Нора Робъртс
Вярност в смъртта (7)

Шеста глава

Когато на следващата сутрин Ив влезе в канцеларията си, помощничката й вече я чакаше.

— Благодаря, че ми разрешихте да отсъствам, лейтенант.

Ив смаяно се втренчи в червените рози, поставени в елегантна ваза на бюрото й.

— Нима си ми купила цветя?

— Зийк ги купи. — Пийбоди се усмихна — личеше си, че е едновременно горда с брат си, но и малко се дразни от постъпките му. — Все такива ги върши. Искаше да ви благодари, задето вчера ме освободихте. Казах му, че не сте от хората, които си падат по букети, а той отговори, че всяка жена обича да й поднасят цветя.

— Действително обичам цветята. — Ив се почувства леко засегната от преценката на подчинената си, ето защо се наведе и помириса розите. — Толкова са… прекрасни. А сега ми кажи какво е намислило братчето ти за днес.

— Направил е дълъг списък на галерии и музеи, които иска да посети. После планира да се нареди на опашка за билети с намаление за някое театрално представление. Няма значение кое, щом ще бъде играно на Бродуей.

Ив внимателно разгледа помощничката си. Забеляза тревогата в погледа й и как непрекъснато прехапваше долната си устна.

— Пийбоди, хората ежедневно правят онова, което е намислил брат ти, не мисли, че ще му се случи нещо лошо.

— Имате право. Освен това шест-седем пъти го предупредих за дебнещите го опасности — добави тя с иронична усмивка. — Но Зийк е непоправим. Все пак първо ще се обади на семейство Брансън за инструкции. Вчера не успя да се свърже с тях.

Ив промърмори нещо и се залови да преглежда пощата. После погледна помощничката си и обясни:

— Снощи с Рурк присъствахме на отварянето на завещанието. Кук, която е очистила любовника си, ще получи милиони. — Тя поклати глава. — Още сега ще отидем в жилището й и ще си поговорим по този въпрос. Между другото, коя е тази Касандра.

— Коя?

— Касандра. — Ив намръщено огледа кутията, в каквато обикновено се изпращаха дискове. — Колетчето е получено по пощата, а обратният адрес е в Ист Сайд. Изтръпвам, когато получавам пакети от непознати.

— Всички пратки, които пристигат по пощата, се сканират, за да се убедим, че не съдържат експлозиви, отрови и запалителни материали.

— Знам. — Ала все пак тя взе от чекмеджето флакон със спрей и напръска ръцете си, сетне отвори кутията и извади диска. — Устройството за премахване на вируси работи ли?

Пийбоди погледна към компютъра и печално поклати глава.

— Един бог знае.

— Проклет боклук! — процеди през зъби Ив и пъхна диска в прореза. — Компютър, включи се и пусни диска.

Разнесе се странно жужене, сякаш някъде далеч бръмчаха разгневени пчели. Мониторът примигна, потъмня, после отново се включи.

— При първа възможност лично ще посетя онези безделници в отдела по поддръжка на техниката — закани се Ив.

Дискът съдържа само текст. Съобщението е следното:

До лейтенант Ив Далас, Централно полицейско управление в Ню Йорк, отдел „Убийства“. Ние сме Касандра. Ние сме боговете на справедливостта. Ние сме верни.

Настоящето корумпирано правителство и неговите слабоволеви членове, които работят само за лична изгода, трябва и ще бъдат ликвидирани. Ще отстраняваме, ще унищожаваме и ще изтребваме до крак. За да се установи републиката. Масите повече няма да търпят злоупотребите, потискането на идеите, престъпното нехайство на онези, които са се включили във властта.

Нашите поданици живеят свободно.

Възхищаваме се от вашите умения, от лоялността ви към Хауард Баси, известен като Майстора. Той ни беше полезен, но го ликвидирахме, защото ни измени.

Ив гневно пъхна нов диск в друг прорез и нареди:

— Компютър, запиши диска, който върви в момента.

