Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Обичай ме, Обичам те
Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения - Оригинално заглавие
- Your Lover Just Called, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иво Стефанов, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2009)
- Корекция
- NomaD (2009)
- Корекция
- Димитър Цонев
Издание:
Джон Ъпдайк. Обичай ме, Обичам те
ИК „Армекс“
Корица: Polychrome Commerce Ltd
ISBN 954–8171–14–7
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
12. Пречистване
След като Мейпълови стигнаха до извода, че отношението им към секса бе единственият болезнен проблем в техния семеен живот, те решиха да се откажат от него. Ставаше дума за секси, но не и за техния брак, достигнал до осемнайсетата си годишнина и разпрострял се назад до хоризонта, където дори мъките от мига на тяхното раждане сякаш се преплитаха с терзанията на съвместния им живот. От момента на това важно решение бе изминала цяла седмица, В събота Ричард донесе у дома една голяма, кръгла зелка в малък хартиен плик.
— Какво е това? — попита Джоан.
— Най-обикновена зелка.
— И какво би трябвало да правя с нея? — Нейната раздразнителност му достави удоволствие.
— Не е нужно да правиш нищо с нея. — Видях Мак Денис да влиза в магазина и влязох след него, за да поговорим за новата комисия по опазване на околната среда и да разбера какво са решили на заседанието. И понеже трябваше да купя нещо, за да мина през касата, взех тази зелка. Стана съвсем импулсивно, сякаш нещо отвътре ме караше да го сторя. Предполагам, разбираш какво имам предвид. — Докато говореше, беше бръкнал с едната ръка в плика и потриваше зелката. — Когато бях хлапе — продължи след малко той, — вкъщи винаги се намираше по някоя друга зелка. Така можех по всяко време да си отрежа парченце от нея и да го хрупам вместо захарни бонбони. Най-вкусна беше сърцевината — направо караше устата ми да изтръпва.
— Добре, де. Добре. — Джоан го загърби и продължи да мие чинии. — Само че не виждам къде ще я сложиш. Откакто Джудит стана вегетарианка, хладилникът е, така натъпкан със зеленчуци, че направо ми иде да заплача.
Обърнатият към него гръб на жена му го възбуди. Обикновено ставаше така. Той се приближи до нея и пъхна; зелката между умивалника и лицето й.
— Погледни я само, скъпа. Не е ли красива? Толкова е съвършена. — Всъщност той я провокираше само отчасти влязъл в магазина, подмамен от великолепието на една пирамида от зелки. Сякаш отново бе запленен от тяхната безмълвна, гланцирана изящност, чакала цели трийсет години, докато отново бъде преоткрита от него. От много отдавна, може би чак от юношеска възраст, чувствата му не бяха се разголвали с такава невинност и откровение. Какви божествени усещания — изчистена сферичност, лек натрапчив мирис на изба, приятна тежест в ръката. Той не избра най-голямата, а най-кръглата, най-идеална зелка, и я отнесе гола, в ръка, до касата, където момичето, примигвайки от изненада, я мушна в един хартиен плик и му взе 33 цента. Докато изминаваше с колата едната миля до вкъщи, тайната сфера, сложена на седалката до него, му заприлича на дупка, пробита през пластовете на времето назад към действителността. Сега, отрязвайки си един резен от бледата й „буза“, мислите му се върнаха обратно към отминалите години, докато той стоеше застинал неподвижно, съзерцавайки Вълшебството на наранената гладка повърхност, на деликатната компактност на листата, всеки един чинно приел овала на своята крива като настроени в определена тоналност струни на китара. Вкусът бе по-мек, отколкото в спомените от детството му, но усещането в устата му бе приятно.
Бийн, най-малката от децата, само на десет, влезе в кухнята.
— Какво яде татко? — попита тя, надзъртайки в празния плик за сладки. Знаеше, че баща й обича да си похапва лакомства.
— Татко си е купил зелка — отвърна й Джоан.
