Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (10) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

9. Разюзданият Ерос

Къщата на семейство Мейпъл е пълна с любов. Шестгодишното дребосъче Бийн обича кучето Хекуба. Осемгодишният Джон, загадъчно създание с ангелско лице, който все още не може да кара колело или да разпознава часовника, е влюбен в своите пълзящи гадинки, в картичките си с чудовища, в динозаврите си и в издяланата от абанос фигурка на носорог от Кения. След училище той прекарва с часове в стаята си, удобно настанен сред тези неща, пренареждайки ги, наслаждавайки им се тайничко, тананикайки си. Момчето изпитва болка, само когато по-големият му брат — Ричард младши, злобно прониква в неговата обител и разкъсва плацентата на неговото съзерцание. Ричард е влюбен в живота, във всичко, наречено „природа“, в Карл Ястржемски, Бейб Парели, „Бостънските мечки“, „Бийтълс“, и в онова палаво видение, което всяка сутрин с гребен в ръка, го наблюдава внимателно от огледалото с блеснали очи, сложило си мустаци от паста за зъби. Той получава странни, предизвикателни бележки от момичетата — „Дики Мейпъл, престани да ме зяпаш“, които донася от училище вкъщи, небрежно смачкани заедно с учебниците му по правопис и медицинския картон за профилактичен преглед. Неговите чувства към младата госпожа Брайс, която преподава на тяхната група петокласници с непроницаемо спокойствие и студийна дикция на стюардеса, са толкова потайни, че дори изглеждат подозрителни. Почти със сигурност той обича и винаги дълбоко е обичал своята по-голяма сестра Джудит. Наближавайки тринайсет, тя сдържа страстите си с невероятно усилие, дори и пред риска от кръвосмешение. Голяма и самомнителна, тя се изпречва пред погледа му, скривайки екрана на телевизора, говори високо, докато той слуша „Бийтълс“, заяжда се и думка, непрекъснато бомбардирана и изнервяна от мощни лъчи, идващи някъде отвън. Тя виси с часове до ъгъла, където живее господин Аант, нейният учител по история. По стените в стаята си лепи портретите на „Мънкис“^[1], целува с езиче майка си за лека нощ, изживява терзанията на безсънните нощи, отдава се на безконечни, продължаващи до пълно премаляване боричкания с кучето на дивана. Хекуба — стерилизирана златиста кучка, препуска от стая в стая с прилепнали уши и развята опашка, сякаш тормозена от бълхи или от сърбеж за обожание, докато накрая не налита на котките, които не я обичат, и предавайки се доброволно, се пльосва изтощена на линолеума в кухнята, където заспива. Котките — Естер и Ишуа, се лижат една друга и ядат от обща паничка. И двете са от едно и също котило. Естер, майка на повече от трийсетина котенца, приличащи най-вече на брат й, но с подчертано отсъствие на черното, което само по себе си отхвърля като несъстоятелни настойчивите вопли на един съседски котак, е хваната „в крачка“. Ишуа, останал все още неизловен — може би от прекалена сантименталност, сега е принуден да излиза от къщата в търсене на блаженството, което до скоро е било чисто домашно занимание. Той се връща целия издран и изпохапан. Естер му лиже раните, докато той — зашеметен, седи облегнат на хладилника. Дори и мъркането му е опърпано. Жално обаждайки се за вечерята си, те стоят като статуетки за подпиране на книги, дискретно опрели гръб една в друга, подобно на препатила, стара семейна двойка, чакаща социалните си помощи за безработни. Най-неочаквано човек разбира, че Ишуа все още обича Естер, докато тя просто го приема и разбира. Всъщност Естер изглежда изпълнена с презрение към неговото чисто формално ухажване. Не е ли озадачена тя от неочаквано откритата хирургическа намеса, лишила го от всичко онова, което, до неотдавна, го е привличало толкова силно? По-скоро неговата квадратна, глава на котак изглежда озадачена, отколкото нейната женствена триъгълна. Децата също усещат, че има разлика. Сега, след като Естер е безплодна, Бийн и Джон са по-гальовни към Ишуа. Може би смътно чувстват, че тя ги е лишила от едно чудо, от вълшебната поява на нейните котенца на всеки шест месеца, от милите мокри, миниатюрни животинки, мърдащи безпомощно с краченца. Сякаш за да демонстрира своята зрялост от възмъжаването и справедливо проявено съчувствие, Ричард младши предлага двете котки да бъдат милвани по равно. Джудит твърди, че ги мрази и двете. Дошъл е нейния ред да им приготви вечерята, но се отвращава от миризмата на конско месо. Тя обича конете — поне в представите си.

