Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (6) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

5. На граждански поход през Бостън

Движението за граждански права оказваше здравословен ефект върху Джоан. Майка на четири деца от крайните квартали на града, тя се връщаше късно нощем от часовете по пасивна съпротива в Роксбъри със зачервени бузи и пламтящ поглед, изгаряща от нетърпение да обясни новите си познания, докато сладичко отпива „Бенедиктин“.

— Този грамаден мъж в гащеризон…

— Негър? — попита съпругът й.

— Естествено, този грамаден мъж с много изискан речник ни каза, ако някъде организираме протестен поход, особено пък ако е на Юг, да пуснем мъжете негри от външната страна на колоната, защото било важно за тяхното его да могат да ни защитят. Разказа ни за една нюйоркска модна дизайнерка, която отишла до Селма и казала, че може да се погрижи сама за себе си. Впоследствие започнала да приказва с офицер от конната полиция. Накрая той я помолил да се прибере вкъщи.

— Мислех си, че обичаш конната полиция — рече Ричард.

— Само абстрактно. Не лично. Не трябва да правиш нищо в рамките на движението от позицията на отделната личност. Чрез общуването с него тя е дала възможност на полицаите да почувстват презрението.

— И по този начин е блокирала желанието му за по-нататъшно общуване?

— Не се подигравай. Всичко е много психологическо. Мъжът ни каза, че ония, които искат да участват, трябва да са наясно с личните си мотиви, независимо от това колко отвлечени са те от идеята, и да си наложат да се абстрахират от тях. Попаднеш ли веднъж в похода трябва да се простиш със своята самоличност. Толкова е изискано, толкова красиво…

Никога досега той не я бе виждал в такава светлина. На Ричард му се стори, че стойката й се подобри, тялото й се наля, кожата й стана по-лъскава, косата й избуя и доби блясък. Макар че през тези дванайсет години брак самият той живееше в редуващи се цикли на апатия и възраждаща обновление, сега просто не можеше да повярва на този първичен изблик на красота.

В нощта, когато тя се върна от Алабама, бе три часа сутринта. Той се събуди и чу как външната врата хлопна зад нея. Бе сънувал успоредник в небето, който — по някакъв начин — беше и метеор. Притихналата в мрак къща бе сякаш разделена на четири от неговите четири спящи деца, сложени в леглата с повече от обичайна бащинска грижовност. Бе се уловил да им говори за Мами като за отлетял надалеко дух, невидим и безплътен, отишъл да живее във вестниците и телевизионните приемници. Малкото момиченце, Бийн, бе избухнало в сълзи. Сега духът затвори вратата и се заизкачва по стълбите. След малко влезе в неговата спалня и се строполи на леглото.

Той включи лампата и видя загорялото й лице, покритите й с пришки пети. Чехлите й бяха оплескани с оранжева кал. В продължение на три дни бе живяла на кока-кола и сушени кайсии. Не бе ходила до тоалетна шестнайсет часа. Летище Монтгомъри било жива лудница — монахини, доброволни социални сътрудници, студенти по теология, търсещи място из самолетите за Северните щати, Били във въздуха, когато чули за госпожа Луицо.

— Можеше това да си ти — обвини я той.

— Аз стоях в група през цялото време — отвърна тя. После попита виновно: — Как са децата?

— Добре. Бийн плака, понеже си помисли, че си вътре в телевизора.

— Видя ли ме?

— Родителите ти се обадиха от пъпа на географията, за да ми се похвалят, че май те били видели. Аз лично не съм; Единственото, което гледах, бяха Абърнати и Кинг и как техния мазник казва „Точну т’ка. Кажи им го, човече. Т’ва е истината.“

— Не си ли сега гадняр? Беше много вълнуващо, само дето всички бяхме толкова уморени. А ония чернокожи девойчета само припадаха. Един психиатър ми обясни, че са получили психически срив.

— Какъв психиатър?

— Всъщност, те бяха трима и учеха за психиатри във Филаделфия. Взеха ме под свое покровителство. Нещо такова.

— Обзалагам се, че са. Моля те, лягай си. Много съм уморен от майчинството.

