Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (8) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

7. Любовникът ти се обади току-що

Телефонът иззвъня и Ричард Мейпъл, който този петък бе останал вкъщи, понеже се чувстваше неразположен, го вдигна:

— Ало?

Човекът от другата страна на линията затвори, без да се обади. Ричард отиде в спалнята, където Джоан оправяше леглото, и рече:

— Любовникът ти се обади току-що.

— И какво каза?

— Нищо. Затвори. Остана изненадан, че е попаднал на мен.

— Може да е била твоята любовница.

С помътняла глава той флегматично долови, че в казаното имаше нещо неестествено. След малко му просветна:

— Ако е била моята любовница, защо тогава ще затваря, след като вдигнах аз?

Джоан изтръска чаршафа и той шумно изплющя.

— Може да не те обича вече.

— Ама че абсурден разговор.

— Ти го започна.

— Добре де, а ти какво би си помислила, ако вдигнеше телефона, когато не очакват да си тук, и оттатък ти затворят? Очевидно той е предполагал, че си сама вкъщи.

— Добре, ясно, разбрах. Като отидеш до магазина за цигари, ще му се обадя и ще му обясня какво е станало.

— Мислиш си, че ще го взема за шега, но знам, че ще стане точно така.

— О, моля те, Дик, стига. И кой е според теб — Фреди Ветър?

— Или Хари Саксън. Или някой, за когото въобще не знам. Някой стар приятел от колежа, преместил се наскоро в Нова Англия. Или може би млекарят. Понякога, докато се бръсна, ви чувам как си говорите двамата.

— Заобиколени сме от цяла сюрия гладни деца. Освен това той е петдесетгодишен и от ушите му стърчат косми.

— Като на баща ти. Ти си много благосклонно настроена към застаряващи мъже. Нали, когато се запознахме, имаше един персонаж на Чосър^[1] около теб. А пък и напоследък си някак прекалено щастлива. Докато вършиш къщната работа на лицето ти сияе една такава, мъничка усмивчица. А, ето я и сега!

— Усмихвам се, защото си просто абсурден — рече Джоан. — Нямам никакъв любовник. Няма къде да го вместя. Моите дни са изцяло посветени на предани грижи към моя съпруг и неговата многобройна челяд.

— А-а, така ли? Значи аз съм тоя, дето те е накарал да имаш толкова много деца? Докато в същото това време ти си копнеела за кариера в модата или във вълнуващия свят на бизнеса. Аеронавтика, може би. Можеше да се окажеш първата жена, конструирала титаниева носова обвивка на ракета или пък да промениш цикличността на фючърсните сделки при житните реколти. Джоан Мейпъл — родена агрономка. Джоан Мейпъл — Дамата на геополитиката. Но омъжила се по погрешка за оня развратен нерез, тази одухотворена, гледаща далеко в бъдещето гражданка на нашата изстрадала, вечно нуждаеща се република.

— Дик, ти премери ли си температурата? Не съм те чувала да бръщолевиш такива глупости от години.

— Не съм бил предаван така от години. Колко гадно само беше това „щрак“. Това отвратително кратичко „щрак“ — сякаш ми рече „познавам жена ти по-добре от теб самия.“

— Било е някое дете. Ако довечера ще каним Мак за вечеря, по-добре е да оздравяваш по-бързо.

— Това е Мак, нали? Оня кучи син. Разводът му дори не е доведен до края, а той звъни на жена ми по телефона. И после се кани да гуляе на масата ми, докато аз се гърча пъшкайки и охкайки.

— Аз ще почна да се гърча пъшкайки и охкайки. Заболя ме главата от тебе.

— Естествено. Първо ти изтърсвам дечурлигата на главата, обезумял от необуздан нагон за продължение на рода, а след това ти докарвам и менструално главоболие.

— Отивай да си лягаш, а аз ще ти донеса портокалов сок и печени филийки на тънки резени, както едно време ги е правила майка ти.

