Нора Робъртс
Вярност в смъртта (3)

Втора глава

Ив намръщено продължи да се взира във видеотелефона, след като от канцеларията на прокурора я бяха уведомили, че Лизбет Кук е била обвинена в непредумишлено убийство.

„И това ако е непредумишлено, здраве му кажи — помисли си. — Лизбет най-хладнокръвно е отнела живота на любовника си, само защото не е успял да потисне нагона си.“

Убийцата щеше да прекара максимум една година в затвор с лек режим, където щеше да поддържа маникюра си и да играе тенис. После положително щеше да получи солидна сума срещу правото историята й да бъде филмирана и щеше охолно да заживее на остров Мартиника.

Ив беше казала на помощничката си да се задоволява и с малкото, но не беше предполагала, че ще бъде толкова нищожно.

Беше заявила на безгръбначното мекотело, което се наричаше „главен прокурор“, че е негово задължение да уведоми роднините на починалия защо са пуснали под гаранция убийцата, без дори да изчакат официалния рапорт на полицейския служител.

Стисна зъби, удари с юмрук компютъра, предчувствайки номерата, които щеше да й изиграе, и се свърза с патолога, за да научи резултатите от аутопсията.

Съдебният лекар й съобщи, че Брансън е бил в отлично здравословно състояние. По тялото не са били открити белези или наранявания, с изключение на огромната дупка, направена от свредела на бормашината. В кръвта му са липсвали наркотични вещества или алкохол. Нямало индикации за скорошно полово сношение. Изследването на съдържанието на стомаха му показало, че Брансън се е хранил един час преди да бъде убит, а след вечерята е пил билков чай.

„Прекалено прозаично е за един донжуан“ — помисли си тя.

Всъщност само убийцата беше твърдяла, че на Брансън му е бил слаб ангелът. В бързината си от прокуратурата не й бяха дали време да открие истинския мотив за убийството.

Когато медиите разгласяха за случилото се, навярно мнозина сексуални партньори, на които е омръзнало съвместното съжителство, щяха да посегнат към бормашината.

„Ако любовникът ви изневерява, използвайте «Брансън 8000» — изборът на професионалистите!“ Лизбет Кук положително щеше да се облагодетелства, ако издигнеше подобен рекламен лозунг.

Печалбите на компанията производител рязко щяха да нараснат.

Сексуалните връзки сякаш бяха най-бруталното забавление на обществото, в сравнение с което най-кървавият боксов мач изглеждаше като невинна детска игра. И все пак самотниците търсеха партньори, ревнуваха ги и скърбяха, когато ги загубеха.

Нищо чудно, че светът беше пълен с ненормални.

Погледът на Ив попадна върху блестящата й брачна халка, която я накара да потръпне. Побърза да се самоуспокои, че с нея е било различно. Не беше търсила силните чувства, любовта беше дошла ненадейно и я беше завладяла. Но ако някога Рурк поискаше развод, може би нямаше да го убие.

Ала щеше да го подреди така, че той да прекара в гипсово корито остатъка от живота си.

Почувства се отвратена от всичко, обърна се към компютъра и се зае да пише рапорт, от който прокурорът очевидно не се интересуваше.

Вдигна поглед, когато на прага на миниатюрната й канцелария застана детектив Макнаб от отдела за електронна обработка на информацията. Днес дългата му руса коса беше сплетена на плитка, а на ухото му се полюшваше само една лъскава обеца. Навярно опитвайки се да смекчи „консервативния“ си вид, Макнаб се беше издокарал с пуловер в крещящо синьо и зелено, черни тесни панталони и лачени сини ботуши.

Усмивка озари красивото му лице, а зелените му очи закачливо проблеснаха.

— Здравейте, лейтенант. Прегледах записите от видеотелефона и в дневника на убития. Току-що донесоха материалите, които са намерили в кабинета му, но реших, че ще искате да узнаете какво съм научил до този момент.

— В такъв случай рапортът ти би трябвало вече да е на бюрото ми — кисело отбеляза тя.

— Реших лично да го донеса. — Макнаб дружелюбно се усмихна, остави диска и приседна на ръба на бюрото.

— В момента Пийбоди е заета — осведоми го Ив.