Господин Мейпъл обича госпожа Мейпъл. Много често, в съботните следобеди, той изживява трудни периоди, когато е изправен пред невъзможността да свали поглед от нея, обсебен „от абсурдното убеждение, че под извивката на нейния твърд корем е скрито безценно и много уязвимо съкровище, поверено на неговите грижи. Той не може да й се насити да я докосва. Гледката на нейното тяло, облечено в черно, надупчено от бримки трико, усукано в някое от упражненията по йога, така стяга сърцето му, че едва си поема дъх. Нейното движение, докато изсипва утайката от шише бяло вино в саксията на едно мушкато, му се струва безконечно, като уловен от четката миг вечна светлина върху платното на Вермеер^[2]. Нощем той се опитва да я притисне към себе си, да прилепи заспалото й тяло до гърдите си като здраво стиснати една в друга десници, сякаш ако не го стори, ще загине. Той не може да спи в това положение, но въпреки това остава така, дълго след като дишането й е станало, равномерно и съзнанието й е потънало в забвение. Може ли любовта да бъде дефинирана простичко като например отказване от сън? Той, също така, обича Пенелъпи Фогел — една чудата дребничка секретарка от неговата служба, която сега се възстановява от трагично завършила история с един антигуанец. Влюбен е и в спомените си за шест-седем други жени, започвайки с една седемгодишна палавница от детството му, която обичала да му отмъква шапката. А също така е наполовина влюбен в смъртта. Освен това, изглежда, че той обича — може би единствен сред нацията — президента Джонсън, който въобще си няма и представа за неговото, съществувание. В същия контекст Ричард обожава луната. Той разпалено изследва всяка нейна фотография, заснета откъм непривлекателната й страна.

А Джоан? Кого обича тя? Със сигурност — своя психоаналитик. Неминуемо — своя баща. Вероятно — и своя инструктор по йога. Тя има почасова работа в един музей и се прибира вкъщи зачервена и бъбрива, сякаш досега е правила секс. Би трябвало да обича и децата, защото те лепнат по нея като мухи на мед. Боричкат се отчаяно за място в нейния скут и обръщат гръб на баща си, сякаш той, първопричината и закрилата в техния живот, е някакъв странен натрапник, някаква ежедневно ползвана, но иначе безинтересна вещ. Никое от неговите превъплъщения — на скаутски вожд, другар в игрите, довереник, финансов бастион, истински вълшебник, нощен страж — не може да ги спечели на негова страна. Бийн все още плаче за мами, докато Джон се приближава обидено, за да вземе от нея пари за още картички с чудовища; Дики настоява да бъде целуната последна за лека нощ, и дори Джудит, която трябва да е негова, го целува плахо, като запазва своята изпепеляваща целувка с отворена уста за майка си. Джоан плува сред тяхната любов като риба във вода, забравила за всичко останало. Любовта забавя стъпките й, излива се върху нея от радиото, виси около нея в кухнята, във вид на закачени по стената рисунки на къщи, семейства, коли, котки, кучета и цветя. Нейният съпруг не може да я докосне — тя съществува, но в някаква скрита форма, както Световната банка. И макар да е нематериална, управлява тя, както държавните закони. Някакъв студен, некоординиран обект се навира в неговата ръка, увиснала немощно до тялото му. Това е носът на Хекуба, топчестата ялова кучка с топъл кафяв поглед. Подобно на него и тя не понася изключенията и в бъркотията се опитва да дари на някого своята топлина, влюбена във всички тях, в миризмата на храна, във флуидите на любовта.