Ние сме Касандра. Паметта ни е дълга. Подготвени сме. Ще ви уведомим от какво се нуждаем и какво искаме от вас. В девет и петнайсет тази сутрин ще направим скромна демонстрация на способностите ни. Ще ни повярвате. И ще ни изслушате.

— Демонстрация ли? — възкликна тя, когато съобщението свърши. Погледна часовника си, грабна двата диска и запечата оригиналния. — Разполагаме с по-малко от десет минути.

— Но какво ще направим?

— Дали са някакъв адрес. — Тя посочи кутията и грабна якето си. — Да проверим какво има там.

— Ако тези хора наистина са очистили Майстора — замислено каза Пийбоди, докато вървяха към асансьора, — вече знаят, че сте поела разследването.

— Това не е някаква тайна. Разговарях с колегите от Ню Джързи, вчера отидох в работилницата му. Провери какво има на посочения адрес: апартамент, частен дом или някаква кантора.

— Слушам, лейтенант.

Качиха се в колата, Ив включи на задна скорост, направи завой и автомобилът полетя по улицата.

— Искам да видя картата на града — нареди тя на компютъра. — Ист Сайд, шести сектор. — Когато районът се появи на монитора, Ив кимна. — Така и предполагах. Там се намират складове.

— Сградата, която търсим, е стъкларска фабрика, превърната в жилищен блок. Според моята справка е необитаема.

— Може би адресът е фалшив, но те очакват да отидем там. Няма да ги разочароваме. С колко време разполагаме?

— Шест минути.

— В такъв случай се налага да полетим. — Ив натиска бутона за вертикално издигане, включи сирената и автомобилът се стрелна над колите, които се движеха към южните райони на града.

Тя зави на изток. Прелетя край складове, превърнати в жилища от млади хора, които ги предпочитаха пред апартаментите. Този квартал изобилстваше със заведения, прочути с високите си цени и хубавото си вино.

След няколко пресечки сградите се промениха — бяха мръсни, полусрутени и от тях сякаш лъхаше отчаяние. Несретата вървеше по тесните улици, въплътена в безработните и вонящи на мръсотия хора, в неудачниците и отчаяните.

На юг се извисяваха старите фабрики и складове; почти всички бяха изоставени. Тухлените им стени бяха почернели от дима, смога и времето. Стъклата на прозорците бяха счупени и късчета от тях блещукаха по улиците, които бяха затрупани от смет, а в пукнатините на бетонената настилка бяха поникнали плевели.

Ив спусна колата на платното, за миг огледа шестетажната тухлена сграда, полускрита зад желязна ограда. Порталът беше с ключалка, отваряща се чрез електронна карта, ала сега беше широко отворена.

— Май ни очакват. — Ив подкара автомобила през огромната порта, като оглеждаше зданието за признаци на живот. После спря и слезе, като отново се обърна към помощничката си.

— Колко време остава?

— Около минута — отвърна Пийбоди и също слезе. — Ще влезем ли?

— Не още. — Ив си спомни за ужасяващата работилница на Майстора. — Съобщи на диспечера къде се намираме и поискай подкрепление. Надушвам нещо нередно…

Разнесе се страхотен гръм, земята потрепери. Иззад счупените прозорци на сградата проблесна оранжева светлина. Ив изруга, сетне извика на помощничката си:

— Залегни! — Понечи да се скрие зад колата, в този момент въздухът като че се взриви и тя падна на колене.

Оглушителната експлозия едва не спука тъпанчетата й, а в главата й като че се разнесе вой.

По улиците се посипаха парчета от тухли. Димящата отломка се заби в земята на сантиметри от лицето на Ив, докато тя се опитваше да се изтъркаля под колата. Когато най-сетне успя, се блъсна в Пийбоди.

— Ранена ли си?

— Не. Какъв ужас, лейтенант!

Връхлетя ги вълна от нажежен въздух. Върху колата като тежки юмруци се сипеха отломки. Докато се мъчеше да си поеме въздух, Ив си помисли: „Навярно същото ще се случи, когато настъпи краят на света — ще бъде нетърпимо горещо, прашно и много шумно“.

