Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (16) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

15. Жестове

Бе му го казала със сдържан жест, който не я бе виждал да ползва никога до сега.

Джоан му се бе обадила от гарата, „обядвайки с любовника си“, предположи Ричард, докато самият той бе останал да пази децата през това време. Дики, големият му син, който вече можеше да кара, бе взел колата на баща си. „Волво“-то на Джоан, което се наложи да ползва, бе ново и в продължение на няколко минути Ричард не можа да превключи на първа. Докато стигне до центъра на града, тя вече бе минала по главната улица и го чакаше на хълма, до градинката. Бе септември — необичайно ясен, потънал сред листа и окъпан в топли слънчеви лъчи, но все пак леко пощипващ с кристалната си ведрина. Когато се видяха, дори от разстояние двамата се усмихнаха един на друг. Тя отвори вратата и се настани на седалката, преправяйки си предпазния колан, за да спре досадното жужене на алармата. Лицето й бе поруменяло от разходката, градските й дрехи приличаха на елегантен костюм, в ръка държеше един-два пакета — доказателство, че бе ходила на „пазар“. Ричард искаше да направи обратен завой на тясната улица и в дългия момент на колебание, докато пипнешком търсеше задната скорост, Джоан заговори.

— Скъпи… — започна кокетно тя и, някак странно, плахо, безшумно, допря пръстите на едната си ръка в дланта на другата — жест между детско плясване с ръце, израз на ликуване, и предупредителен сигнал за внимание. — Реших да; се отърва от теб. Искам да те помоля да напуснеш града.

Внезапно изпълнено с мощен приток на кръв, сърцето му шумно издумка. Бе точно онова, което желаеше и той.

— Добре — съгласи се внимателно Ричард. — Щом мислиш, че ще можеш да се оправиш. — Той погледна настрани към нейното лице, за да се увери, че и тя наистина го желаеше. Не можеше да повярва на ушите си. Един боядисан в червено, бяло и синьо пощенски камион, спрял зад тях, изсвири с клаксона си — по-скоро напомнящо, отколкото укоряващо. Мейпълови бяха известни в града. Бяха живели тук през по-голямата част от семейния си живот.

Ричард намери лоста за задната скорост, придърпа го назад, довърши обратния завой и те се отправиха за вкъщи. Колата — толкова нова и още неразработена, се понесе бързо и леко по шосето, сякаш тя също бе изстреляна току-що нанякъде от нейното деликатно, игриво плясване с ръце.

— Нещата се затлачват — обясни Джоан. — Не вървим наникъде.

— Аз нямам намерение да се отказвам от „нея“ — заяви той, без никой да го е питал.

— Не е нужно да ми го казваш отново — това вече го знам.

— Нито пък виждам ти да си се отказала от „него“.

— Щях, ако ме беше помолил. Молиш ли ме?

— О, не. Ужас. Та той е всичко, което имаш.

— Добре. Тогава заминавай, където щеш. Според мен, в Бостън е най-добре за децата, когато ще идват да те виждат, а и най-малко отегчително за самия теб.

— Съгласен съм. И кога виждаш да стане това? — Профилът й издаваше, че е нащрек, наежена да избухне всеки момент, ако той кажеше нещо не намясто. Ричард пък сдържаше дъх, опитвайки се да изглежда важен — с висок дух и палаво настроение, като колата. Те изпълзяха по гърбицата на моста и поеха по отклонението за „тяхната“ къща. Лицето на Джоан бе забулено в облак цигарен дим.

— Веднага, след като си намериш квартира — отговори тя. — Да кажем, следващата седмица. Прекалено скоро ли е?

— Вероятно да.

— Не изглежда ли всичко това твърде тъжно? Не ти ли се струва, че съм брутална с теб?

— Не, струва ми се, че си великолепна — много нежна и въобще, както винаги. Така е, права си. Това е нещо, което аз самият просто не мога да направя. Как би могла да живееш сама в тоя град?

