Джон Лескроарт
Предварително изслушване (19)

19

Джин Висър си подсвиркваше през зъби детската песничка „Светът е малък“, докато се любуваше на асансьора в мазето на Съдебната палата. Беше придружаван от своя приятел и работодател Даш Логан и един сержант от отдела за наркотици на име Биле Кийн, чийто баща е бил фанатичен привърженик на футболния отбор на Бъфало. Като дете, Биле бил достатъчно жилаво хлапе, за да израсне в унисон с името си. Той все още залагаше на отбора на Бъфало, който предишната вечер бе разгромил 49-те във футболния понеделник.

— Казвам ти, Даш, че това беше най-страхотната вечер в живота ми. Ето ме тук, дадох десет точки и сега половината от бюрото се реди на опашка, за да ми даде парите си.

Висър престана да си подсвирква.

— Заложил си десет на Биле? Следващия път ми се обади.

Кийн го погледна щастливо.

— Ще те включа в списъка си или можеш да направиш депозит на моя сметка.

— А колко спечели? — попита Даш.

Приближаваха се до рецепцията точно до стаята за записи и хранилището за доказателства. Часът беше малко след три следобед и те бяха единствените хора долу, с изключение на полицая, който се грижеше за сигурността на доказателствата.

— Петстотин и четирийсет долара.

Даш Логан впечатлено подсвирна.

— Надявам се, че ги декларираш.

— Всеки цент. — Кийн широко се хилеше, забавлявайки се страхотно през иначе скучния работен ден. Ченгето зад прозорчето се приближи и ги поздрави. — Включително и двайсетте на полицай Макдугъл тук. Хей, Гари. Какво ще кажеш за Биле, а?

— Би ли искал следващата седмица да заложа на двойно или нищо?

— Говорим за моите Бъфало Биле, нали?

Макдугъл беше обиден.

— Я слез на земята. Говорим за Деветте. Кой се интересува от Биле?

Логан също се наслаждаваше на разговора. Носът му явно беше потекъл и от време на време той деликатно подсмърчаше.

— Аз ли греша — попита Логан, — или на залагането все още не се гледа с добро око в този щат?

— Така е — отвърна Макдугъл с усмивка.

— То е остро критикувано — допълни Кийн. — Но нали знаеш, мафия.

Всички се забавляваха с този момент на мъжка солидарност.

— И какво ви води днес тук долу, господа?

Отново към бизнеса, Даш хвърли бърз поглед и постави куфарчето си на гишето.

— Следващия понеделник се явявам в съда с Народът срещу Лоусън. — Той даде на Макдугъл номера на делото. — Това е случай на инспектор Кийн. Мислех, че ще е добре да погледна какво е събрала областната прокуратура, преди да се опитам да спася нещастния задник на клиента ми.

Макдугъл поклати глава с привидно недоверие.

— Не зная как го правите.

Даш Логан го погледна въпросително.

— Кое?

— Да спасявате клиентите си, след като не поглеждате доказателствата до седмицата преди делото. Това не ги ли изнервя поне малко?

Изблик на смях, последван от подсмърчане.

— Какво? Да им кажа? Хайде, не говори глупости. — Но след това отстъпи малко. — Като цяло зная какво би трябвало да има тук. Обикновено е така. Ако не е, пиша докладна за липса.

— Той сви рамене. — Отработено е.

Висър добави своята лепта:

— Истинският му талант е в това да се прави, че не работи. Човекът бачка през цялото време.

Логан направи жест на благодарност към частния си детектив.

— Неочаквано свидетелство от незаинтересован източник. Благодаря ти, Юджин. — Подсмърчане.

Обърна се към Кийн.

— И така, сержант, ще вървим ли?

Макдугъл им отвори вратата и Логан и Кийн влязоха да се подпишат в книгата. На прозореца на рецепцията Висър се наведе и попита колко дълго ще останат.