— Ами… — Младежът сви рамене. — Дали е в канцеларията си?

— Тя не се интересува от теб, приятел, нима още не си го разбрал?

Макнаб вдигна ръка и внимателно заоглежда ноктите си, сетне промърмори:

— Защо смятате, че си падам по нея? Питам се дали още излиза с онзи Мънро…

— Не сме разговаряли по този въпрос.

Спогледаха се, сякаш безмълвно изразяваха неодобрението си от връзката на Пийбоди с жиголото.

— Все пак ми е любопитно — продължи младежът.

— Предлагам сам да я попиташ — сопна се Ив, а мислено добави: „И да ми съобщиш какво ти е отговорила“.

— Добре. — Той отново се усмихна. — Тъкмо ще й дам повод да ме наругае… Знаете ли, забелязал съм, че има много хубави зъби.

Младежът стана и се заразхожда из тясната канцелария. И двамата с Ив щяха да се изненадат, ако разберяха, че в момента мислите им са настроени на една и съща вълна: сексуалните взаимоотношения.

Предишната вечер Макнаб беше разочарован от срещата си с красивата стюардеса, обслужваща междупланетни полети. Почувствал беше отегчение, което беше абсурдно, като се има предвид, че младата жена носеше сребриста прозрачна дреха, излагаща на показ едрите й гърди.

Ала той сякаш не ги забелязваше, тъй като мислите му бяха завладени от една заядлива полицайка с идеално изгладена униформа.

„Какво ли носи под проклетата куртка?“ — питаше се той. Същият въпрос си беше задавал и снощи, което го накара да изостави стюардесата и да се прости с възможността да докосне великолепните й гърди, щом преодолееше абсурдния си копнеж по Пийбоди.

Макнаб реши, че прекарва прекалено много вечери сам вкъщи пред телевизора. Което го подсети за нещо друго.

— Лейтенант, снощи гледах по телевизията клипа на Мейвис. Страхотен е.

— Съгласна съм. — Ив с умиление си спомни за приятелката си, която в момента беше на рекламно турне във връзка с първия й диск, издаден от музикалната компания на Рурк. Отдавна беше отминало времето, когато Мейвис Фрийстоун пееше за дрогираните посетители на долнопробни заведения като „Синята катерица“.

— Отзивите за изпълненията й са отлични. Според Рурк следващата седмица дискът ще влезе в класацията на двайсетте най-слушани мелодии.

Макнаб подрънка монетите в джоба си и промърмори:

— Гордея се, че я познавам от времето, когато беше неизвестна певица…

Ив знаеше, че младежът търси предлог по-дълго да остане в канцеларията й, с надеждата да види Пийбоди. Ето защо обясни:

— Мисля, че Рурк ще организира голямо празненство, когато тя приключи турнето.

— Така ли? Много се радвам… — Той наостри уши, когато дочу скърцането на униформени обувки по износения линолеум. Успя да пъхне ръце в джобовете си и щом Пийбоди влезе, я изгледа с престорено безразличие.

— Най-сетне получихме… — Тя млъкна, намръщи се и се сопна: — Какво искаш, Макнаб?

— Множество оргазми, ама вие двете май не разбирате от тези работи.

Пийбоди усети, че в гърлото й напира смях, но успя да го потисне.

— Лейтенант Далас няма време за тъпите ти шегички.

— Всъщност тази ми хареса — заяви Ив и забели очи, когато подчинената й гневно я изгледа. — Изчезвай, Макнаб, междучасието свърши…

— Мислех, че информацията ми ще ви заинтересува — невъзмутимо я прекъсна младежът. — Когато прегледах записите от видеотелефона и в електронния дневник на покойния, установих, че не е разговарял с друга жена, освен с нападателката и с негови служителки. В дневника му липсват данни, подсказващи, че е изневерявал на любовницата си. — Той намигна на Пийбоди и продължи: — Отбелязани са само срещите му с Лизбет, която често нарича „моята скъпа Лизи“.

— Интересно. — Ив се замисли. — Ами ако е имал любовник?

— Не се е срещал с мъже извън деловите ангажименти. По всичко личи, че не е бил бисексуален.