 

Пенелъпи Фогел се опитва да говори без сантименталности. Пет години по-млада от Ричард, тя е преживяла декада от любовни разочарования и — все още сама на двайсет и девет — се дистанцира от другите като приказва сухо, с изтърканите фрази на още по-младите поколения.

— Изживяхме нещо хубаво, което се превърна в грозна сцена — казва тя за своя антигуанец.

Говори за своите преживени авантюри като за изсъхнали цветя. Седнал срещу нея на масата в ресторанта, Ричард се изнервя от нейната деликатност, сякаш е с някаква баба и двамата заедно коментират отдавна избледнели, загадъчни спомени от памтивека.

— Една много нежелателна сцена — добавя Пенелъпи. — Хубавият живот беше нещо прекалено голямо за него. Забърка се с наркомани. Аз, обаче, не го усетих навреме.

— И той искаше да се ожени за теб? — попита плахо Ричард. Носеше се такава мълва из службата.

Тя вдига рамене и отвръща — не особено уверено:

— Имаше нещо такова.

— Сигурно ти липсва.

— Така е. Беше най-красивият мъж, когото някога съм виждала. Какви рамене имаше. Помня като бяхме на залива Дикинсън — караше ме, докато сме във водата, да сложа ръка на рамото му и плуваше така, теглейки ме след себе си, в продължение на мили. Беше инструктор по гмуркане.

— Как се казваше? — Изнервен от страх да не прекъсне нишката на спомените, които са също и начин за сближаване, той разлива върху масата останалия на дъното на чашата му «Гибсън», и с рязко движение си поръчва друг.

— Хубърт — отвръща Пенелъпи, докато търпеливо попива разлятото със салфетката си. — Както веднъж ми каза една приятелка, «Никога не се лъжи по мъжката красота, иначе няма да можеш да стигнеш до огледалото.» — Лицето й е малко и с прекалено бяла кожа, а носът й — много дълъг, с розови ноздри, непрекъснато зачервени от вечна настинка. «Само негър би могъл да я намира за красива, мисли си Ричард.» Сред дискретната жива светлина на ресторанта, тази мисъл й придава красота. Сервитьорът, чернокож, идва и сменя покривката им. Пенелъпи продължава толкова тихо, че Ричард трябва да се напряга, за да я чуе: — Когато Хубърт бил на осемнайсет, заради него една жена се развела и зарязала децата си. Била от старите плантаторски семейства. Той не се оженил за нея. Каза ми, че ако го сторела, не след дълго щяла да го напусне. Имал е здрав морал, докато не дошъл тук. И все пак, представи си едно осемнайсетгодишно момче, което има толкова силно въздействие върху зряла омъжена жена около трийсетте.

— Лично аз предпочитам да го държа настрана от живота си — шегува се Ричард.

— Ъ-хъ. — Пенелъпи не се усмихва. — Те работят върху това, разбираш ли? Тези момчета са професионалисти.

Пенелъпи често е била на островите Западна Индия. В Сен Кроа, както дискретно става ясно, е бил Андрю, с неговата козя брадичка, с бизнеса му с устройства за пречистване на вода и политическите му амбиции. В Гваделупа е бил Рамон, офицер от митническите служби. В Тринидад — Касълрей, който свирел на бонгоси и играел също така танца лимбо. Можел да стига до девет инча. Но Хубърт бил най-лошият, или най-добрият. Той бил единственият, последвал я на Север.

— Трябваше да дойда да живея с него в тоя хотел в Дорчестър, но ме беше страх да се мотая из това място, гъчкано с мръсни типове и вонящо на ганджа в асансьора. Само докато си стоях ей така, натискайки бутона за нагоре, и получих две предложения от някакви мъжкари. Местенцето не беше никак здравословно. — Сервитьорът им донася кифли, в неговата сянка профилът й изглежда унил, а Ричард е обзет от копнежа да я отскубне — нея, бледото цвете, и измъкне от бъркотията, в която се е насадила. — Нещата станаха толкова зле — казва тя, — че се опитах да се върна при едно мое старо гадже, изключително мило момче с майка и нервен стомах. Той е аналитик на компютърни системи, само че, не знам защо, никога не ме е впечатлявал. Единственото, за което може да говори е неговия гастрит и как тя непрекъснато му повтаря да се вземе в ръце и да си намери жена, само дето той не бил съвсем сигурен дали наистина го искала. Имам предвид майка му.