В периферията на погледа му нейното лице се обърна. Ричард извърна към нея глава, за да я погледне, и видя изражението й — палаво, дръзко, зачервено. Сигурно бяха пили вино на обяд с…

— Хич не си го и помисляй — отряза го Джоан. Той знаеше, че това е блъф, една смела постъпка и нищо повече — тя просто се нуждаеше от малко почивка. Затова замълча, отказа да спори. Така щеше да се смили над гордостта й и да я спечели на своя страна.

Пътят започна да се вие покрай пощенски кутии и дървета — някои вече напълно съблечени от вятъра.

— Това твоя идея ли беше или негова? — попита той.

— Моя. Щукна ми във влака. Единственото, което Анди каза по въпроса, бе, че изглежда през цялото време аз те изхранвам. — От деня на тяхната раздяла, Ричард спеше в едно наето под наем бунгало край морето, на две мили от тяхната къща. Бе се опитал да си готви сам, но с всяка отминала вечер, чиито нощи ставаха все по-къси, изглеждаше много по-лесно и по-учтиво спрямо децата, да консумира вечерите, приготвени от Джоан. Бе привикнал към нейното готвене. В действителност, неговото тяло, всяка негова клетка, бе съставна част на нейното готвене. След вечерите обикновено идваше ред и на някое и друго питие — докато децата (две от тях — вече заминали да се учат по далечни места, другите две — все още обвързани с родния дом) се напрягаха над домашните си работи или зяпаха телевизия, а пийването, от своя страна, водеше до разговори, откровения, груби слова, сантиментални сълзи и до някое инцидентно отстъпление от позициите — на горния етаж. Тя беше права — сегашното положение не бе нито здравословно, нито перспективно. След двайсет години съвместен живот, каква ли по-подходяща среда трябваше да бъде създадена, за да започнат да се обичат те двамата един друг?

 

Ричард намери апартамента в Бостън на втория ден от издирванията си. Агентката от фирмата за недвижими имоти беше червенокоса, с дебел задник и гримирана така, сякаш се страхуваше от младостта си. Вървейки нагоре-надолу по стъпалата зад нея, Ричард се чувстваше едновременно щастлив и уплашен. Уморена много повече от него, отколкото той от нея, дамата мушна ключа в ключалката, бутна вратата с рамо и разтваряйки с икономичен жест ръце настрани, направи уморена, безпомощна физиономия пред разкрилата се гледка.

Подът не беше нито рунтав китеник от стена до стена, нито пък напукан от старост паркет, а най-обикновени черни и бели плочки, досущ като в картина на Ян ван дер Меер^[1].

Той погледна през прозореца, Видя отсреща един небостъргач и усети, че това място ще свърши работа. Небостъргачът, стоящ от години в недовършен вид, поради замразяване на строежа, бе едно красиво бедствие — бе известен, понеже представляваше бедствие (от високите му етажи непрекъснато падаха прозорци), и — бедствен, понеже бе неземно красив: архитектът бе имал невероятен поглед за нещата. Очевидно той бе мечтал да сътвори една невидима сграда, макар и огромна по размери. Предназначението на стъклената облицовка бе да отразява небето и по-старите тухлени постройки от пейзажа на Бостън, като същевременно очертанията му трябваше да се сливат с небесната шир. Вместо това, прозорците от огледално стъкло продължаваха да падат по улицата и на тяхно място бяха поставяни груби, непрозрачни, черни шперплатови плоскости. Но все пак, бе останала достатъчно голяма отразяваща повърхност, за да може да се почувства — през паянтовия стар прозорец на този изненадващ апартамент — усещането за необятна синева — един вертикален братовчед на хоризонталната безбрежна синева на морето, до което Ричард се събуждаше всяка сутрин сред смразяващия до кости утринен хлад на неотопляваното бунгало.

— Добре — каза той на червенокосата и въгленовочерните й вежди описаха две високи дъги. Ръцете му трепереха, докато подписваше договора, попълвайки квадратчето срещу „разделени“ в мястото за семейно положение. От една аптека предаде новината по телефона — не на съпругата си, което щеше да я натъжи, а на любовницата си — намираща се също толкова надалеко. — Ами, най-сетне намерих един… — започна той с укоряващ глас. — Подписах договора. Направо невероятно. По средата на целия този изпипан документ имаше едно семпло изречение, „Забранено е ползването на водни дюшеци“.

