двамата не бива да имат сексуална връзка. Ченгетата нямат…

— Нямат право на личен живот, така ли? — прекъсна я той с леден тон. — Нямат право да избират чувства, нито да избират партньорите си.

— Не преиначавай думите ми. И все пак мисля, че не бива да смесват емоции и секс с работата си.

— Много благодаря.

— Не се обиждай, не говоря за нас.

— Значи не си ченге и не смесваш емоции и секс с работата си, така ли?

Ив мислено се прокле, задето беше заговорила на тази тема.

— Не става въпрос за нас, а за двама души, които ми помагат при разследването на тежки престъпления.

— Преди час с теб се любихме страстно. — Погледът му беше суров като думите му. — Ти се чувстваше прекрасно, беше забравила проблемите си. Кога ще признаеш, че животът е невъзможен без секс и любов?

— Погрешно си ме разбрал. — Тя стана и с изненада установи, че краката й се подкосяват.

— Нима?

— Не ми приписвай думи, които изобщо не съм изрекла. Точно сега нямам време за семейни скандали.

— Прекрасно, защото не ги понасям. — Рурк й обърна гръб, влезе в кабинета си и тресна вратата. Ив му се закани с юмрук, но тъй като се почувства гузна, гневно удари с юмруци слепоочията си. Въздъхна и отвори вратата между двата кабинета. Рурк, който седеше зад бюрото си, безмълвно я изгледа и вдигна вежди.

— Погрешно си ме разбрал — повтори тя. — Но може би именно в това е проблемът. Сигурна съм, че ме обичаш, ала не проумявам защо. Поглеждам те и се питам защо си избрал тъкмо мен. Нямам самочувствие, липсва ми увереност. Знам, че не би трябвало да съм твоя съпруга, но знам и че ще умра, ако някога го осъзнаеш.

Рурк понечи да стане, ала тя поклати глава.

— Не. Наистина нямам време. Исках да ти обясня защо реагирах така остро. Знаеш, че Пийбоди вече претърпя дълбока душевна травма. Влюбила се беше в ченге, което се оказа престъпник. Няма да позволя отново да й причинят болка. Това е всичко. Отивам в управлението. Ще ти се обадя, ако се наложи да ти съобщя нещо.

Побърза да излезе, а Рурк не се опита да я спре. Каза си, че по-късно отново ще си поговорят и че ще й го върне заради тази сутрин.

 

 

Когато Ив влезе в полицейското управление, установи, че прекрасното й настроение се е изпарило. Всъщност това беше за предпочитане. Щеше да работи по-добре, ако беше нервирана. Щом видя Пийбоди, й направи знак да я последва в канцеларията.

Бледото, изопнато лице на помощничката й подсказваше, че тя е прекарала безсънна нощ. Ив не се съмняваше, че младата жена е нещастна, очакваше го. Задържа вратата, докато Пийбоди влезе, после я затвори.

— Заповядам ти да престанеш да се безпокоиш за Зийк. Обещавам, че с него всичко ще бъде наред. Крайно време е да обърнеш по-сериозно внимание на задълженията си.

— Слушам, лейтенант. Но…

— Не съм свършила, полицай! Ако не можеш да се съсредоточиш и да вложиш цялата си енергия в разследването на терористичните актове, искам да напуснеш екипа и да излезеш в отпуска. Още сега.

Пийбоди понечи да й възрази, но бързо стисна устни, за да не изрече нещо, за което ще съжалява. Когато се овладя, кимна.

— Ще положа максимални усилия, лейтенант.

— Надявам се. Снощи са арестували Ламонт. Обади се да го доведат за разпит. Уведоми ме, веднага щом пристигнат скенерите от „Проджан секюритис“. — Нарочно товареше сътрудничката си с повече работа, за да отвлече мислите й от Зийк. — Свържи се с Фийни и провери дали е получил разрешение за подслушване на видеотелефона на Моника Роуън. Спала ли си с Макнаб?

— Да, лейтенант… Какво?

— Само това липсваше! — Ив пъхна ръце в джобовете си, отиде до прозореца, върна се и се втренчи в помощничката си. — Да му се не види! Да не си откачила, Пийбоди?

— Проявих моментна слабост. Няма да се повтори — промърмори сътрудничката й и се зарече при първа възможност да каже същото и на Макнаб.

— Нали не си влюбена в него?

— Повтарям, че беше проява на слабост, предизвикана от неочаквано физиологично стимулиране. Не желая да го коментирам, лейтенант.

— Добре. Аз пък изобщо не искам да мисля за случилото се. Доведи Ламонт.