Детето погледна баща си с предварително подготвен закачлив поглед. Мама и животните, особено пък конете, винаги излъчваха една такава истинска, поглъщаща те топлина — всичко останало изглеждаше повърхностно като евтина комедия.
— Ама че глупост — рече тя.
— Няма нищо глупаво — отвърна Ричард. — Опитай — предложи й зелката той, сякаш това бе ябълка. Представи си наредените в малката й кръгла главица безброй много листа от женска психология, прилежно сгушени един в друг, с идеално съвпадащи гънки.
Бийн сбърчи нос и грубо се изсмя.
— Уф, това е ужасно — рече тя и флиртувайки, с пламъчета в погледа, добави по-дръзко: — И ти си ужасен. — После се пресегна и опита от зелката.
Почувствал се засегнат, Ричард й отвърна:
— Аз също не те харесвам. Харесвам само зелката — и целуна хладния бледен, плътно импрегниран зеленчук Веднъж, и след това още Веднъж, по „бузата“. Изненадана, Бийн тихичко се изхихика.
Все още с обърнат гръб, Джоан се обади откъм мивката:
— Ако Въобще е трябвало да купуваш нещо, да беше се сетил за миялната машина. Колко дни вече мия съдовете на ръце.
— А ти защо не се сетиш за твоите обещания? — отвърна той. — Къде е херметическата опаковка за зелето ми?
Но с наближаването на края на седмицата, зелката се спаружи. Свежите гладки рани от всеки резен станаха кафяви и омекнаха още на следващия ден. С настойчиво постоянство Ричард режеше от зелката, гризеше и бавно си проправяше път към сърцевината, караща езика му да изтръпва толкова силно, че дори и застаряващите му вкусови рецептори с тяхната притъпена — чувствителност не можеха да останат разочаровани. Припомни си как едно време „баба му режеше зелето за зимнина върху застланата с мушама маса и му даваше остатъците от сърцевината за следобедна закуска. След като изяде зелката, той не купи друга. По същия начин никога не се връщаше при някоя своя любовница, след като Джоан бе научила за нея и започнеше да й се присмива. Откакто бяха женени, изглежда всеки от тях наистина бе придобил едно невидимо, трето око — между двете истински, и този неин свръхчувствителен орган на женската прозорливост винаги успяваше да разбули мъглата на неговите еротични мисли.
От друга страна, той никога не успяваше да разкрие нейните любовници, докато имаше връзка с някой от тях. Месеци и дори години по-късно тя му разказваше за някоя от своите авантюри в завършен вид, с изискано допълващи се една друга подробности като листа около сърцевината на зелка, но тогава вече ставаше ясно, че въпросният мъж се е оженил повторно и преместил в Сиатъл, а нейните собствени рани са били тайно «облизани» на спокойствие и отдавна зараснали. Затова Ричард знаеше, че ако вечер се върне вкъщи и открие руменина по лицето й, за пред него това щеше да си остане само поредната нова бръчка на невинност.
— Какво прави днес?
— Същото, като всеки друг ден. След училище откарах Джудит на уроците й по танци, Бийн — до конната база, а Дики — до поляната за упражнения по голф.
— Джон къде беше?
— Остана вкъщи с мен и каза, че било много отегчително. Казах му да отиде да си майстори нещо и сега конструира гилотина в мазето. Обясни ми, че тази година в шести клас учели за революциите.
— Какво използва за «нож»?
— Направи плоска една стара лопата за риене на сняг и каза, че ще успее да я заостри достатъчно добре.
Ричард можа да чуе как момчето дрънчеше и свирукаше с уста под него.
— Господи, дано не си прекълца някой пръст. — Мислите му се прехвърлиха от пръста към самия него, към равните бели зъби на жена му, към факта, че бяха минали две седмици, откакто се бяха отказали от секса.
С небрежен тон тя разкри своята тайна:
— Случи ми се и нещо хубаво, все пак.
— Захванала си се отново е йога.