Логан сви рамене и погледна въпросително към Кийн, който направи същото.

— Не зная. Петнайсет, двайсет минути? Хей, Гари, ще имаш ли нещо против да пуснеш Джин вътре, да положи скромното си седалище на някой стол? Веднага се връщаме.

Макдугъл се намръщи при молбата. Не биваше да пуска никой, който не е придружаван от полицейски служител. Освен това посетителят трябваше да е в списъка на някое определено дело. Но бе забранено и да залага, особено тук, в управлението. А тези момчета бяха симпатяги — познаваше всеки един от тях. Висър дори бе работил като ченге в отдел „Убийства“, когато Макдугъл постъпи в Палатата. До стола му имаше още един свободен, на който можеше да седне. Така нямаше да изглежда все едно Джин е влязъл в стаята с доказателства да ровичка. Няма да бъде извън наблюдението на Макдугъл. Обърна се към Кийн:

— Би ли искал да го запишеш в пропуска си?

От другата страна на стъклото Висър отвърна, че няма да има проблем и може да постои.

Но Кийн се съгласи и натисна бутона, за да го пропусне. Макдугъл извади портфейла си и подаде на Кийн двайсетачка.

— Какво са направили момчета като вас, за да стигнат дотук?

Висър се бе настанил до Макдугъл и си говореше с него и още едно младо ченге — на табелката с името му се четеше „Белю“, — което пазеше оръжейната стая. Той знаеше, че да бъдеш затворен долу в мазето на стража пред стаята за доказателства не бе длъжност, която предизвиква завист сред униформените. Не бе официално описано в историята, но никой не го възприемаше като награда.

Макдугъл се намръщи и поклати неприязнено глава.

— Изядохме по няколко понички, за които не сме платили. — Двамата мъже си размениха погледи. — Знам — продължи Макдугъл, — не трябваше да го казвам. Но Белю почувства, че е било правилно.

— Имаше някакви глупости на ОУК, които целяха да се преборят с корупцията в големия град. — ОУК беше Офис за управление и контрол, преди наричан Вътрешно разследване, полиция на полицията.

— Ти си бил ченге — намеси се Макдугъл, — и ще се учудиш, ако разбереш колко ни е трудно на нас, патрулиращите момчета, да си платим кафето, закуските или нещо такова. Изглежда, че хората, чиито магазинчета пазим, се чувстват някак благодарни. Правят ни сандвичи, наливат ни кафе и забравят да го отчетат.

— Шокиран съм от чутото — отбеляза Висър. — Това е почти толкова лошо, колкото и залозите.

И двамата полицаи се разсмяха. Почти от входа на оръжейната стая, Белю продължи темата:

— Така е. Но от ОУК си навиха на пръста, че момчетата обиждат общественото доверие. С приемането на един проклет сандвич. Затова поставиха двама от техните зад тезгяха и единият кучи син ни даде понички…

Макдугъл:

— Които, забележи, предложих да платя. Но той каза: „Не, няма нужда. Не се притеснявай.“

— И са ви изритали за това?

Белю отговори:

— За един ден удариха около двайсет от нас, казаха, че трябвало да го приемем като предупреждение. Дрън-дрън.

— Но ви изпратиха долу?

— Шест седмици, без извънредна работа.

Висър се загледа в околното пространство — тук, в зоната за подписване, цареше институционалния боклук. Целите стени до тавана бяха покрити със зелени метални полици. Олющените и захабени метални маси се огъваха под тежестта на картотеките с вещи, които бяха изгубили номерата на делата, към които принадлежаха — конфискувани клетъчни телефони, батерии, радиоапарати, велосипедни гуми, инструменти. От работата си в полицейското управление знаеше, че останалата част от мястото беше огромна пещера, почти колкото жилищен блок, която съдържа показанията и веществените доказателства за всяко престъпление, извършено в града и областта през последните десет години.