— Изглеждаш ми толкова разстроен.

— Чувствам се, като че ли току-що съм дал живот на черна дупка.

— Не го прави, ако не искаш. — От начина, но който гласът на Рут замлъкна и след това заглъхна, той си представи как се бе протегнала за цигара или пепелник, настройвайки се за „успокоителното дундуркане“ на любовника си.

— Да, но аз искам. Тя иска да го направя. Ние всички искаме да го направя. Дори и децата са настроени така. Или поне се правят, че също го искат.

Тя се престори, че не е чула последното.

— Опиши ми го.

Единственото, което можеше да си спомни, беше пода и гледката на „синьото бедствие“, с отразени по лицето му плаващи, пухкави облаци. А също и червенокосата — бе му казала къде да ходи на пазар и къде да дава дрехите си за пране. Оказваше се, че ще има и пране, о боже!

Звучи красиво — бе далечният отговор на Рут, след, като й бе разказал онова, за което можа да се сети. Двама души, от които единият бе потящ се, черен пощальон, чакаха за телефона. Този град вече му бе опротивял — със своите тълпи, със своя хищнически глад.

— И какво толкова красиво има в цялата тая работа? — сряза я той.

— Наистина ли си толкова разстроен? Не го прави, ако не искаш.

— Престани да казваш това. — Бе една досадна формалност, добре известна и на двамата, та те само се преструваха — всеки в своето семейство — на свободни и можещи да правят каквото си искат. Играта се казваше „бягство от отговорност“, а Рут бе станала невероятен експерт в нея. Думите й често бяха нереални, изпразнени от съдържание, учтиви готови фрази, докато жена му винаги говореше открито и ясно, с истинските значения на думите.

— Какво друго бих могла да кажа, освен че те обичам? — заключи Рут. От другия край на линията телефонът рязко въздъхна. Той си представи жеста й: бе извърнала лице от слушалката и енергично изпуснала въздух. Изразявайки по този начин отегчение, дори когато не чувстваше такова, тя бе издишала цигарения дим и едновременно с това — смачкала в пепелника цигарата си, неизгоряла и наполовина, разкашкана под нервните й пръсти, получавайки своята справедлива присъда. Нейното очебийно прахосничество го парна болезнено. Всяко пропиляно нещо го караше да изпитва подобна болка. Прииска му се да затвори рязко телефона, но това също му се стори пропилян, празен жест и той просто прекъсна връзката.

 

Сам в своя апартамент, Ричард преоткри себе си като подреден и пестелив домакин. Когато си тръгнеше някоя от жените, той своевременно се захващаше с възстановяването на ергенския ред в квартирата, изпразвайки пепелниците, които, ако посетителят бе Рут, стояха нагъчкани с дълги, бели, преждевременно смачкани цигари, а ако това бе Джоан — с толкова къси угарки, от които не бе останало почти нищо, освен филтъра. Ричард забеляза, че никоя от тях нито веднъж не се бе опитала да почисти, само дето си правеха устата за това, което го накара да изпита удоволствие. Леглото оставаше обърнато наопаки, съдовете — мръсни в умивалника, всеки от трите му пепелника (един стъклен, един керамичен и един импровизиран — от тенекиен капак на кутия) — систематично докосвани, като базите в бейзбола. Изпразвайки ги, той се усмихваше — на моргата от тленни останки на Рут, стърчащи отвсякъде като безразборно разпилени трупове по бойно поле, или на гнездото от филтри на Джоан, деликатно струпани като бели камъчета в саксия с нарциси. Когато спореше с Рут за унищожените почти цели цигари, тя — естествено — отбелязваше с помпозен жест, колко по-добре било за нея, за белите й дробове, да унищожава цигарите още в недопушения им стадий. Разбира се, тя бе права — по-добре да бъдат унищожавани други, отколкото сам да унищожаваш себе си. Рут бе любовта, тя бе животът — точно заради това той я обичаше. И все пак, маниакалната пестеливост на Джоан, нейното дискретно отдаване на смъртта, му бяха толкова гальовно познати, колкото и дребния й, сгъчкан почерк, или пък — ситните къдрици на окосмението между краката й, затова Ричард също се усмихваше, когато изпразваше и нейните пепелници. Неговата усмивка бе жест, лишен от публика. Култивирал характера си сред родители и прародители, близки хора и любими животни, доразвил го за обществени контакти между съученици и учители, а в последствие успял да го облагороди още повече — преди появата на прехласнатата аудитория от негови собствени деца, той не можеше да престане да дава представления дори и сред егоистичното си усамотение. Бе си набелязал нещо като другар, един-единствен величествен зрител — синият небостъргач — и през цялото време споделяше всичко това с него.

