Нора Робъртс
Вярност в смъртта (19)

Осемнайсета глава

Клариса беше изчезнала. Ив знаеше, че е безсмислено да мъмри полицая от охраната, но все пак му вдигна страхотен скандал.

— Погледнала го е умоляващо, усмихнала се е през сълзи и го е помолила да й разреши да поседи в градината — обясняваше тя, като мачкаше бележката, оставена от Клариса. — После е приложила изпитания номер с чашата вода, с който е измамила и Зийк, а нашият глупак е хукнал да й услужи.

Гневно кръстосваше залата за съвещания, докато чакаше да доведат младежа.

— И защо не? Къде би могла да отиде една беззащитна жена? Съобщил е за изчезването й едва след трийсет минути, тъй като е мислел, че тя още е в болницата. Изобщо не се е досетил да провери в стаята й, иначе щеше да види бележката!

Тя отново разгърна листчето. Пийбоди благоразумно мълчеше.

„Много съжалявам за случилото се. За всичко съм виновна само аз. Моля да ми простите. Зийк не бива да бъде обвиняван. Отивам си, защото мисля, че така ще бъде най-добре за него. Никога не ще мога да го погледна в очите.“

— Изчезва и го оставя да понесе последствията. Край на голямата й любов. — Ив вдигна ръка да не я прекъсват, въпреки че Пийбоди мълчеше като риба. — Докато е в работилницата, Зийк чува съпрузите да се карат. Звуците долитат от вентилационната шахта. Брансън знае, че младежът е в работилницата. Клариса твърди, че съпругът й е държал никой да не научи за садистичното му отношение към нея. Тогава защо не е запушил отвора? Домашната прислуга се състои само от дроиди, но сега в къщата има чужд човек.

— Нима намеквате, че е искал Зийк да чуе скандала?

— Следвай мисълта ми, Пийбоди. — Ив раздвижи рамената си, сякаш за да се освободи от напрежението. — Още снощи се досетих какво се е случило.

— Снощи ли? — смаяно зяпна помощничката й. — Но в предварителния ви рапорт не се споменаваше за… — Тя млъкна, защото леденият поглед на Ив я смрази.

— Кой ти е разрешил да четеш рапорта ми?

— Не можех да постъпя по друг начин, щом става въпрос за съдбата на брат ми. Готова съм да понеса най-тежкото наказание.

— Няма да ти се размине, но ще го отложим за по-късно. Не отразих подозренията си в предварителния доклад, тъй като най-голямата ми грижа беше да снема обвиненията от Зийк. Но нещо ми подсказваше, че брат ти е станал жертва на отлично подготвен заговор.

— Изобщо не се досетих, че са му устроили капан.

— Защото си била заслепена от страха си за съдбата му. Ето какво се е случило: първо Брансънови наемат дърводелец чак от Аризона. Не се съмнявам в способностите на брат ти, но съм сигурна, че и в Ню Йорк има добри майстори на мебели. Но те избират именно него — защото е ерген и последовател на учението на Свободна ера. Само помисли: ревнивият Брансън пребива съпругата си до смърт, същевременно й разрешава да наеме млад и красив работник. Поръчва да му бъдат изработени мебели и шкафове, докато замисля най-жестоките терористични актове след приключването на Градските войни.

— Струва ми се напълно безсмислено.

— Така е, но само докато схванеш връзката. Необходима му е била изкупителна жертва.

— Но нали Зийк го е убил?

— Съмнявам се. Все още не са намерили трупа. Освен това е невероятно как изплашената Клариса се е отървала от мъртвеца за по-малко от пет минути.

— Тогава кой е бил убит?

— Никой. Виждала съм дроиди, които скоро ще се произвеждат от компанията на Рурк. Толкова приличат на истински хора, че не можеш да разбереш измамата дори ако внимателно ги разгледаш. — Тя се обърна, когато Зийк влезе, придружен от Майра.

— На какво дължим присъствието ти, Майра?

— Младежът е мой пациент и е преживял силен стрес. — Психиатърката му помогна да се настани на стола, сетне добави: — Щом се налага да бъде разпитан, държа да присъствам.

— Зийк, искаш ли да повикаш своя адвокат? — попита Ив, но младежът само поклати глава. Тя едва сдържаше съчувствието си — от опит знаеше как се чувства всеки, подложен на тестовете на Майра. Включи записващото устройство и започна разпита:

— Ще ти задам само няколко въпроса. Колко пъти си се срещал с Брансън?

