Джон Лескроарт
Предварително изслушване (9)

9

Глицки си тръгна от офиса рано, като пъхна видеокасетата със самопризнанията на Коул Бърджис във вътрешния джоб на пилотското си яке. Когато, малко след пет часа, се прибра вкъщи, той нарочно мина през кухнята и надолу по коридора към в стаята вляво, която доскоро беше спалнята на Орел и Джейкъб. Сега Джейкъб беше на деветнайсет и живееше в Милано — синът на наполовина черното ченге всъщност имаше малки роли като оперен баритон. Айзък, най-голямото момче на Ейб, също бе напуснал дома. Беше студент в университета на Лос Анджелис и смяташе да специализира икономика. Орел се бе преместил долу в дневната, в старата стая на Айзък. Глицки направи няколко крачки до видеото, натисна бутона за включване и извади касетата от джоба си. Внезапно мястото му навя стари усещания. Раменете му потрепериха неконтролируемо. Глицки постави касетата върху телевизора и вдигна очи да огледа стаята.

После ги затвори с чувството, сякаш е било вчера, въпреки че бяха минали четири години. Двете момчета имаха двуетажни легла до стената, там, където сега бяха поставили кушетката. А тук, на мястото на буковото барче, бяха долепените им бюра, на които си пишеха домашните и си събираха разни неща. Стаята беше пълна с всевъзможни джунджурии — хокейни стикове и подплънки за ръгби, всякакви топки, спортни и музикални плакати по целите стени. Незаличим аромат, непрестанен шум. Айзък все още си бе вкъщи, в стаята на долния етаж. Растящите момчета изпълваха всяко кътче с жизненост и възможности.

И Фло. Фло, която пее в кухнята или тихо си тананика край масата в дневната, докато оправя сметките. Тя винаги пееше или тананикаше.

Имаше хубав глас, дълбок и богат контраалт. Глицки бе сигурен, че Джейкъб бе наследил таланта си от нея. Жена му не беше особено сантиментална, но обичаше мелодичните балади, филмовите мелодии — „Над дъгата“, „Докато те има“, „Розата“. Още като я чу за първи път, „Неокована мелодия“ й стана любима. Сякаш песента бе част от самата й същност. Тя разресваше косата си, без да забелязва, че си пее и Ейб можеше да прекъсне всяко занимание, омагьосан от момента.

Беше решил да не губи контрол над себе си, но сега, някак си, го бе допуснал. Застанал тук, в старата спалня на момчетата, сред спомени, които никога не се бе опитвал съзнателно да извика, той започна да си позволява отново да чува пеенето й.

О, любов моя, скъпа моя…

Стаята се завъртя около него. Той постави ръка на очите си.

— Господи — прошепна Ейб.

Причерня му и се озова на кушетката, докато се чудеше какво му бе подействало така. В същото време бе напълно наясно какво. Най-сетне се изненада, че по някакъв начин тези пристъпи се появяваха толкова неочаквано.

Причината е в смъртта на Илейн, реши той. Тя бе пробудила всички стари проблеми.

Както и сутрешното интервю с Трея Гент. То все още го глождеше — не само липсата на какъвто и да било резултат около случая Бърджис, но и усещането му спрямо нея.

Вратата на офиса му.

Глупавия и незрял начин, по който се бе отнесъл към посещението на Харди. Той заслужаваше повече човечност.

В дома си не бе под постоянни атаки. Не можеше да бъде видян, не се налагаше да полага усилия, за да крие какво го притеснява. И това — липсата на Фло и по-големите деца, Илейн, всичко бе изплувало за момент на повърхността. Тук, където беше на сигурно място.

Нищо повече.

Добре, сега отново се владееше. Беше в стаята с телевизора. Нямаше никакво заредено оръжие за усилване на паметта. Само четири стени, прозорец, врата и гардероб, някакви евтини и трайни нови мебели. Три стъпки и отново бе до видеото, постави касетата и включи телевизора.

 

 

Франи намери Харди, още преди той да излезе от офиса. Беше чула за някакъв страхотен нов ресторант, който трябваше да бъде посетен, и бе успяла да направи резервация в последната минута. Затова вместо в „Шамрок“, дали не могат да се видят в зала „Секвоя“ в хотел „Клифт“?