Макар и син, той бе по-скоро зеленикав на фона на небето. За известно време Ричард бе озадачен защо отразените в прозорците му облаци се движеха в същата посока като облаците зад него. С помощта на пространственото въображение той осъзна, че огледалото не обръща нашите движения, макар да транспонира ушите ни и да придава особена чупка на устните, така че дори лицето на обичан човек можеше да изглежда непознато и грозно, когато биваше наблюдавано в огледало, може би точно по същия начин, по който и самата тя виждаше него — ама че странна мисъл! Той установи, че ако по средата на сградата се поставеше огледало, то нямаше да промени движението на една армия. Затова пък, много често, половинката на някой отразен облак съвпадаше с половинката на друг, намиращ се зад гърба на сградата, и те се движеха като един, пронизани от дирята на реактивен самолет, подобно на стрела, запратена от лъка на Купидон. „Бедствието“ стоеше в Сърцето на града, напълно безразлично към всичко. Нощем то се трансформираше в мъждукаща редица от малки светлинки, сякаш много тесен кораб плаваше в небето, а когато имаше дъжд или мъгла, изчезваше напълно, докато тухлените комини и тенекиени покриви от по-ниската панорама натрапваха мрачната си реалност с още по-голяма настойчивост. Но макар и невидим, той продължаваше да е там. Затова и Ричард — или по-скоро неговата душа, бе винаги там. Той се опита да анализира дали имаше някаква логика в подмяната, на прозорците в зависимост от последователността на счупените и здравите стъкла. Не откри такава — всичко се определяше единствено от мудните действия на невидимите работници, изпразващи и запълващи „клетките“ на стъклата с безмозъчието на пчела. Когато сядаше и наблюдаваше много дълго, успяваше да види — както при кондензацията на капка роса — как някое празно място в определен момент ставаше много гладко, рефлектиращо, зеленикавосиньо. Минаха много дни преди той да разбере, че върху старото стъкло на неговия собствен прозорец, съвсем под носа му, неизвестни предишни наематели, въоръжени с диамант, бяха надраскали инициали, имена, дати, сред които — „гравирано“ най-дълбоко и най-забележимо — стоеше едно вълнуващо, комично двустишие, обричащо на вечен съюз:

С този пръстен

ставаш част от мен…

 

