Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (14) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

13. Голота

— Охо, я виж — възкликна Джоан Мейпъл, приятно изненадана. — Атакуват ни.

Ричард Мейпъл повдигна глава от пясъка.

Друга двойка, по-млада, вървеше по плажната ивица подобно на две митични същества — загорели, с буйни коси, движещи се с гъвкавост и лекота, Великолепни в своята първична красота, изтъкана от тяхното невидимо усилие да контролират стеснителността си. Човек трябваше да се загледа по-внимателно, за да забележи, че са голи. Честите посещения в нудистката зона — нагоре по плажа, отвъд мястото за „буржоата“, до един облечени в бански, където Мейпълови лежаха с техните деца, книги, плажни кърпи и туби с лосиони — бе покрила гладките гъвкави тела на тази двойка с равномерен тен. Първичните полови белези, толкова натрапчиво отчетливи в „митологията“ на нашето ежедневие, гърдите и окосмените части по тялото, се стопяваха до неузнаваемост от това разстояние под ярките лъчи на слънцето. Дори пенисът на младия мъж изглеждаше несъществен. Младата жена пък имаше вид на умалено мъжко копие — със същата стегната, магнетична походка, същите обезпокоително еднакви форми на крайниците; стомаха, торса и черепа.

Ричард с усилие се сдържа да не изсумти. Двете голи тела се движеха сред мълчание, изтласквано пред тях от уверената им походка, подобно на плъзгащите се по мокрия пясък вълнички, пресягащи се да докоснат облечените в бански хора, откъснали частица красота от бляскавото великолепие на самовглъбеното безразлично море.

— А-а — разнесе се изпод един чадър женско възклицание надолу по плажа, подобно на изшумоляла целофанова опаковка на сандвич в притихнал киносалон. Един старец с тънки крачка, прикачени към варелоподобно туловище с момчешки боксерки на шотландско каре, войнствено се изправи — безпомощен, давещ се сред дързостта на тази атака — и вдигна ръка в жест, наподобяващ нещо средно между махане на такси и заплаха с юмрук. Ричард усети, че в душата му нахлува истеричен безпорядък. Националното възкръсна, всички забелязаха, че той също бе млад, имаше руси мустаци под бъбрекообразните огледални слънчеви очила и атлетичните му ръце, подаващи се от ризата с къс ръкав, бяха с кафяв загар. Под униформата, доколкото те можаха да видят, кожата му имаше същия кафяв, равномерен тен.

— Боже мой — каза тихо Ричард. — Та той е един от тях.

— Той просто е едно хубаво, младо прасе^[1].

Използването на подобна фраза, която толкова много й се нравеше, раздразни Ричард, търсещ пипнешком в мъгливостта някакъв парадокс, някаква неизречена тъга. Мейпълови се бяха оказали прекалено обвързани един с друг по време на тази почивка. Едната дъщеря живееше с някакъв мъж, единият син имаше работа, другият син беше на тенис лагера тяхното най-мъничко отроче Бийн^[2], ненавиждаше своя прякор и макар само тринайсетгодишна, се бе почувствала толкова некомфортно със своите родители, че ежедневно си измисляше всевъзможни извинения, за да не бъде с тях. Сред намаления състав на тяхното семейство те също се чувстваха прекалено некомфортно един с друг — всеки от тях бе изцяло изложен на вниманието на другия. На всичкото отгоре Ричард се притесняваше, че детето бе прозряло истината за своите родители много по-ясно, отколкото той и Джоан — сами за себе си. Неочаквано, както в колежа, когато още се ухажваха и той подмяташе идеята да се махнат от читалнята и отидат на кино, Ричард предложи:

— Хайде да го последваме.

Полицаят бе станал една смалила се синя точка.

— Добре, хайде — съгласи се Джоан и се изправи на крака, ръсейки пясък от тялото си. Макар съгласието й да бе изречено с радостна готовност, то прозвуча фалшиво и, неубедително, но лъскавите форми на тялото й, изисканата й походка редом до него, на която той несъзнателно подражаваше, и тежестта на топлите слънчеви лъчи върху раменете му докато вървяха, се сториха на Ричард напълно достатъчни, поне засега.