— А той… бял ли е?

Пенелъпи поглежда нагоре. В застиналия в ръката й нож за масло проблясва светлина. Много бавно, тя отвръща с още по-сух глас:

— Всъщност, не. Той е, както казват, афроамериканец. Нещо против ли имаш?

— А, не, не. Просто се чудех за… нервния му стомах. Не ми прилича на другите.

— Е, не е. Както вече казах, той не ме впечатляваше. Не мислиш ли, че след като си попаднал на нещо, което действа, е трудно да се върнеш назад? — Сякаш е имала предвид «по-трудно», вместо казаното от нея. Спокойният й поглед, докато хрупа от дебело намазаната с масло кифла, прилича на допирателна към сложния геометричен проблем: да се намери точката, в която тя е минала от бели към чернокожи любовници.

Изведнъж темата на разговор се променя за него. Сърцето му трепва и той бързо се привежда напред, за да каже:

— Виж онази жена, която току-що влезе. С коженият костюм и халки-обици, дето сега сяда. Казва се Елинър Денис. Живее на нашата улица, малко по-надолу от нас. Тя е разведена.

— Кой е мъжът?

— Нямам представа. Елинър излезе от нашите среди. Оня изглежда като истински гангстер. — Отсреща, до далечната стена, Елинър оправя халката на обицата си. Косият й поглед се отправя към сенчестата част на ресторанта и минава покрай неговата маса. Той е почти сигурен, че не го е видяла.

— По погледа ти, разбирам, че, онова между теб и нея е било нещо повече от «среди».

Той се преструва на обезоръжен от нейната прозорливост, но в действителност счита за щастлива намеса на съдбата появата на една от неговите стари изгори, с която да разсее за момент съзнанието си от нейните безконечни потоци от чернилка. До края на вечерята говорят за него, за него и Елинър, и Мерилин Бросман, и Джоан, и малката палавница, дето имала навик да му отмъква шапката. Докато чакат повикания асансьор във входа на Пенелъпи, той й предлага да се качи горе с нея.

— Не съм сигурна, че го искаш — предпазливо казва тя.

— Но аз действително искам.

Постройката е от съвременен тип, фоайето е ярко осветено и декорирано с пластмасови растения, никога нестрадащи за вода, със столове, тапицирани с изкуствена кожа, на които надали някой някога е сядал, със златни табелки с имената на живеещите, на които едва ли някога се е спирал човешки поглед. Светлината е обсебила всичко наоколо, равномерна и стерилно чиста, като в хладилник — така вездесъща, като етера или либидото, което, както казва Фройд, е неразривна част от всички нас още от самото ни детство.

— Не — повтаря Пенелъпи. — Развила съм много“ добър усет за тези неща. Мисля, че си прекалено обвързан с дома си. Нещо те тегли натам.

— Харесва ме кучето — признава той и я целува за лека нощ, окъпан в ярка светлина. Нейните устни са пълна противоположност на сухия й глас. Те са изненадващо меки, широко отворени, топли и печални.

 

— Значи така — тросва се Джоан. — Преспа с оная невзрачна канцеларска мишка. — Събота е. Играта на тенис и предобедното колективно гледане на анимация са отминали. Неясното еротично очакване на следобеда също. Мейпълови са в тяхната стая и се приготвят за парти сред пепелявата светлина на падащия здрач и воднистосините оттенъци на далечна улична лампа.

— Никога не съм правил такова нещо — отвръща той, отбелязвайки, все пак, че е наясно кого има предвид тя.

— Но си я водил на вечеря.

— Кой ти каза?

— Мак Денис; Елинър ви е видяла в ресторанта.

— Откога тия двамата си говорят? Мислех, че са разведени.