— Не бъди глупак. Никога не съм била нещо особено за него. Не. Отворили са нова автомивка на самообслужване, точно зад пицарията. Пускаш в автомата три по двайсет и пет и всичко става, както си седиш в колата. Много е забавно.
— Какво става?
— О, като че ли не знаеш. Сапунена вода, огромни четки, които се въртят навсякъде около теб. Наистина върши много добра работа. А накрая има едно малко маркуче, с което срещу един дайм[1] можеш да почистиш и боклука отвътре.
— Всичко това ми изглежда много злокобно. Тези, дето непрекъснато си мият колите, са същите онези, които пращаха нашите момчета във Виетнам. Дори нещо повече — това е лошо за колата. Мръсотията пази боята.
— Да, но колата се нуждаеше от почистване. Сега живеем сред такава кал.
Миналата година се бяха преместили в една фермерска къща, заобиколена отвсякъде с избуяла дива растителност. Тази пролет всеки от тях атакува девствената природна пустош с различен подход. Джоан изчисти с гребло мъртвите листа и опадали клонки изпод шубраците, и после боязливо подряза чорлавите им «прически», сякаш подстригваше своите момчета. На Ричард тия глезотии му се видяха отвратителни и атакува проблема направо откъм корена или почти оттам. Разчисти плъзналите лозови стебла от покрива на плевнята заедно с поникналите на места чимове трева и мъх, отряза трънаците до основа и започна да подкастря няколкото тисови дръвчета до външната врата, но не миряса, докато не превърна всяка клонка в малко пънче. Тисовите дръвчета — от рядък японски сорт — имаха отвътре мека, розова сърцевина, убийствено наподобяваща човешка плът. Дни наред след това от отрязаните места сълзеше кехлибарена смола.
Цялото семейство беше шокирано, а най-вече двете момчета, които си бяха направили импровизирано укрепление в една дупка под дръвчетата. Ричард опита да се защити:
— Положението бе такова — или те, или аз. От тях не можех да вляза през външната врата.
— Но те няма да пораснат никога повече, тате — измърмори сърдито Дики. — Не остави никаква зеленина наоколо. Сега няма да има фотосинтеза. — Очите на момчето бяха също зелени. Докато стоеше и гледаше начумерено, то непрекъснато отмяташе с ръка палав кичур коса от очите си с ония нервни, женствени движения на неговото поколение.
— Добре — заяви твърдо Ричард, вдигна ножиците за кастрене, които имаха от едната страна удължено рамо за допълнителна стабилност и попита: — А какво ще кажете за едно подстригване?
Очите на Дики станаха кръгли от ужас и той отстъпи заднишком към брат си, който — макар и по-малък — имаше още по-дълга коса. Уплашените деца заприличаха на две здрави, набити момичета, запречили външната порта.“
— Няма ли да е по-добре, ако вие двамата слезете долу в мазето и продължите да се занимавате с вашата гилотина? — предложи Ричард. С няколко енергични движения той набързо накълца стеблото на стрък разцъфнал татул. Сега пред погледа му се виждаше картина от прави ъгли, застъпващи се покривни плоскости, незасенчвани от нищо прозорци и равни, безкрайни пространства, от които най-сетне бе почистена натрапчиво-непоносимата нескончаема растителна маса.
— Татко е разстроен заради съвсем друго нещо, не заради вашите коси — обясни Джоан на Дики и Джон по време на обяда. Сякаш между всички останали членове на семейството продължаваше да действа някакво тайно, негласно споразумение и сега те се скупчиха още по-плътно около нея. Дори и котките, както му се стори, се двоумяха дали да вземат храна от ръката му.
— За какво, тогава? — попита Джудит, вдигайки поглед от омлета си. Тя бе на шестнайсет и единствена бе на страната на Ричард.
— Нещо, свързано с живота на възрастните — отвърна Джоан. — За момент по-голямата й дъщеря мълчаливо я изгледа с напрегнато изражение и Ричард затаи дъх, помислил, че може би тя бе разбрала. Точно така, както става между жени — без излишни думи. Представи си безкрайния обсег на погледа през отъпканата разчистена просека, която у Джоан бе като кристален тунел.