— Виждал съм го само два пъти. Веднъж разговаряхме по видеотелефона, вторият беше… снощи.

Съмненията й се потвърждаваха. Невероятно беше мъртвопияният Брансън веднага да е познал младежа, след като го беше виждал само веднъж и то по видеотелефона. Дори беше възкликнал: „Уличницата и дърводелеца!“.

— Следователно си контактувал с него предимно чрез Клариса. Често ли беше заедно с нея?

— Не. Докато тя беше в Аризона, понякога разговаряхме. Два пъти обядвахме заедно. — Той вдигна поглед. — Отношенията ни бяха съвсем невинни.

— За какво разговаряхте?

— Беседвахме на съвсем… ежедневни теми.

— Тя караше ли те да й разказваш за себе си?

— Понякога. Беше толкова спокойна и щастлива. Когато я видях отново тук, беше съвсем различна. Разпитваше ме за работата ми, за принципите на нашата вяра. Твърдеше, че й се стрували много справедливи.

— А сега искам откровен отговор — предложи ли ти да спиш с нея?

— Не! — Той изпъна рамене. — Отношенията ни не бяха такива. Знаех, че е омъжена, че помежду ни не може да има нищо, освен приятелство. Клариса беше много самотна. Сигурен съм, че ме обичаше — наивно добави младежът, а думите му накараха сърцето на Ив да се свие от съжаление. — Влюбихме се един в друг след първата ни среща, но никога не бихме направили нещо, което да разруши семейството й. Тогава още не знаех за издевателствата на съпруга й, но подозирах, че е нещастна.

— Снощи за пръв път си видял Брансън… „на живо“. Никога ли не е идвал да провери как върви работата?

— Не, не е стъпвал в работилницата.

Ив се облегна назад. Беше готова да се обзаложи, че Зийк никога не е виждал истинския Брансън.

— Нямам повече въпроси. Зийк, засега ще останеш тук.

— Ще ме затворите ли в килия?

— Не, но не бива да напускаш управлението.

— Мога ли да видя Клариса?

— По-късно ще обсъдим този въпрос. — Ив се изправи. — Полицаят ще те заведе в помещението, което използваме за почивка. Има и спалня с няколко легла. Препоръчвам ти да вземеш приспивателно и да си легнеш.

— Никога не вземам приспивателно.

— Аз също. — Тя му се усмихна. — Все пак те съветвам да поспиш.

— Зийк! — възкликна Пийбоди. Искаше й се да му каже истината, да го успокои, но нямаше право да го стори. Погледна го в очите и каза: — Довери се на лейтенант Далас.

— След минута ще бъда при теб. — Майра докосна рамото му. — Ще приложим медитация, за да заспиш. — Изчака, докато полицаят го изведе, и се обърна към Ив: — Резултатите от тестовете ще бъдат готови още днес, което ще ми позволи незабавно да представя заключението си…

— Не ми е необходимо — прекъсна я Ив. — Подготви го, за да бъде приложено към делото, но искам да знаеш, че обвинението срещу Зийк ще отпадне.

Психиатърката видимо се успокои. Отношението й към младежа не беше като към пациент, а като към близък човек.

— Не можеш да си представиш колко страда, Далас. Терзае го мисълта, че макар и случайно е отнел човешки живот…

— Не е било случайност — обясни Ив. — Зийк е попаднал в грижливо подготвен капан. Ако не греша, Доналд Брансън е жив и здрав и най-вероятно е заедно със съпругата си. Нямам време да ти обяснявам как съм го разбрала. Навярно си прочела изявлението на Клариса и си гледала видеозаписа на разпита й.

— Да. Класически случай на малтретиране и унищожено самочувствие.

— Точно така. Все едно, че е описан в учебник по психология — кимна Ив. — Голяма умница е тази Клариса.

— Не те разбирам.

— Изнежена, безпомощна жена без приятели и без родители, която е подлагана на тормоз от по-възрастния си съпруг. Той редовно се напива, бие я и я изнасилва, но жената отказва да го напусне, защото няма при кого да отиде.

Майра скръсти ръце.

— Навярно я мислиш за слабохарактерна, тъй като не е намерила смелост да промени съдбата си. Знам за много подобни случаи.

— Точно това исках да подчертая — случаят е прекалено типичен. Отначало всички се хванахме на въдицата на Клариса. Зийк, аз, дори и ти. Но хитрушата е знаела, че скоро ще разбереш измамата, поради което е побързала да изчезне. Сигурна съм, че ако се обадим в банката, ще разберем, че и парите в сметките на Брансън са изчезнали.