— Ти си прекрасна.

Докато се напъхваше под одеялата, телефонът отново иззвъня и Джоан го вдигна в коридора на горния етаж.

— Да… не… не… добре — рече тя и затвори.

— Кой беше? — извика той.

— Някой искаше да ни продаде „Световна Енциклопедия“ — извика му в отговор тя.

— Хитро измислено — измърмори той със самодоволна ирония, отпускайки се на възглавниците, вече уверен, че е бил неточен в преценката си, че не е имало любовник.

 

Мак Денис беше един добродушен, кротък, глуповат човечец на тяхна възраст, чиято жена — Елинър, му бе пратила документите си за развод от Уайоминг, Той говореше за нея преизпълнен с нежност, сякаш ставаше дума за любима дъщеря, отделена за първи път от него, докато е на младежки лагер, или за някакъв отлетял в небитието ангел, поддържащ въпреки това пряка електронна връзка с презряната земя. „Тя казва, са че преживели няколко приказни бури. Всяка сутрин децата яздели кон, а вечер играели на Поне и после, към десет, лягали в леглата. Здравето на всички било повече от цветущо. Астмата на Ели изчезнала съвсем и сега тя си мисли, че може би детето е било алергично към мен.“

— Трябвало е да се острижеш навсякъде и да се опаковаш в целофан — каза му Ричард.

Джоан го попита:

— А ти как си със здравето? Храниш ли се достатъчно? Мак, изглеждаш ми отслабнал.

— През вечерите, когато не оставам в Бостън — рече Мак, потупвайки се по всички джобове за цигари, — започнах да ям в мотела на „Шосе трийсет и три“. За момента това е най-добрата храна в града, а можеш да гледаш и децата в плувния басейн. — Той се загледа в празните си ръце с обърнати нагоре длани, сякаш съвсем доскоро в тях бе имало някаква изненада. Липсваха му неговите собствени деца — бе може би изненадата.

— И аз свърших цигарите — каза Джоан.

— Ще отида да взема — предложи Ричард.

— И шише битер лимон от магазина за напитки.

— А аз ще забъркам една кана с мартинита — добави Мак. — Не е ли прекрасно — отново да пием заедно мартини?