Колата се поклащаше и подскачаше. Внезапно настъпи тишина. Тя усещаше само бученето в ушите си, чуваше хрипливото дишане на Пийбоди и туптенето на сърцето си, което сякаш искаше да изскочи от гърдите й.

Полежа още миг под колата, за да се убеди, че още е жива и че не й липсва някой крайник. Кожата й беше ожулена на колената и лактите. Докосна бедрото си и видя, че пръстите й са обагрени с кръв. Това не я уплаши, а я вбеси и тя побърза да изпълзи изпод колата.

— Да му се не види! Погледни возилото ми!

Купето на автомобила беше огънато и надупчено от падащите тухли, предното стъкло представляваше мрежа от пукнатини. В покрива зееше дупка колкото юмрук.

Пийбоди се изправи на крака и се закашля от парливия дим.

— Извинете, лейтенант, но и вие не изглеждате добре.

— Само драскотина е — промърмори Ив и избърса в панталоните си окървавените си пръсти, после намръщено огледа помощничката си. Лицето на Пийбоди беше почерняло от мръсотията, бялото на очите й изпъкваше като на негърка. Кепето й го нямаше, а косата й стърчеше.

Ив потърка лицето си, погледна почернелите си пръсти и изруга.

— Мама му стара! Това вече е върхът! Обади се на диспечера и съобщи за случилото се. След минута прекрасните обитатели на този квартал ще изпълзят от леглата си и ще се струпат тук. Искам незабавно мястото да бъде обкръжено от нашите хора. И още нещо…

Дочу двигателя на приближаваща се кола и рязко се обърна, като сграбчи оръжието си. Не знаеше дали почувства облекчение или гняв, когато позна автомобила, който спря зад нейния.

— Какво търсиш тук? — сопна се на Рурк, щом той слезе от колата.

— Мога да ти задам същия въпрос. Кракът ти кърви, лейтенант.

— Раната не е дълбока. — Тя потърка страната си. — Тук току-що беше взривена сграда и не е безопасно. Върви си.

Рурк извади от джоба си носна кърпа, приклекна и огледа драскотината, след което я превърза.

— Раната трябва да се почисти, замърсена е. — Изправи се и приглади косата й. — Интересна прическа, но доста ти отива.

Тя забеляза, че помощничката й се подсмиваше, но реши този път да не се заяжда с нея.

— Нямам време за теб, приятел. Не виждаш ли, че работя?

— Виждам. И все пак мисля, че трябва да ми отделиш малко време. — С престорено безразличие той огледа купчината тухли, от която се виеше дим. — Сградата ми принадлежеше!

— Само това липсваше! — Тя пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред-назад. — Само това липсваше! — повтори и гневно изгледа съпруга си.

— Знаех, че новината ще те зарадва. — Той извади от джоба си кутия и й я подаде. Вече беше копирал диска и го беше прибрал на сигурно място. — Получих го тази сутрин. Съобщението е от група хора, които наричат себе си Касандра. Главното в него е, че ме наричат капиталист и опортюнист — което е абсолютно вярно — и заявяват, че съм бил избран за първата им демонстрация. Изявлението им е изпъстрено с изтъркани и досадни политически лозунги и термини, например за разпределението на богатствата и за експлоатацията на бедните. Нищо оригинално, както сама ще се убедиш.

Рурк говореше почти шеговито, но личеше, че едва сдържаше гнева си. Ив добре го познаваше и усещаше нарастващата му ярост.

Обърна се към него и се опита да го успокои, като заяви престорено делово:

— Ще се наложи да дойдеш в управлението, за да дадеш показания. Ще задържа диска като веществено доказателство…

Замълча, като забеляза погледа му. Нямаше по-опасен човек от Рурк, когато беше разгневен.

Той рязко се обърна и закрачи през димящите останки от сградата.