Тъй като беше само на дванайсетина преки от мястото, където работеше, той й каза, че ще му е удобно.

— Нищо не обещавам, но има доста голям шанс.

— Добре. Ще пристигна в целия си блясък точно в седем — каза тя с най-обработения си британски акцент.

— Ако не си там, може някой друг да помоли за компанията ми и предполагам, че ще ми се наложи да изляза с друг ескорт.

— Надявам се да го направиш — тихо отвърна той.

— Това е велико проклятие с определен свръхестествен чар, проклятието на мъжете.

— Мога само да си представя.

— Въпреки че сърцето на жената е отдадено на съпруга й.

— Несъмнено. Тогава той ще удвои усилията си да бъде точен.

— В такъв случай, сър, ще възнаградя тези усилия.

— Сърцето му ще политне от тази възможност. До седем, нали?

— До седем. Чао.

Харди усмихнато постави слушалката на вилката.

Не беше помръднал и мускул, когато телефонът отново звънна. Той го вдигна.

— Дизмъс Харди — и Глицки беше на линията, заговаряйки без предисловие:

— Какво правиш?

— Момент да проверя. Струва ми се, че говоря по телефона.

— Ще бъдеш ли там още известно време?

— След час и половина имам среща с Франи.

— Достатъчно ми е.

— За какво?

— Да видиш касетата на Бърджис.

Харди се облегна назад, внезапно стиснал слушалката с две ръце.

— Какво има на нея?

— Взех я вкъщи. Тъкмо я гледах за първи път. Сверявах я с докладите за инцидента. Мисля, че би искал да погледнеш какво съм открил.

Това беше доста необичайно. Въпреки че Харди и Глицки бяха приятели, полицаите нямаха навика да дават доказателствата на адвоката на защитата. Тази роля — наречена ролята на откривателя — беше изключителна привилегия на областния прокурор. Но Харди не смяташе да гледа зъбите на подарен кон.

— Касетата със самопризнанието? — запита той. — Вероятно ще успееш да ме убедиш.

По линията настъпи тишина, след това Глицки прочисти гърло.

— Исках също да ти се извиня.

— Добре. Ако е така, приемам. Трябва да знаеш, че аз също имам няколко въпроса.

Глицки отговори с дълга тишина. След това:

— Ще съм при теб след половин час.

 

 

Самопризнанието се намираше почти към края на шестчасовата касета. Гласът на Коул бе натежал от умора. През цялото време камерата бе фокусирана върху него — един продължителен кадър на изтощен мъж, седящ до масата в малка стая и рецитиращ своите реплики с равна интонация.

Трябваха им седем минути, за да го изгледат за първи път. Веднага пренавиха касетата и бяха по средата на повторното гледане, когато Харди спря картината.

— Тук — каза той, — точно тук. — Отново пусна касетата.

На екрана Коул отговаряше на въпрос за момента, когато е стрелял:

— Не зная, може би бях на трийсетина метра зад нея. Тя завиваше по алеята.

Инспекторът го попита какво е направил след това.

— Тя навлезе в сянката, така че беше наистина тъмно.

— Продължавай.

— Какво искаш да кажа?

— Само какво се е случило. Разкажи ни го със свои думи.

— Добре. — Дълго колебание. — Застрелях ли я?

— Това въпрос ли е? Не зная дали си я застрелял. Ти ще ми кажеш. Застреля ли я?

Обърканият поглед на Коул се стрелна някъде извън обхвата на камерата, след това се върна.

— Да, направих го. Тогава я застрелях. Когато навлезе в сянката.

— И после какво направи?

— Ами… тя падна и аз, спомням си, че отидох към нея. Тя беше легнала на настилката, затова я прекрачих. След това портфейла, огърлицата и т.н.

— А какво стана с пистолета?

— Пистолетът? О, да. За малко го оставих на улицата. Огърлицата… за нея ми трябваха две ръце. Тогава патрулката ме освети с прожектора си и си спомням, че трябваше да взема пистолета.

— И после?

— После хукнах да бягам.

Мъжете гледаха от двата края на кушетката в напрегнато мълчание. Харди натисна копчето на дистанционното управление и екранът стана черен.