— Добре си се справил, Макнаб. Прослушай записите от служебния му видеотелефон. Питам се дали „скъпата Лизи“ не е излъгала за мотивите си… и поради каква причина го е убила.

— Веднага ще се заема. — Преди да излезе Макнаб изпрати на Пийбоди въздушна целувка.

— Този тип е пълен глупак! — избухна тя.

— Може би те дразни, но…

— Дразни ме и още как!

— Но благодарение на съобразителността му може би ще разплетем този случай.

Пийбоди настръхна при мисълта, че Макнаб си пъха носа в нейната работа.

— Но случаят „Кук“ е приключен. Извършителката призна престъплението си.

— Обвинена е в непредумишлено убийство. Ако докажем, че не е извършила убийството заради изневярата на любовника си, може би ще й дадат по-голяма присъда. Струва си да разберем дали Брансън действително е чукал друга мадама, или пък „скъпата Лизи“ е съчинила всичко, за да прикрие истинския си мотив. Днес ще се отбием в службата му и ще разпитаме подчинените му. Междувременно… — Тя протегна ръка към диска, който помощничката й беше донесла. Пийбоди й го подаде и заобяснява:

— Разследването е било поверено на детектив Сали, който няма нищо против да ни помогне… може би защото се е озовал в задънена улица. Трупът е бил в реката минимум трийсет и шест часа, преди да го открият. Няма свидетели на убийството. Мъртвецът не е имал пукната пара в джоба си, но е носел личната си карта, както и кредитни карти. Ръчният му часовник (добро копие на марката „Картие“) още бил на китката му. Ето защо Сали решил, че не става въпрос за обикновен грабеж, а подозренията му се оправдали, когато при аутопсията се установило, че езикът на жертвата бил отрязан.

— Това е важна улика — промълви Ив и пъхна диска в компютъра си.

— Според заключението на съдебния лекар езикът е бил отрязан преди човекът да умре. Многобройните разрези и синини на врата и липсата на наранявания, получени при самозащита, подсказват, че Майстора е бил удрян до загуба на съзнание преди импровизираната „операция“, след което е бил хвърлен в реката със завързани ръце и крака. Всъщност смъртта му е причинена от удавяне.

Ив се замисли, сетне попита:

— Има ли смисъл да чета рапорта, Пийбоди?

Помощничката й се усмихна.

— Детектив Сали се оказа доста разговорлив. Мисля, че не ще има нещо против, ако ви прехвърли разследването. Подчерта, че жертвата е живеела в Ню Йорк и не се знаело дали е убита там или на другия бряг на реката.

— Нямам намерение да поема случая, само се интересувам от него. Какво откри за Арлингтън?

— Всичко е записано от обратната страна на диска.

— Прекрасно. Ще прегледам информацията, после ще отидем в службата на Брансън.

Ив изненадано вдигна глава, когато на вратата на канцеларията й застана човек с износени джинси и старомодна канадка. Беше двайсетинагодишен, а гълъбовосивите му очи бяха толкова невинни, че тя сякаш виждаше как уличните крадци се надпреварват да бъркат в джобовете му. Лицето му беше издължено, с аскетични черти, сякаш принадлежеше на мъченик или на учен; дългата му кестенява коса, завързана на опашка, беше изсветляла от слънцето.

Непознатият колебливо се усмихна.

— Търсите ли някого? — попита Ив. Пийбоди се обърна, зяпна от изумление, сетне пронизително изпищя.

— Здрасти, Дий. — Гласът на непознатия беше прегракнал като на човек, който рядко говори.

— Зийк! О, Господи, Зийк! — Тя скочи право в обятията му.

Ив смаяно наблюдаваше как помощничката й, без да я е грижа за старателно изгладената униформа, се притискаше към младия мъж, кискаше се (звукът, който издаваше, не можеше да се определи по друг начин) и обсипваше с целувки аскетичното му лице.

— Какво търсиш тук? — извика Пийбоди. — Кога пристигна? Толкова се радвам, че те виждам! Колко време ще останеш в Ню Йорк?

— Дий — промърмори младежът, повдигна я и я целуна по страната.