Имаше хиляди папки с дела. Имаше фризер за кръв, замърсени парчета от дрехи и случайни части от човешки тела. Имаше цяла стая с велосипеди и друга с компютри. Заключен сейф за наркотици. И оръжейна стая, която бе точно до зоната за подписване.

— И колко време вече сте прекарали тук? — попита той.

— Четири седмици. Остават още две, но кой ги брои?

Макдугъл се изправи, когато инспектор от отдел „Убийства“ — Марсел Лание — се появи на прозореца с жълта папка, препълнена с документи. Двамата мъже поговориха около минута, когато Висър се наведе над масата и се намеси:

— Марсел, как я караш? — Лание прекъсна работата си над книжата, кимна с въпросително изражение и Висър отговори: — Просто изчаквам Даш Логан, бавя няколко хлапета. Как е бизнесът с убийствата?

— Малко напрегнат в момента. Глицки получи инфаркт. Чу ли затова?

Висър побърбори по темата още около минута, показвайки на Макдугъл и Белю, че е вътрешен човек — приятел на Кийн, в близки отношения с Лание от отдел „Убийства“, познат с Глицки, изпълнен със съчувствие към тяхната каша с ОУК.

На рецепцията те продължиха с описването на веществените доказателства на Лание. Вече прав, Висър се обърна към Белю:

— Дали кутията, пълна с разни неща, е все още тук? — попита той.

— Никога не липсва — отвърна Белю.

— Имаш ли нещо против да надзърна в нея? — Той се обърна за момент. — Гари? — Посочи. — Оръжията? Нали?

Макдугъл му махна.

— Разбира се.

Никакъв проблем.

Точно като зоната за подписване, оръжейната стая бе опасана с полици от пода до тавана и папки, пълни с жълти пликове, на които с трайно мастило бяха отпечатани номерата на делата и всеки от които съдържаше пистолет. Четири или петстотин чекмеджета с най-малко, да кажем, четирийсет пистолета във всяко. Някои от тях стояха отворени, вероятно — помисли си Висър, — защото са прекалено претъпкани, за да могат да се затворят. На стената зад мястото на Белю пушките и другите нападателни оръжия заплашваха да се изсипят на пода. Още една огромна кутия с пушки стоеше отворена на масата на Белю. Отдолу пък имаше отворен сандък, пълен с различни конфискувани пистолети — незаредени, разбира се, но напълно изрядни, несвързани с никое определено дело. Полицията ги бе открила по улиците, в храсталаците, в боклукчийски кофи и наркомански къщи, където всички обитатели са избягали още преди пристигането на ченгетата. Те бяха предназначени да запълват дупки и прав им път.

Кутията с разни неща беше на същото място под масата тук в стаята за доказателства — независимо от непрекъснато променящия се асортимент от оръжия, — поне откакто Висър бе започнал работа в управлението преди над двайсет години. А вероятно и от доста време преди това. Когато някой пистолет дойдеше тук, те записваха серийния му номер в „книгата“, в един каталог, датиращ от седемдесет и пет години. И през последния ден от месеца всяко оръжие се вкарваше в компютъра, пускаше се в една трошачка и се унищожаваше.

Днес, на 9 февруари, Висър отбеляза, че сандъкът съдържаше около четирийсет оръжия — всичко от малки пистолети 22-и или 25-и калибър до прилични на узи автомати, от типови специални оръжия до блестящ нов „Глок“ 38-и калибър. Висър знаеше, че в края на този месец, на всеки месец, оръжията ще препълнят сандъка, падайки върху плочките. Оръжия, оръжия, оръжия.

Белю беше очарован от компанията — всичко, което би могло да разсее наложената му скука. Той и Висър бяха като две деца в магазин за лакомства. Вземаха едно оръжие, после друго, натискаха спусъците, проверяваха работата, вадеха цилиндрите от револверите, патронниците от автоматичните. Разказваха си обичайните истории.