Заговори на празното пространство пред себе си:

— Рана от близък контакт. Пистолетът е бил опрян в главата й, нали така? И тя не е паднала зле. Носела е чорапогащник, който не се е скъсал, усукал или нещо такова. Някой е бил съвсем близо до нея, след това я е прихванал и я е поставил на земята.

— Не някой — отвърна Глицки. — Бърджис.

Дизмъс го погледна скептично.

— Може би да, а може би не. Но Коул е бил на трийсет метра зад нея. Щом е бил пиян, както добре знаем, как е могъл да стреля толкова точно в основата на черепа в тази тъмнина? Та пистолетът е само седем сантиметра! — Харди смяташе, че ще служи по-добре на клиента си, ако е откровен с Глицки, вместо да увърта в името на адвокатската тайна. — Той ми каза, че не помни да е стрелял в нея, въпреки че трябва да го е направил.

— Въпреки че трябва да го е направил. — Ейб потъна в собствения си кладенец от скептицизъм. — Ето я фразата. Спомена ли защо?

— Направили са му анализ на кожата и са открили следи от барут.

— Не съм изненадан — сухо заяви Глицки. — Той е стрелял с пистолета, затова е така. — Пауза. — Всъщност, вероятно два пъти.

— Вероятно два пъти. Да поговорим за тази фраза. — Харди го погледна въпросително.

Ейб се хвана за думите му.

— Така или иначе ще разбереш. Един от полицаите, които са го арестували, Медрано, пише в рапорта си, че пистолетът е гръмнал, докато са го преследвали.

— Гръмнал е?

— Да.

— Ами, Ейб, май говорим за употребата на страхотни изразни средства. Пистолетът е „гръмнал“, така ли? Не мислиш ли, че е забавно да го запишеш?

Никакъв отговор.

Дизмъс продължи:

— Ти си патрулиращо ченге в тъмна алея и вече имаш едно мъртво тяло. Тичаш след побягнал заподозрян, адреналинът ти е стигнал извън обсега на медицинската апаратура и си абсолютно бдителен, нали? И ми казваш, че ще чуеш изстрел, но ще си сигурен, че пистолетът просто е гръмнал? Че не е бил изстрелян срещу теб. Но убеден ли си? Достатъчно ли, за да не отговориш? Съмнявам се.

— Това е удар — отбеляза Глицки.

— То е много повече, Ейб. — Харди отново включи видеото. — Като капак на всичко, имаме и това — тази част определено не ми харесва.

Коул отново беше на екрана.

— Аз, спомням си, че отидох към нея. Тя беше легнала на настилката, затова я прекрачих.

Харди спря касетата и се обърна с лице към Глицки.

— Забележи, че казва „спомням си“. Мисля, че точно тук Коул внезапно стига до това, което наистина си спомня. Не онова, което Ридли Бенкс иска да каже. Чу ли това? Споменава, че я е прекрачил. Звучи ли това като нещо, което би казал, ако току-що си застрелял някого от упор изотзад? И като заговорихме за това, как според теб един пиян скитник би могъл да се приближи достатъчно до Илейн Уейджър по тъмна алея, за да притисне пистолет в задната част на главата й? Ако беше уличен грабеж, щеше да грабне чантата й и да избяга.

Лейтенантът кимна многозначително. Харди можеше да чуе тежкото и почти мъчително дишане на Глицки и внезапно почувства нужда да се изправи. Като стигна до мишената за дартс, той взе от нея три стрелички, отиде до специално начертаната на пода линия и ги хвърли към концентричните кръгове на мишената. Докато бавно се връщаше към бюрото си, погледна към приятеля си.

— Някой я е нападнал.

Очите на Ейб срещнаха погледа на Харди.

— Коул Бърджис.

— Наистина ли?

Глицки вдигна поглед и бавно издиша.

— Признанието е лошо и това е вярно. Ридли явно е бил прекалено ентусиазиран да го изпоти. Грешката е моя. Аз му го поръчах.