Тя посети четирите ъгъла на горния етаж, за да провери всяко от спящите деца, и връщайки се, се съблече в тъмното. Махна от себе си бельото, което бе носила седемдесет и два часа, и Застана сияеща. За сънения мъж в леглото това приличаше на визитация и той се почувства така, както би се чувствал възрастен човек, посетен от ангел — преизпълнен едновременно с обожание и негодувание пред това пищно доказателство за по-добри неща.

Тя говореше по радиото — обръщаше се към местни групи. По гаражи и супермаркети Ричард виждаше как го сочат с пръст и го именуват „нейния съпруг“. Тя помагаше да се организират митинги, на които енергични млади негри се присмиваха и ругаеха аплодиращата ги тълпа от предградията. Ричард се чудеше на спокойствието на Джоан пред публика. Свенливостта й си оставаше вътре в нея, но този път се бе превърнала в някакъв вид оръжие, сякаш учението за ненасилие й даваше сили. Когато се обаждаше по телефона на някой увъртащ, лъжлив местен посредник във връзка с кампанията за честно разпределяне на квартирите, гласът й ставаше странно твърд и прекалено категоричен — черти, напълно неизвестни досега на нейния съпруг. Той стана ревнив и раздразнителен. Често се улавяше как на разни събирания спори във връзка с Конституционното решение за щатските права, за злата участ на африканската независимост, за оплетените исторически събития около Преустройството^[1]. И все пак, тя имаше и известни неприятности, когато се опитваше да го убеди да отиде с нея на поход в Бостън.

Той обеща, макар че не можа да схване съвсем точно целта на тоя поход. И наистина, мозъкът му, сякаш обработен хирургически, бе изцяло лишен от способността да вярва на „хората“, класифицирани като такива в най-общ аспект.

 

Походът бе през април. Тази сутрин Ричард се събуди с температура. Бе погълнал нещо чуждо в себе си и тялото му оказваше съпротива. Джоан предложи да отиде сама. Като че ли нещо много важно за неговото достойнство, за техния брак, бе поставено на карта, и той се отказа от предложението. Денят, развиделяващ се с облаци, според прогнозите бе предвиден за слънчев, и той носеше летен костюм, който обгръщаше горещата му кожа в хлъзгава безтегловна нереалност. От една аптека по пътя купиха някакви хапчета, замислени да се „взривяват“ вътре в него през дванайсет часа. Паркираха близо до къщата на леля й на площада „Луисбърг“ и взеха такси до „баш квартирата“ на похода — спортна площадка в Роксбъри. Безчувственият гръб на ирландския шофьор излъчваше неодобрение. Таксито бе отклонено от пътя от полицай. Мейпълови слязоха и тръгнаха надолу по широк, кафяв булевард е подредени от двете му страни бръснарници, обущарски работилнички, пицарии и Клубове на приятелството. На площадките пред къщите и по стъпалата безцелно се мотаеха Негри, примигващи и мърморещи си един на друг, като че ли някаква грамадна, изнемощяла конспирация бе определила местоположението на всеки един от тях и след това се бе сгромолясала.

— Прекрасна архитектура — рече Джоан, сочейки към крива странична уличка, нео-Георгиевска дъга, самотно увиснала сред голямото градско униние.

Макар тя да претендираше, че знае къде се намира, Ричард не бе особено сигурен дали се движат в правилна посока. И тогава, точно пред тях, той видя, пръснати като разни абсурдни предмети, с каквито гениалният Дали обозначава перспективите си, отдалечаващите се черни групички от белокожи свещеници. В далечината огнените светлини от бурканите на полицейски коли проблясваха до суетяща се тълпа. С приближаването им отнякъде се материализира група цветнокожи момичета, изглеждащи като гигантки с бухналите си прически. Едно от тях носеше вишневочервен ластичен клин и златни сандали на божествен виночерпец, и държеше притиснат до ухото си транзистор, настроен на WMEX^[2].

Под тихите звуци на музиката всички те заедно се изсипаха на игрището, заобиколено с ограда.

