Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (9) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

8. Очакване

Около девет и половина и последното дете — Джудит, бе сложено в леглото с целувка за лека нощ, която сега, когато то бе вече на дванайсет и имаше красиво и изразително лице на възрастен, малко го стряскаше в тъмното. Някогашното бебе, бе останало да витае там някъде високо горе над жената с топли устни, в която се бе превърнала неговата дъщеря и това го караше да изпитва неувереност и безпокойство в подобни ситуации. После Ричард слезе долу и се приготви да чака съпругата си. Майка му винаги бе чакала него и баща му, оставяйки къщата да свети до тяхното завръщане от баскетболен мач, от среща по плуване, от среднощна авантюра със счупената кола. Влизайки вкъщи през онези вечери, направо от студеното, момчето бе чувствало майка си като притегателен център на вечното упование — един предпочитан свят на сигурността и постоянството, и това го караше да й завижда за самотните вечери, прекарвани вътре на топло до радиото. Сега, заел нейната бивша роля, той си изпече филийки, изпи чаша мляко, включи телевизора, изключи го, наля си малко бърбън, докато накрая не установи, че не може да задържи погледа си дори върху вестника. Отиде до прозореца и се загледа към улицата, където един все още незаспал, леко поклащащ клони бряст превръщаше светлината на уличната лампа в потрепваща дантела. После се премести в кухнята и се взря в непрогледния мрак на задния двор, където, след ослепителните лъчи на автомобилни фарове и хълцукането на изгасен двигател, трябваше да се появи Джоан.

Когато пристигна поканата, двамата се съгласиха, че тя може да закъснее до единайсет. Но още към десет и половина сърцето му започна да думка учестено, бърбънът влизаше лесно като вода и той неочаквано се озова застанал в една стая, без да си спомня да е влизал вътре. Тази чиния „Пикасо“, бяха избирали заедно във Валаурис. Онези университетски антологии, безразборно наредени по лавиците. Разхвърляните като на бойно поле учебници и играчки, зарязани така след вечерните игри. В единайсет и пет Ричард отиде до телефона и постави ръка върху слушалката, но почувства, че не може да набере номера, запаметен на върха на пръстите му като музикална фраза. Нейният номер. Техният номер — на Мейсънови. Къщата, която бе погълнала неговата съпруга бе място, където той винаги се бе чувствал комфортно и добре дошъл; къща, много наподобяваща неговата собствена, и все пак, достатъчно различна във всеки един детайл, за да бъде вълнуваща; къща В и която нейната господарка, го бе очаквала гола на първото стъпало за горния етаж — примамващо посрещане, запечатало В спомените му нейните рамене, окъпани в утринното слънце, промъкнало се през прозореца и обагрило всяка фибра от нейната плът в огнена светлина.

Той се качи на горния етаж и надникна при всяко от спящите деца с надеждата, че така ще убие половин час от времето за убиване. Връщайки се долу в кухнята, установи, че бяха изтекли само пет минути и въздържайки се от повече бърбън заради убеждението си, че ще се напие, се опита да се ядоса. Понечи да счупи чашата, но се сети, че после ще трябва да почисти сам и я остави празна на барплота. Сърденето не му се бе отдавало никога. Още като дете бе прозрял, че няма причини да се сърди на никого — имаше само уморени хора, желаещи да се наслаждават на живота, добри души, заспали или будни, затворени сред пределите на вселената, която също, с красотата на всяка своя частица и волната си атмосфера, изглеждаше повече от добронамерена. Вместо това, за да забрави за времето, се опита за плаче, по се получи само смешно сухо сълзливо циврене на самотен мъж. Можеше да събуди децата. Излезе навън в задния двор. През клонаците на храсталака, останали голи, без листа, се загледа в светлините на колите, бързащи за вкъщи от гости, от филми, от срещи. Помисли си, че тази нощ ще разпознае светлините на нейната кола дори преди да са завили по алеята и ослепително да осветят двора. Но мястото продължаваше да е тъмно. Движението по пътя намаля. Той влезе обратно вътре. Часовникът в кухнята показваше единайсет и тридесет и пет. Отиде до телефона и се вторачи в него, озадачен от проблема, който представляваше, от невидимата бариера, която неговите пръсти не можеха да преодолеят. Така пропусна светлините на Джоан, завиващи в двора. Докато погледне натам, тя вече приближаваше към него. Бе излязла от замрялата кола и минаваше под кленовото дърво. Носеше бяло палто. Той отвори кухненската врата, за да я посрещне, и спонтанно появилия се в него импулс да я прегърне, да я настани в гърдите си като сърце, излязло от обвивката си и после върнало се обратно, му се стори абсурдно старомоден, приет като показен и фалшив от цялостното обезоръжаващо фамилиарничене към жена му.

— Как беше? — попита той.

Тя изпъшка:

— И двамата с усилие намираха думи да довършват изреченията си. Беше страшна мъка.

— Бедните души. Горката Джоан. — Припомни си за своята собствена мъка. — Нали обеща да се върнеш до единайсет.

В кухнята тя свали палтото си и го хвърли върху един стол.

— Така е, но щеше да бъде прекалено грубо да си тръгна точно тогава — и двамата бяха изпълнени с толкова добрина и любов. Бе ужасно разочароващо. Не ми дадоха възможност да се ядосам. — Лицето й изглеждаше зачервено, очите й — прекалено ясни и светещи, пробягнаха покрай неговите към барплота, където стоеше бърбъна.