— Какво ги е накарало да инсценират убийството на Доналд?

— Същата причина, поради която са устроили убийството на другия брат. Парите са в основата на всичко. Оказа се, че членовете на групата са се интересували най-вече от откупа, а с политическите лозунги са искали да хвърлят прах в очите ни. Рано или късно ще докажем връзката им с „Аполон“. Грижи се за Зийк. Дано да се окаже, че теорията ми е вярна. Тогава ще го успокоим, че не е убил никого. Да тръгваме, Пийбоди.

— Главата не ми го побира — промълви помощничката й. — Струва ми се толкова невероятно.

— Ще ти се изясни, когато научим всички подробности за коварния им план. Още сега провери в банката — навярно ще бъдеш изненадана.

Тя продължи към гаража, а сътрудничката й скоро я настигна и възкликна:

— Лейтенант, Брансън е прехвърлил петдесет милиона — по-голяма част от наличните пари на компанията — в кодирана сметка в извънпланетна банка. Направил го е снощи, два часа преди Зийк да…

— Провери личните сметки на двамата съпрузи.

Докато оперираше с джобния компютър, Пийбоди седна в колата.

— Имали са шест сметки, във всяка между двайсет и четирийсет хиляди. Изтеглил е всичко още вчера.

— Солидна сумичка за „Касандра“ — Ив се свърза с Фийни, който заяви:

— Тестовете потвърдиха, че човекът, който е говорил с Ламонт, и Доналд Брансън са едно и също лице. Обаче се питам как ще арестуваме мъртвеца.

— Ще измислим нещо. Отиди в компанията „Тулс енд тойс“ и разгледай новите модели дроиди, които още не се произвеждат масово. Получихме ли разрешение за подслушване на видеотелефона на Моника Роуън?

— Вече се подслушва, но досега няма нито едно обаждане.

— Дръж ме в течение. — Тя прекъсна разговора. — Пийбоди, свържи се с полицията в Мейн. Нека изпратят патрулна кола да наблюдава дома на Моника.

 

 

Лизбет очевидно не беше очарована от посещението на двете полицейски служителки. Втренчи се в Ив, като че гледаше през стъкло и се престори, че не забелязва Пийбоди.

— Не желая да разговарям с вас. Адвокатът ме посъветва…

— Спести си думите — промърмори Ив и безцеремонно влезе в апартамента.

— Превишавате правата си, лейтенант. Ако се оплача на моя защитник, ще отнемат значката ви.

— Какви бяха отношенията между братята Брансън, Лизбет?

— Моля?

— Джей Си навярно е споделял всичко с теб. Как мислиш, разбирали ли са се двамата?

— Отношенията им бяха нормални. — Лизбет вдигна рамене. — Заедно управляваха компанията, понякога помежду им възникваха незначителни недоразумения.

— Караха ли се?

— Джей Си беше човек, който и на мравката път правеше. — За миг в очите й проблесна тъга, после изражението й отново стана невъзмутимо. — От време на време бяха на различно мнение по важни въпроси.

— Кой на практика управляваше компанията?

— Доналд. — Лизбет махна с ръка. — Джей притежаваше дарбата да се сработва с хората, доставяше му удоволствие да осъществява на практика творческите си замисли.

— Какви бяха взаимоотношенията му с Клариса?

— Харесваше я, разбира се. Тя е очарователна. Мисля, че понякога дори малко се страхуваше от нея. Въпреки че изглежда крехка и деликатна, тя е доста високомерна.

— А вие двете бяхте ли приятелки?

— Не бяхме много близки, но отношенията ни бяха приятелски. Други не можеха и да бъдат, след като бяхме партньорки на двама братя.

— Оплаквала ли се е, че съпругът й я малтретира?

— Какво? — Лизбет се изсмя. — Доналд я обожава. Тя буквално го върти на малкия си пръст — достатъчно е да запърха с клепачи и да замърка като котка.

Ив погледна към телевизора и забеляза, че е изключен.

— Май напоследък не си гледала новините.

— Не ме интересуват. — Лизбет извърна глава и за миг лицето й се изопна — изглеждаше уморена и напрегната. — Искам да уредя някои лични дела, преди да замина за рехабилитационния център.

— Сигурно не знаеш, че Доналд Брансън е бил убит снощи.

— Какво?

— Паднал и си счупил черепа, докато се опитвал да отблъсне младежа, който искал да му попречи да пребие Клариса.

— Това е пълен абсурд. Доналд и с пръст не би я докоснал. Та той я обожава.