По омачканата трева зад ограждението се мотаеше многохилядна пъстроцветна тълпа. Полюшващи се над множеството от глави плакати рекламираха църкви, братства, училища, градове. Продавачи на дребни лакомства създаваха неочакваното усещане за карнавал. Почувствал се изведнъж в свои води, Ричард си купи пакетче фъстъци и се огледа наоколо за познати — сякаш бе на игрището от своето детство.

Но Джоан първа видя познат.

— Боже мой — стресна се тя. — Онова там е бившият ми психоаналитик. — В периферията на някакви Унитарианци^[3] стоеше закръглен, отпуснат мъж с обезпокоения поглед на пекар, надничал в прекалено много пещи. Джоан се обърна и понечи да тръгне на другата страна.

— Не го потискай — рече й Ричард. — Да отидем при него и да се държим естествено и нормално.

— Прекалено е неудобно.

— Но оттогава са минали години. Ти си излекувана.

— Ти не разбираш. Никога не можеш да се излекуваш от това. Просто преставаш да ходиш и толкова.

— Добре. Ела насам. Мисля, че видях един мой човек от харвардския отдел в „Плато Данте“.

Но дори докато спореха, тя едва забележимо пристъпваше към нейния психиатър и сега двамата бяха уловени от притегателната сила на погледа му. За момент той се начумери и после тръгна към тях с твърда решителност. Ричард не го бе виждал никога досега. Ръкувайки се с него, се почувства като торба с мръсни анекдоти.

— Мисля, че се нуждая от доктор — откачено изтърси той.

Другият мъж веднага измъкна, като кама от ръкава, жива усмивка.

— Така ли? — Всяка негова дума изглеждаше безценна.

— Имам температура.

— А-ха. — Психиатърът се обърна разбиращо към Джоан. Лицето му изразяваше искрено съчувствие. — Значи той продължава да те наказва.

— Но той наистина има. Проверих термометъра — лоялно отвърна тя.

— Искате ли един фъстък? — попита Ричард. Предложението излъчваше такава символика и бе с толкова прозрачни намерения, че той остана шокиран, когато другият мъж си взе един фъстък, схруска го грубо и после го задъвка продължително.

— Вие сам ли сте тук или с някого? — попита Джоан. — Чувствам необходимост от груповата сигурност.

— Ела да се запознаеш със сестра ми. — Командата прозвуча странно на Ричард — думата „сестра“ приличаше по-скоро на психоложки жаргон, евфемизъм за „метреса“.

Но отново нещата се оказаха по-прости, отколкото изглеждаха. Неговата сестра бе замесена от същото тесто. Червендалеста и набъбнала като бухнал козунак, тя гледаше самоуверено над околните с властен, орлов поглед, и носеше на ревера на груб зелен костюм голяма колкото чинийка за кафе значка с инициали SCLC. Ричард си пожела костюма — изглеждаше топъл. Денят продължаваше да е мрачен и хладен. Нещо странно, може би от последователните „експлозии“ на антихистаминовите хапчета, ставаше вътре в него, каращо го да се чувства изискано издължен. В главата му се бе загнездила халюцинацията, че Съдбата го е нарочила да прелъсти тази жена. Тя се усмихна сияещо и каза:

— Моята дъщеря Труди и нейната най-добра приятелка Каръл.

Бяха момичета на около шестнайсет, само с един размер по-малки кости, отколкото женските. Труди бе направена от същия семеен сладкарски пълнеж и имаше същия стрелкащ се поглед. Каръл бе семпла, деликатна и трогателна. Горните й зъби представляваха неясно сиво петно във формата на скоба, а ръцете й бяха безпомощно свити около нейната оскъдна гръд. Върху бяла блузка тя носеше само тънка синя жилетка, разкопчана.

— Ти си замръзнала — каза й Ричард.

— Да, така е — отвърна тя и между тях възникна Взаимна симпатия, породена от това кратко, сдържано потвърждение. Тя добави: — Дойдох, понеже пиша учебно задание.

— Тя пише някаква история за профсъюзите — добави Труди и се изсмя неприязнено.

Момичето потрепери.

— Помислих си, че това тук може би е същото. Профсъюзите не са ли излизали на демонстрации? Гласът й, навлажнен от препятствието на скобите, се разнесе като ситни дисперсни капчици сред здрачната сивота на въздуха.