— Да му се не види! — Ив нетърпеливо прокара ръка през късата си коса и погледна към помощничката, която побърза да каже:

— Колите вече са тръгнали, лейтенант.

— Застани на портала. Не позволявай на външни лица да се приближават.

— Слушам. — Със съчувствен поглед Пийбоди проследи началничката си, която се приближи до съпруга си с намерението да смекчи гнева му.

— Слушай, Рурк, знам, че си вбесен и не те обвинявам. Не е шега работа да взривят сграда, която е твоя собственост. Имаш право да си нервиран…

— Точно така! — прекъсна я той, обърна се към нея, а очите му хвърляха мълнии. Ив пък се разгневи от факта, че едва не беше отстъпила при вида на лицето му. Ето защо нарочно се приближи на сантиметри от него и заяви:

— Извършено е престъпление. Нямам нито време, нито желание да те утешавам, задето са хвърлили във въздуха една от шестте милиона сгради, които притежаваш. Съжалявам за случилото се и разбирам чувствата ти, но не изкарвай яда си на мен.

Той я сграбчи за раменете и я разтърси, което я накара да побеснее. Щеше да го зашлеви, сетне го съжали заради загубата му.

— Нима намекваш, че съм се разстроил заради глупавата сграда? — извика Рурк.

Тя се опита да овладее гнева си и промълви:

— Да.

Рурк отново я разтърси.

— Ти си пълна глупачка!

— Глупачка ли? Аз ли съм глупачка? Глупакът си ти, ако си въобразяваш, че ще лаская самочувствието ти, докато някой взривява пред очите ми сгради! А сега си махни ръцете, за да не ти ударя плесница!

— Признай, че щеше да влезеш в зданието.

— Това няма… — Тя млъкна, тъй като едва сега осъзна причината за гнева му — Рурк се ужасяваше, че за малко е щял да я загуби. — Нямаше да вляза. — Каза го съвсем тихичко и отпусна стиснатите си юмруци. — Честна дума. Стори ми се някак подозрително. Дори наредих на Пийбоди да съобщи местоположението ни, за да изпратят подкрепления. Знам как да се пазя.

— Разбира се. — Той пусна рамото й и докосна мръсната й страна. — Личи си. — После отстъпи назад и добави: — Погрижи се за раната си. Ще те чакам в канцеларията ти.

Когато се обърна и понечи да се отдалечи, тя пъхна ръце в джобовете си, моментално ги извади, после забели очи. Знаеше как да се справя в трудни ситуации, но невинаги умееше да се справя със съпруга си.

— Слушай, Рурк…

Той спря, обърна се и едва не се усмихна, когато по изражението й разбра, че е раздвоена между дълга и любимия човек. Ив се огледа, за да се убеди, че Пийбоди дискретно им е обърнала гръб, после се доближи до Рурк и докосна страната му.

— Извинявай. Аз също се ядосах. Винаги ме обзема гняв, щом пред очите ми взривяват сграда. — Дочу воя на приближаващи се сирени, отпусна ръка и се намръщи. — Да не си посмял да ме целунеш пред униформените!

Този път Рурк не успя да сдържи усмивката си.

— Скъпа, нямам намерение да те целувам, докато не измиеш лицето си. Ще те чакам в твоята канцелария — повтори и се отдалечи.

— Ще дойда най-малко след два часа.

— Добре. — Той спря пред колата й, разгледа я и заяви: — Мисля, че в този вид повече ти подхожда.

— Целуни ме отзад — усмихна се Ив, после придоби сериозно изражение, за да посрещне сапьорите.

 

 

Когато се върна в управлението, първо отиде в банята и се изкъпа, за да се отърве от противната миризма и саждите. Спомни си за ранения си крак едва когато усети болка от горещата вода. Стисна зъби, почисти раната и посегна към походната аптечка. Смяташе, че и сама може да се справи с няколко драскотини, след като беше наблюдавала как действат лекарите.