— Извинете. — Ив знаеше с каква скорост се разпространяваха клюките в отдела, ето защо побърза да се намеси. — Полицай Пийбоди, предлагам да уреждаш… хм… срещите си в извънработно време.

— Прощавайте, лейтенант. Пусни ме, Зийк. — Ала дори когато стъпи на пода, тя продължи да държи под ръка непознатия, сетне заяви: — Зийк е дошъл!

— Това вече го разбрах.

— Той ми е брат.

— Така ли? — Ив отново огледа младежа, напразно търсейки някаква прилика с набитата, дори пълничка Пийбоди. — Приятно ми е да се запозная с вас.

— Не исках да ви преча. — Зийк леко се изчерви, протегна широката си длан. — Дий ми е говорила много хубави неща за вас, лейтенант.

— Радвам се. — Ръката й сякаш потъна в огромната му, сякаш издялана от гранит длан, която беше учудващо мека. — А сега ще ми обясните ли кой подред сте от многото й братя?

— Зийк е най-малкият — обясни Пийбоди и изгледа младежа с такова обожание, че Ив неволно се усмихна.

— Изобщо не изглежда малък. Колко сте висок, млади момко? Навярно метър и деветдесет.

— Метър деветдесет и пет — уточни Зийк и срамежливо се усмихна.

— Метнал се е на татко — и двамата са високи и кльощави. — Пийбоди отново прегърна брат си. — Зийк е най-способният, истински художник в своя занаят. Изработва изключително красиви мебели и шкафове.

— Преувеличаваш, Дий. — Младият мъж се изчерви като рак. — Обикновен дърводелец съм, но ме бива с инструментите, това е всичко.

— Напоследък ми върви да се срещам с майстори — иронично промърмори Ив.

— Защо не ми съобщи, че пристигаш в Ню Йорк? — попита Пийбоди.

— Исках да те изненадам. Всъщност допреди няколко дни още не знаех дали ще пътувам.

Той нежно помилва сестра си, а Ив отново си помисли колко сложни бяха човешките взаимоотношения. В някои случаи те не бяха подвластни на секса или на жаждата за власт. Понякога обичта беше неподправена.

— Онези хора, които ме посетиха в Аризона и видяха образците ми, поръчаха да им изработя шкафове.

— Браво! Колко време ще ти отнеме работата?

— Нямам представа.

— Все едно, ще живееш при мен. Ще ти дам ключа и ще ти обясня как да стигнеш до жилището ми. Трябва да вземеш метрото… Не се разхождай по улиците, Зики. Тук е различно от родното градче. Ако носиш парите и личната си карта в задния си джоб…

— Пийбоди — прекъсна я Ив, — освобождавам те за днес. Придружи брат ти до жилището ви.

— Не искам да преча на работата ви… — започна Зийк.

— Ще ни пречиш повече, ако сестра ти се притеснява, че ще те нападнат поне шест пъти, докато стигнеш до апартамента й. — Ив се поусмихна, за да смекчи ефекта от резкия си тон. — И без това в момента нямаме много работа.

— А убийството, извършено от Кук?

— Мисля, че ще се справя и сама. Ако възникне необходимост, ще ти се обадя. Върви да покажеш на Зийк чудесата на Ню Йорк.

— Благодаря, лейтенант. — Пийбоди хвана ръката на брат си и мислено се зарече да не му позволи да види тъмните страни на живота в многомилионния град.

— Приятно ми беше да се запознаем, лейтенант.

— На мен също. — Ив ги наблюдаваше, докато излизаха. Зийк се привеждаше към сестра си, която не можеше да сдържи радостта си от пристигането му.

Тъй като от малка беше останала без родители, семейните отношения й бяха непонятни, но все пак с радост забелязваше, че има и сплотени семейства.

 

 

— Всички обичаха Джей Си — заяви Крис Типъл, изпълнителният директор на „Брансън“. Беше трийсетинагодишен, а косата му беше червеникава като клепачите му, подпухнали от плач. Дори и сега плачеше и не се опитваше да скрие сълзите си, които се стичаха по симпатичното му лице.

„А може би точно в това е бил проблемът“ — помисли си Ив и търпеливо изчака Крис да избърше страните си със смачканата си носна кърпа, после промърмори:

— Моите съболезнования за тежката ви загуба.