Сестрата на психиатъра каза:

— И само какво ги карат да учат тези деца в наши дни! Какви книги им дават да четат, мили Боже. Учителят им по английски им дал „Тропика на Рака“! Взех я и прочетох една страница, а Труди взе, че ме успокои, „Всичко е наред, мамо, учителят каза, че е трансценденталист^[4]!“

На Ричард му се стори по-малко вероятно, че ще я прелъсти. Чувството му за реалност се разположи удобно в гнездото от топлота и сърдечност, което тези хора му предоставиха. Той предложи да купи на всички ядки. Съзнанието му се разголи и изживя насладата от присъствието на толкова много негри, удоволствието от потапянето в лъскавите сенки на техните кожи. Той щастливо се понесе сред звуците на техните остри, сардонични подсвирквания и неясна реч, търсейки продавача на лакомства. Момичетата и майката на Труди бяха приели радушно предложението му: Психиатърът и Джоан бяха отказали. Тълпата бе оформена от полюшващи се групички. Ричард махна на пастора на една църква, чието неделно училище посещаваха неговите деца, намигна на някакъв прогресивен певец, познат му от телевизията, изглеждащ помръкнал и изгубен в себе си, придоби каменно изражение, Минавайки покрай дългокос младок, пазен от полицията и надянал на врата си плакат с надпис „МАРТИН ЛУТЪР КИНГ — ИНСТРУМЕНТ НА КОМУНИСТИТЕ“, и потупа един висок, плешив мъж по рамото — „Помниш ли ме? Дик Мейпъл от «Плато Данте» Б-плюс.“

Мъжът от отдела обърна бледото си лице и напрегнато го изгледа през очила е диоптър. Бе шокиращо — имаше много състарен вид.

 

Походът бавно започваше. Камиони и полицейски коли се появяваха и изчезваха на входа на игрището. Досадни млади семинаристи се опитваха да организират тълпата в редици. От мегафоните се носеха гъгнещи неразбираеми съобщения. Името на Мартин Лутър Кинг се носеше като призрачна мълва из района на игрището — ту тук, ту там, ту заглъхващо, ту оживяващо. Слънцето стоеше като прогорено петно върху облаците. Каръл хрупаше от ядките си и потреперваше. Ричард и Джоан спореха дали да маршируват под знамената на Денвър заедно е психиатъра или с унитарианците, понеже баща й беше такъв. На края това нямаше никакво значение. Кинг невидимо зае място в челната група пред тях. В далечината камион, натоварен с пеещи жени, тръгна бавно напред, далечен ъгъл на тълпата започна да скандира „На чия страна си ти, момче?“ и те потеглиха.

На „Кълъмфъс Авеню“ всички бяха подредени в редици по десет и Мейпълови бяха разделени. Джоан се оказа между нейния психиатър и един масивен, печален африканец, украсен с племенни белези, маратонки и потник с емблемата на Харвардската атлетическа асоциация. Ричард откри, че е в края на предната редица, с Каръл до него. Мъжът зад него, гледащ високо напред либерал, го настъпи така жестоко по петата, че цепна мокасина му отзад и той трябваше да извърви трите мили през Бостън с хлопаща обувка, тътрейки крайник по земята. Ричард бе роден в Западна Вирджиния, близо до границата с Пенсилвания, и не можеше да свикне с Бостън. За десет години бе опознал някои от районите му, но все още се изненадваше от бързо сменящите се форми и очертания, в които тези райони се преплитаха. По протежение на няколко преки те маршируваха между излъчващи ведрина постройки, от чиито най-горни прозорци висяха знамена и плакати с надписи „КРАЙ НА СЕГРЕГАЦИЯТА“ и „ОСТАВКА ЗА ГОСПОЖА ХИКС“. След това колоната зави наляво и Ричард се движеше покрай Симфони Хол, под чиито правоъгълен свод често се бе пренасял в мечтите си сред тучните поляни на Брамс и по високите омайни зъбери на Щраус. Ей на този ъгъл се бе появявал с Джоан, Орфей и Евридика, когато и двамата бяха студенти. А в онзи ресторант, десетилетие по-късно, той и тя, всеки по на четири питиета, бяха решили да не се развеждат тази седмица. Новата сграда за бракоразводни дела, по-висока и някак по-крехка от която и да било друга постройка, Следваше отвисоко всеки завой от пътя им, ту изплувайки пред лицата им като мираж, ту скривайки се зад гърбовете им като спомен. Дългокрако, енергично, цветнокожо момиче от групата за сигурност, облечено в оранжева пожарникарска мушама, предвождаше тяхната редица и пляскайки с ръце, викаше две-три строфи от текста на някаква песен за свобода. Подобни песни ечаха по цялото километрично протежение на похода, застъпвайки се и заглушавайки се една друга. „На чия страна си ти, момче, на чия страна си ти… като дърво, вкоренено в земята, нас няма да ни мръднат никога оттук… и моята малка светлинка ще свети над Бостън, моята малка светлинка…“ Денят продължаваше да е хладен и без сенки. Вестниците, които той бе напъхал под сакото си, за да му държат топло, постоянно се смъкваха и изхлузваха. До него Каръл се бе свила в малката си жилетка, стиснала краищата й на гърдите си, но — сякаш изпаднала в захлас — неможеща да я закопчае. Зад него Джоан, ведро застанала между своята самоличност и свръхего, пристъпваше дръзко напред махайки с ръце и изнасяйки навън една след друга балетните си пантофи в уверена разтворена крачка.