А какво невидимо богатство от предишни житейски съдби се бе наслоило върху настоящите удоволствия на града! Докато се разхождаше по улиците, той бе изненадан от своето собствено щастие. Бе очаквал да е тъжен, гузен, отегчен. Вместо това, дните му бяха уютно запълнени е неговите списъци от задължения, с търсенето на храна и кухненски принадлежности, с изнамирането на такива проблематични заместители на съпруга като автоматична пералня за обществено ползване, където умислени студенти четяха задълбочено Хесе и се почесваха по брадичките, докато дрехите им се въртяха в един безкраен водовъртеж, или пък млади, чернокожи домакини тихичко си тананикаха, докато сгъваха бели, ленени чаршафи. Какво неочаквано удоволствие — да се прибираш в тъмното вкъщи, притиснал до гърдите си наръч чисти дрехи, топли като пресен хляб. Той се почувства трезвен, ободрен и извинен за Часа, когато щеше да гаврътва своето второ питие-аперитив преди вечерята из крайните квартали, претъпкани с хора, отдадени на почивка след работа. Харесваше му да носи храна у дома, да си достави удоволствието да готви месо и след това всичкото да изяжда сам, докато радиото гали слуха му с Бах или Бекет, а насреща му се взира разтворена книга, подпряна на стойката за четене, която си бе купил наскоро. Изпитваше трепетно вълнение от странната „игра“ да консумира ястия, малко преди да са се развалили, или да пие мляко, малко преди да е прокиснало. Беше му приятно да чува бученето на самолети сред кафявото нощно небе — владение на един втори, по-тънък град, наложен отгоре върху земния си първообраз, или да се заслушва в песента на полицейските сирени, тръгнали да спасяват някого в беда, която нямаше нищо общо с него. И все пак, това не можеше да продължава вечно — такова щастие. Бе някаква интермедия, празник — само един-единствен, странно пречистващ, праволинеен, изпълнен с достойнство, макар и понякога помрачаван от пристъпи на внезапен страх и дезориентация: Всеки час трябваше да бъде предварително ангажиран, за да не може да се провали. Той се движеше като воден бръмбар, като подскачащо камъче върху гладката равна повърхност на своя нов живот. Ходеше където му скимне. Веднъж отиде до основите на синия небостъргач — неговият другар и свидетел. Бе ужасно. Безброй дъски, скелета и разкопани основи за кабели, пазени от лаещи полицаи, ограждения за минувачите с цел предпазване от падащи стъкла, собствениците, хвърлили вече милиони в тези основи и загубили още повече от съдебни процеси. Товарни камиони и всевъзможни техники, задръстили всичко наоколо в привиден хаос По-долните етажи бяха изцяло опаковани в шперплат — с цвят на злокобно черно. Сградата, толкова прекрасна във въздуха, в основата си стоеше като стърчаща над земята, уродлива коренова система. Ричард се отказа да минава повече по този път.

Когато идваше Рут, те играеха на една игра — миене, лъскане на една бяла плочка от пода на ван дер Меер, за да може, евентуално, целият да изглежда чист. Черните бяха извън играта. Търкайки гола, застанала на колене, Рут изглеждаше като малко, охранено конче. Поклащайки дълги коси, ритмично полюшвайки меки гърди в такт с енергичните й кръгообразни движения. Гледано отзад, окосмението й имаше вид на някаква долна грива. Толкова прелестно странна, тя почти никога не бе оставяна да изчисти повече от една плочка. Времето, така грижовно и прилежно спрямо него, хукваше стремително за тях и изчезваше в небитието. Понякога дори ставаше така, че успяваха да си кажат по нещо чак накрая, когато тя бе опряла ръка на вратата.

— Не е ли тази сграда изумителна, със залеза, застинал в нея?

— Аз обичам тази сграда. И тя мен — също.

— Не. Аз съм тази, която те обича.

— А не можеш ли да ме разделиш?

— Не.

Тя изпитваше собственическо чувство към апартамента. Когато й бе казал, че Джоан също е идвала тук, и просто ей така, „за кеф“, е преспала с него — нейния съпруг, Рут бе изхленчила в телефонната слушалка, „В нашето легло?“

— В моето легло — бе отвърнал той, с нехарактерна за него твърдост.

— В твоето легло — бе отстъпила тя с омърлушен глас на задрямало дете. Когато разговорът най-сетне бе приключил, успял да успокои достатъчно любовницата си, той отиде до прозореца и се загледа в своя неодушевен гигант: ски приятел, бледоморав от едната си страна, все още небесносин от другата, леко изпъстрен с отражението на един перест облак. И той му заговори — така както говори погледа на един безсловесен звяр — за красота и страдание, за простите неща — откровение, непринуденост, смелост, които трябва да загинат и изчезнат, за времето. Вечерта щеше да смекчи сенките му до плосък резен. Нощта щеше да го обгърне в прегръдките си. Ричард фокусира погледа си по-наблизо и прочете — с раздразнение — за стотен път, тая безсрамна дързост, набожна плесен, извадка от молебствие, отчетливо гравирана върху стъклото от залязващите огнени лъчи на слънцето.