Но момичето беше прекалено младо и, почувствало насреща си враг, атакува директно своята стара надеждна цел — Дики.
— И ти си един — сопна се тя. — Никога досега не си се опитвал да помогнеш на татко. Единственото важно за теб е майка да те откара до игрището за голф или на ски в планината.
— Така ли? Ами ти? — боязливо отвърна той, победен, преди да е започнал. — Караш мама всеки ден да готви по две ястия, защото прекалено се „пречистваш“ и не можеш да си цапащ устните с някакви си там животински продукти.
— Поне, докато съм тук, се опитвам да помагам, а не седя през цялото време да чета разни книги на тоя загубеняк Били Кастър.
— Каспър — поправиха я Ричард и Дики едновременно.
Джудит изправи добре запълнената си височина: Нейните плътно прилепнали дънки тип чарлстон се изхлузиха с няколко сантиметра надолу и изложиха на показ ивица копринено бельо и перлено бялата кожа на корема.
— Според мен е чисто варварство някои хора, като нас, да имат толкова много храсти, а други, като ония нещастници в гетото, да не могат да видят дори избуял плевел и да им се налага да се качват по покривите си, за да могат да дишат. И това е истина, Дики. Недей да ми правиш тези физиономии!
Дики я гледаше с болезнено изражение на лицето. Самото тяло на сестра му изглеждаше болезнено.
— Младата социоложка, изложила на показ своя чар — заядливо отвърна той.
— Ти дори не знаеш какво е това социолог — тросна се тя, отмятайки глава. Вълни от трептящи телеса се разнесоха надолу чак до пръстите на краката й. — Ти си едно много разглезено, егоистично и ограничено същество.
— Пфу, колко сме зрели — бе всичко, което успя да каже горкото, невръстно същество, онемяло от сляпата ярост.
Застанала така, Джудит се бе превърнала в оптическа илюзия, в която всеки от тях виждаше нещо различно: Дики почувства заплаха; Джоан видя себе си отпреди двайсет и пет години, Бийн усети друг голям източник на топлина, който за разлика от конете, можеше да й чете приказки преди лягане. Джон — Господ да го благослови — не успя да види нищо или по-скоро видя съвсем мъгляво как един стар приятел се стопява пред погледа му. Ринард не можа да я погледне. Същата вечер, когато Джоан слагаше другите в леглата, Джудит седна на дивана, докато той се опитваше да чете в стола насреща.
— Виж, тате, виж какви упражнения за разтягане мога да правя. — Той четеше „Моят удар за един милион долара“ от Били Каспър. — Тялото трябва да бъде извито и да се усеща напрежение в мускулите на гърба и по протежение на левия крак, в задната част на бедрото. — Тялото на дивана бе усукано като корабно въже, сякаш бе от две части. Успехите й в практикуването на йога даваха блестящи резултати. Може би точно затова Джоан бе престанала да се упражнява. Ричард погледна нагоре и видя дъщеря си извита като кламер — ръцете й бяха стиснали глезените. Щедрите форми на корема й стърчаха нагоре, издигайки в най-високата точка на извивката нейния пъп, в долната част на стойката предмишницата и горната част на лявата ръка образуваха права линия. Той се опита да направи същото. Получи се нещо много странно. Още от рождение, въобще го нямаше в тази форма на човешката изява. Джудит го наблюдаваше как се чуди къде да сложи китката си и весело се кискаше. След това, със закачлив настойчив глас, готова за флирт, подметна: — Татко е нарцисист. — В периферията на неговото зрение тя изглеждаше така, сякаш се гъделичкаше сама и въртеше глава в кръг.
— Джудит! — Не бе й се сопвал толкова рязко, откакто на тригодишна възраст бе разпиляла захар по пода из цялата кухня. За извинение само добави: — Направо ме подлудяваш.