— Веднага отивам. — Пийбоди побърза да излезе, за да прекрати неприятния разговор.

Ив се залови да проверява съобщенията, записани от телефонния секретар. Щом чу името на Ламонт, изруга и натисна някакъв бутон.

— Защо обаждането не е било прехвърлено на домашния ми видеотелефон?

Поради временна повреда в системата всички обаждания през периода между един и шест сутринта са били оставени на изчакване.

— Повреда! — Тя изкара яда си на компютъра, като го удари с юмрук. — Тук всичко непрекъснато се поврежда. Искам разпечатка на сведенията за Ламонт.

Работя…

Ив се свърза по комуникатора си с Пийбоди:

— Не търси Ламонт. Той е в моргата.

— Слушам. Току-що донесоха пощата. Онези типове са изпратили нов диск.

— Чакам те в залата за съвещание. Свържи се с другите от екипа и им кажи да побързат.

След като провери дали в кутията с пратката няма експлозив, Ив копира диска, пъхна го в компютъра и зачете поредното послание:

„Ние сме Касандра.

Ние сме верни.

Ние сме боговете на справедливостта.

Знаем какво правиш и се забавляваме с усилията, които полагаш. Тъй като успя да ни разсмееш, ще ти отправим последно предупреждение. Нашите съмишленици трябва да бъдат освободени. Докато тези герои гният в затворите, няма да прекъснем терористичните актове против корумпираните управляващи, марионетките от армията, фашистката полиция. Ще пострадат и невинни хора, които са потискани и осъдени на смърт от своите управници. Искаме откуп заради убийствата и изтезанията на борците за справедливата ни кауза, възлизащ на един милион долара. Сумата ще бъде изплатена в бонове на приносителя.

Днес до шестнайсет часа искаме да бъде потвърдено освобождаването на несправедливо осъдените политически затворници. Всеки от тях ще направи изявление, предавано на живо по националната телевизия. Ако в затвора остане дори един, ще устроим нов бомбен атентат. Ние сме верни. Ние имаме дълга памет.

Откупът ще бъде предаден в седемнайсет часа лично от лейтенант Далас. Боновете трябва да бъдат в обикновено черно куфарче. Лейтенант Далас да отиде на гара Гранд Сентрал, деветнайсети коловоз западна посока, където ще получи допълнителни инструкции.

В случай, че е придружавана от друг полицейски служител, или направи опит да приеме или предаде някакво съобщение, тя ще бъде екзекутирана, а набелязаният обект — взривен.

Ние сме Касандра, пророците на новата държава.“

— Изнудване — промълви Ив. — Всичко се свежда до парите, затворниците изобщо не ги интересуват. Дори дете ще се досети, че можем да направим монтаж на изявленията по националната телевизия. — Стана и нервно започна да кръстосва залата. — Изявленията им са за заблуда. Интересуват ги единствено парите. Сигурна съм, че дори да ги получат, ще взривят сградата. Защото изпитват удоволствие да убиват.

— Каквато и да е причината, ти ще бъдеш изложена на смъртна опасност. Освен това за броени часове трябва да открием обекта, който възнамеряват да вдигнат във въздуха — обади се Фийни.

— Разполагаш ли с устройство за подслушване и проследяване, което те не ще открият?

— Бог знае какво могат да открият. Убеден съм, че техниката им е съвършена.

— Все пак се постарай да измислиш нещо. — Обърна се към Ан: — Твоите хора умеят ли да работят с новите скенери?

— След двайсет минути екипът ни ще се срещне с един от служителите на Рурк, който ще ни обясни всичко. После незабавно започваме да действаме.

— От вас се иска да откриете къде са поставени експлозивите. Аз ще се заема с предаването на откупа.

— Уитни няма да разреши да отидеш сама — заяви Фийни и се изправи.

— Няма да бъда сама, но трябва да измислим как да ги заблудим. Освен това са ни необходими един милион долара в бонове на приносителя. — Иронично се усмихна и добави: — Мисля, че познавам човек, който да ни ги осигури.

— Поздрави Рурк от мен — ухили се Фийни.

Ив строго го изгледа.

— Престани да се смееш. Побързай да се свържеш с Уитни, после се погрижи за устройството, което ще нося със себе си.

— С Макнаб ще измислим нещо.

— Макнаб ми трябва още малко.

Ирландецът последователно изгледа нея и младежа, сетне кимна.

— Ще помоля някой друг от хората ми да се заеме с приспособлението, докато приключа разговора с командира. Но имай предвид, че ще ни трябва поне един час да го изпробваме, след като го монтираме на теб.