Времето летеше, а те истински се забавляваха. След това изневиделица до масата се появи Макдугъл, носейки им съобщението, че Логан и Кийн излизат.

— Юджин! — това беше гласът на Логан, който го викаше. — Хайде да се омитаме от тук.

Макдугъл, точно до Висър, взе случаен револвер от масата, завъртя цилиндъра, насочи го към плаката на стената, на който пишеше „Първо сигурността“, и натисна спусъка, като се засмя, когато изщрака.

— Забавно, нали? — каза той.

 

 

— Почти се почувствах зле заради това. — Висър нагласяше колана на седалката в колата на Логан. — Непрекъснато си казвах, че не винаги ще е толкова лесно.

Адвокатът го погледна.

— Хей, Юджин, моля те. Ченгетата те изритаха. Помниш ли го? Не беше достатъчно добър за тях.

— Знам го, но все пак. На вратите на Палатата има метални детектори, така че не можеш да вкараш вътре пистолет, а можеш да излезеш навън въоръжен до зъби. Имам предвид, че никой не е помислил за това.

Даш Логан почти занесе, връхлитайки в трафика от паркинга. Времето беше лошо и само това му липсваше. Носът му отново бе потекъл и той бе в страхотно настроение.

— Ето ти още една добре пазена тайна, Юджин. Можеш и да влезеш.

— Как ще стане?

Без да даде мигач, Даш смени платното и увеличи скоростта. Изпревари две коли, мина на червено и отново се върна в първоначалното си платно. Хвана носа си с палец и показалец и подсмръкна.

— Как според теб тези оръжия в хранилището са попаднали в Палатата?

— Те са веществени доказателства. Самият аз съм внесъл не малко от тях.

— Точно така. И каква е точната дефиниция за веществени доказателства? — Даш го остави да осмисли въпроса. Не му отне много време.

— Етикетчето.

— Правилно. Малкото листче хартия, което показва, че това е веществено доказателство. Ако искаш да вкараш базука в Палатата, просто й поставяш етикет, преминаваш през металния детектор и пожелаваш на пазача приятен ден. Ако не бяхме от добрите момчета, бих казал, че нямаше да е много красиво. Бум! — Изведнъж рязко зави и се вмъкна в едно празно място. — Вече сме пред „Юпитер“. — Хвърли една ослепителна усмивка към някакъв минувач. — Нищо чудно, че ме наричат Даш^[1]

 

 

Гейб Тори затвори телефона и веднага започна да набира директния номер на Шарън, но реши, че новината е достатъчно важна, за да си струва лично посещение. След половин минута вече бе пред офиса й, където Мадлен, секретарката на Прат, му махна делово.

Областната прокурорка бе претрупана с работа — дори най-върлите й врагове признаваха, че е неуморна работохоличка. Оплакването, ако изобщо имаше такова, бе, че работата й няма никакви осезаеми резултати. Но тя работеше с часове и никой не можеше да го отрече.

Шарън седеше пред компютъра до бюрото си и ръцете й набираха нещо на клавиатурата. Като чу отварянето на вратата, тя вдигна поглед. Тори забеляза, че в очите й танцува мрачният призрак на неудоволствието и нетърпението, но той веднага отлетя. Не обичаше да бъде прекъсвана, но щом става дума за него…

Гейбриъл затвори вратата зад себе си.

— Интересни новини — започна той.

— Мразя думата интересен. — С въздишка Прат се отблъсна от компютъра. — „Можеше също толкова успешно да използваш и лоши“. Някой ти говори за филм и ти казва, че е интересен — ще отидеш ли да го видиш? Никога. А, ако го направиш, познай какво ще стане? Ще умреш от скука.

Тори изслуша цялата тирада.

— В неподходящ момент ли идвам? — попита мило.

— Не съвсем. Просто се опитвам да довърша тази статия за Американски адвокат.