С този пръстен

ставаш част от мен…

Още преди месеци Рут си бе свалила брачния пръстен. Идвайки тук, за да се впусне заедно с него в едно среднощно пътуване, тя си слагаше на оголения пръст — като неохотно отстъпление пред измамничеството — един пръстен с диамант, нейно наследство. Когато повдигнеше ръка към слънчевата светлина от прозореца, из стаята започваше да свети цяла нова слънчева система от дъги и — както той си въобразяваше — да сигнализира на небостъргача. В хотела в Ню Йорк тя отново сподели с него негодуванието си от премълчаването на рецепцията на нейното име и подмяната му с неговото.

— Но това е просто за удобство — обясни той. — Символичен жест.

— Да, но аз се харесвам такава, каквато съм сега — запротестира тя. И това, в действителност, бе нейната основна скъпоценност, ярко светеща и неразрушима — тя се харесваше такава, каквато бе. Двамата тръгнаха по различни пътища и когато след малко отново се събраха, тя помоли на рецепцията в хотела за ключа от стаята с техния номер.

Администраторът я попита за името. Такава бе провежданата политика — той никога не би дал ключа за дадена стая само по номера й.

— И как му отговори, че се казваш? — попита Ричард, използвайки паузата в нейната история.

В тъмносиния й вторачен поглед той отново видя колебанието й, предизвикано от провокиращия въпрос на администратора. Освен това, преди да се омъжи, тя бе преподавала като учителка на втори клас, и сега Ричард прозря също така и маниерите й от едно време — превзетост, несигурност, желание за властване — с които се бе въоръжавала в пълните и дечурлига стаи.

— Казах му, че съм Мейпъл.

— Това звучи добре — засмя се Ричард.

 

Да заведе Джоан на вечеря му се стори някак незаконно. Бе го предложила тя — за удоволствие — в края на едно от неделните посещения на децата. Той бе изкарал вече два месеца в Бостън, старите му навици бяха заменени от нови, и идеята — да оставят децата и да се отдадат на себе си, му се видя много изкусителна — децата и без това се чувстваха отегчени и предпочитаха по-лесното прекарване на времето пред телевизора, отколкото скучните предложения на своя родител.

— И престани да ми се оплакваш колко ти е скучно — бе сгълчал Джон, най-хрисимото от децата му и онова, към което изпитваше най-голяма вина. — Да си на петнайсет години по принцип е много скучно. Когато аз бях на петнайсет, седях и четях научна фантастика. А ти си се пльоснал тук и зяпаш Кунг Фу. Аз поне се учех да чета.

— Филмът е добър — запротестира детето с неуверен юношески глас, притеснено, че могат да го заговорят за по-дълго и да отвлекат вниманието му от един особено жив момент, предаващ в забавен каданс изпълнението на Тай-Чи. Когато живееше тук, Ричард бе гледал доста често програмата заедно с него, за да знае, че — в известен смисъл — гледането на бойни филми май му се отразяваше добре. Азиатската сдържаност на героя, освободена от невидимото мистично злодеяние, развиваше у детето една система от етични правила, по същия начин, по който на времето Ричард бе заимствал идеалите си за поведение от „евтините“ филми с героични мъже и книгите с комикси — хладнокръвието на Богърт, изисканата дързост на Ерол Флин, двойствеността и хитрината на Супермен.

Той клекна на едно коляно до дивана, където Джон, с мъхеста горна устна и мъжествени черни вежди, стоически се взираше в непонятните съвършени движения от екрана. Гласът на Ричард едва не заглъхна, когато реши да попита:

— А дали би било по-малко скучно, ако татко живееше все още тук?

— Не-е. — Отговорът бе моментален и зареден с нетърпение, сякаш въпросът бе предварително известен. Дали наистина момчето мислеше така? Погледът Му не се бе отклонил настрани нито за миг, може би от страх да не се издаде, а може би и от действително обзелата го отегчителност от зрелостта на възрастните и техните жестове. В телевизията, поне, слава Богу, жестовете убиваха. Ричард се изправи от позата на смирен молител и облекчено чу Джоан да слиза по стълбите. Беше облечена за излизане — в елегантната си черна рокля с бродирано бие и колан от мексиканско сребро. Той бе станал предпазлив. Трябваше да бъде предпазлив. Всичко това го бяха имали някога. Трябваше да са го имали.