Бе онзи сезон, в който през деня бе късно лято, а през нощта — ранна есен. Докато Ричард изпълняваше поръчката, вечерта бавно се спусна над града, разпръсвайки наоколо великолепие от неонови светлини. Болното му гърло го караше да изпитва странното усещане за тайно Приключение. Имаше нещо безразсъдно и лудешко в това той да се намира навън на улицата, след като бе прекарал целия следобед в леглото. Приближавайки дома си, Ричард паркира колата до задната ограда и тръгна пеш през една поляна, застлана с дебел килим от паднали листа, макар че дърветата над главата му все още бяха облечени в шарена премяна. Осветените прозорци на неговата къща изглеждаха златни и идилични. Детските стаи бяха отгоре (лицето на Джудит, по-голямата му дъщеря, премина замислено върху изрязания от прозореца тапет и розовата й квадратна ръчица се протегна, за да намести една кукла на лавицата). Кухнята се намираше точно отдолу. В нейните прозорци, оцветени във флуоресцентна тоналност, се разиграваше беззвучна картина. Мак държеше шейкър за мартини и го изливаше в някакъв съд, скрит от полезрението под рамката на прозореца, който Джоан му бе предложила в протегната напред бяла ръка. Чаровно наклонила глава, тя говореше с леко издадени напред устни, което Ричард бе забелязал да прави когато се гледаше в огледало, когато приказваше с родителите си или иначе казано — когато се опитваше да предразположи другите към себе си. Онова, което казваше, бе накарало Мак да се разсмее, и ръката му да трепне, (никелираният шейкър бе проблеснал за миг и от него бяха пръснали капки зеленикава течност). Той остави шейкъра и ръцете му — същите ръце, които малко преди това сякаш бяха останали изненадващо празни — се подадоха отстрани на тялото му, протегнати напред. Държейки все още своята чаша, Джоан пристъпи към него и задната част на главата й, пристегната в овален кок, с палави руси кичурчета пръснати по тила й, закри цялото лице на Мак, Виждаха се само очите му — бяха затворени. Те се целуваха. Главата на Джоан бе наклонена на едната страна, а на Мак — на другата, за да могат устите им да се долепят плътно. Грациозната линия на раменете й продължаваше надолу от ръката, уверено държаща чашата във въздуха. Другата й ръка бе около врата му. Зад тях отворената врата на един шкаф показваше парализирана редица от мукавени кутии, чиито надписи Ричард не можеше да различи, макар цветовете им да подсказваха за тяхното съдържание — захаросаш пуканки, меденки, лучени курабии Джоан отстъпи назад и бавно прокара показалец по вратовръзката на Мак (с десен на шотландско каре), завършвайки движението с леко бодване в областта на пъпа му, което можеше да означава упрек или съжаление. Неговото лице, бледо и месесто под ярката директна светлина; изглеждаше добродушно весело, но и някак напрегнато. Той приближи главата си към нея с два-три сантиметра: Сцената притежаваше хипнотизиращите забавени движения на подводни действия примесени с влудяващата беззвучна рязкост на телевизионен монтаж, мярнат откъм улицата. Джудит отиде до прозореца на горния етаж без да забелязва баща си, застанал отвън в тъмната сянка на дървото. Облечена в прозрачна нощница в лимонен цвят, тя невинно се почеса под мишницата, докато зяпаше как една нощна пеперуда пърха по мрежата на прозореца. Това накара Ричард да осмисли съдбовната важност на момента и от друг аспект — сякаш тя бе детенце, седнало самичко в киносалона, пред чиито поглед в непосредствена близост се разкриваха грозните тайни машинации на живота, които то все още не можеше да осъзнае. В друг кухненски прозорец забравен чайник започна да изпуска пара и да замъглява стъклата с тънка матова пелена. Джоан отново приказваше. Издадените й напред устни сякаш мятаха бързи малки мостчета през скъсяващата се дистанция. Мак замълча, вдигна рамене. Лицето му се навъси, сякаш говореше на френски. Главата на Джоан със смях се отметна назад, свободната й ръка тържествуващо се повдигна нагоре и тя бе отново в прегръдките му. Неговата ръка, с пръсти, разтворени като лъчове на звезда върху малкия й гръб, се смъкна надолу към мястото, скрито от погледа зад ръба на мушамата, където трябваше да е задникът й.

Ричард притича шумно по циментовите стъпала и отвори с ритник кухненската врата, давайки им възможност да се разделят преди да е влязъл. Откъм далечния край на кухнята, по-дребни от деца, те го погледнаха с мъгляви, безизразни лица. Джоан премести димящия чайник, а Мак се дотътри до него да плати за цигарите. След третата доза мартинита сковаността им се разсея и Ричард заприказва, наслаждавайки се на опечалението в дрезгавия си глас:

— Представете си само в какво неловко положение може да изпадне човек. Така, както съм болен, излизам навън в тая гадна нощ, за да донеса на моята, съпруга и на гостенина си цигари, с които те да одимят въздуха и влошат още повече и без това тежкото ми бронхиално състояние и когато се връщам през задния двор, какво да видя? Двамата практикуват Кама Сутра в собствената ми кухня. Все едно да гледаш порно и да познаваш лично актьорите.

— Че кой ти гледа порно в наши дни? — попита Джоан.

— Уф-ф, Дик — измънка стеснително Мак, търкайки бедра с резки, заглаждащи движения. — Беше просто дружеска целувка. Братска прегръдка. Приятелски жест към чаровната ти съпруга.

— Сериозно, Дик — обади се Джоан. — Мисля, че е много подло от твоя страна да стоиш отвън и да шпионираш собствените си прозорци.