— Ще бъда на ваше разположение. Пийбоди, идваш с мен. Чакай ме при колата, идвам след пет минути. Макнаб, последвай ме. — Докато вървяха към канцеларията, тя побърза да му съобщи задачите. — Първо се обади на Майра и вземи заключението от психиатричната експертиза на Зийк. После притисни онзи тъпанар Дики от лабораторията. Щях и сама да разговарям с него, но не искам да замесвам Пийбоди.

— Ясно.

— Опитай със заплахи, но ако не се поддаде, подкупи го с билети за следващия голям бейзболен мач. Ще осигуря две места в ложата за високопоставени личности.

— Брей! — Очите на младежа светнаха. — Лейтенант, защо не сте казала, че имате толкова големи връзки? Следващият мач ще бъде най-интересният през сезона. Ако успея да сплаша Дики, ще получа ли билетите вместо него?

— Подкуп ли искаш, детектив? — Леденият й тон сякаш го смрази.

— Защо ми се сърдите, лейтенант?

— А ти защо правиш секс с помощничката ми?

Очите му гневно проблеснаха.

— Не знаех, че тя трябва да ви поиска разрешение да излезе с някой мъж.

— Не да излезе, а да се чука, и то когато се занимаваме с труден случай. — Тя влезе в канцеларията си и грабна якето си от закачалката.

— Може би искате да ви докладва с кого ще си легне, а?

Ив рязко се извърна.

— Поведението ти е безобразно, детектив.

— Нямате право да се бъркате в живота ми, лейтенант!

Тя смаяно го изгледа — никога не го беше виждала толкова разгневен. Очите му бяха студени, изглеждаше напрегнат, сякаш беше готов да се нахвърли върху нея. Доскоро почти не го беше забелязвала. Смяташе го за способно ченге с усет към подробностите и със златни ръце. Намираше го за прекалено суетен празнодумец, който не се интересува от нищо, освен от работата си. Опита се да се овладее, облече якето си и процеди през зъби:

— Не се бъркам в живота ти. Но преди време Пийбоди беше изиграна от ченге с красиво лице. Не ще позволя отново да страда, защото много държа на нея.

— Аз също — спонтанно изрече младежът, после съжали за откровеността си. — Макар че на нея изобщо не й пука. Днес ми съобщи, че връзката ни е приключила, ето защо нямате повод за безпокойство. — Той гневно ритна стола, който се блъсна в стената. — Омръзна ми от женски капризи!

— Не мога да повярвам на ушите си — ядосано възкликна Ив. — Да не си се влюбил в нея? — Печалният му поглед беше по-красноречив от всякакъв отговор. Идваше й да си изскубе косите от отчаяние. — Знаех си! Знаех си, че ще ми направите някакъв номер!

— Може би е само моментно увлечение — промълви младежът. — Ще го преодолея.

— Непременно, чуваш ли? Точно сега не е време за… всъщност вашата връзка изобщо не бива да съществува, камо ли точно сега. Забрави я… или вземи някакви мерки. Брат й е заплашен от затвор, бомби са заложени из целия град, имаме един труп в моргата и друг в реката. Не мога да си позволя двама от помощниците ми да бъдат неработоспособни, защото са се забъркали в нелепа любовна история.

Неочаквано за самия себе си Макнаб се изсмя.

— Бива си ви — за вас не сме човеци, а роботи, които участват в разследването.

— Не е точно така — възрази Ив, но си спомни укорителния поглед, с който Рурк я беше изпратил тази сутрин. — Просто си гледам работата. — Въздъхна и добави: — Искам да дадеш всичко от себе си, Макнаб.

— Разчитайте на мен.

— Дано — промърмори тя и излезе.

 

 

Ив си помисли, че днес не прави друго, освен да оскърбява и обижда хората, които й бяха най-симпатични и най-скъпи. И без това всичко беше тръгнало наопаки, по-добре да опита да се сдобри с Рурк. Докато вървеше към гаража, позвъни в дома си по портативния видеотелефон. На екрана се появи лицето на Съмърсет. Тя стисна зъби и с учудване установи, че гневът й влияе благотворно. Без да поздрави иконома, процеди:

— Търся Рурк.

— В момента разговаря по другата линия.

— Слушай, кривоглед тъпако, търся го във връзка с полицейско разследване. Веднага ме свържи.

Забеляза как ноздрите му се разшириха от гняв и настроението й се повиши.

— Ще проверя дали е удобно да разговаря с вас — високомерно заяви икономът и екранът потъмня.

Ив не се съмняваше в нахалството му да прекъсне връзката, но все пак преброи до десет, до двайсет, тъкмо наближаваше трийсет, когато Рурк се обади.