На четвъртата седмица той отиде в Ню Йорк по работа. Когато се върна, Джоан му каза, докато се черпеха в кухнята:
— Този следобед всички бяха така „дръпнати“, тебе те нямаше, времето беше отвратително и аз ги натъпках в колата, всички освен Джудит. Тя ще прекара нощта у Маргарет Ленард.
— И ти сия пуснала? С тая малка уличница и нейната разхайтена компания? Ще има ли момчета там?
— Не съм питала. Предполагам.
— Колко сме либерални, а?
Той се зачуди, дали би могъл да й забие един в лицето, като в същото време хване чашата в ръката й, за да не се счупи. Беше от сватбения им комплект, от тюркоазенозелено мексиканско стъкло, от който бяха останали само три. Интуитивно тя разкри неговите намерения и лицето й се вкамени — искаше му се да я удари с юмрук по лицето.
— Ще ме оставиш ли да си довърша разказа?
— Разбира се. Dites-moi, Шехерезада.
— Кучето беше весело, лаеше непрекъснато и тичаше сред храстите в кръг около колата, опитвайки се да ни брани. Бяха му нужни три пълни обиколки, за да разбере, че като мине от едната страна, след това се връща откъм другата. Всички до един умряхме да се смеем, в колата с нас беше Дани Ветър и едно приятелче на Бийн от конната база. Стана страхотна веселба. — Лицето й поруменя, припомняйки си за случката.
— Това наистина е отвратително тъпа история. Като казах отвратително и се сетих, че направих нещо много странно в Ню Йорк.
— Спал си с проститутка.
— Почти. Отидох да гледам порно.
— Колко дръзко от твоя страна, скъпи. Сигурно е било ужасно.
— Така е, в сряда сутринта се събудих рано и понеже нямах никакви ангажименти до единайсет, отидох да се пошляя по „Четиридесет и втора улица“ — знаеш я — онази, дето цялата е окъпана в „невинно“ утринно сияние. За моя изненада тия малки, тесни залички вече бяха отворени. И тогава… искаш ли да ме слушаш?
— Разбира се. Единственото, което съм слушала цяла седмица е мърморенето на децата.
— Платих три долара и влязох вътре беше абсолютно тъмно като във влакче на ужасите от панаир. Виждаше се единствено яркото петно на екрана с онази розова двойка върху него. Чувах как дишат хора, но не можех да видя нищо. Всеки път, когато опитвах да се мушна на някой ред, бръквах на някого с ръка в очите. Но никой не изохка, нито се възмути. Сякаш хората бяха замръзнали в полунеподвижни пози в един от кръговете на Ада. Най-сетне намерих място и седнах. След малко успях да видя, че всички наоколо бяха мъже, спящи при това. Поне повечето от тях изглеждаха заспали. И бяха насядали така, че никой нямаше съсед до себе си. Но дори в този час мястото беше почти пълно — с неподвижни мъже. — Той почувства нейното разочарование. Не бе успял да пресъздаде приказната атмосфера на преживяното — тъмно като в рог, тихичкото похъркване, сякаш излизащо от устата на дракон, прилежно подредените по местата мъже като шашки върху шахматно табло. И след това, как бе успял да намери празна седалка, как бързо се бе настанил в нея и бе изпаднал в нямо вцепенение пред процеса на възпроизвеждане на човешката нация.
— И как беше филма? — попита Джоан.
— Ужасен. Изнервящ. Човек започва да разсъждавала всичко с технически термини: разположение на камерата, на микрофона, на осветлението. А горките мацки, Боже, само какво актьорско майсторство. Очевидно, за да бъде ангажиран за снимки в порно, мъжът трябва да е първо рус и второ — импотентен.