Почувства се доволна от смелостта си и прерови гардеробчето си, за да намери чисти дрехи, после си каза, че трябва да донесе в службата една-две смени. Онези, които носеше по време на експлозията, ставаха само за боклука.

Намери съпруга си приятелски да разговаря с Надин Фарст от Канал 75.

— Изчезвай, Надин!

— Бъди по-благоразположена към мен, Далас. Истинска новина е, когато една полицайка едва не загива при взривяването на сграда, принадлежаща на съпруга й. — Репортерката се усмихна, но погледът й издаваше тревогата й. — Как си?

— Добре съм. Освен това бях далеч от зданието, когато се взриви. Не мога да дам официално изявление за случилото се.

Надин кръстоса крака и продължи да я разпитва.

— Как се озовахте там?

— Да речем, че исках да проверя състоянието на сграда, която е собственост на съпруга ми.

Репортерката презрително се изкиска.

— Да бе, а освен това сигурно си решила да се пенсионираш и да отглеждаш кученца. Хайде, Далас, кажи ми нещичко.

— В сградата не живееше никой. Не забравяй, че работя в отдел „Убийства“, а никакво убийство не беше извършено. Предлагам да разпиташ колегите, които се занимават с експлозиви и бомби.

Репортерката присви очи.

— Значи не разследваш този случай.

— Защо да го разследвам? Няма жертви. Но скоро ще има, ако не станеш от стола ми.

— Добре, добре… — Надин сви рамене и се изправи. — Ще отида да посвалям сапьорите. Слушайте, вчера гледах филма, в който участва Мейвис. Страхотна е! Кога се връща?

— Следващата седмина.

— Ще устроим тържество по случай завръщането й — намеси се Рурк. — Ще ти се обадя, за да ти съобщя деня и часа.

— Благодаря. Много по-мил си от Далас. — Репортерката му намигна и излезе.

— Тъпкано ще й го върна, когато отново поиска интервю с мен — промърмори Ив и затвори вратата.

— Защо не й каза какво се е случило?

Младата жена уморено се отпусна на стола си и обясни:

— Ще мине доста време, докато колегите огледат и съберат всички улики от местопрестъплението. До момента са открили няколко парчета, които подсказват, че е имало поне шест взривни устройства, които са били задействани чрез часовникови механизми. Едва след няколко дни ще има вярна информация.

— Но защо я излъга, че не се занимаваш с разследването?

— На този етап изглежда, че експлозията е свързана с убийството, което разследвам. — Не беше имала време да обясни на Рурк, че вече се бе заела да открие убийците на Майстора. — Хората, които са отговорни и за едното, и за другото, се свързаха с мен. По-късно днес трябва да рапортувам на Уитни, ала ми се струва, че той ще ми позволи да довърша онова, с което съм се захванала. Имал ли си някакви взаимоотношения с Майстора?

Рурк протегна краката си.

— Отговорът ми ще бъде ли записан в протокола?

— Ясно. — Тя затвори очи. — Вече знам, че отговорът е положителен.

— Той имаше златни ръце.

— Омръзна ми да го чувам от хора, които смятах за по-разумни. Хайде, изплюй камъчето.

— Запознахме се преди пет-шест години. Възложих му да изработи едно… устройство за разшифроване на кодове.

— Което навярно си измислил ти.

— Вярно е, но и Майстора допринесе с интересните си предложения. Беше гений в областта на електрониката, но имах чувството, че не бива да му се доверявам. Реших повече да не използвам услугите му.

— Следователно наскоро не си му възлагал някаква работа.

— Не съм. Освен това се разделихме като приятели. Повярвай, че не съм имал никакви взаимоотношения с него, заради които да се безпокоиш и които ще затруднят разследването.

— Ами онази сграда? Откога е твоя собственост?

— Купих я преди около три месеца. Ще ти съобщя точната дата, ако те интересува. Зданието щеше да бъде преустроено… всъщност само преди ден-два получих разрешението и работата щеше да започне следващата седмица.

— В какво щеше да го преустройваш?