— Да стоя отвън! Та аз бях вцепенен от ужас. Това беше истинска травма. Всичките ми сетива бяха парализирани. — Неизмеримо щастие го раздуваше отвътре като цепелин. Душата му се къпеше в дълбока наслада. Силата и умелия подбор на неговите думи го караха да се чувства огромен, а другите двама приличаха на кукли, на хомункулуси, стиснати здраво в палавата му хватка.

— Ние не сме правили нищо — рече Джоан, повдигайки нагоре глава, сякаш за да се извиси над всичко това. Прелестният контур на брадичката й стърчеше напред в напрегната поза, устните й стояха нацупено изкривени.

— О, сигурен съм, че според вашите стандарти сигурно едва сте започнали. Дори не сте имали време да се насладите на поне една от всевъзможните сексуални пози. Да не би да сте си мислили, че повече няма да се връщам? Да не сте сложили отрова в пиенето ми, а пък аз да съм се оказал прекалено жилав и да съм си останал жив, като Распутин?

— Дик — обади се Мак. — Джоан те обича. А ако аз наистина обичам някой мъж, то това си ти. Джоан и аз приключихме с това преди много години, но решихме да си останем просто приятели.

— Я не ми пробутвай ирландските си номера бе, Мак Денис. „Аку н’итина убичам някой мъж, то туй си ти.“ Тия, приятелче, на мен въобще не ми минават. По-добре Си мисли за бедната Елинър, как се лекува с твоя развод, как ден след ден се подрусва на ония коне и играе поне, докато задника й не посинее…

— Хайде да ядем — предложи Джоан. — Толкова ме изнерви, че сигурно съм изгорила говеждото печено. Честно, Дик, не мисля, че опитите ти да обърнеш всичко на шега могат да те оневинят.

 

На следващия ден Мейпълови се събудиха кисели и с натежали от махмурлук глави. Мак бе стоял до два, за да се увери, че не е оставил никакви лоши чувства. Обикновено в събота сутрин Джоан играеше тенис в женско каре, докато Ричард забавляваше децата. Този път, облечена в бели панталонки и гуменки, тя се забави вкъщи, за да се накара.

— Направо е лудост от твоя страна да се опитваш да си съчиняваш разни истории за мен и Мак — сопна се тя на Ричард. — Какво се опитваш да прикриеш?

— Мила моя, госпожо Мейпъл, аз го видях — каза натъртено той. — Видях през собствения си прозорец как ти се превъплъщаваш в женски паяк, докато гъделичкат коремчето ти. И къде се научи да флиртуваш така с глава? Беше по-изкусно от движенията на марионетка.

— Мак винаги ме е целувал в кухнята. Това е просто навик, не означава нищо. Сам знаеш колко много той обича Елинър.

— Затова сега се развежда с нея. Предаността му направо граничи с донкихотщина.

— Разводът е нейна идея, много добре ти е известно. Той е изгубена душа. Жал ми е за него.

— Да, и това го видях. Беше като Червения Кръст при Вердюн^[2].

— Това, което ми се иска да разбера е защо си толкова доволен?

— Доволен? Та аз съм смазан.

— Ти просто преливаш от щастие. Виж си усмивката в огледалото.

— А ти си толкова безгрешна, че си позволяваш да си служиш с иронии.

Телефонът иззвъня. Джоан го вдигна и каза, „Ало“. Ричард чу изщракването през стаята. Джоан постави слушалката и се обърна към него:

— Така, ясно. Тя си е мислила, че аз вече трябва да съм на тенис корта.

— Коя тя?

— Ти ще кажеш. Твоята любовница.

— Очевидно беше твоят човек, само че нещо в гласа ти го е предупредило.