Съзнанието на Харди препусна през променливите в ситуацията. Беше грозна, откъдето и да я погледнеш. Ако Прат още не бе обвинила Коул формално в убийство при утежнени обстоятелства — а Дизмъс нямаше да се изненада, ако вече бе задвижила документацията по случая, — поне беше обявила публично позицията си. Освен това щеше да я използва като отправна точка на новата си кампания. В условията на Сан Франциско нямаше да има особена възможност да лавира.

Това означаваше, че напредъкът на разследването на Коул вече не беше под юрисдикцията на Ейб. Полицията бе свършила работата си с арестуването на заподозрения. Ако управлението дори малко се поколебаеше, след като Коул вече бе признал, политическите атаки щяха да бъдат без край.

Харди искаше да предложи някакво избавление, но възможностите не бяха много. Като шеф на отдел „Убийства“, Глицки бе под силен стрес и водеше подчинените си в несигурна и дори забранена територия. В резултат обвиняемият бе под заплаха от смъртно наказание и някои от свидетелските показания вероятно бяха леко променени. И никой не би могъл да зададе този въпрос публично.

Глицки се изправи. Той отиде до прозореца и се загледа надолу към смрачаващата се улица.

— Добре ли си, Ейб?

— Признанието не може да е част от това.

— Може да е много повече.

Глицки знаеше, че Харди само предполага, но поклати отрицателно глава.

— Не се заблуждавай, Диз. Бърджис е, каквото и да си мислиш. И сега изложих на риск изобличаването му. — Когато отново проговори, сякаш говореше само на себе си. — Прекалено близо съм. Не мога да участвам.

— Какво имаш предвид? — попита Харди.

Глицки се обърна към него.

— Имам предвид защо Илейн? Не мога да спра да мисля за това. Защо Илейн? — Харди не си спомняше някога да е виждал Ейб толкова объркан и толкова разголен. Дори когато съпругата му почина, той поддържаше обществената си фасада. А сега болката му бе очевидна.

Теорията на Франи за истинската природа на връзката на Глицки с Илейн Уейджър разчовърка любопитството на Харди.

— Не предполагах, че двамата сте били толкова близки.

Главата на Ейб клюмна. Той разтвори щорите и откри прозореца. Когато отново вдигна глава, хапеше устните си. Гледаше някъде в празното пространство пред себе си.

— Добре — каза Ейб най-накрая.

И му разказа.

 

 

Франи носеше черна коктейлна рокля. Перли. Тънки презрамки върху красивите й рамене, които през лятото бяха леко напръскани с лунички, а сега — в средата на зимата — имаха цвета на сметана. Ярко червената й коса бе силно опъната назад и завързана с широка червена лента. Чакаше на бара, едното коляно беше кръстосано върху другото и показваше доста от красивите й крака.

Огромната и с висок таван зала „Секвоя“, обзаведена изцяло в дървесина от секвоя — откъдето идваше и името й, — беше едно от най-елегантните и пищни места в град, който бе известен с подобни кътчета. Застанал на входа на залата, уловил погледа на красивата си съпруга, заслушан в първокласното изпълнение на пиано, Харди почти можеше да забрави, че току-що бе видял „признание“, което обещаваше да властва над живота му поне в близко бъдеще.

Той си представяше, че точно така трябва да изглежда Сан Франциско. Или, ако не беше, поне би искал да остане такъв в спомените. Харди носеше дънки, кадифени панталони и тениски из къщи, но се възхищаваше от факта, че живее сред хора, които понякога се обличат официално за вечеря, които някак си живеят в по-хубавата част от света и се наслаждават на изящните неща в него. Слава на Бога.

Но той не търсеше само проява на материална увереност. Тази зала бе оазис след неизбродната пустош на културна низост. Помещението със сигурност буквално преливаше от енергия и оптимизъм. Освен това, тук нямаше нито един телевизор, който да нарушава спокойствието и да обижда интелигентността на посетителите. Нито един рекламен плакат не оскверняваше стените. Харди обичаше това място. Обичаше жена си, затова че се е сетила да се срещнат тук, за резервацията, която е направила в онова страхотно ново място, което най-вероятно щеше да се окаже такова.