— Клариса твърди, че години наред съпругът й я е подлагал на физически тормоз.

— Глупости! — сопна се Лизбет. — Винаги се е отнасял с нея като с принцеса. Ако тя действително ви го е казала, значи е долна лъжкиня.

Внезапно млъкна и пребледня като платно.

— Не си намерила снимките в пощенската кутия, нали, Лизбет? Дал ти ги е някой, на когото си имала доверие, някой, за когото си смятала, че обича Джей Си.

— Н-н-америх ги…

— Няма смисъл да лъжеш, за да защитиш Доналд и Клариса. Той е мъртъв, а съпругата му е напуснала града. Кой ти даде уличаващите снимки? Кой ти каза, че Джей Си ти е изневерявал?

— Видях го. Видях го с очите си. Той беше с онази руса мръсница.

— Кой ти даде снимките?

— Клариса. — Тя премигна един-два пъти, от очите й рукнаха сълзи. — Донесе ми ги и се разплака. Непрекъснато повтаряше колко съжалява. Помоли ме да не казвам на никого, че ми е дала снимките.

— Как са попаднат в ръцете й?

— Така и не я попитах. Погледнах ги и обезумях от гняв. Тя заяви, че връзката продължавала няколко месеца и как вече не могла да се преструва, че не знае. Не могла да понесе мисълта за страданията ми, но не искала Джей Си да си съсипе живота заради някаква уличница. Господи, сега разбирам! Знаела е колко съм ревнива и ме е изиграла. Побързах да отида при Джей Си, а той отрече всичко. Каза ми, че съм се побъркала, че няма никаква блондинка. Но аз бях видяла снимките. Преди да осъзная какво правя, грабнах бормашината… О, господи! Какво направих, Джей Си!

Тя се разрида.

— Дай й нещо за нерви, Пийбоди — без капчица съчувствие нареди Ив. — Ще повикаме кола да я закара в управлението. Когато се успокои, Макнаб да запише показанията й.

 

 

— Знам, че нямате време — заяви Пийбоди, когато отново седнаха в колата. — Но моля да ми обясните какво се случва.

— Брансън е свързан с „Касандра“. Клариса е негова съпруга. Зийк е влюбен в Клариса. Искали са да повярваме, че братята трагично загиват в разстояние на една седмица. Междувременно парите от всички сметки са били изтеглени. Довеждат Зийк от другия край на страната под предлог, че ще изработва някакви шкафове. Само след няколко дни той се сбива с Брансън заради Клариса и го „убива“, Клариса твърди, че е наредила на дроида да хвърли трупа в реката, за да спаси Зийк. Това ми се стори най-съмнително, но сме склонни да повярваме на човек, който твърди, че е извършил убийство. Но така и не успяхме да намерим тялото, а дроидът не беше програмиран да прикрепи тежести към него, че да го потопи на дъното. Помислих си, че е невероятно трупът да не изплува, нито да не бъде открит от свръхчувствителните сензори.

— Дроидите потъват на дъното, а сензорите са пригодени да търсят плът и кости.

— Ето, че започваш да разбираш. А сега да свържем всичко, което знаем. Оказва се, че Зийк е убил не човек, а дроид. Лизбет твърди, че Клариса никога не е била малтретирана — със сигурност щеше да знае, ако това се беше случвало. По една „случайност“ Зийк чува как Доналд бие и изнасилва съпругата си, после тя се обръща за помощ към брат ти. Вече подробно е проучила характера и схващанията му и най-вероятно е измислила перфиден начин да го съблазни, без наивният младеж да осъзнае какво се случва.

— Зийк няма опит с жените — промълви Пийбоди. — Всъщност той още си е дете.

— Дори когато стане стогодишен, пак не би могъл да разбере коварните замисли на Клариса. Тази жена е по-опасна от гърмяща змия. С Доналд са се отървали от другия брат, което ми подсказва, че Джей Си не е бил замесен с „Касандра“. Имал е влияние в компанията, затова са го отстранили. Когато са разбрали, че ще разследвам смъртта му, са започнали бомбените атентати, за да отвлекат вниманието ми и да ми попречат да науча истината от Лизбет. Взривявали са сгради и са предизвикали смъртта на стотици невинни хора, само и само да не разбера кой е замислил коварното убийство.

— Най-голямата им грешка е била, че са подценили способностите ви, лейтенант.

— Кой те научи да се подмазваш така елегантно, Пийбоди?

— Упражнявах се, лейтенант.

