Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (2) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

1. Гринич Вилидж

Мейпълови се бяха преместили едва предишния ден на „Западна Тринайсета Улица“ и тази вечер бе дошла да ги навести Ребека Кън, тъй като вече те ставаха достатъчно близки. Високото, постоянно леко усмихнато момиче с малко отвеяно изражение, разреши на Ричард Мейпъл да й свали палтото и шала, докато стоеше и деликатно поздравяваше Джоан. Извършвайки всяко движение с допълнителна прецизност и изисканост — заради безупречността, с която трябваше да бъде изпълнена цялата операция — Ричард въздъхна, влезе в тъмната спалня, внимателно положи дрехите на Ребека върху леглото и се върна в хола. Палтото й изглеждаше леко като перце. Макар двамата с Джоан да бяха женени повече от година, той все още изглеждащ толкова младолик, че инстинктивно хората не очакваха от него да има нещо общо с ангажиментите на домакин, Техният неохотен прием на личността му предизвикваше у него съответната колебливост и често ставаше така, че когато имаха гости, съпругата му бе тази, която наливаше напитките, докато той мълчеше небрежно излегнат на канапето в позата на привилегирован и невероятно надут гост.

Настанила се под лампата направо на пода, с единия крак пъхнат под нея и ръка опряна на раклата, която предишния наемател още не бе прибрал, Ребека тъкмо казваше:

— Разбираш ли Джоан, щом чух предложението, макар да я познавах едва от няколко минути, веднага приех. Дотогава живеех в едно отвратително място, наречено „Пансион за дами“. В коридорите имаше толкова стари кафе машини, от онези дето се пускат с четвърт долар.

Изопнала гръб върху строгия стол от дома на родителите си във Върмънт, стискайки на топка влажна носна кърпичка в ръка, Джоан се обърна към Ричард и обясни:

— Преди да се нанесе в сегашния си апартамент, Беки е живяла с онова момиче и с нейния приятел.

— Точно така, и той се казваше Жак — добави Ребека.

— О, ти си живяла с тях? — попита Ричард, Спокойната интонация на гласа му бе следствие от обзелото го самочувствие след ефектно извършената операция с палтото.

— Да, той даже настояваше името му непременно да бъде изписано на пощенската кутия. Ужасно се страхуваше да не пропусне някое писмо. Веднъж брат ми, който бе във военноморския флот дойде да ме види. Като забеляза на пощенската кутия — с три деликатни, паралелни движения на пръстите си тя разположи имената едно под друго —

Джорджийн Клайд

Ребека Кън

Жак Цимерман…

ми каза, че винаги съм била едно прекалено мило момиче. Тогава Жак не пожела дори да се помръдне, за да има къде да спи брат ми. И той трябваше да легне на пода. — Тя сведе изведнъж клепачи и погледна в чантата си за цигара.

— Не е ли прекрасно това? — рече Джоан и се усмихна безпомощно, разбирайки каква глупост бе изрекла току-що. Нейната настинка безпокоеше Ричард. Продължаваше вече цяла седмица без подобрение. Лицето й бе бледо и изпъстрено с розови и жълти петна, което само подсилваше излъчването й на картина от Модиляни^[1], подчертано и без това от, дългия й врат, овалносините очи и навика й да седи прекалено изправена с насмешливо килната глава на една Страна и ръце, положени в скута и обърнати с дланите надолу.

Ребека също беше бледа, но повече приличаше на резкия и отчетлив графичен стил — може би на да Винчи; поне такова усещане внушаваха тежестта на клепачите и несъмнената виртуозност на устните й.

— Кой иска малко шери? — попита Ричард с дълбок глас и се изправи.

— Имаме и малко твърдо гориво, ако го предпочиташ — предложи Джоан на Ребека. От гледна точка на Ричард забележката, подобно на онези реклами, показващи еднаквите надписи от различна призма на зрение, съдържаше ясно доловимия намек, че този път той ще трябва да се погрижи за напитките.

— Шерито звучи добре — прие Ребека. Думите бяха изречени отчетливо, със слаб тъничък гласец, който ги освобождаваше от всякакви отговорности за последствията.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Джоан.

— Добре. — Значи всички можеха да споделят драматизма на мига, Ричард измъкна тапата от гърлото на бутилката „Тио Пепе“, демонстративно наля три чаши, раздаде по една на всеки и се облегна на камината (Мейпълови не бяха имали камина никога досега), докато съпругата му изрече, както винаги, стандартния тост от дома на своите родители:

— За наше здраве, мили и драги!