„… нека тя да свети, лека тя да свети…“

Не бе за вярване, но те прекосяваха пътна детелина, издигнат в небето бетонен арабеск опразнен от коли. Хилядите им стъпки, сякаш шепнеха техните послания. Градът се прозина под тях. Походът нямаше нито начало, нито край, които Ричард можеше да види. Вътре в него, треската се бе превърнала в тънко дращене по стъкло върху стените на кухината, издълбана от „взривяващите се“ хапчета. Парче от вестник се измъкна от крачола му и се понесе из въздуха. Лекуван неосезаемо, мотивиран до крайност, крачейки по кривата на детелината, той се Чувстваше приобщен към едно неудържимо извисяване.

— Накъде вървим? — попита той Каръл. — Вестниците писаха, че към градската градина.

— Отмаля ли?

Сивите й скоби свенливо промениха усмивката й.

— Огладнях.

— Хапни фъстъци. — Имаше още няколко останали в джоба му.

— Благодаря. — Тя си взе един. — Не е нужно да се държиш толкова бащински.

— Да, но ми се иска. — Чувстваше се странно екзалтиран и възбуден, сякаш бе предопределен да роди. Искаше му се да сподели това усещане с Каръл, но вместо това я попита: — В твоето проучване за работническото движение чувала ли си нещо за Моли Мъгуирз^[5]?

— Не. Какви са били тези — стачкоизменници или платени шпиони на работодателя?

— Мисля, че или са били каменовъглени миньори, или гангстери.

— О, Не съм проучвала нищо преди Гампърз^[6].

— Мисля, че постъпваш разумно. — Потискайки желанието си да й каже, че много я харесва, той се обърна и погледна към Джоан. Беше красива, в стила на постер, със загледани далеко напред сини очи и пеещи разтворени червени устни.

Сега те минаваха под офис сгради, по които, подредени като пеперуди, се виждаха залепените за стъклата физиономии на секретарки и зъботехници. На Площад „Копли“ вкаменили се минувачи чакаха цяла вечност, за да пресекат улицата. Покрай Бойлстън се чу недоволно ирландско мърморене. Той покри Каръл с тялото си. Неорганизираното пеене стана по-дръзко. Градската градина започваше да се пълни. Достолепни Статуи — Чанинг, Костюшко, Кас, Филипс^[7] — стояха изправени под зеленината на дърветата. Пресъхналото сърце на Ричард изпука като отворена стара книга. Колоната зави наляво и започна да се сгъстява сама В себе си, да се хваща за ръце, да търси човешка топлина. В блъсканицата той загуби Джоан от погледа си. После забеляза, че вървят през тревата към трибуната и първите капки дъжд, пробождащи като игли, зашибаха лицата и ръцете им.