Участъкът от плажа за привържениците на бански; изтъня зад тях. След малко завиха зад една дюна и пред погледите им се появи множество от голи тела. Луничави, червенокоси индивиди с отпуснати, млечнобели търбуси. Мургави като циганки момичета с твърда, стегната плът, стоящи изправени, за да изложат лицата си по-близо до слънцето. Заспали мъже с „изгнили“ като окапали плодове тестиси. Нестройна група от задници, наредени като кафеени сладки върху бяла салфетка. Брадат мъж, застанал; в йогистко упражнение на главата си, с широко разкрачени към небесата крака, сякаш отправящи молитва към Всевишния. Сред цялото това многообразие от форми полицаят се движеше внимателно, препасан със своя колан, на който висеше оръжието му, шепнейки, почти докосвайки голите тела, които закимаха разбиращо и започнаха бавно, поединично и на групички, да обличат дрехите си. Двойката, проявила дързост, която бе предизвикала това контра-нашествие, не можеше да бъде забелязана сред множеството от други голи тела. Сега бяха наказани всички.

Джоан се приближи до две момчета и едно момиче, и докато те се вмъкваха в протритите си дънки, нахлузваха кожените си елеци, слагаха сандалите и техните странни, меки шапки, тя ги попита:

— Гонят ли ви?

Момчетата се изправиха и я заразглеждаха втренчено — нейният бански, приятната й закръгленост, съчувствената усмивка — без да промълвят нито дума. Ричард забеляза, че пенисът на едно от тях висеше натежал на една педя от ръката й. Джоан се обърна и се върна до съпруга си.

— Какво ти казаха? — попита той.

— Нищо. Просто стояха и ме зяпаха. Като че ли съм някой мухльо.

— За последните десет години е имало две революции — каза й той. — Първата бе, когато жените се научиха да говорят вулгаризми, и втората — когато потиснатите се научиха да презират своите симпатизанти.

За да смекчи думите си, той добави:

— Или може би те просто се подразниха, че някой ги приближава, докато си обуват гащите. Това е много деликатен момент за мъжете.

Макар и парадоксално, нудистите носеха много повече дрехи на плажа, отколкото „буржоата“. Минавайки по плажната ивица към техния участък, те не можеха да бъдат сбъркани с никой друг, тъй като бяха облечени от главата до петите в дънкови и кожени дрехи, сякаш изникнали направо от сърцевината на градската антикултура. Сега, докато младият полицай се движеше покрай тях като носещ опечалеше ангел, те се свиваха и гънеха в раболепни пози, бързайки да се напъхаш в дрехите си.

— Боже мой — възкликна Джоан. — Прилича на „Изгонването от Райската градина“ на Мазачо^[3].

Ричард усети как сърцето й издумка в закръглената обвивка на нейното тяло от обзелото я силно удовлетворение, че за сетен път бе успяла да демонстрира пред себе си важността от хуманитарното образование в живота на съвременния човек.

През целия следобед, след като се бяха върнали от плажа, докато буташе пред себе си „опърничавата“ косачка по твърдата трева около наетата от тях къща, Ричард разсъждаваше за голотата. Той мисли за Адам и Ева (Кой ти каза, че ти си гол?), за Ной и Хам^[4], за Сузана старците^[5].

Припомни си една история, станала с него като дете, когато бе правил слънчеви бани на верандата на втория етаж заедно с майка си, която — по свой провинциален начин — бе авангардистка и маниачка на тема здраве. На верандата беше толкова горещо, че Във въздуха непрекъснато жужаха подмамени от жегата оси. Един час, прекаран там, изглеждаше цяла вечност. Неговото притеснение го завладяваше все по-силно с всяка изминала минута. Кожата на майка му представляваше блед, неясен пейзаж в обсега на периферното му зрение. Той не поглеждаше нататък, така както не си правеше и труда да гледа към планинските хребети, опасващи тяхното малко градче в Западна Вирджиния, което — в представите му — той никога нямаше да напусне.

Припомни си една реплика на Роден, че събличащата се жена може да се оприличи на слънце, пробило през облаците. Скупчилата се следобедна облачност покри поляната със сенки, придавайки блясък на жилавата остра трева. Веднъж, преди време, той се бе любил с една жена, която спеше до огледало. Когато бе за първи път в леглото й, той несъзнателно погледна надясно и се стресна от техните голи тела, отразени в огледалото. Неговите и нейните крака изглеждаха удивително дълги и успоредни. Вероятно тя бе усетила, че е отклонил вниманието си от нея, понеже също бе обърнала глава. Отразено в огледалото, нейното лице се появи под неговото. Огледалото се намираше на една ръка разстояние от леглото. Онова, което го бе омаяло в рефлектиращия образ насреща, бе не нейното тяло, а неговото собствено — дължината му, блясъкът, окосмението, великолепно изваяните успоредни пръсти на краката, приказно отдалечени от неговата малка, облещена, глуповата глава.