— Планирах да построя апартаменти. Притежавам и двете съседни сгради, подал съм заявка за закупуване на още една в същия квартал. Възнамерявам да ги превърна в магазини, кафенета, кантори на фирми.

— Питам се кой ли ще се съгласи да живее и да работи в този квартал — скептично отбеляза Ив.

— Мисля, че идеята ми ще има успех.

Тя поклати глава, като си спомни, че в района живееха предимно хора с ниски доходи и почти ежедневно се извършваха престъпления.

— Не се бъркам в работата ти. Предполагам, че си направил проучване. Сградата беше застрахована, нали?

— Да, за сума, която почти не надвишава цената, на която купих зданието. Но не парите ме тревожат — залагам много на този проект. За мен е предизвикателство да превърна порутените и изоставени постройки в приветливи жилищни сгради и кокетни кафенета и ресторанти. Зданието беше построено отдавна, но бе стабилно. Намирам, че в стремежа си да вървим напред, много често унищожаваме, вместо да запазим онова, което други хора са създали преди нас.

Ив знаеше за слабостта му към старинните вещи и постройки, но в случая беше доста скептична. Беше видяла сградата, преди да я взривят — беше й се сторила рухнала и неугледна.

Вдигна рамене и си помисли: „Да прави, каквото иска. Само ще си хвърля парите и времето на вятъра“.

— Познаваш ли жена на име Касандра?

Рурк се усмихна.

— Разбира се. Но много се съмнявам, че това е отмъщение на бивша любовница.

— Питам се откъде ли им е хрумнало името.

— Може би от гърците.

— Гръцкият квартал се намира в друг район на града.

За миг съпругът й неразбиращо се втренчи в нея, после избухна в смях.

— Имам предвид древните гърци, лейтенант. Според античната митология Касандра е притежавала способността да предсказва бъдещето, но никой не й е вярвал. Не обръщали внимание на пророчествата й за смъртта и разрушения, които винаги се сбъдвали.

— Откъде знаеш тези бабини деветини? — Тя нетърпеливо продължи, без да дочака отговора му: — Какво предсказва „съвременната“ Касандра?

— В декларацията, която ми изпратиха, се заявява, че се очаква въстание на потиснатите от целия свят, сваляне на корумпираните правителства, което е описано многословно и отнемане на властта от алчните богаташи от висшата класа, към която принадлежа и аз.

— Как се осмеляват да говорят за революция хора, чиито подвизи се свеждат до убийството на един старец и взривяването на необитаема сграда. Доста нелеп начин за бунт. — Въпреки презрителните си думи, тя не изключваше възможността за политически тероризъм. — Фийни се е заел с компютъра на Майстора. Покойният е оборудвал машината със специален код, но съм сигурна, че ирландецът ще се справи.

— Защо терористите не са взели компютъра?

— Не е било необходимо, щом имат човек, който е успял да проникне в „крепостта“ на Майстора.

Рурк се замисли, сетне кимна.

— Имаш право. Необходим ли съм ти още?

— Не в момента. Ще те държа в течение за хода на разследването. Въздържай се от коментари, ако се наложи да дадеш изявления за пресата.

— Добре. Превързаха ли раната ти?

— Справих се сама.

Той повдигна вежда.

— Дай да погледна.

Ив машинално пъхна крака под бюрото.

— Няма!

Рурк мълчаливо се изправи, приклекна до нея и без да обръща внимание на протестите й, запретна крачола на панталона й.

— Да не си полудял? Престани! — Тя се пресегна и с трясък затвори вратата на канцеларията. — Всеки момент може да влезе някой.

— Тогава престани да ми пречиш. — Внимателно размота бинта и одобрително кимна. — Добре си се справила. — Ив гневно изсъска, а той нежно целуна нараненото място. — Сега вече със сигурност ще ти мине — промълви с усмивка. В този момент вратата се отвори. Пийбоди се закова на прага, изчерви се, сетне смотолеви:

— Извинете…

— Точно си тръгвах. — Рурк отново превърза крака на съпругата си, докато тя гневно скърцаше със зъби. — Как си след малкото приключение, Пийбоди?