Но въпреки всичко, нито коктейлите, нито морските ястия, нито виното, не успяха да разсеят неговата предпазливост. По едно време той се чу да казва на така познатото и странно лице насреща му:

— Знаеш ли, тя е прекрасна и ме обича. — Почувства се, притеснен, подобно на син, внезапно разбрал, че майка му, макар и слушаща го учтиво, проявява пълно безразличие към описаните вълнуващи моменти от спортно състезание. — Само че тя не доизрича всичко, което мисли, а иска на нея всичко да й бъде казано. Чувстваш се така, сякаш отново си се върнал във втори клас. А най-лошото в цялата тая история е, че въпреки всичките тия обяснения, въпреки страхотния секс, тя все още не е истински моя, така както си ти. — Гласът му секна изведнъж. Бе отишъл прекалено далеч.

Джоан постави лявата си ръка, на която все още се Виждаше годежния й пръстен, върху покривката на масата с чувствен, спокоен жест.

— Ще бъде — обеща тя. — Просто въпрос на време.

Старият шаблон бе все още единствения видим за света наоколо. Сервитьорката, учила децата им в неделно училище, ги поздрави като че ли бракът им бе недокоснат. В този ресторант вечеряха три-четири пъти в годината, и сега се бяха вместили в предишния си график. Познаваха и предприемача, който бе построил това допълнително крило — в абсурден античен стил — а след това, банкрутирайки, изпаднал в немилост, бе напуснал града с непонятно за никого ведро настроение. Спомените му се зареяха из гредите на тавана. Една друга двойка, по-възрастна от Мейпълови — преди години съпругът бе работил заедно с Ричард в един градски комитет — се приближи до тяхното сепаре, весела и усмихната, в онзи типично задължителен американски стил. Дали те разбираха? Макар че това едва ли имаше особено значение за една нация със модерни отношения. Мейпълови поеха веселият приповдигнат тон, но се отпуснаха едва, след като по-възрастната двойка си отиде. Джоан се загледа в техните гърбове.

— Чудя се — попита тя, сякаш себе си, — какво толкова в повече имат те, което ние не сме го притежавали?

— Може би са имали по-малко и затова не са очаквали чак толкова много — отвърна Ричард.

— Така е прекалено лесно — На неговите завоалирани комплименти тя реагираше провокиращо. „Моля те, продължавай да ме провокираш“.

— Как според теб го понасят децата? Джон ми се струва затворен… — замислено каза Ричард.

— Така е. Престани да се занимаваш с него.

— Просто не бих искал той да приема, че на всяка цена сега трябва да бъде твоя малък съпруг. Тази къща Вече изглежда огромна.

— И това ми го казваш ти!

— Съжалявам. — Той наистина съжаляваше. Постави ръцете си, с дланите нагоре, върху масата.

— Боже, не е ли изумително? — зачуди се Джоан. — Цяла бутилка вино вече не е достатъчна за двама души.

— Да поръчам ли още една? — Той бе слисан — тайно се сети за прахосничеството.

Тя усети мисълта му и каза:

— Не. Просто ми отсипи половината от твоята чаша:

— Вземи я цялата — и той я преля в нейната.

— Значи вашият секс е наистина страхотен? — каза тя.

Този път той се почувства много притеснен от забележката и се уплаши, че тя може да породи неприятни тенденции. Както в отношенията му с Рут съществуваше някаква етикеция между зрели хора, така и спрямо Джоан той трябваше да поддържа чисти отношенията между разделени съпрузи.

— Обикновено става така между хора, които не са женени — отвърна й той.

— „О, т’ва действително ли е така, бели човече?“ — С допиването на останалата — неговата част от виното, Джоан започна да заваля думите със закачлива палавост. Тя се приведе напред върху масата, колкото й бе възможно. — Трябва да ми обещаеш — към „обещаеш“ прикачи и съответния жест, — да не казваш това никога, на никого, дори и на Рут.