И тогава, спомни си той, се бе чул шум някъде отдолу. Разширените им очи се бяха вторачили едни в други, забравили за огледалото. Той прошепна:

— Какво е това? Млекарят, пощаджията, кучето, фурната?

— Може би вятърът? — предположи тя.

— Прозвуча като отваряне на врата.

Докато се вслушваха напрегнато за шума, дъхът й погали неговите устни. Човешки стъпки отчетливо издадоха присъствието си под тях в същия момент, в който той се пресегна да издърпа чаршафа върху главите им, тя рязко избута и двамата настрани. След това се отмести от него и повдигна нагоре крак, подобно на съседната скулптура на Реноар „Къпещи се“. Той бе останал сам в огледалото. В миг, същото това огледало се бе превърнало в неистово крещящ свидетел на факта, че той се намираше на място, на което не трябваше да бъде („Когато човек не е, където трябва, винаги става нещо лошо“, обичаше да казва майка му), и че е в неподходящ вид за бягство. Тогава бе излязъл на верандата й, притиснал дрехи до гърдите си.

Ричард клекна, за да отреже няколко упорити стръка с ръчната ножица, и бегло си припомни интересен цитат на един от японските майстори на Шунга за постигането на определен ефект с фалоса, рисуван в тази техника нарочно уголемен, понеже ако бъде изобразен в естествените му размери, би бил твърде незначителен.

Неговата любовница се бе върнала, все още гола, казвайки само „Нищо“. Бе слязла гола по собствените си стъпала — една грешница от Рая — минавайки покрай столове, картини и лампи, засенчвайки ги със своята прелест, без да се страхува, че по пътя си може да срещне крадец, млекар или съпруг. А когато се връщаше, голотата й излъчваше спокойствие и ведрина като от картината „Венера“ на Тициан, преизпълваща го отвътре сякаш бе погълнал някакво слънце.

Той се замисли за „Венера“ на Тициан, изцеждайки в представите си косите й със силни ръце. Замисли се за „Олимпия“ на Мане, за „Голата Маха“ на Гоя, за безсрамието. Сети се за Една Понтелие, героиня на Кейт Шопен, отправила се през последната година на този най-облечен от всички век към морския залив и — преди да отплува към своята смърт — захвърлила всички свои дрехи на брега. „Колко странно и ужасно изглежда да стоиш гол под слънцето! И същевременно, колко приятно!“

Припомни си една история, случила му се преди месец, докато вървеше към същата тази къща, в чието мрачно, влажно мазе в момента — стъпало по стъпало — смъкваше обемистата косачка, изпълнил задължението си. Бе се съгласил доброволно да дойде и да отвори къщата, за да провери в какъв вид е — наемаха я за първи път. Джоан лесно се бе съгласила. Напоследък в нея се бе загнездило нещо, което също искаше да бъде само. Половината от магазините на острова все още не бяха отворени за лятото. Бе напазарувал месо за няколко дни и живееше сред семпло обзаведени стаи, в които господстваше изключителна чистота и тишина. Една сутрин, изминавайки около миля през боровинкови храсталаци и диво грозде, той бе стигнал до брега на малко езерце. Плажната му ивица бе широка едва ли не няколко човешки разкрача. Само курешките и пръснатите наоколо пера на диви лебеди свидетелстваха за нечие друго присъствие. Лебедите, застинали сред окъпаната в слънце лека мараня над огледалната водна повърхност, му се сториха като богове — съвършени и безкрайно далечни. Ни къща, ни кола гледаха от върховете на хълмовете от пясък и храсталаци, опасали езерото отвсякъде. Откриването на такава девствена пустош под небето изглеждаше невероятен шанс и щеше да е светотатство човек да не се възползва от него. Ричард си свали дрехите — всички до една. Седна върху стърчащата наблизо нащърбена, топла скала и се замечта. След малко позата на мислителя му омръзна. Той стана и на ръба на водната повърхност се превърна в пророк, в Йоан Кръстител. Палави светлинки, отразени от раздвижената повърхност на водата, заиграха весели танци по краката му. Той закопня да стори нещо свръхестествено, нещо скверно. Протегна ръце нагоре, но не можа да докосне небето. Слънцето започна да припича още по-силно. Лека мъгла се Задигаше от повърхността на водата. Лебедите се размърдаха, пляскайки сдържано с криле. За момент егото му изцяло превзе неговото съзнание и на него му се стори, че наистина е божествено сътворения център на едно сферично оформено съзидание. Собствената му кожа изглеждаше красива — не, той чувстваше как красотата се плъзга по нея, сякаш тази пустош го любеше, ближеше го с чувствения си език. После, в следващата секунда, поглеждайки надолу, той видя, че ни най-малко не бе величествено сам, защото десетки забързани червеникави телца на кърлежи пълзяха нагоре сред космите на краката му, така безмерно щастливи от неговата щедра топлина, както бе той сред топлината на слънцето.