— Добре… всъщност… — Тя се покашля и обнадеждено го изгледа. — Всъщност страната ми е порязана. — Сърцето й подскочи, когато красивият синеок мъж й се усмихна.

— Сега ще те излекувам. — Рурк пристъпи към нея и леко целуна мъничката драскотина. — Всичко хубаво.

— Господи, какъв мъж! — въздъхна Пийбоди. — Има прекрасни устни. Лейтенант, как издържате да не ги захапете?

— Избърши си лигите, полицай! И ако обичаш, седни. Трябва да подготвим рапорта за Уитни.

— В един и същ ден едва не загинах и ме целуна Рурк. Ще го отбележа с червено в календара.

— Престани да дрънкаш врели-некипели и се залавяй за работа.

— Слушам, лейтенант. — По-младата жена седна пред компютъра, но продължи замечтано да се усмихва.

 

 

Макар и седнал зад бюрото си, командирът Уитни изглеждаше внушителен. Беше едър, широкоплещест мъж с широко лице. Челото му беше набраздено с дълбоки бръчки и съпругата му често настояваше той да се подложи на лека козметична операция за изглаждането им. Ала Уитни знаеше, че за подчинените бръчките му символизират властта и авторитета, ето защо никога не би ги заличил. Освен това не беше суетен и бе готов да пренебрегне външния си вид, но служителите да му се подчиняват.

Беше повикал при себе си най-добрите: Ан Малой от отдела със смешното название „Бомби и експлозиви“, Фийни от „Електронна обработка на информацията“ и Ив. Докато слушаше рапортите им, се опитваше да стигне до някакво заключение.

— Въпреки че работим на три смени — продължи Ан, — ще ни бъдат необходими поне трийсет и шест часа, за да прегледаме цялата територия. По отломките може да се съди, че са използвани доста сложни взривни устройства с пластон и с часовникови механизми, които са много скъпи. Следователно атентатът не е дело на вандали или на някаква терористична групичка. Най-вероятно става дума за отлично организирана операция, в която са вложени доста пари.

— Има ли вероятност по отломките да разберете откъде е купен експлозивът?

Ан Малой се поколеба. Беше дребна, с карамелова кожа, а зелените й очи сякаш подчертаваха красотата на лицето й. Русата й коса беше вързана на опашка, която палаво подскачаше, когато младата жена се движеше. Ан се славеше с приятния си характер и със смелостта си.

— Не ми се иска да обещавам нещо, което може би ще се окаже неосъществимо, сър. Ще бъде добре, ако успеем да установим произхода на взривното устройство. Но първо трябва да го възстановим парче по парче.

— Какво ново при теб, Фийни? — обърна се Уитни към ирландеца.

— Още малко усилия и ще проникна в последните лайъри в компютъра на Майстора. До края на деня ще имам цялата информация, която се съдържа в паметта. Най-добрите ми служители в момента проверяват апаратурата в работилницата му. Ако старецът действително е имал пръст в днешната експлозия, ще открием улики.

— Далас, в рапорта си твърдиш, че покойният никога не е проявявал политически пристрастия, нито е бил замесен в терористични актове.

— Така е, сър. Майстора беше вълк единак. Подозираме, че е участвал в обири, като е помагал на крадците да обезвредят алармените системи и ги е снабдявал с експлозиви. Напуснал е армията след края на Градските войни. Говори се, че е бил разочарован от военните, от правителството, изобщо от целия човешки род. Захванал се със самостоятелна дейност, като работилницата за поправки на електронни устройства е служела само за прикритие. Именно затова, когато е разбрал, че не са го наели за обир на банка, а за много по-сериозна операция, той се е изплашил, опитал се е да се укрие и е бил убит.