— Беше ли нужно да стоим и слушаме, всичките тия смотани речи? — попита Ричард. Най-сетне бяха тръгнали към вкъщи. Чувстваше се прекалено зле, за да кара и сгушен в подгизналия си, хлъзгав костюм, се бе свил до парното. Чистачките на предното стъкло сякаш проскърцвала „сво-бо-да, сво-бо-да“.

— Исках да чуя Кинг.

— Нали го слуша в Алабама?

— Бях прекалено уморена, за да го слушам там.

— А тоя път чу ли го? Не беше ли прекалено плоско и грубо?

— Малко. Но това е без значение.

Белият й профил излъчваше ведрина. Тя подмина отдясно един камион с ремарке и по прозореца и изплющяха струи вода, сякаш бяха аплодисменти.

— Ами този, Абърнати. Господи, ако той е Йоан Кръстител, то аз съм Ирод Велики. „Дук ’то французите не си утидът във Франция, дук’то ирлан’ците не си утидът в Ирландия, дук’то мексиканците не си утидът в…“^[8]

— Стига.

— Не ме разбирай погрешно. Нямах нищо против да говорят демагогщини. Но това, което ме възмути, бе оная отвратителна, отегчителна, долнопробна имитация на митинг на възраждането, „Точну т’ка. Кажи им го, човече. Т’ва е истината.“

— Гърлото ти е много зле. Не мислиш ли, че трябва да спреш да го ползваш?

— Как можа да ме разпънеш на тоя кръст? Как можа да накараш твоя нещастен болен съпруг да стои с часове под ледения дъжд и да слуша тия отегчителни, тъпи безсмислени речи, които, на всичкото отгоре, ти вече си ги слушала, така или иначе?

— Не мисля, че речите бяха нещо кои знае какво. Но, все пак, беше важно, че ги изнесоха и че хората слушаха. Ти, Ричард, беше там и сам видя всичко това.

— Ах, каква сила. А само каква вяра. „Т’ва е то“.

— Ти си много болен.

— Точно така. И ти знаеше, че съм. Затова исках да си тръгнем. Дори твоят смотан психиатър си отиде. Приличаше на подгизнала тулумбичка.

— Той си отиде заради момичетата.

— Каръл много ми хареса. Тя ме уважава, въпреки цвета на кожата ми.

— Не трябваше да идваш.

— Трябваше, и още как. По някакъв начин ти успя да превърнеш цялата тая глупост във въпрос на чест. Това бе твоето сексуално отмъщение.

— Защо не престанеш вече…

— „Дук’то източногерманците не се върнат обратно в Източна Германия, дук’то люксембургците не се приберат обратно в Люксембург“…

— Моля те, престани.

Но той не можеше да престане и дори след като се прибраха вкъщи и тя го сложи в леглото, под обезпокоителните погледи на децата, гласът му продължаваше да бръщолеви неразбрано. „Дали е дубре, господарке,… има двойна бронхопневмония, ни се притесняйте, шъ гу опра’им.“

— Притесняваш децата.

— „Не ми убръщайте внимание, д’ца. Само да мо’ех да си почина малко под сянката на бананата, да отпусна тия стари кокали… Почивка, т’ва е истината!“

— Тати е малко болен — обясни Джоан.

— Ще умре ли? — попита Бийн и избухна в сълзи.

— Туй то — рече той, — „по няк’ва нещастна случайност духът ми тря’а да се възнесе, и да ме погребат до дървото, та да мога да чувам пеенето и банджото, и събирането на памука… а може дори и белите господари от голя’та къща да отронят някоя скромна сълза за… моята клета душа.“ — Той почти плачеше. Непонятна слабост го бе обзела в леглото, като че ли наистина току-що бе дал нов живот, живот на този глас, глас ридаещ за внимание от глъбините на угнетеността. Високо зад прозореца късното следобедно небе се проясняваше след отминалата буря. Сред топлината на леглото Ричард си затананика нещо и веднъж започнал, изхлипа след малко: „Господарке! Господарке! Вие хич не тревожи се! Стари Том ще види и следващ изгрев!“

Но Джоан беше долу, говорейки с, твърд безкомпромисен тон по телефона.