— Политическите искания също са целели да ни заблудят, да отвлекат вниманието ни, да ни накарат да загубим ценно време. Мръсниците се интересуват само от парите и изпитват наслада да рушат и да избиват хора.

— Но те са богати!

— Хората като тях са ненаситни. Алчността е страшен порок, особено ако си прекарал младостта си в непрекъснато укриване от властите и в мечти за разкошен живот. Искаш ли да се обзаложим, че Клариса Брансън е израснала в групата „Аполон“?

— Твърде смело предположение, лейтенант.

— Ние сме верни — замислено повтори Ив, докато вкарваше колата в подземния паркинг на небостъргача, където беше кантората на Рурк.

Пийбоди смаяно се огледа, когато се качиха в частния асансьор, но преди да заговори, видеотелефонът на Ив иззвъня.

— Лейтенант Далас, обажда се капитан Съли от бостънската полиция. Току-що получих съобщение от патрулната кола. Моника Роуън е станала жертва на бомбен атентат.

— Закъснях! Искам подробен доклад и то колкото е възможно по-бързо, капитане.

— Ще се постарая. Съжалявам, че не можем да ви помогнем с нещо друго.

— Аз също. — Тя прекъсна връзката. — Да му се не види, трябваше да прибера Моника на сигурно място.

— Човек не може да предвиди всичко.

— Досетих се какво ще се случи, но беше прекалено късно. — Тя излезе от асансьора и мина край секретарката, като само й кимна.

Ала жената вероятно беше успяла да предупреди Рурк. Когато Ив стигна до кабинета му, той сам й отвори вратата.

— Лейтенант, не предполагах, че ще дойдеш лично.

— Нямам време за празни приказки. Притисната съм до стената. — Погледна съпруга си в очите, копнееше да му каже, че съжалява. — Нишката започва да се разплита, всяка минута е ценна.

— Следователно идваш за „примамката“. Предполагам, че фалшивите бонове са ти необходими именно за това. Подозирам още, че самата ти си част от примамката.

— Стесняваме кръга около престъпниците. Ако имаме късмет, операцията с предаването на откупа ще ни помогне да ги заловим. Слушай… — започна тя, после промърмори на сътрудничката си: — Пийбоди, отиди да се поразходиш.

— Моля?

— Излез навън.

— Слушам, лейтенант.

— Рурк, не ме… — От притеснение Ив машинално разроши късата си коса. — Действително нямам време, ето защо не ще навлизам в подробности… Искам да ти се извиня за сутринта.

— Подозирам, че ще поискаш друга услуга.

— Наистина съжалявам за онова, което ти наговорих… Позна, ще те помоля за услуга.

— Лична или служебна?

Очевидно този път нямаше лесно да й прости. Ив сведе поглед и толкова силно стисна зъби, че едно мускулче на страната й заигра.

— И лична, и служебна. Интересува ме абсолютно всичко за Клариса Брансън. Сведенията са ми необходими много спешно. Фийни също не разполага с време, но дори да имаше възможност, ти ще се справиш много по-бързо и много по-дискретно от него.

— Къде да ти изпратя информацията?

— Обади ми се по личния ми портативен видеотелефон и включи устройството против подслушване. Не искам Клариса да разбере, че се интересувам от нея.

— Бъди спокойна. — Обърна се и й подаде стоманено куфарче. — Ето боновете, лейтенант.

Ив опита да се усмихне.

— Няма да те питам как успя толкова бързо.

— По-добре недей — напълно сериозно отговори Рурк.

Тя кимна и взе куфарчето. Чувстваше се отвратително. Никога досега не се беше случвало да бъдат заедно с Рурк и той да не я докосне, за да изрази чувствата си. Дотолкова беше свикнала с нежността му, че приемаше липсата й като плесница.

— Благодаря. Трябва да… О, предавам се! — Сграбчи го за косата, преглътна гордостта си и страстно го целуна по устните. — Доскоро — промълви, обърна се и избяга от кабинета.

Рурк леко се усмихна и се зае със задачата, която му беше поставила.

 

 

— Как се чувстваш, Далас?

— Страхотно, идва ми да затанцувам. — Тя беше само по долна фланелка и джинси, което смущаваше не само нея, но и Фийни.

— Ако искаш, ще накарам някоя колежка да… довърши вместо мен.

— Как не! Не желая да ме опипва някоя яка мадама от твоя отдел. Приключвай и туй то.