— Да обобщим казаното от трима ви: имаме мъртвец, за когото не се знае дали е оставил доказателства за дейността си; непозната досега група с все още неясни цели, и частна сграда, която е била разрушена с толкова мощни взривни устройства, че отломките са се пръскали из целия квартал. — Уитни се приведе и скръсти ръце на бюрото. — Предлагам всеки от вас да работи по своите задачи, но да координирате действията си и да обменяте информация. Доколкото разбрах от посланието, днешният взрив е бил само демонстрация. Следващия път може би няма да изберат необитаема сграда в слабо населен район. Искам да се открият виновниците, преди да започнем да събираме късчета от човешки тела, не само отломки от бомби. Очаквам резултати до края на работния ден, когато ще ми съобщите какво сте свършили.

— Сър… — Ив пристъпи към бюрото. — Ако разрешите, ще занеса на доктор Майра копия от двата диска и от нашите рапорти — иска ми се да ги анализира. Мисля, че ще бъде полезно да научим повече за психологията на нашите противници.

— Съгласен съм. На медиите ще съобщим, че експлозията е била причинена от неизвестни лица, които в момента се издирват. Нито дума пред репортерите относно дисковете или възможната връзка между взрива и едно убийство. Действайте възможно най-бързо — завърши командирът и ги освободи.

— Кога ли пък и не се е налагало да бързаме — промърмори Ан, докато тримата вървяха по коридора. — Готова съм да ти изляза на канадска борба, Далас, ако ми отстъпиш разследването на този случай.

Ив изгледа дребната, деликатна жена и презрително възкликна:

— Ще ти счупя ръката, Малой!

— Може да не съм висока, но съм жилава. — Ан прегъна ръка и напрегна бицепсите си. — Но все пак ще ти отстъпя, защото онези типове са се свързали лично с теб. — Тя пропусна Ив да се качи на ескалатора, после намигна на Фийни и също скочи на движещата се лента, после продължи: — Най-добрите ми хора са на местопроизшествието. Работят денонощно, за разлика от онези търтеи в лабораторията. Идентифицирането и откриването на парчета от взривното устройство след подобна мощна експлозия изисква време, както и работна сила. Необходимо е и да имаш дяволски късмет.

— Ако координираме вашите находки с онова, което моите хора ще открият в работилницата на Майстора, може би ще имаме късмет — замислено каза Фийни. — Ще ни бъде още по-лесно, ако намерят в компютъра му имена, адреси и дати.

— Съгласна съм, че понякога късметът помага, но не бива да разчитаме на него. — Ив пъхна ръце в джобовете си. — Ако това беше добре организирана група с богати спонсори, Майстора нямаше да се присъедини към заговорниците, но нямаше и да избяга, щом му плащат. Избягал е, защото се е изплашил. Отново ще посетя Плъха — може би ще си спомни още някоя подробност. Знаеш ли какво означава „Арлингтън“, Фийни?

Ирландецът сви рамене, но Ан сграбчи Ив за рамото.

— Арлингтън ли? Защо питаш?

— Майстора споделил с моя информатор, че се страхувал от нов Арлингтън. — Тя забеляза тревожното изражение на колежката си. — Говори ли ти нещо?

— Да! Да! Няма човек от нашия отдел, който да не си спомня или да не е чувал за 23 септември 2023 година. Градските войни най-сетне били приключили, когато се заговорило за терористична група, която извършвала убийства и саботажи, взривявала сгради. Членовете й били готови да убиват срещу заплащане и твърдели, че го правят в името на революцията. Наричали групата си „Аполон“.

— Да му се не види! — възкликна Фийни, който внезапно се беше досетил. — Боже мой!

— Какво има? — Ив разтърси колежката си. — Не си падам по историята и не я познавам. Хайде, просветете ме.

— Членовете на тази група са поели отговорността за взривяването на Пентагона в Арлингтън, щата Вирджиния. Използвали пластон, за който по онова време не се знаело нищо. Поставили го на такива стратегически места и в такива количества, че сградата буквално се изпарила.

— Загинали осем хиляди души, военни и цивилни, включително хлапетата, които били в детската градина. Нямало нито един оцелял.