— Не мога да повярвам, че той никога повече няма да влезе през онази врата… — Той се разрида. — Всички са потресени. Когато днес сутринта Би Ди ни съобщи за случилото се, колегите останаха безмълвни. — Притисна носната си кърпа към устата си, сякаш гласът отново му изневеряваше.

Би Ди беше Доналд Брансън, брат и съдружник на мъртвия. Ив знаеше този факт, ето защо изчака Крис да свърши.

— Искаш ли вода, Крис? Да ти дам ли транквилант?

— Вече взех таблетка за успокояване, но май не ми помага. С мъртвия бяхме много близки… — Крис бършеше насълзените си очи, та не забеляза изпитателния поглед на Ив.

— Искаш да кажеш, че сте имали… взаимоотношения на лична основа, така ли?

— О, да. Повече от осем години работя заедно с Джей Си. Беше много повече от работодател. Беше… беше като баща за мен… Извинете.

Той закри лицето си с длани, очевидно беше завладян от чувства.

— Съжалявам. Джей Си не би харесал подобна проява на слабост. Но не мога… Мисля, че никой от нас не може да възприеме случилото се. Всички ще прекъснем работа в продължение на една седмица — чиновниците и персоналът в нашите фабрики. Погребалната… — Той замълча и се опита да се овладее. — Погребалната церемония ще се състои утре.

— Не губите ли време, а?

— Навярно и Джей Си би пожелал същото. Боже мой, как е могла да го направи? — Смачка на топка мократа си носна кърпа и впери в Ив невиждащия си поглед. — Как е могла? Джей Си буквално я обожаваше.

— Познаваш ли Лизбет Кук?

— Разбира се. — Той стана и закрачи из стаята, а Ив изпита странно облекчение. Струваше й се абсурдно да наблюдава разплакалия човек, докато той седеше на розов стол във формата на слон. Самата тя „имаше удоволствието“ да седи на лилаво кенгуру.

Докато оглеждаше кабинета на покойния, й беше станало ясно, че той е бил като дете, което се е радвало на играчките, произвеждани от компанията. Многобройните полици бяха отрупани с тях — от космическа станция, която се задействаше чрез дистанционно управление, до минидроиди, които изпълняваха различни функции. Предпочиташе да не ги гледа — все й се струваше, че внезапно ще оживеят и… Бог знае какво щеше да се случи.

— Разкажи ми за нея, Крис.

— Лизбет е… — Той тежко въздъхна и машинално спусна щората на прозореца зад бюрото. — Тя е красавица. Всъщност сама сте се убедила в това. И още — умна е, способна, амбициозна. Изключително властна е, но Джей Си нямаше нищо против. Веднъж сподели с мен, че ако нямало кой да го командва, щял да пропилее живота си.

— Непрекъснато ли бяха заедно?

— Не, виждаха се само два-три пъти седмично, обикновено в сряда и събота. Вечеряха в някой ресторант, после отиваха на театър или на концерт. Посещаваха и различни обществени прояви, които изискваха присъствието им. Всеки понеделник обядваха заедно в точно определено време — от дванайсет и половина до два. През август заминаваха на почивка (Лизбет винаги избираше курорта), а през другото време понякога прекарваха заедно пет почивни дни.

— Струва ми се странно — все едно са имали разписание.

— Беше по настояване на Лизбет. Тя искаше взаимоотношенията им да бъдат ясни и всеки от двама им да знае правата и задълженията си. Навярно разбираше колко разсеян е Джей Си и искаше изцяло да й посвети вниманието си, когато бяха заедно.

— Дали „разсейването“ му го е отвеждало при други представителки на нежния пол?

— Не ви разбирам.

— Имал ли е връзка с друга жена?

— Питате дали е бил влюбен в друга, така ли? Сигурен съм, че не беше.

— Може би е имал само сексуална връзка със съперница на Лизбет.

Облото лице на Крис се изопна, очите му стрелнаха Ив с леден поглед.

— Ако намеквате, че Джей Брансън е изневерявал на жената, с която е бил обвързан, то жестоко се лъжете. Беше й предан… и верен.

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурен?

— Уреждах всичките му служебни и лични срещи.