— Да — каза Джоан и обърна гръб, сякаш искаше да прикрие потока от мисли в главата си. — Тази вечер трябва да ходим на вечеря у новите Денйсънови. — Мак Денис се бе оженил повторно за една жена, приличаща много на Елинър, но малко по-млада и — Мейпълови бяха единодушни — почти не толкова красива. — Ще ни държащ там един Господ знае докога. А може би утре: — тихо предложи Джоан, сякаш сама на себе си, — след като децата излязат и ако имаш желание да останеш вкъщи…
— Не — прекъсна я той с удоволствие. — Твърдо съм решил да играя голф. В четвъртък следобеда един от счетоводителите ме отведе до Лонг Айлънд и макар че бях със стикове, взети под наем, правех удари от по една миля. Струва ми се, че попаднах на нещо интересно. Изглежда съм на верен път. Всичко става оттук. — Той се изправи, завъртя се и й показа една усукана стойка със стегната лява китка, след което замахна с ръката надолу и напред. — С тоя удар сигурно щях да съм направил двайсетина ярда повече.
— Видя ли — рече Джоан, радушно приемайки неговото тържествуване над нейното собствено. — Вече започваш да се пречистваш.
В колата, на път към Денисънови, той я попита:
— Как е?
— Направо е прекрасно, в известен смисъл. Сякаш сетивата ми са постоянно действащи и попиват всичко наоколо. Чувствам се като част от Природата. Просто погледнах нарцисите зад навеса и се просълзих. Бяха толкова красиви, че не можах да се удържа. Трудно ми е да стоя затворена вътре. Единственото, което ми се иска, е да чистя поляната с греблото и да трупам камъчетата на малки купчинки.
— Все пак ти е ясно, че поляната не е килим, който да можеш да метеш непрекъснато — каза й строго той. — Трябва да предприемаш и някакви други действия. Тези люляци, например, са пълни с изсъхнали клони.
— Моля те, недей — изхлипа Джоан и се разплака сред обгърналия ги мрак, разкъсван от светлините на фаровете.
Бе два часа сутринта. И двамата се чувстваха замаяни от прекалено многото бренди. През по-голямата част от вечерта бяха говорили основно Мак и госпожа Денис, той — за консервиране, а тя, за която Мейпълови все още разсъждаваха като за Елинър — за вътрешното обзавеждане на „нейната“ къща. Легнали вече в леглото, Джоан призна на Ричард:
— Непрекъснато ме спохожда това видение, че съм умряла. Привижда ми се навсякъде, дори посред бял ден.
— Умряла от какво?
— Не знам и аз. Единственото, което знам е, че съм умряла и това почти няма никакво значение.
— Дори и за децата?
— Може би ще преживяват ден-два. Но после човек свиква и се оправя.
— Сладурче — Той потисна силното си желание да се обърне и да я докосне, само обясни: — Това е част от усещането да се слееш с Природата.
— Предполагам.
— При мен пък се получава много по-различно. Непрекъснато ме преследва някаква измишльотина за моето погребение: колко ще е пълна църквата, какво ще каже Спенсър за мен в проповедта си, кой ще бъде там. — Особено пък, дали жените, които някога бе любил, щяха да дойдат и плачат заедно с Джоан. С представата му за тяхната обща печал към неговото дълговечно отказване от тях, той изпита и огромно задоволство, спрямо което преходното задоволство на живата плът бе само една епизодична, незначителна прелюдия. Любовта е просто подготовка за идващото много по-значимо след нея. Плавайки сред своите мисли, легнал по гръб в леглото, Ричард чувстваше, че чак след смъртта си ще израсне до размерите на своята истинска значимост.
Интуитивно, с нейното тайно трето свръхчувствително око, Джоан може би почувства тази мисъл. Обикновено се обръщаше на една страна и го загърбваше — дали като провокация или примирение, трябваше той да реши — но сега лежеше напълно неподвижна, обърната с лице към него.
— Според мен, в известен смисъл, всичко това е пречистващо — прошепна тя. — Представи си само всичката тази енергия, пропиляна по време на кръстоносните походи.
— Да — съгласи се Ричард, макар и вътрешно не съвсем убеден. — Според мен, изглежда сме на, верен път.