Ребека продължи историята за нейния първи апартамент. Онзи Жак не бил работил никога дотогава. Джорджийн пък никога не се задържала на някаква работа за повече от три седмици. Освен това, тримата се грижели и за една коте, на което всички еднакво се радвали; Ребека имала отделна спалня. Понякога Жак и Джорджийн се занимавали е телевизионни сценарии. Двамата изцяло били насочили надеждите си към един сериал, озаглавен „И.Л.И“ — И-то означавало интелигентност, или инфраструктура, или нещо пък там в пространството и времето. Един от техните приятели бил млад комунист, който никога не се миел, но винаги имал достатъчно пари, понеже баща му притежавал половината Уест Сайд. През деня, докато двете момичета били на работа, Жак флиртувал с младата шведка от горния етаж, която непрекъснато изпускала парцала си за миене на пода върху миниатюрното балконче на прозореца им.

— Беше истински бомбардировач — отбеляза Ребека.

Когато, доста по-късно се преместила в самостоятелен апартамент и всичко най-после изглеждало прекрасно и спокойно, Джорджийн и Жак й предложили да си донесат по един дюшек и да спят на пода й. Ребека почувствала, че Вече е настъпил мига, когато трябвало твърдо да тропне с крак. Тя казала не, След време Жак се оженил — е, не за Джорджийн, за друго момиче.

— Някой да иска кашу? — попита Ричард, Бе купил една кутия от гастронома на ъгъла специално за това посещение, макар че ако Ребека не беше дошла, той сигурно щеше да купи нещо друго под някакъв друг предлог, просто заради удоволствието от първата си покупката в магазина, от който трябваше да пазарува толкова често през идните години.

— Не, благодаря — отвърна Ребека. Ричард въобще не бе очаквал отказ и по инерции й предложи отново, възкликвайки:

— О, моля те! Толкова ще бъдат полезни за теб.

Тя взе две ядки и отхапа половината от едната.

Той предложи съдинката — сребърна купичка, дадена на Мейпълови като сватбен подарък и до вчера, поради липса на точното място, въобще неразопакована — на своята съпруга, която лакомо си взе пълна шепа. Бе толкова бледа, че той се почувства задължен да попита:

— Как се чувстваш? — Не бе забравил за присъствието на тяхната гостенка, пред която можеше да прояви и своята загриженост — твърде искрена, при това.

— Добре — отвърна Джоан раздразнело. А може пък наистина да бе добре.

Макар и Мейпълови да разказаха тяхната смесица от истории — как бяха живели в дървена колиба на един остров в езерото Уиниписоки през първите три месеца от семейния си живот, как свирката на пощенския кораб, откарал ги там, бе проглушила ушите им и те не чуваха почти нищо дни наред, как Битси Фланер, тяхна обща приятелка, беше единственото момиче, прието в колежа „Бентъм Дивинити“, как компанията на Ричард възнамеряваше да отвори кантора в Бостън и разни други инцидентни събития от живота им… — е, и двамата не се считаха (или по-точно — всеки другия) за добри разказвачи — все пак, тихият глас на Ребека непрекъснато доминираше в разговора. Момичето безспорно имаше дарба да разправя чудати неща.

Нейният богат чичо живеел в метална къща, обзаведена със столове достойни за киносалон. Той страшно много се страхувал от пожар. Точно преди голямата депресия построил огромен кораб, който да откара него и някои от приятелите му до Полинезия. Но всичките му приятели загубили парите си при големия крах — без него, разбира се. Той направил пари — можел да прави пари от всичко, но не можел да отиде сам на, пътешествие. Затова корабът все още чакал в залива „Ойстър“ — едно огромно туловище, извисяващо се трийсет фута над водата. Чичото бил вегетарианец. Ребека не била яла пуйка за Деня на благодарността, докато не станала на тринайсет — имало семеен обичай на този ден да се ходи в дома на чичото. Обичаят бил забравен през войната, понеже синтетичните подметки на децата оставяли мръсни следи по азбестовия му под. Оттогава семейството на Ребека не проговорило повече на чичото.

— Онова, което ме впечатляваше — рече Ребека, — бе начинът, по който се появяваше всяка следваща партида зеленчуци, сякаш донасяха някакво фантастично ново ястие.

Ричард доналя шери в чашите и — понеже така или иначе това го бе превърнало в център на внимание — попита:

— А някои вегетарианци не си ли поръчват за Деня на благодарността пуйки, направени от счукани ядки?