— Както кажеш. — Ирландецът се изкашля и изпъна рамене. — Устройството е безжично. Ще го прикрепим на гърдите ти точно където е сърцето. Терористите ще те сканират, но ще прикрием уреда ето с това — то е като кожа, използват го при дроидите. Ако изобщо го забележат, ще си помислят, че е някакъв дефект.

— Значи ще си кажат, че имам гнойна пъпка на гърдата. Добре, нямам нищо против.

— Май беше по-добре да изпратим Пийбоди…

— Престани да мърмориш, Фийни. — Подготвяйки се за неприятното изпитание, Ив се втренчи в стената зад него и вдигна фланелката си. — Действай по-бързо.

Следващите пет минути бяха истинско мъчение и за двама им. Накрая ирландецът каза:

— Остани така още една-две минути, докато парчето изкуствена кожа прилепне по-плътно.

— Добре.

— Лично ще следя показанията на устройството за проследяване. Ще определяме местоположението ти чрез пулса. Вградихме микрофон в този ръчен часовник. — Подаде й го и добави: — Нискочестотен е и няма да бъде засечен от скенерите, но обсегът му е минимален. Трябва да говориш право в него, за да те чуваме. Ще го използваш в краен случай.

— Ясно. — Ив свали своя ръчен часовник и сложи този с микрофона. — Имаш ли да ми кажеш още нещо?

— Нашите хора ще заемат позиции в Гранд Сентрал. Няма да предприемат нищо, докато не им дадеш сигнал, но знай, че във всеки миг могат да ти се притекат на помощ.

— Действа ми окуражаващо.

— И още нещо — бронежилетката ще заглуши сигналите на устройството.

Тя смаяно го зяпна.

— Искаш да кажеш, че ще бъда напълно беззащитна.

— Избирай — подслушвателен апарат или бронежилетка.

— Какво пък, и без това сигурно ще ме застрелят в главата.

— Престани да предизвикваш съдбата.

— Само се шегувах. — Но тя потърка с длан устните си. — Разбрахте ли коя сграда възнамеряват да взривят?

— Още не сме.

— Отби ли се да видиш дроидите, произвеждани от компанията на Брансън?

— Да. Подготвили са за масово производство нов модел. Много „по-умен“ от досегашните. — Той се поусмихна. — И с ново покритие, което е почти като човешка кожа. Но това са играчки. Не видях нито един с човешки ръст.

— Това не означава, че не съществуват. Възможно ли е подобен дроид да е участвал в инсценираното убийство в дома на семейство Брансън?

— Ако беше висок метър и осемдесет вместо осемнайсет сантиметра, отговорът ми щеше да бъде положителен. Като гледах онези играчки, направо настръхнах.

В този момент видеотелефонът й иззвъня.

— Трябва да прекъснем за момент — заяви тя. — Извинявай, Фийни, но разговорът е личен.

— Ще почакам отвън. Обади се, когато свършиш.

Щом остана сама, Ив извади портативния си видеотелефон и си сложи слушалките.

— Далас слуша.

— Имам информацията, която те интересуваше. — Той присви очи. — Хей, къде е ризата ти?

— Тук някъде. — Ив побърза да се облече. — Хайде, казвай какво си научил.

— Веднага открих данни за нея. Родена е в Канзас преди трийсет и шест години, родителите й са учители, типични представители на средната класа, има една омъжена сестра и племенник. Учила е в местното училище, известно време е работила като продавачка в универсален магазин. Преди десет години се е омъжила за Брансън и е заживяла в Ню Йорк. Навярно всичко това вече ни е известно.

— Интересуват ме фактите, които не знам.

— Така и предположих. Хората, които са записани в досието й като нейни родители, действително са имали дъщеря Клариса, родена преди трийсет и шест години. Само че момиченцето е умряло, когато е било на осем. Оказва се, че мъртвото дете е ходило на училище, работило е в магазин и има свидетелство за брак.

— Фалшива самоличност, така ли?

— Да. Ако надникнем в медицинския картон на Клариса Бауър, ще установим, че всъщност тя е на четирийсет и шест. Съдейки по сведенията, излиза, че се е преродила преди дванайсет години. Няма абсолютно никакви данни за предишния й живот — всичко е изтрито от компютъра. Мога да изровя нещичко, но не очаквай бързи резултати.

— Засега това ми е достатъчно. Искала е нова самоличност и е намалила истинската възраст с десет години.

— Ако направиш елементарно изчисление, ще установиш, че по времето на експлозията в щаба на „Аполон“ е била на възрастта на Шарлот Роуън.

— Вече го изчислих, благодаря за подсещането.