Бяха обсъждали въпроса през почивните дни — списанието правеше нещо като анкета сред областните прокурори в щата с въпрос колко различни общности имат проблем с така наречените престъпления без жертви като проституция и наркомании. Позицията на Шарън в най-общи линии бе, че не трябва да ги преследваш и тъй като юридическата общност в щата бе наясно с възгледите й, Тори бе останал с впечатлението, че я е убедил да прехвърли работата на някой от по-нисшестоящите подчинени.

— И ти я пишеш сама.

В отговора й нямаше и следа от самозащита. Бе взела решение, то беше правилното и толкова.

— Казах ти, че ще е по-добре да съм аз…

— … а не някой друг, който не би го формулирал толкова добре.

— Правилно. Така или иначе се бях навила да го направя сама. А щом името ми ще стои под него…

— Знам. Минал съм през това. Губиш си времето с маловажна работа. Нали затова са подчинените.

— Губя си времето да чета некомпетентна плява, Гейб.

— Ами наеми някой добър писател.

— Аз съм добър писател — сопна се тя. — Знам какво искам да кажа и ще го кажа добре.

Нямаше никакъв начин да спечели. Той кимна в знак на отстъпление.

— Съгласни сме да не се съгласим, нали?

— Чудесно. — Шарън изстреля думата.

Това не беше добро начало на нещо, което би могло да се окаже важна и дискусионна среща. Тори реши да приеме присърце презрителния й тон и да си тръгне. Да я остави с проклетата й статия.

Можеше отново да се върне привечер, когато, след едно — две питиета, ще бъде много по-възприемчива. Но още не бе имал възможността да помръдне, когато тя каза:

— Е, и какви са интересните новини?

Помощник-прокурорът нямаше избор. Той изчисти от гласа си всяка следа от предишния тон и заговори равно:

— Дизмъс Харди ми се обади преди десет минути. Иска сделка.

Прат го погледна.

— Наистина ли? — впечатли се тя. — Това е интересно. Какво иска?

— Второстепенно убийство.

— Второстепенно убийство ли? — Очевидно бе изненадана. Разсмя се хладно. — Иска да премине от смъртно наказание към второстепенно убийство? Този човек има изумително въображение. А ти какво му каза?

— Казах му, че трябва да поговоря с теб.

Прокурорката го погледна остро.

— Страхотно ласкателство, Гейб. Но какво наистина му каза?

— Точно това. — Той си придърпа един стол. — Казах му, че след като си направила от делото една от отправните точки на кампанията си, никак няма да е лесно.

Шарън се намръщи.

— Но е съвсем просто — отвърна тя. — Няма да стане.

Всъщност, Тори бе обяснил на Харди, че те трябва да поработят върху детайлите, но като цяло смяташе, че смекчаването на обвиненията за сметка на пледиране за вина е добра идея. Разбира се, след изборите. Харди би могъл да отсрочи делото за няколко месеца и тогава, след като вече се е натрупал прах върху резултатите, биха могли да говорят за сделка. Администрацията на Прат бе загубила популярност заради предпочитанието си да се споразумява по случаите, вместо да ги довежда до съд. По тези показатели бе с много по-високи стойности от останалите юридически институции в щата. Тори не виждаше причина да остави кампанията да промени основната политика.

Така че отказът на Прат го удари като гръм от ясно небе.

— Какво няма да стане?

— Няма да се споразумеем. Разгласих на всеослушание, че искам смъртно наказание по това дело. — Тя заобиколи бюрото си и се облегна на плота. — Не мога да повярвам, че се налага да ти го обяснявам. Няма друга възможност и се надявам да го проумееш.

Това, от което се изненадваше, бе непреклонността й. Може би просто се нуждаеше от малко по-подробни обяснения.