След кратко мълчание Джоан каза:

— Не знам. — Гласът й, неизползван десетина минути, изскрибуца пресипнало на последната сричка. Тя прочисти гърлото си, смъквайки няколко стружки от сърцето на Ричард.

— С какво ще ги пълнят тогава? — попита Ребека, изтръсквайки пепел върху чинийката до нея.

 

Някъде отвън, под прозореца, се разнесе глъч. Джоан надникна първа, след нея Ричард, а накрая и Ребека, повдигайки се на пръсти, проточила врат. Шестима конни полицаи, изправени на стремената, профучаха в галоп, по двойки един до друг, надолу по „Тринайсета Улица“. След като възклицанията на Мейпълови утихнаха, Ребека отбеляза:

— Правят го всяка нощ по това време. Изглеждат прекалено весели за полицаи.

— Но, навън вали сняг! — възхитено извика Джоан. Бе патетично настроена към снега. Обичаше го толкова много, а през последните години й се бе случвало да го вижда толкова рядко. — Навън вали сняг през нашата първа нощ тук! Нашата първа истинска нощ! — Забравила за другата, тя обгърна Ричард с ръце, а Ребека, вместо да отвърне поглед или да се усмихне твърде широко и окуражително, както би постъпил някой друг гостенин на нейно място, запази същия мил, разсеян поглед върху лицето си и започна да изследва пейзажа навън през прегърнатата двойка. Снегът се топеше по мократа улица. Само багажниците и покривите на паркираните автомобили започваха леко да побеляват.

— Мисля, че е най-добре да си тръгвам — рече Ребека.

— Моля те, недей — примоли се Джоан с настойчивост, каквато Ричард въобще не бе очаквал. Явно изглеждаше много уморена. Вероятно новият дом, промяната на времето, хубавото шери, емоционалното привличане между нея и нейния съпруг, което внезапната й прегръдка бе разбудило, и присъствието на Ребека, се бяха смесили в съзнанието й в неразделните елементи на един вълшебен миг.

— Все пак, мисля да тръгвам. Имате толкова уморен вид и двамата…

— Не можеш ли да останеш поне за още една цигара? Дик, налей й от шерито.

— Съвсем мъничко — съгласи се Ребека, протягайки чашата си напред. — Мисля, че ти разказвах, Джоан, за момчето, с което излизах… — онова, дето се правеше на салонен управител.

Джоан се изхихика, изпълнена с очакване.

— Не, откровено казано, не си. — Тя провеси ръка върху облегалката на стола и мушна пръсти през пръчките като дете, успокоено, че времето му за лягане е било отложено за по-късен час. — Какво правеше? Имитираше салонен управител?

— Да, беше от ония, шантавите типове. Като слизахме от таксито, колата пронизително изскърца. Тогава той се приведе напред — Ребека снижи глава и повдигна нагоре ръце, — и се престори на Сатана.

Мейпълови се разсмяха — не толкова на самите думи, колкото на начина, по който Ребека бе пресъздала ситуацията, изразявайки чрез своята прелестна имитация енергичното победеше на своя кавалер и собствената си резервирана сдържаност. Представиха си я спокойно застанала до вратата на таксито, гледаща с апатия как придружителят й се привежда все по-ниско и по-ниско, ангажирал цялото й внимание със своята шега, демонично сгърчил пръсти, усещащ как през скалпа му напират да изскочат чифт рога, как огнени езици ближат глезените му, а ходилата му се свиват и стават на копита. Ричард долови, че дарбата на Ребека не бе в това да й се случват непрекъснато само чудати неща, а в техния начин на пресъздаване. Чрез умело загатнатия контраст и е помощта на собствения й уравновесен характер всички случили се в живота й неща изглеждаха чудати. Тази вечер, например, също можеше да изглежда гротескна в някой неин преразказ: „Шестима полицаи на коне профучаха покрай нас, в галоп и тя извика «Навън вали сняг». После го прегърна, докато той продължаваше да й обяснява колко зле се чувства, наливайки всички ни с шери…“

— И какво друго правеше оня? — попита Джоан.

— Първото място, на което ме заведе, беше голям нощен клуб на някакъв покрив. Когато вече си тръгвахме, той седна на пианото и започна да свири, докато жената на арфата не го помоли да престане.

— А жената свиреше ли на арфата? — попита Ричард.

— Да, подрънкваше нещо. — Ребека направи кръгообразни движения с ръце.