— Следвайки инструкциите ти, направих още по-задълбочено проучване.

— Какво?

— Навярно няма да се съгласиш с мен. — Той многозначително я изгледа. — Но обикновено мъжът и жената в едно семейство знаят всичко за желанията и работата на партньора си.

Ив отново изпита остро чувство за вина.

— Слушай, Рурк…

— Млъкни — промърмори съпругът й и тя се подчини. — След като установих, че Клариса е свързана с „Аполон“ и с Роуън, отново проверих данните за Доналд Брансън. Не открих нищо особено, освен че е внасял големи суми по сметката на дружество „Артемис“.

— Артемис също ли и бил древногръцки бог?

— Да. Бил е близнак на Аполон. Мисля, че дружеството е поредната компания фантом. Научих нещо още по-любопитно — бащата на братята Брансън е дарявал огромни суми на същата организация. Според досието му в ЦРУ Франсис Брансън не само е познавал Джеймс Роуън, но и за кратко време е бил негов сътрудник.

— Ето връзката между семействата Брансън и Роуън. Доналд и Клариса са закърмени с идеите на „Аполон“. След години са поели по пътя на бащите си. „Ние сме верни“ — така започваха посланията си. — Тя въздъхна. — Благодаря ти.

— Няма за какво. Ив, страхувам се, че поемаш прекалено голям риск. Имам ли право?

— Хората на Фийни ще бъдат разпръснати около мен.

— Отговори на въпроса ми.

— Фасулска работа, няма нищо страшно… Благодаря за помощта.

— Винаги можеш да разчиташ на мен.

Искаше й се да му каже, че съжалява за случилото се сутринта, че много го обича… В този момент Фийни отвори вратата.

— Време е да тръгваме, Далас.

— Готова съм… Ще се видим довечера — обърна се към Рурк и леко се усмихна.

— Пази онова, което е мое, лейтенант.

Ив отново се усмихна. Знаеше, че съпругът й няма предвид куфарчето с боновете.

 

 

Макар да знаеше, че е заобиколена от колегите си и че устройството за проследяване определя местоположението й, Ив се чувстваше сама и беззащитна, докато си пробиваше път през тълпата на гарата. Забеляза няколко познати ченгета, но с безразличие отмести поглед. Те също се престориха, че не я познават.

От високоговорителите се разнасяше монотонен глас, който оповестяваше пристигащите и заминаващите влакове. Пред обществените видеотелефони се редяха пътници, които искаха да се обадят вкъщи, на любовниците си или на посредниците за залагания.

Ив отмина редицата кабини. Фийни, който наблюдаваше мониторите в паркираната през две пресечки камионетка, забеляза, че пулсът й е силен и равномерен.

Тя мимоходом си помисли, че хората от охраната й ще прогонят навън скитниците, дошли да се постоплят. Търговците предлагаха вестници, евтини сувенири, топли напитки и студена бира.

Предпочете да слезе по стълбите, вместо да вземе ескалатора и тръгна към мястото на срещата. Вдигна ръка като че ли да отметне косата си и прошепна в скрития микрофон.

— Напускам централната зона. Още не съм забеляза нищо подозрително.

Усети как земята потрепери, дочу оглушителен вой, влак с аеродинамична форма напусна гарата.

Ив стоеше на перона. Стискаше куфарчето, а свободната си ръка държеше така, че евентуалните нападатели да я виждат. Ако бяха намислили да я очистят, можеха да го направят още тук, за да използват прикритието на многобройните пътници. Единият ще я убие, другият ще грабне куфарчето, после ще се изгубят сред тълпата, използвайки суматохата.

„Така бих постъпила“ — помисли си Ив.

С крайчеца на окото си забеляза Макнаб, който беше издокаран със светложълто яке, сини обувки и скиорска шапка. Седеше в чакалнята и се преструваше на задълбочен в някаква компютърна игра.

Тя си представи как в момента терористите я сканират. Ще разберат, че е въоръжена, но това едва ли ще ги изненада. Ако има късмет, няма да открият устройството за проследяване.

Общественият видеотелефон зад нея иззвъня. Без да се колебае, Ив се обърна и се обади:

— Далас слуша.

— Вземи влака за Куинс; купи си билет от кондуктора.

— Куинс — повтори тя в микрофона, монтиран в ръчния й часовник. Терористът вече беше прекъснал връзката. — Влакът идва.