— Е, казах на Харди, че може да стане чак след изборите, разбира се, но…

— Дори и тогава! — Шарън се наведе и лицето й застана точно пред неговото. — Гейб, единствено ти. Единствено ти излизаш с тази идея. Сега очаквам и нашите приятели от Демократ — малък алтернативен вестник, който симпатизираше на Прат — да започнат да бият тъпана за споразумение. Вярно е, че хората мразят смъртното наказание, но съм уверена, че ще започнат да мразят още по-силно хлапето. И престъплението.

— Всичко това е прекрасно, Шарън, но след изборите вече няма да има значение. — Той все още се опитваше да я склони. Ако позволеше на Коул Бърджис да пледира виновен в замяна на по-меко наказание, всичко щеше да приключи. А съдилищата, дори при такъв елементарен случай като този, винаги са несигурни. Такава им е природата. Всичко може да се случи. Тори стана от стола си и направи половин обиколка на стаята. След това се спря и застана с лице към Шарън. — Но все още държим Харди. Ами ако го накараме да приеме първостепенно убийство с утежняващи вината обстоятелства и ДЗБПО?

— Това беше доживотен затвор без право на отмяна. Но областната прокурорка не се навиваше.

— Ще продължим да искаме смъртна присъда.

— Шарън. — Той постави ръка на рамото й. — Чуй ме. Не можеш са искаш смъртно наказание, ако той пледира виновен и каже, че се разкайва. Ще се проявиш като кръволок. Ако процесът приключи така, това е нещо друго. Хлапето не се е покаяло, не проявява никакво съжаление, чудесно. В противен случай… — Той остави изречението недовършено.

Беше неин ред да се разходи до прозореца, да разтвори щорите и да погледне надолу към улицата. Около минута остана неподвижна.

— Искам да отидем на съд с това дело, Гейб. Доказателствата са абсолютно сигурни и всичко е на наша страна. Момчето го е направило и хората не го харесват. Когато го пратим зад решетките, те ще са с нас. Дори ако не успеем да получим смъртно наказание, а вероятно ще стане точно това, пак ще имаме ДЗБПО. Инстинктите ти са правилни.

Тори стоеше отпуснато и клатеше глава сякаш размишлява. След това се съгласи.

— Добре.

Шарън отново се зазяпа навън през прозореца. После присви устни, отново огледа ледено стаята и спря очи върху главния си помощник. Гласът й беше дрезгав, но твърд:

— Това копеле Харди се опита да разруши целостта на моя офис и лично ме обвини, че правя политика от живота на този човек. Никакви сделки.

Тори се предпази от проявата на каквато и да било реакция. Познаваше този поглед. Споровете щяха да са безплодни. Тя бе решила. Очите й отново се отправиха навън през прозореца към сивкавия следобед. Гейб я погледа за момент, после леко се поклони от кръста и се завъртя на пети.

 

 

Стаята на адвокатите в затвора бе доста по-приятна от общата зала за посещения, където Коул срещаше майка си в кабинка заедно с десетина други задържани. Със своите три на четири метра помещението не бе точно просторно, но имаше място за маса, два стола и кратка разходка. Далечната стена беше от стъклени тухли и това сякаш правеше стаята по-светла, макар Харди да осъзна, че вероятно бе само зрителна измама и по-скоро резултат от силната флуоресцентна лампа на тавана.

Коул седна срещу него в оранжевия си гащеризон. Изражението му бе притеснено, веждите бяха смръщени, а очите светли.

— Но аз не съм я убил.

Той мина през всичко, точно както с Джоди — трудността да бъде оневинен, сериозността на представените утежняващи вината обстоятелства, силните веществени доказателства срещу него, собственото му признание.

Клиентът му го изслуша до края. След това поклати глава.

— Не — каза той, — не съм я убил. Няма да пледирам виновен.

Харди спокойно започна отначало, за известно време продължи да говори тихо, преди да избухне и да се развика. Той кръстосваше стаята, удари няколко пъти с юмрук по масата, почти хвърли своя стол. Можеше дори да направи салто, ако смяташе, че ще има ефект.