— Може би не трябва да ми го казваш. Всъщност, по-добре недей. — Най-сетне той разбра защо тя се бе държала така лаконично досега. През цялото време й се е искало да говори за нейния любовник, да го „притиска“ до тялото си като бебе. Канеше се да го предаде. — Моля те, недей — настоя Ричард.

— Не бъди такъв саможив глупак. Ти си единствената личност, на която мога да кажа, а и то съвсем не е важно.

— Така каза и когато си легнахме в моя апартамент.

— Тя имаше ли нещо против?

— Невероятно.

Джоан се разсмя, а Ричард остана поразен — за хиляден път — от съвършените й зъби, равни, закръглени и бели, показали се между устните й сякаш, за да докажат съвършенството на един череп, чистотата на една човешка душа.

Нейното весело настроение я отнесе в някакви небесни пасбища и тя започна да му доверява разни истории за нея и Анди, как той се бе карал с един управител на мотел заради липсата на кърпи в една стая, взета за един следобед, как той заспиваше точно за седем минути всеки път след секс. Ричард познаваше Анди от години — един кльощав, мургав специалист по корпоративно право, самият той разведен, макар иначе да бе професионално ангажиран в най-детайлните уточнения при сливането на корпоративни гиганти. Силно привързан към църквата, прекомерно придирчив спрямо дрехите си, в много случаи той си придаваше излишна важност и вероятно по-скоро е бил привлечен от повърхностния блясък на Джоан, отколкото от палавите дяволи, витаещи в душата й.

— Моят психоаналитик мисли, че Анди е бил отъждествен с теб, но сега, след като ти си отиде, той ми се струва нелеп.

— Той не е нелеп. Той е добър, лоялен, красив, преуспяващ, играе страхотно голф, обича те.

— Искаш да кажеш, че той те брани от мен. Ами тия негови копчета! Трябва специално да отделяме по половин час за него след това, за да си закопчае всичките копчета. Ако имаше измислен четириредов костюм, той неминуемо щеше да носи такъв. И обича да мие — непрекъснато, по всяко време, мие каквото му падне.

— Стига — примоли се Ричард. — Стига си ми разказвала всичко това.

Но тя бе като замаяна сред въртящите се огледала на своите изневери, лицето й бе толкова зачервено и възбудено, че сервитьорката се усмихна съчувствено, докато сервираше кафето на Мейпълови. Лицето на Джоан бе порозовяло като божур, а очите й — бледосини като лед — бяха станали почти прозрачни. От нещата, които разказваше, в думите й той видя, че тези любовници, колкото и силно да ги обичаме, не са истински свързани с нае, нито са толкова свети, колкото реалността. Защото реалността, това сме самите ние. Ние сме създали деца. Ние сме отдали един на друг нашите млади тела. Ние сме си обещали да живеем заедно до дълбоки старини.

Джоан описа един инцидент, станал в нейната къща, до неотдавна наричана тяхната, когато неочаквано пристигнал водопроводчикът. Ричард се разсмя заедно с нея — тези вечни водопроводни проблеми бяха една стара шега, цяла нескончаема сага.

— Звънецът на задната врата иззвъня и господин Кели влетя направо вътре. Знаеш как ечи от кухнята в спалнята, когато чука по тръбите, случвало ни се е. — Тя погледна, за да види дали бе правилно изтълкувано изречението й. Ричард кимна утвърдително. Очите й заискриха. — И точно в тоя момент — наблегна тя на чукането и с жест, подобен на нежното плясване в колата, станало сякаш преди век, изчерта във въздуха с върха на пръста си едно v, сякаш бе започнала да пише „very“. Движението бе нетърпеливо, свенливо, изящно, неуверено, доверчиво — в него той видя всичките тези значения и разбра, че тя никога нямаше да престане да жестикулира вътре в него. И каквито и споразумения да заставаха между тях, каквито и предопределения да им бе начертала съдбата, дори да ги разделеше смъртта, нейните жестове щяха да продължат да съществуват, като гравирани орнаменти върху стъкло.