Обърна се и тръгна към края на перона. Вече чуваше шума на приближаващия се влак. Макнаб пъхна в джоба си компютърната игра и последва Ив. Тя крадешком го погледна и си помисли, че бяха направили добър избор. Младежът изобщо не приличаше на ченге. Носеше уокмен и се кълчеше в такт с музиката, която уж звучеше в слушалките. Движеше се така, че с тялото си прикриваше Ив.

Влакът спря на перона, пътниците се блъскаха, докато слизаха или се качваха.

Тя не потърси свободно място за сядане, а остана в коридора. В последния момент преди влакът да потегли, се качи и Макнаб. Мина покрай Ив, като си тананикаше една от песните на Мейвис.

Макар и кратко, пътуването до Куинс беше неприятно поради жегата и претъпкания с пътници вагон. Ив мислено благодареше на Бога, че не е чиновничка, която е принудена всеки ден да използва обществения транспорт.

Когато слезе в Куинс, Макнаб я последва, сетне влезе в сградата на гарата.

Последваха нови обаждания, които я изпратиха в Бронкс, а от там — в Бруклин, Лонг Айлънд и отново в Куинс. Идваше й да вдигне ръце и да помоли да я убият, но да не я карат да предприема ново пътуване.

Пътниците на перона вече не бяха толкова много, ала докато ги наблюдаваше, Ив осъзна какъв ад е ежедневното пътуване за онези, които живееха в отдалечените квартали на Ню Йорк.

Хората около нея вървяха приведени, с изопнати лица, погледите им бяха безжизнени. Тя се запита с какво ли ги привлича животът в предградията, та са готови всеки ден да се подлагат на това изпитание.

Внезапно забеляза двамата терористи — приближаваха се към нея отляво и отдясно. Позна ги по описанието на Майстора. Навярно тези двамата бяха взимали „стоката“ от работилницата, а накрая му бяха видели сметката.

Тя се измъкна от тълпата уморени пътници, а преследвачите се прилепиха до нея. Единият разгърна палтото си, за да покаже, че носи полицейска електрошокова палка. Ив разбра, че това са отчаяни главорези, които нямаше да пощадят живота й.

Нарочно се блъсна в някакъв човек и вдигна ръка, сякаш за да запази равновесие.

— Двама са. Въоръжени.

— Лейтенант. — Единият терорист сложи ръка на рамото й. — Аз ще взема откупа.

Тя се обърна и го изгледа. Не беше човек, а дроид. Подозренията на Майстора се потвърждаваха.

— Ще ви предам парите само след като ни съобщите коя сграда възнамерявате да взривите. Такава беше уговорката.

Дроидът се усмихна.

— Настъпи известна промяна в плановете ни. Ще вземем парите, колегата ми ще те разреже с лазерния си бластер, а сградата ще бъде взривена в името на справедливата ни кауза.

В този момент Ив видя как Макнаб тича към нея. Младежът вдигна палец, за да й покаже, че са открили къде е заложена бомбата. Тя злобно се усмихна и заяви:

— Не съм съгласна.

Сетне рязко се обърна, замахна с куфарчето и удари дроида, който беше зад нея. Светкавично се хвърли на земята и го сграбчи за глезените. Той стреля и в гърдите на колегата му зейна огромна дупка.

Ив извика на пътниците да залегнат, спусна се към дроида и изви ръката му. Той отново стреля и едва не я улучи. Хората крещяха от ужас, тичаха като обезумели към изходите, отнякъде се разнасяше тътенът на приближаващ се влак.

Ив се хвърли върху дроида, двамата паднаха на перона и се затъркаляха, поваляйки бягащите хора.

Тя посегна към оръжието си, но не успя да го извади, а бластерът на нападателя беше пометен от тълпата. Чуваше оглушителен грохот, перонът вибрираше. Дроидът замахна, в ръката му проблесна дълъг нож.

Ив го ритна в слабините, ала той не се преви от болка, както би направил мъж, само политна назад и размаха ръце, за да запази равновесие. Тя скочи на крака, опита се да го сграбчи, но не успя.

Дроидът падна на релсите и беше пометен от приближаващия се влак.

— Божичко! Лейтенант, добре ли сте? Не успях да си пробия път през тълпата. — Зачервеният и задъхан Макнаб я сграбчи за рамото. — Улучиха ли ви?

— Не. Да му се не види! И с двата дроида е свършено. Сега няма да научим нищо от тях. Повикай подкрепление — трябва да овладеем положението и да успокоим хората. Коя сграда е набелязана от терористите?

— Медисън Скуеър Гардън. В момента извеждат цивилните, а нашите хора обезвреждат взривните устройства.

— Да се махаме от Куинс.