— Ама той, същата ли мелодия свиреше като нея? Акомпанираше ли й? — Без да е наясно защо, Ричард усети в тона си появилата се нотка на сприхавост.

— А, не, той просто седна на пианото и започна да си свири нещо. И аз не разбрах точно какво.

— Истина ли е това? — попита Джоан, гледайки я ококорено.

— На другото място, на което отидохме, трябваше да чакаме на бара за свободна маса и докато аз се оглеждах наоколо, той тръгна из заведението и започна да пита хората дали всичко е както трябва.

— Но това е ужасно — заяви облещено Джоан.

— Да, така е. По-късно и там също свири на пиано. Бяхме нещо като атракцията на вечерта. Около полунощ реши, че трябва да отидем Бруклин, до къщата на сестра му. Вече бях напълно изтощена. Слязохме от метрото, две спирки преди нашата, под моста „Манхатън“. Наоколо беше пълна пустош. Не минаваше нищо друго, освен по някоя черна лимузина. Някъде на мили над нар — тя се вторачи нагоре, сякаш гледаше облак, или слънцето, — бе мостът „Манхатън“, а той продължаваше да твърди, че това било лифтовото влакче. Най-накрая попаднахме на някакви стълби за служебен вход и на двама полицаи, които ни казаха да се върнем в метрото.

— Й какво, всъщност, прави тоя изумителен мъж, за да се препитава? — попита Ричард.

— Преподава в училище. Но, иначе, е много свеж… — Тя се изправи и протегна дълга, сребристобяла ръка. Ричард й донесе палтото и каза, че ще я изпрати до вкъщи.

— Само две преки са — запротестира Ребека с глас, лишен от каквато и да била настойчивост.

— Трябва да я изпратиш до тях, Дик — настоя Джоан. — Вземи и пакет цигари. — Идеята той да се разходи по снега изглежда й достави удоволствие. Сякаш с нетърпение очакваше на връщане да донесе със себе си сняг по гърба и мраз по лицето си — всички онези усещания от разходката, които тя не можеше да рискува да изживее лично, понеже не се чувстваше достатъчно добре.

— Трябва да спреш да пушиш за ден-два — каза й той на тръгване.

Джоан им махна за довиждане от най-горното стъпало.

 

Снежинките — невидими, освен в светлините на уличните лампи — едва докосваха лицата им, обгръщайки ги с трепетна романтика.

— Започва да вали по-силно — рече той.

— Да…

На кръстовището снегът придаваше на зелената светлина воднистосини оттенъци. Нейната нерешителност да го последва, докато той завиваше покрай светофара, за да пресече оттатък „Тринайсета Улица“, го накара да я попита:

— Нали живееш от онази страна на улицата?

— Да.

— Спомням си туй-онуй още от времето, когато съвсем в началото те докарахме от Бостън. — Тогава Мейпълови още живееха на „Западна Осемдесета“. — В главата ми са останали някакви големи сгради наоколо и…

— Църквата и месарското училище — обясни Ребека. — Всеки ден, около десет, когато отивам на работа, момчетата, учещи се за месари, излизат в междучасие, целите оплескани в кръв и се смеят.

Ричард погледна нагоре към църквата. Силуетът на камбанарията проблясваше в тъмното; частично осветен от пръснатите наоколо светлинки идващи от прозорците; по високите сгради на „Седмо Авеню“.

— Горката църква — рече той. — Трудно е в този град за една камбанария да е най-високото нещо.

Ребека не каза нищо, дори и обичайното за нея „да“. Той се почувства неловко заради „проповедта си“. В своето притеснение Ричард насочи вниманието й към първия обект, който съзря — една неумело изписана табела над огромна врата.

— „Професионален техникум по хранително-вкусова търговия“ — прочете той на глас. — Хората от горния етаж над нас разправяха, че наемателят преди последния наемател на нашия апартамент търгувал на едро с месо и наричал себе си „Кралят на месото“. Държал си и някаква жена в апартамента.

— Виж онези, големите прозорци отсреща — рече Ребека сочейки към третия етаж на тухлена постройка, — гледат към моите през улицата, Аз също мога да гледам в тях и така чувствам, не сме Съседи. Там винаги има хора. Дори не знам с какво се занимават.

След още няколко стъпки те спряха. Ребека заговори. Гласът й се стори на Ричард малко по-силен от обичайното.

— Не искаш ли да се качиш и да видиш къде живея?

— Да, разбира се. — Изглеждаше невъзпитано да откаже.