— Какво обичаш, лейтенант? — В мелодичния му глас се долавяха гневни нотки.

— Необходими са ни един милион долара в бонове на приносителя. Боновете трябва да бъдат добри фалшификати, но не толкова съвършени, че да заблудят банковите служители. И още нещо — всеки да бъде на стойност десет хиляди.

— За кога ти трябват?

— Най-късно в два следобед.

— Ще ги имаш. — Той замълча за миг. — Желаеш ли нещо друго?

Искаше й се да извика: „Съжалявам! Държах се глупаво. Как да изкупя вината си?“. Ала отсече:

— Това е всичко. Нашият отдел…

— Знам, знам — благодарите ми за съдействието. Слушай, прекъснах междупланетен разговор заради теб. Ако нямаш друго желание…

— Не, да приключваме. Щом ми съобщиш, че боновете са готови, ще изпратя да ги вземат.

— Ще ти се обадя. — Той прекъсна връзката.

Ив се намръщи и прошепна:

— Успя да ми го върнеш, приятел! — После гневно пъхна видеотелефона в чантата си.

Постара се да изпълни собствения си съвет към Макнаб и да не се издава, но вероятно изражението й подсказваше настроението й, защото Пийбоди само я изгледа и не продума, докато пътуваха към моргата.

 

 

Последният дом на мъртъвците повече напомняше на оживен бар по време на голяма конференция. Коридорите бяха пълни с лаборанти, асистенти на анатомопатолозите и медицински кадри от местните болници, привлечени на помощ. Въздухът беше изпълнен със специфичната миризма, която неизменно се усещаше в моргата.

Ив спря човек от персонала, когото познаваше.

— Чеймбърс, къде е Морис? — Искаше й се предварително да се консултира с главния патолог.

— Не може да си вдигне главата от работа. Клиентите ни се увеличиха след атентата в хотела. Повечето са на парчета. Вече имам чувството, че сглобяваме картинна мозайка.

— Интересува ме „гост“, който е пристигнал рано сутринта. Името му е Пол Ламонт.

— Не ме занимавай с маловажни неща, Далас. Трябва да идентифицираме всички трупове.

— Този мъртвец има нещо общо с атентата.

— Добре де, добре. — Макар очевидно да беше озадачен, Чеймбърс провери в компютъра. — Твоят човек се намира в отделение Д, чекмедже №12.

— Искам да го видя. Интересуват ме личните му вещи, както и докладът на онзи, който е приел трупа.

— Ще ти услужа, но те моля да побързаш. — Чеймбърс тръгна по коридора, а тя го последва. Когато стигнаха до отделение Д, служителят отключи вратата, въведе Ив и й напомни: — Мъртвецът е в №12. Използвай шперца си, аз ще свърша останалото.

Тя разкодира шифъра. Чекмеджето се плъзна навън, обгърнато от облаче пара. Като видя мъртвеца, Ив процеди през зъби:

— Добре са го подредили.

— Така си е. Тук е записано, че докато е стоял на тротоара, върху него връхлетял черен пикап, марка „Еърстрим“. Още не сме го аутопсирали, само го пъхнахме в хладилника. В момента изобщо не ни е до него.

— Имаш право, може да почака. — Ив пъхна обратно чекмеджето. — Къде са личните му вещи?

— Ето ги: петдесет долара в кредитни жетони, ръчен часовник, лична карта, ключове, пакетче ментолови бонбони, портативен видеотелефон, бележник… Хей, виж това. — Той разгледа ножа с дълго острие. — Май дължината му надвишава разрешената от закона.

— Искам да взема видеотелефона и бележника.

— Готово. Само подпиши тук и са твои. Слушай, трябва да се връщам на работа. Не бива да карам клиентите да ме чакат.

Ив се разписа, че взима вещите, после попита:

— Проверихте ли ги за отпечатъци?

— Да пукна, ако знам. Приятно забавление.

Щом служителят излезе, Ив се обърна към помощничката си:

— Първо ще снемем отпечатъците. Включи записващото устройство.

Пийбоди неспокойно се огледа.

— Не може ли да го направим другаде?

— Защо?

— Ами… тук е пълно с мъртъвци.

— Нали искаш да работиш в отдел „Убийства“?

— Да, но при вида на толкова много мъртъвци изтръпвам. — Все пак тя отвори чантичката с инструментите и се залови за работа. — Има ясни отпечатъци.

— Ще ги проверим чрез компютъра, но първо ще прослушаме записите на видеотелефона и ще прегледаме бележника. Нищо чудно отпечатъците да са на самия Ламонт.