Несъзнателно той затегна вратовръзката си, погледна се в огледалото, като си помисли, че това е просто желание да бъде част от всичко, което сега вижда, и от Сан Франциско на прага на новото хилядолетие. Приближи се до съпругата си, целуна я и получи целувка, изтегли си един стол на бара и още веднъж обходи с поглед невероятната зала.

— Знаеш ли, така трябва да изглежда животът.

 

 

Новото място се наричаше „Чарлз Ноб Хил“.

Харди му даде десетка.

Седнаха на маса за двама в малко сепаре. Сервитьорът спечели сърцата им със същото име като сина им — Винсънт. Млад, знаещ, не прекалено забавен, той бе усъвършенствал изкуството да се появява, когато е необходим, и да бъде невидим в останалите моменти. Стените на ресторанта бяха меки на пипане, тапицирани. Със свещниците и приглушените златисти тонове на интериора, стаята бе изпълнена с някакъв ненатрапчив блясък. Харди яде гъши пастет с фурми, след това гърди от рядка патица върху някакви божествени зеленчуци, Франи нейните сурови стриди и пъстърва. Сега те държаха ръцете си на масата, отрязваха си парченца от упадъчната шоколадовата торта, докато се наслаждаваха на последните глътки от превъзходното „Пино Ноар“.

— Все още не мога да се съвзема — призна Франи. — И защо не ни е казал?

— Не го е казал и на нея, Франи.

Тя клатеше глава.

— Наистина не разбирам. Как е могъл да не каже на собствената си дъщеря?

— Може би е смятал, че това няма да й помогне с нищо. — Харди отпи от виното си. — Самият той не е знаел допреди няколко години. Не е искал да се натрапва.

Но съпругата му не изпитваше съмнения.

— Тя сигурно би искала да знае. Би се справила някак с новината. А Ейб и Лорета Уейджър? Сенаторката?

— Има го и това. Политическата страна. Ще се съгласиш, че не е съвсем в стила на Ейб.

— Въпреки че сега е затънал до шия точно в подобни неща.

Харди кимна.

— Поне дотам. Ако не и над главата.

— Дотолкова, че да не може да диша.

— Надявам се да не е така.

Те се захванаха с трохите от десерта, Франи въздъхна.

— И какво ще прави Ейб сега?

— Ще продължи. Ще се опита да накара Прат да не използва признанието. А това няма да стане.

— И после?

— Не зная. Може да напусне.

— Ейб няма да напусне. Тази работа е неговият живот.

— Той говореше за това. Ще бъде протест срещу Прат.

— Не го виждам по този начин. Мисля, че много ще й допадне историята за бруталните ченгета, които са тормозили бедния, но виновен заподозрян. Ще ги подхване и от двата края. — Франи изведнъж остави вилицата си и се вгледа през масата в съпруга си. — Дизмъс, тя може дори да го обвини.

— Той ще се оправи, Фран. Ейб е от хората, които оцеляват.

Но жена му отново клатеше глава.

— Не се притеснявам за неговото оцеляване. Въпросът е как ще продължи да живее. Дори и в най-добрите си дни не е особено сияен. А ако остане без работа, без нещо, което да прави… — Гласът й заглъхна. — А аз предполагам, че ако Прат се захване с това, ти също няма да се откажеш.

Той кимна.

— Вече се обадих на Дороти и Джеф. Най-малкото трябва да уредя нещата с тях.

— И кога ще стане това?

— Утре сутрин. — Харди направи гримаса. — Не мога да оставя Прат да обеси това хлапе без истински доказателства.

— И, разбира се, твоето възражение ще бъде, че някой друг е убил Илейн Уейджър.

— Така изглежда.

— В случая ти и Ейб… — Тя събра сили в себе си, изпи последните капки от виното си. — Е, вероятно двамата може да се опитате да се погрижите един за друг.

Но той поклати глава и подсили тревогите й:

— Няма да се получи точно така. Ейб и аз…

— Недей! — Тя насочи пръст към него. — Само не казвай, че си от стара коза яре.

— Не бих го казал — усмихна се той. — Това се отнася за Дейвид Фримън, не за мен. Аз съм просто методичен и баснословно компетентен.

— Това са полезни качества. Защо не ги използваш, за да накараш Винсънт да се материализира, така че да можем да се приберем и да си легнем?