— Говорят си през цялото време. Той все още я обича. На всички им е известно.

— А-ха. Ами вие, двамата, откога си гукате така за щяло и нещяло?

Странно, но тя няма готов отговор:

— О… — сърцето му тупва на пода в настъпилата тишина. — Май го видях в железарията днес следобед.

— Май не си го видяла там, а? За какво му е да дрънка такива неща точно там? Вие двамата трябва да сте в много мили отношения.

Той казва това, за да я накара енергично да отрече. Но тя мълчаливо премисля и отивайки към шкафа си, подмята:

— Вярно, разбираме се.

Колко несвойствено за нея, да блъфира по тоя начин.

— И кога съм бил видян?

— Искаш да кажеш, че се случва често ли? Миналата сряда, около осем и половина. Сигурно си спал с нея.

— Не бих могъл. Ако не си спомняш, прибрах се вкъщи към десет. Самата ти току-що се бе върнала от музея.

— И защо така, скъпи? Да не би да си я засегнал с твоята отвратителна провиетнамска позиция?

Сред мъждивия здрач той едва познава тази жена, с нервни жестове, с припрян глас. Сребристите й шорти леко проблясват, докато се напъхва в черната плетена рокля за коктейли. С твърда решителност тя крачи възбудено около леглото, до бюрото и обратно. Докато се движи, от сенките тялото й сякаш уголемява формите си и става еластично. Той се опитва да я предразположи, казвайки й част от истината:

— Не. Оказа се, че Пенелъпи ходи само с негри. Пред тях аз бледнея. Прекалено съм светлокож.

— Значи все пак си признаваш, че си опитал.

Той кимва.

— Добре, тогава — казва Джоан и рязко прави половин крачка към него, така че той трепва, очаквайки да бъде ударен. — Искаш ли да знаеш с кого спах в сряда?

Той отново кимва, но двете кимвания са някак различни, сякаш, разместени с невероятна скорост, между тях се е напъхал цял континент.

Тя казва името на мъж, когото той познава само бегло, някакъв заместник директор от музея, който слага игла на яката си, и носи сивата си коса дълга отзад, в парвенюшки английски стил.

— Беше страхотно — натъртва Джоан и ритва обувката си. — Той мисли, не съм красива и се отнася с мен така, както ти не можеш. — Тя ритва и другата обувка. — Пред мен също бледнееш, нещастник такъв.

Зашеметен, той изпитва необходимост да се изсмее:

— Всички мислим, че си красива.

— Може би, но ти поне не ме каращ да го чувствам.

— Да, но аз го чувствам — отвръща той.

— Ти ме караш да се чувствам като някоя грозна слугиня. — Докато опипват в неизвестното, за да може всеки от тя, да разучи новото си положение, и двамата разбират, че тя, подобно на шахматен играч, импулсивно преместил кралицата си напред, сега няма какво друго да прави, освен да се защитава в отчаян опит да задържи инициативата, тя казва: — Разведи се с мен. Набий ме.

Той е спокоен, разумен, достоен за възхищение:

— Колко често си била с него?

— Не знам. От април, с прекъсвания. — Изглежда ръцете й я притесняват. Тя ту ги оставя да висят отстрани, ту се хваща за бузите, ту стисва здраво таблата на леглото, ту я пуска. — Опитах да се отърва от това — чувствах се ужасно виновна, само че той никога не настояваше, затова не можех да избягам. И на лицето му се изписваше оня обиден поглед.

— Не искаш ли да го задържиш?

— След като ти знаеш? Не бъди смешен.

— Но той се държи с теб така, както аз не мога.

— Всички любовници го правят.

— Божичко, Господ да ни е на помощ. Ти си била експерт.

— Чак пък толкова.

— А какво ще кажеш за теб и Мак?

Тя е уплашена.

— Беше преди години. Й то не за дълго.

— А за Фреди Ветър?

— Не, решихме, че не става. Той знаеше за мен и Мак.

Любов, гъста и наситена като мастило, го залива отвътре, изпълва дланите му с боцкащи иглички и той прави крачка към нея, чието посърнало лице го гледа напрегнато в очакване на удар.