Тя взе видео устройството и го разгледа. Беше от най-скъпите модели, последна дума на техниката. Спомни си модерните му обувки, които бе забелязала при срещата им.

— Питам се какви ли заплати раздава Рурк на служителите си — промърмори, после включи устройството, за да прослуша всички разговори, проведени през последното денонощие. Видя как цифрите пробягваха на дисплея, сетне озадачено поклати глава. Видеото беше блокирано, но гласовете ясно се различаваха.

— Ало?

— Преследват ме. — Това бе Ламонт. Ив го позна по едва забележимия френски акцент и по гласа, който беше станал писклив от страх. — Ченгетата бяха тук. Само да знаеш как ме зяпаха! Сигурен съм, че подозират нещо.

— Успокои се. Знаеш, че ще те защитим. Не бива да го обсъждаме по видеотелефона. Къде се намираш?

— Няма значение. В безопасност съм. Избягах от работа, след като ченгетата ме разпитаха. Рурк също присъстваше.

— Какво им каза?

— Нищо. Няма да изкопчат нищо от мен. Обаче не желая да загазя заради вас. Искам да се чупя. Искам повече пари.

— Ако те чуеше, баща ти щеше да се разочарова.

— Не съм баща ми и знам кога трябва да изляза от играта. Дадох ви всичко, което пожелахте. Приключвам сделката ни. Щом си получа моя дял от парите, веднага ще изчезна. И без това повече не съм ви необходим.

— Имаш право. Искаме да се държиш нормално, за да не се усъмнят, че подозираш нещо. По-късно ще ти се обадим къде и кога ще ти бъдат предадени парите. Трябва да бъдем изключително предпазливи — твоята мисия приключи, но нашата едва сега започва.

— Дайте ми моя дял и до сутринта ще съм заминал.

— Разбира се. Ще ти се обадим.

— Глупак — промърмори Ив. — Подписал е смъртната си присъда. — Поклати глава и добави: — Дали действително е бил толкова алчен, или пък е бил кръгъл глупак?

Следваше нов разговор — Ламонт се обаждаше в пътническото бюро, за да си запази място на космическия кораб за Вегас II. Съобщи на чиновничката не своето, а някакво измислено име, както и фалшив номер на личната си карта.

— Обади се в управлението да изпратят екип в дома му, Пийбоди. Обзалагам се, че нашият човек е бил готов да отпътува.

На следващия запис механичен глас даваше кратки указания:

Точно в един на ъгъла на Шесто Авеню и Четирийсет и трета улица.

Ламонт беше търсил по телефона още двама души, но не беше успял да разговаря с тях.

— Провери на кои абонати се водят двата номера, Пийбоди — нареди Ив и взе бележника.

— Вече го правя. Първият е закодиран.

— Използвай моите пълномощия, за да го получиш. Човекът, с когото разговаряше Ламонт, не е подозирал, че той се обажда по собствения си видеотелефон, иначе е щял да вземе устройството след убийството. Или пък не е имал достатъчно време, тъй като нашите хора, които следяха Ламонт, след секунда са се озовали на местопрестъплението.

— Кодът е секретен — каза Пийбоди. — Отказват да ми го съобщят.

— Ще го съобщят и още как! — Ив извади комуникатора си. След трийсет секунди вече разговаряше с началника на полицията Тибъл, а след около две минути лично губернаторът беше разрешил проблема.

— Страхотна сте! — възхитено възкликна Пийбоди. — Развикахте се на самия губернатор.

— Как да не му крещя, като взе да дрънка за нарушаване на човешките права! Всички политици са от един дол дренки. — Тя стисна зъби, докато нетърпеливо чакаше да бъде преодоляна последната бюрократична бариера. — Господи, не може да бъде!

— Какво? С кого е разговарял Ламонт?

— Номерът е на Доналд Брансън.

Пийбоди пребледня като платно.

— Но Зийк… снощи е бил там…

— Прехвърли записите в компютъра на Фийни. Кажи му да провери дали действително се е обаждал Брансън. — Докато бързаха по коридора, продължи да дава нареждания: — Веднага се обади в болницата и предупреди охраната пред стаята на Клариса да не пуска никого.

Щом излязоха на улицата, извади комуникатора си и се свърза с Макнаб:

— Незабавно отиди при доктор Майра, вземи Зийк и го отведи в управлението. Не го изпускай от поглед, докато ти се обадя.

— Брат ми няма нищо общо с „Касандра“, лейтенант. Никога не би…

Ив седна зад волана, погледна помощничката си и промълви:

— Зийк е бил използван като оръдие за извършване на убийството.