— Ами ако тайно се е виждал с друга жена?

— Поведението ви е непростимо! — извика Крис. — Човекът е мъртъв, а вие го наричате лъжец и измамник.

— Не го обвинявам в нищо — поправи го Ив. — Само питам. Такава ми е работата — да разпитвам. И да направя всичко възможно виновните да бъдат наказани.

— Не ми се нрави начинът, по който си вършите работата — промърмори Крис и се обърна. — Джей Си беше почтен и добър човек. Добре познавам навиците и настроенията му. Сигурен съм, че не би се забъркал в тайна любовна авантюра, но дори да го беше сторил, щях да разбера.

— Всъщност исках да поговорим за Лизбет Кук. Какво би спечелила от смъртта на Брансън?

— Не знам. Той се отнасяше с нея като с принцеса, задоволяваше дори най-малките й прищевки. Струва ми се, че тя уби гъската със златните яйца.

— Каква е тази гъска?

— Ами… от баснята за селянина, дето заклал гъската, която му снасяла златни яйца, а после горчиво съжалявал. Джей Си даваше на Лизбет всичко, което тя пожелаеше. А сега е мъртъв и „златните яйца“ ще секнат.

Докато излизаше от кабинета Ив си мислеше, че може би симпатичната Лизбет е пожелала да заграби цялото богатство на любовника си, поради което е решила да го убие.

Предварително беше разгледала говорещата карта във фоайето на сградата и знаеше, че кабинетът на Би Доналд Брансън е срещу този на брат му на същия етаж. Запъти се в тази посока, надяваше се да го намери на работното му място. Повечето канцеларии бяха празни, а стъклените им врати бяха заключени.

Сякаш самата сграда тъгуваше за покойния собственик на компанията.

На еднакви интервали бяха монтирани монитори, на които холограмни изображения рекламираха новите или най-популярни продукти на „Брансън тулс енд тойс“. Ив спря пред един екран и едновременно развеселено и раздразнено се загледа в дроид с полицейска униформа, който отвеждаше загубено дете при майка му, която ронеше сълзи от облекчение и благодарност.

Дроидът се обърна към Ив — сериозното му лице вдъхваше доверие, униформата му беше идеално изгладена като тази на Пийбоди — и заяви:

— Наше задължение е да служим на обществото и да го пазим от престъпниците.

Сетне триизмерното изображение се отдръпна назад и се завъртя, за да може зрителят да добие по-пълна представа за продукта и аксесоарите, докато компютърът изреждаше подробности за всеки модел и цената му. На полицая се предлагаше дроид уличен крадец с въздушни кънки.

Ив поклати глава и се извърна. Питаше се дали компанията произвежда дроиди проститутки или наркопласьори. А може би и няколко психопата, за да бъде играта по-интересна… но тогава щеше да възникне необходимостта от дроиди — жертва на насилието…

Господи!

Когато се приближи до кабинета, прозрачната стъклена врата се отвори. Зад подковообразното бюро седеше бледа жена с уморени очи и отговаряше на многобройните обаждания на видеотелефоните.

— Много благодаря. Обаждането ви се записва, вашите съболезнования ще бъдат предадени на семейството. Погребалната церемония ще бъде утре в четиринайсет часа в „Куайът Пасаджис“, Сентрал Парк Саут. Да, всички сме потресени… голяма загуба за обществото. Благодаря за обаждането.

Жената вдигна поглед и печално се усмихна на Ив.

— Съжалявам, но господин Брансън не може да ви приеме. Няма да работим до следващия вторник.

Ив извади значката си.

— Разследвам убийството на брат му. Шефът ви в кабинета ли е?

— Извинете, лейтенант, не ви познах. — Непознатата потърка подпухналите си клепачи и се изправи. — Един момент, ако обичате.

С грациозна походка тя заобиколи бюрото, почука на бялата врата и изчезна във вътрешното помещение. Ив дочу тихите звуци, сигнализиращи за постъпващи обаждания по видеотелефона, който имаше няколко линии, после вратата отново се отвори.

— Заповядайте, лейтенант. Желаете ли да ви донеса нещо за пиене? — попита секретарката.

— Не, благодаря.