— Ти, курво — прошепва той, останал без дъх от омая. — Моя девствена булке. — Хваща и целува ръцете й. Те са развратни и студени. — Кой друг? — моли се той, сякаш всяко изречено име е скъпоценен товар, който тя поставя върху прегърбените му робски рамене. — Кажи ми за всичките си мъже.

— Казах ти. Списъкът е прекалено оскъден. И знаеш ли защо ти казах въобще? За да не се чувстваш гузен за оная, Фогел.

— Но между нас не е имало нищо. А когато го правиш ти, то неминуемо става.

— Сладурче, аз съм жена — обяснява тя и сякаш, сред сумрачната атмосфера на стаята, над приглушените звуци от телевизора, те наистина са се върнали към основните устои на брака си, към неговите съставни части. Жена. Мъж. Къща.

— А какво казва твоят психиатър за всичко това?

— Нищо особено. — Ликуващата нотка от нейното признание е отминала. Отстъпчивостта в поведението й говори за примирение, за подготвяне за идващите дни и седмици на безкрайни въпроси от негова страна. Тя отива и прибира обувките си, изритала ги без посока малко преди това. — Това бе една от причините да отида при него, понеже непрекъснато завързвах някаква връзка…

— Непрекъснато…? Ти ме убиваш.

— Моля те, не ме прекъсвай. Някак, всичко изглеждаше прекалено невинно. Отивах в кабинета му, лягах на канапето и казвах, „Току-що бях с Мак или Отто…“

— Отто. Това пък що за шега е? Изречено отзад напред Отто си е „Отто“, а ако се разбърка — става „тото“.

— … и му разказвах колко прекрасно е било или колко отвратително, или разни такива, след което разговаряхме за моите детски мастурбации. На него не му влиза в работата да ме укорява и да ми чете морал — неговата работа, е да ме накара самата аз да престана да се укорявам.

— Горкият нещастник, през цялото време аз го ревнувах, а той страдал от това през всичките тези години. Трябвало е да слуша всеки Божи ден. Пък ти си отивала там и си се пльосвала, все още топла, на канапето…

— Изобщо не е било всеки ден. Минавали са цели седмици без нищо. Аз не съм единствената жена на Отто.

Изкуствените звуци на телевизионна дандания от долния етаж се размесват с действителна врява. Чуват се крясъци, топуркане и думкане, носещи се нагоре по стълбите и застрашаващи аквариума, в който Мейпълови плуват — две призрачни риби сред мастилена тъма, с едва забележими очертания, осезаеми един за друг единствено като вихри от страсти, като загадъчно оживели бездни сред материята на пространството. Уплашен, че години наред няма да може да проникне отново толкова дълбоко в Джоан, или че тя въобще едва ли ще си позволи да е толкова откровена, той припряно я пита:

— Ами инструктора по йога?

— Не говори глупости — отвръща ядно Джоан, закачайки перлите отзад на врата си. — Той е един престарял вегетарианец.

Вратата се отваря с трясък. Спалнята им експлодира в милиони иглички от електрическа светлина. Ричард младши е побеснял, ридаейки несдържано.

— Мамо, Джуди продължава да ме дразни и стои пред телевизора!

— Не съм. Не съм. — Джудит говори много отчетливо.

— Майко и татко, той е бавноразвиващ се. Лъже.

— Тя не го прави нарочно, в момента расте — обяснява Ричард на сина си, представяйки си как горката Джудит се мъчи да се смести между залепналите за шарения екран детски силуети в мъничката телевизионна стая, изпитвайки съжаление към нея заради размерите й, почти такова, каквото изпитва към Джонсън заради неговото президентство. Бийн избухва в спалнята, уплашена от разпри, ставащи не по телевизията, а Хекуба скача върху леглото и трескаво започва да върти златисти очи. Джудит хвърля към Дики един кос, дързък и неразкаян поглед, докато той, усетил че вече му се гади от прекалено много емоции, излиза на бегом от стаята. Скоро от другия край на стълбите долита мъчителен стон, когато Дики нахлува в стаята на Джон и нарушава тясната му духовна връзка с неговите динозаври. На долния етаж една жена, забравена и самотна, затворена в кутията на телевизора, пее за amore. Бийн обгръща здраво краката на Джоан, така че тя да не може да направи и крачка.