— Можеш да си го изкараш на мен — предложи той.

— Прекалено съм уморена, прекалено объркана. Бяха толкова мили. Той не ти е сърдит, а тя въобще не можа да разбере защо аз трябва да й се сърдя на нея. Може и да съм откачила. Ще ми направиш ли едно питие?

Джоан седна на кухненския стол, отгоре върху палтото си.

— Те са като моите родители — рече замислено тя, — вярват в съвършенството на хората.

Той й подаде питието и подметна:

— Значи, тя не ти позволи да се ядосаш.

Джоан отпи и въздъхна. Приличаше на актриса, току-що слязла от сцената, с жестове, все още наситени с театрална пресиленост.

— Попитах я как би се чувствала тя, а тя ми отвърна, че щяла да се радва, ако съм била спала с него, че ако въобще той трябвало да спи с друга жена, тя предпочитала това да съм аз, че съм щяла да бъда като дар, който тя би му поднесла от любов. През цялото време продължаваше да ме нарича своята най-добра приятелка. Вече цяла година, откакто чувствам тая неловкост помежду ни, и сега, разбира се, знам защо. Цяла годила тя се усуква около мен с тая кротка дяволита безочливост и през цялото това време имаше нещо не наред, което все не можех да разбера.

— Тя много те харесва и ние много сме говорили за твоето поведение. То я ужасява.

— И непрекъснато ми повтаряше да си го изкарам на нея, да й се разсърдя, само че думите й, разбира се, правеха това невъзможно. С този неин успокояващ, уверен глас. Според мен не е чула нищо от онова, което й казах. Виждах я как се концентрира, разбираш ли, как наистина се вторачва в устните ми, но през цялото време си е мислила какво да каже после. Обмисляла е този разговор в продължение на година. Напих се. Не ми давай повече бърбън.

— А той?

— О, той. Той беше откачил. Само говореше за това като за откровение. Очевидно са имали страхотен секс, откакто тя му е казала. Непрекъснато използваше думи като разбиране и състрадание, и как всички ние трябва да си помагаме един на друг. Беше като в църква, а ти знаеш колко силно се разчувствам в църквата й как започвам да плача. Всеки път, когато понечвах да заплача, и той ме целуваше, а после целуваше и нея — абсолютно непредубедено. Мляс, мляс. Ние сме една и съща личност! Тя е откраднала моята самоличност! — Джоан повдигна чашата си с ледени кубчета и — изви нагоре вежди от възмущение. Косата й също сякаш се изправи върху скалпа й. Веднъж му бе разправяла как, когато сгафи някой удар на голф, можела да чуе как косата й започвала да шумоли, докато се надигала от ярост.

— Ти имаш по-гъста коса — рече той.

— Благодаря. Ти трябва да знаеш. Той непрекъснато настояваше да ти се обади по телефона. Все повтаряше неща от рода на „Хайде да викнем и добрият стар Ричард при нас, кучия му син. Така ми липсва, дъртият му прелъстител.“ А аз трябваше непрекъснато да му повтарям, че си останал да приспиваш децата.

— Доста немъжествено.

— Мисля, че си имал достатъчно време да се правиш на мъж.

— Трябваше да ме видиш, докато те чаках. Само притичвах от прозорец на прозорец като някоя кокошка с изгубено пиленце. Бях обезумял заради теб, скъпа. Не трябваше въобще да те пускам при тия ужасни хора — да те поучават.

— Те не са ужасни хора. Ти си ужасен. Просто си късметлия, че не вярват във войната. Те считат възмущението за глупост, за детинщина. И са прекалено обстоятелствени, това е то. Той непрекъснато говореше за някакво по-голямо добро вследствие на всичко станало.

— Ами ти? Във войната ли вярваш или в по-голямото добро?

— Не знам. Бих могла да повярвам на още малко бърбън.

Следващият му въпрос бе много „парещ“, толкова безсрамен в откровението си, че чак опърли езика му:

— А тя, поиска ли аз да съм там?

— Не каза. Не е толкова нетактична.

— Никола не съм я считал за такава — осмели се да отбележи той.

Косата на Джоан сякаш се надигна около главата й. Тя заръкомаха като сопрано.

— Защо не избяга с нея тогава? Защо не избягаш с нея сега? Направи нещо. Не мога да понеса още веднъж едно от ония любовни гнезда, комуни, свободни отношения или каквото и да било там. Те непрекъснато само повтаряха, че трябвало, да се съберем всички заедно, че трябвало да поддържаме връзка. Аз, обаче, не искам да се събирам с никого.

— Но ти си… — започна той.

— Не икономисвай от леда — прекъсна го тя.

— … това, което искам повече от всичко друго. Беше отвратително, докато те нямаше вкъщи тази вечер. Чувствах се по-ужасно, отколкото можеш да си представиш. — Той говореше много внимателно, гледайки прекалено съсредоточено надолу, към барплота, докато отново пълнеше техните чашите, поставени сякаш на ръба на пропаст. Завършилото безопасно връщане на Джоан бе разгоряло у него спомена по неутешимата загуба на другата — със спокойния уверен глас.