Небето се смрачи още повече и въздухът потъмня, като старо сребро с цвета на морските камъчета от острова. Докато влизаше в къщата, решил за награда да се почерпи с питие, той си припомни един стар социологически текст от деветнайсети век, в който американски фермер се хвали, че макар да бил станал баща на единайсет деца, никога не бил виждал тялото на жена си голо. От една друга книга, вероятно на Джон Гънтър, в разсъжденията му изскочи спомена за някакво пристанище в Западна. Африка, за което писателят твърдеше, че това бил последния град по крайбрежието, в който млада жена можела да мине гола по главната улица без да предизвика излишно внимание. Сети се и за една рецензия от стар брой на „Таим“, отпреди много години, отпреди много революции, със снимка на Бриджит Бардо, показана гола от главата до петите, с изключение на някои детайли. Във вестника бе направена остроумната забележка, че макар във филма да имало чисто гола жена, същото било положението и в повечето американски домове около единайсет часа вечерта.

Единайсет часа. Мейпълови са били навън, на вечеря. Тяхното самотно дете прекарва вечерта у своя приятелка. Спалнята им в тази къща е бяла и приятно прохладна. Бели са дори нощните шкафчета и столовете, а таванът е толкова ниско, че сенките им сякаш са се подпрели на главите им. Джоан стои до леглото и смъква обувките си е ритник. Лицето й, оптически скъсено от факта, че гледа надолу, има начумерен вид, докато тя разкопчава секретните копчета на полата си и смъкнала ципа надолу, разкрива един бял, V-образен триъгълник от бельото си. Тя оставя полата да се смъкне до долу, след което я повдига с крак и я поставя в едно чекмедже. После повдига нагоре блузата, „обезглавявайки“ я и събирайки косата й в гъсто валмо — приличащо на юмрук, който се разпада, след като отново се появява самовглъбеното й лице. Тя отмята глава и застава в профил. Автомобилни светлини от шосето погалват нежно къщата и се запиляват нанякъде! Едно неочаквано развитите: Джоан смъква надолу бикините си с бързо, несигурно движение, преди да е издърпала през глава комбинезона си, кръстосала отпред ръце. Малко над кръста й, набраният найлон се заплита. Тя застива в позата на „Роба“ от Микеланджело; на мюнхенската мадона; на „Водолей“ от Ангр; гледана отпред, с ясно очертано триъгълно окосмение. Комбинезонът е оправен, тънката като змийска кожа материя се плъзва нагоре, процесът продължава; С леко усилие тя разкопчава закопчалката на гърба си и мята сутиена на нощната масичка. Гърдите и подскачат. Обръщайки се към леглото, тя казва с глас, пълен с неприязън:

— Нямаш ли нещо по-интересно за вършене, вместо да ме зяпаш така?

Ричард е легнал на леглото полуоблечен. Превърнал се е в публика от един-единствен човек, едва сдържащ аплодисментите си.

— Не — отвръща откровено той.

След това скача и продължава със събличането си, докато сянката му непрекъснато се суети около главата му. Двамата стоят близко един до друг — толкова близко, колкото на плажа, когато тя се бе върнала при него след мълчаливото отпращане на момчетата, а той й се бе присмял. Те са отново на плажа. Тя си припомня всичко в детайли: За сетен пъп! Ричард усеща как сърцето й издумква в закръглената обвивка на нейното тяло от обзелото я силно удовлетворение. Тя го поглежда, очите й са сини като утринно море, и се усмихва.

— Не — заявява твърдо Джоан, отказвайки му самодоволно.

Ричард се чувства силно развълнуван, провокиран. Тази голота е нещо ново и за двамата.