— Отивай при нея! — изкрещя внезапно Джоан, избухвайки със същата предизвикателна енергия, караща я в други подобни утрини на махмурлук да отхвърля планини от къщна работа. — Отивай при нея като мъж и престани да ме заплиташ в разни интрижки, които въобще не разбирам! Аз нямам любовник! Разреших на Мак да ме целуне, защото беше самотен и пиян! Престани да се опитваш да ме правиш по-интересна, отколкото съм! Единственото, което съм, е една изтощена от работа домакиня, която иска да отиде и поиграе малко тенис с още няколко уморени дами!

Мълчаливо, Ричард донесе от килера със спортни принадлежности ракетата й за тенис, която наскоро бе преплетена. Носейки я в устата си като куче, връщащо се с хвърлената пръчка, той я постави в основата на краката й. Ричард младши, техният най-голям син, жилаво деветгодишно момче, понастоящем вманиачено на тема събиране на картички с Ватман, влезе в хола и станал неволен свидетел на пантомимата, за да прикрие страха си, се разсмя:

— Тате, мога ли да си получа десетачето за изхвърлянето на кошчетата за боклук?

— Мама отива да поиграе тенис, Дики — рече Ричард, облизвайки от устните си привкуса на сол от дръжката на ракетата. — Хайде да отидем всички до супермаркета и да си купим колата на Батман.

— Ура-а — извика хлапето вяло, зяпайки ококорено ту единия, ту другия си родител, сякаш разстоянието между тях бе станало застрашително голямо.

Ричард отведе децата до супермаркета, до детската площадка, а после, за обяд, и до количката с хамбургери. И тези безобидни действия трансформираха остатъците от алкохол и апатичност в тялото му в размекваща умора, толкова чиста и завладяваща, колкото съня за едно бебе. Той закима с внимание, докато синът му му разправяше някаква безкрайна история: „и тогава, тате, от чадъра на Пингвина изскочи пушек, бял и гъст, и ония, другите двама, със смешните маски, в банката, започнаха я да пълнят с вода, не знам защо, за да я накарат да се пръсне или нещо такова, а Робин се катереше по тия хлъзгави купчини от нещо като половиндоларови монети, за да избяга от водата, и тогава, да видиш, тате…“

Когато се върнаха вкъщи, децата се пръснаха из съседските дворове по същия мистериозен начин, по който в други дни техният заден двор се изпълваше с непознати хлапаци. Джоан се върна от тенис, лъснала от пот и полепнала с червен прах до глезените. Цялото й; тяло бе поруменяло от физическите усилия. Той й предложи малко да подремнат.

— Но само това — предупреди го тя.

— Разбира се — съгласи се радушно Ричард. — Срещнах се с любовницата си на детската площадка и двамата задоволихме своите желания на катерушката.

— Марлин и аз бихме Алис и Лиз. Не би могла да е някоя от тях трите — чакали са ме половин час.

Наблюдавани от леглото, сенките на предметите изглеждаха странно къси на ярката следобедна светлина. Една чаша със застояла вода изпускаше по някое мехурче от дъното си и лениво го лепваше до другите. Той я попита:

— Наистина ли мислиш, че искам да те направя по-интересна, отколкото всъщност си?

— Разбира се. Чувстваш се отегчен. Нарочно ни остави сами двамата с Мак. Беше много необичайно за теб, да излезеш навън, когато си неразположен.

— Тъжно е да си мисля за теб, че си нямаш любовник.

— Съжалявам.

— Само че ти си достатъчно интересна и така. Тук, тук и тук.

— Казах, че само ще спим.

В коридора на горния етаж, от другата страна на затворената врата на спалнята, телефонът иззвъня. След четири повторения — ледени копия, хвърлени отдалеко — звъненето спря, без да получи отговор, Настъпи загадъчна пауза, изпълнена с неизвестност. После се чу плахо „трак“, сякаш някой по невнимание се бе ударил в маса, последвано от решителна серия от звуци, настойчиви и жални, които не спряха, докато не станаха дванайсет на брой. Чак тогава любовникът затвори.