Джудит пита с родителска строгост:

— За какво си говорехте вие двамата?

— За нищо — отвръща Ричард. — Просто се обличахме.

— А защо не светеха никакви лампи?

— Пестим електричество — обяснява баща й.

— Защо, тогава, мама плаче? — Той поглежда с невярващи очи и открива, че по бузите й сякаш проблясва сребро. Значи наистина е плакала.

 

На партито, сред облаци от приятели и цигарен дим, Ричард отказва да се отдалечи от рамото на съпругата си. Сълзите в очите й са изчезнали и тя дори ходи леко наперено, както когато е на плажа и се е осмелила да се покаже в силно изрязан бански. Но голотата й се чувства единствено в нейните очи. Главата й до неговото рамо, нейните сериозни, учтиви закачки, непокорната изразителна цепка между гърдите й — всичко изглежда поновому ценно и съществено за неговата самоличност. Като рогоносец той изведнъж е станал по-висок, по-мек в обноските си, по-елегантен и благороден в мненията си, по-гъвкав и грациозен. Когато започва обичайния спор за Виетнам, той чува себе си да звучи като гълъб. Приема, че Джонсън не е обичан. Съгласява се, че Азия е безкрайно сложна, коварна, неблагодарна, трудно контролируема — „Но трябва ли заради това да я изоставим?“ Когато Мак Денис, напращял от ергенлък, идва и кани Джоан на танц, Ричард загубва всякакъв кураж и сяда на канапето с такава омърлушеност, че Мерилин Бросман сяда до него и за първи път от години започва да флиртува. С безсмислените думи, които изрича, той се опитва да й каже, че я обича и би могъл да я обича още дълго, но че в момента е много неадекватен и трябва да бъде извинен. След това става и отива да попита Джоан дали не е време да си тръгват. Тя се съпротивява, „Прекалено е неучтиво.“ Тук, сред театралния реквизит на живота, тя е в безопасност. Предусеща, че той възнамерява всячески да използва територията, която тя е превала в ръцете му. Любовта е безпощадна. Пътуват към вкъщи около полунощ под тънък лунен резен, нямащ нищо общо със собствените му снимки — величествени каньони от призрачна сивота, болезнено релефни планински хребети, пясъчни кръгообразни вдлъбнатини около металните крака на механичния натрапник, изпратен от синьото кълбо в небето.

Те не намират покой, докато той не успява да изтръгне от нея цял нов свят от подробности: дати, градове, интериор на мотели, точно описание на сложни смесени чувства. После правят любов, самокритично. Той изисква от нея новата й безнравственост, която тя му дължи, а за компенсация се опитва да бъде сръчен, като пиян стар развратник. Изпитва задоволство, че в някои основни неща въобще не е бил изместен, че през всичките тези месеци тя се е боричкала в прегръдките на своите любовници, оплетена в тънката мрежа на измамна любов. Тя го уверява, че е ползвала още първия удобен случай, за да направи признание. Доверява му, че Отто пръска косата си със спрей и ползва парфюм. Плачейки, му се кълне, че никъде и никога не е срещала страст като неговата, тяло с приятни пропорции като неговите, такава грациозност, такъв хъс и злост, толкова много мъжественост. Тогава, защо…? Но тя е заспала. Дишането й е станало дълбоко и равномерно. Той притиска отпуснатото й тяло до своето, дарявайки с прошка заспалата й душа. Отдалечаващ се камион стряска смълчаната утихнала нощ. След заглъхващия шум остава само напрегната тишина. Той разсъждава. Джоан го е изоставила точно пред прага на пълното удовлетворение. Нейното признание изглежда все още някак недовършено. Лунният циферблат на електрическия часовник показва три. Той се обръща, потупва възглавницата си, не може да намери място на ръцете си, отново се обръща, и сякаш решава да слезе долу за чаша мляко.