Тя влезе в кабинета и веднага забеляза, че обзавеждането беше съвсем различно от онова в кабинета на покойния. Мебелите бяха елегантни, тапицирани с тъкани в приглушени тонове; всичко говореше за изискан вкус и голямо богатство. Нямаше абсурдни столове с формата на животни, нито ухилени миниатюрни дроиди. Сивкавите и синкавите цветове действаха успокояващо. Върху бюрото нямаше глупави играчки, плотът беше празен, за да бъде използван във всеки момент.

Би Доналд Брансън стоеше зад бюрото. За разлика от брат си, беше слаб мъж и носеше елегантен костюм. Косата му с цвета на старо злато беше пригладена назад и откриваше високото му чело. Изненадващо тъмни ресници обграждаха бледозелените му очи.

— Лейтенант Далас, много мило, че идвате лично. — Тихият му глас действаше успокояващо като помещението. — Щях да ви се обадя, за да ви благодаря за деликатността, с която снощи ме уведомихте за смъртта на брат ми.

— Моля да ме извините, задето ви безпокоя в подобен момент, господин Брансън.

— Не се притеснявайте. Заповядайте, седнете. Опитваме се да… преодолеем скръбта.

— Разбрах, че всички са харесвали брат ви.

— Не го харесваха, а го обичаха — поправи я той, когато двамата се настаниха в удобните кресла. — Невъзможно бе да не обичаш Джей Си, може би заради това не мога да повярвам, че е мъртъв и че го е постигнала толкова ужасна смърт. Лизбет беше като член на семейството. Боже мой! — Той вдигна треперещата си ръка, опитвайки да се овладее. — Извинете… — промълви след миг. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Господин Брансън, ще се постарая час по-скоро да приключим разговора. Госпожа Кук твърди, че е разбрала за връзката на брат ви с друга жена.

— Какво? Това е пълен абсурд. — Той гневно махна с ръка. — Джей Си беше влюбен в Лизбет и изобщо не поглеждаше други жени.

— Тогава защо го е убила? Караха ли се често?

— Брат ми не понасяше скандалите — уморено заяви Брансън. — Беше благ човек, неспособен на жестокости, и изобщо не беше донжуан.

— Не мислите, че е проявявал интерес към друга жена, така ли?

— Ако действително се е влюбил в друга — което е невероятно — щеше да го каже на Лизбет. Беше изключително почтен и никога не би започнал да излиза с друга жена, без да скъса с предишната си любовница. Знаете ли, в някои отношения беше наивен и честен като дете.

— Ако приема твърденията ви за верни, тогава липсва мотив за убийството. С брат ви сте били собственици на компанията. Кой ще наследи неговия дял?

— Аз. — Брансън скръсти ръце. — Компанията е била основана от нашия дядо. С брат ми я ръководихме повече от трийсет години. В договора ни има клауза, според която след евентуалната смърт на един от нас другият брат или децата му наследяват дяловете му от компанията.

— Възможно ли е да е приписал част от акциите си на Лизбет Кук?

— Не. Както вече споменах, бяхме подписали договор.

— А може би й е завещал голяма сума и акции в други предприятия.

— Нищо чудно. Той имаше пълно право да се разпорежда с личното си имущество.

— Което навярно е значително.

— Права сте. — Брансън я изгледа и поклати глава. — Нима мислите, че го е убила, за да наследи богатството му? Не вярвам. Винаги е бил много щедър към Лизбет, а тя получава… получаваше много висока заплата в нашата компания. Едва ли го е убила заради парите му.

— В момента това е единственият вероятен мотив за престъплението — заяви Ив. — Трябва да ме свържете с адвоката на вашия брат и да ми съдействате, за да узная съдържанието на завещанието.

— Разбира се. — Той натисна някакво копче върху плота на бюрото и голямото чекмедже се отвори. — Имам визитната картичка на Сузан. Веднага ще й се обадя — добави, като стана да подаде на Ив визитката. — Ще я предупредя да ви предостави необходимата ви информация.

— Благодаря за съдействието.

Когато излезе от сградата, тя погледна часовника си. Навярно щеше да отиде при адвокатката следобед. Разполагаше с достатъчно време, за да се отбие в работилницата на Майстора.