Спуснаха се надолу по четири бетонни стъпала, отвориха една очукана оранжева врата, после влязоха в някакъв много топъл безистен, нещо подобно на фоайе, и се заизкачваха нагоре по дървено стълбище с три крила. Притесненията на Ричард още на улицата, че е прекрачил границите на общественото благоприличие, сега се превърнаха в осезаемо чувство за вица. Малцина са имали шанса да изживеят наистина такова греховно удоволствие като изкачването по стъпала зад женски задник. Преди три години Джоан живееше в Кембридж, в една сграда на четвъртия етаж. Тогава Ричард не се бе осмелил нито веднъж да я изпрати до вкъщи, дори след като всичко между тях, до най-подробната интимност, се бе превърнало в реална действителност. Когато се стигнеше до този момент, той неизбежно се вцепеняваше, скован от страх, че хазяинът, основателно разярен, може да изскочи иззад вратата на дома си и да го сгащи на тясно, докато минават.

— По дяволите, тук е горещо като в пещ — измърмори Ребека, отваряйки своята врата. За първи път я чуваше да изрича ругатня. Тя запали осветлението. Разнесе се слаба, сумрачна светлина. Стаята бе малка. Коси стени — долната част от покрива на сградата, засичаща се с тавана и отвесните стени, отрязваха голям призматичен участък от жизненото й пространство. Пристъпвайки след Ребека, която още не си бе свалила палтото, Ричард забеляза от дясната си страна една неочаквана зона, намираща се точно там, където, полегато спускащия се покрив се бе подпрял на пода. На това място бе поставено широко легло. Запънато здраво от трите страни, леглото нямаше чак толкова вид на мебел, колкото на сглобена завинаги платформа, покрита с одеяло. Той бързо отмести поглед от него и — без да може да погледне към Ребека веднага след това — се загледа вторачено към двата кухненски стола, а после и към металния лампион, около чийто абажур се виеха ред картинки на дебели риби и щурвали, и накрая отмести очи към малката лавица, направена от дърво и метал. Всички тези неща се намираха в непосредствена близост до наклонените стени и създаваха усещането за несигурно равновесие.

— Това върху хладилника е печката, за която ти разправях — каза Ребека. — Или май не съм?

Горният електроуред стърчеше над долния с по няколко инча от всички страни. Той докосна с пръсти бялата глазура на печката.

— Тази стая е доста приятна — заключи Ричард.

— Ето я и гледката — рече тя. Той се приближи до прозореца и застана до нея. Отместила пердето настрани, Ребека се взираше през мънички, тук-там пропукани стъкла към апартамента оттатък улицата.

— Онзи приятел наистина има огромен прозорец… — каза Ричард.

Тя отвърна с кратко „ъ-хъ“.

Въпреки че всички лампи бяха запалени, апартаментът оттатък улицата изглеждаше празен.

— Прилича на склад за мебели — рече той. Ребека още не бе свалила палтото си. — Снегът продължава да вали, а?

— Да, вярно.

— Ами… — думата прозвуча прекалено силно, след което той довърши изречението си някак твърде тихо и меко: — Благодаря ти, че ме доведе да разгледам. Аз ще… о, чеда ли си това? — Бе забелязал екземпляр на „Леля Мейм“, поставен върху една възглавничка на пода.

— Още не съм намерила време — отвърна тя.

— И аз също. Прегледах само рецензиите. Всъщност това е всичко, което въобще успявам да прочета.

Неочаквано той се оказа до вратата. Там, някак смешно, се обърна да я погледне. Едва тогава, застанал неуверено до вратата, връщайки събитията назад, Ричард реши, че поведението й бе трудно обяснимо: тя не само че бе застанала ненужно близо, а и — пренасяйки тежестта на тялото си върху единия крак и накланяйки глава встрани, се бе снижила с няколко инча, поставяйки го в доминиращо положение, подхождащо на плахата сдържаност, която определено виждаше, че лицето й издава.

— Ами… — измънка той.

— Ами — отзвукът дойде бърз като ехо, и вероятно също толкова непреднамерен.

— Не-недей се оставя на м-месарчетата. — Заекването, разбира се, развали шегата, а смехът й, започнал веднага щом като бе усетила по устните му, че ще се опита да каже нещо смешно, заглъхна преди той да бе свършил.

Ричард заслиза надолу по стъпалата. Ребека опря лакти на перилата и се загледа в по-долната площадка.

— Лека нощ — каза тя.

— Лека — Той погледна нагоре. Беше се прибрала в стаята си. Уф! Но те двамата наистина вече бяха твърде близки.