За негова изненада кухнята е ярко осветена, а Джоан е на линолеума, върху пода, облечена в своето трико. Той стои изумен, докато, тя ведро кръстосва краката си в поза „Лотос“. Той отново я пита за инструктора по йога:

— Ами, не считах, че трябва да се брои, след като това е част от упражнението. Идеята, скъпи, е духът и тялото да се слеят в едно. Това е „Пранаяма“ — контрол върху дишането. — Величествено тя запушва едната от ноздрите си и бавно вдишва, след което запушва другата и издишва. Ръцете й се връщат върху коленете, с дланите нагоре. Тя се усмихва: — Това е много приятно. Нарича се „Усукване“ — Тя застава в нова поза. Еластичните мускули под черната материя започват гъвкаво да се движат. — Уф, за малко да забравя да ти кажа — спах и с Хари Саксън.

— Джоан, не. Колко пъти?

— Когато на него му се искаше. Излизахме навън и отивахме зад спортната площадка. О, тоя божествен мирис на детелини.

— Но, мила, защо?

Усмихвайки се, тя брои наум секундите в тази поза.

— Знаеш защо. Той настояваше. Много е трудно, когато мъжете настояват — нали не трябва да се наранява мъжката им природа. Във всяко нещо има хармония.

— А Фреди Ветър? Ти ме излъга за Фреди, нали?

— Ей, тази поза е чудесна за мускулите на гърлото. Нарича се „Лъвът“. Няма да се смееш. — Тя коленичи, прилепяйки ханша до петите си, и накланя назад глава, като от отворената й уста се подава езикът й, сякаш с него се опитва да докосне тавана. Въпреки това, продължава да говори: — Цялата теория е, че ние държим главите си прекалено нависоко и до мозъка не може да достига достатъчно кръв.

Гърдите започват да го стягат. Той изцежда от тях плачлив вопъл:

— Кажи ми за всичките!

Тя се претъркулва към него и застава в поза свещ, изправена на раменете си, с лице, почервеняло от усилието да пази равновесие и от внезапния приток на кръв. Краката й започват бавно да се отварят и затварят като ножица.

— Някои от тях не ги познаваш — продължава тя. — Например идва един да продава устройства за пречистване на вода. — Гласът й се чува откъм корема й. Дори още по-лошо — долавя се и жужене. Ужасен, той се събужда и сяда в леглото. Гърдите му целите са потънали в пот.

Установява, че жуженето идва от трансформатора на телефонния стълб близо до техните прозорци. През цялата нощ, докато неговите обитатели спят, градът общува със себе си по електричен път. Ужасът на Ричард натрапчиво продължава да живее, трансформирал в реалния свят като маса^[3] чувствата от неговия сън. Тялото на Джоан изглежда дребно, малко по-голямо от това на Джудит и по-тясно — от възрастта, но въпреки това — някак дълбоко, като необятна бездна от тайни, коварства и съблазни. Акрофобията^[4] го стяга за гърлото и дланите му лепнат от пот. Той става от леглото така, сякаш ужасено отстъпва от ръба на бездънна паст. Тръгва отново надолу по стъпалата. Откровенията на жена му са направили стъпалата по-стръмни и стените хлъзгави.

Кухнята е тъмна. Той включва осветлението. Подът е празен. Познатите предмети от помещението изглеждат отегчително нормални, застинали в напрегната неподвижност, сякаш Всеки момент ще избухнат от прекомерните си усилия да бъдат самите те. Естер и Ишуа се появяват откъм хола, където са спали върху канапето, и започват да се молят да ги нахранят, седнали като статуетки за подпиране на книги, очакващи и изпълнени със съвършенство. Часовникът показва четири. Часови на нощта. И в търсенето на белези за престъпно пребиваване, на следи от неговия сън, Ричард не открива нищо друго, освен закачените с кабари рисунки на детски ръчици, стиснали възбудено в юмруче някой цветен молив и нарисували с него къщи, коли, котки и цветя. Неопровержимите улики му се присмиват отвсякъде със своето изобилие от цветове, радост и живот.