— Съжалявам — каза Коул, когато Дизмъс приключи. — Бих могъл да си наема обществен защитник, ако смяташ, че не искаш да продължиш. Но няма да пледирам виновен. Не съм го направил.

На което, в крайна сметка, не можеше да се противопостави никакъв аргумент.

 

 

Събитията от деня бяха изтощили Харди. Той си каза, че биоритмите му са понижени сега на здрачаване. След няколко минути ще се оправи. Когато Тори пристигне, адреналинът му ще се повиши. Така се бе случило с Рич Макнийл сутринта, след това с Глицки в болницата. Така бе станало на няколко пъти по време на нервния разговор с Джоди Бърджис и после отново с Коул, да не говорим за трите пъти, когато остави изключително любезни съобщения на Даш Логан да бъде така мил да му отговори, когато напрегнатият му график го позволи.

Дизмъс постави ръка на очите си. Възможно ли е всичко това да се е случило само за един ден? Дали му е останал някакъв адреналин? Сега трябваше да застане лице в лице с Гейбриъл Тори и да му каже, че Коул не иска споразумение. Той седеше пред огромното бюро на главния помощник прокурор, в същата стая, която бе започнал да обича някога в собствените си дни като прокурор по време на Гражданската война. Бе влизал тук точно по това време вечер и бе сядал с колеги, спорейки за правото и за стратегиите със стария си наставник Арт Драйсдейл.

Доброто старо време.

Това вече бе минало.

След разговора с Джоди се чувстваше окуражен. Щом бе успял да убеди нея, можеше да убеди когото и да било. Щеше да разреши цялата дилема. Да уговори Коул за споразумение, да вкара момчето в програма за рехабилитация в затвора, да получи добра такса за усилията си и да продължи. Този случай така или иначе беше невъзможен. Така че се обади на Тори и си уговори тази среща, още преди да го обсъди с клиента си. Голяма грешка. Сега беше в областната прокуратура, и то в съвсем различно настроение от онова, което бе очаквал.

Страничната врата се отвори и ето го самият домакин, професионален, дори сърдечен.

— Диз — започна той, протягайки ръка. — Бих искал да започна с извинение за онзи ден в съда. — Любезна усмивка. — Беше кратко избухване. Пазех шефката си. Съжалявам.

Харди бе на крака и се здрависваше с мъжа.

— Случва се. Аз самият съм доста емоционален. Понякога — и сега беше един от тези случаи — се притесняваше, че се поддава на естествената си склонност да бъде мил, да се вписва в социалната среда. Не си спомняше това да е било една от силните му черти в младостта. Но в последно време беше груб само когато целите му го изискваха. Въпреки всичко не бе сигурен, че е подобрил предишния си модел на поведение.

Харди седна, докато помощник областният прокурор заобиколи Бюрото и се настани.

— Е — започна Тори без повече предисловия, — срещнах се с Шарън след телефонния ни разговор.

— Колкото до това… — Харди не искаше да губи повече време. Коул не желаеше сделка. Нямаше за какво да говорят. Ако Тори не беше особено склонен към сътрудничество, когато си направиха уговорката, трябваше да му телефонира. Въпреки всичко почувства, че поне му дължи лично обяснение.

Но преди да каже каквото и да било, Тори продължи:

— Съжалявам, но ние не сме склонни на сделка.

Това беше далечен отглас на онова, което му се налагаше да повярва. Помощник-прокурорът му бе казал, че е сигурен, че биха могли да поработят върху въпроса и се зачуди какво ли се е случило. Наклони глава.

— Изобщо ли?

Тори кимна.

— Тя не иска дори доживотен без помилване?

Никакъв отговор.

— И това от администрация, която никога не е искала ДЗБПО, да не говорим за смърт?

— Правилно.

Харди постави пръст върху челюстта си и я разтърка.

— Доста сурово наказание. — Предложението нямаше никакво значение, разбира се — Коул не искаше да приеме нищо, което включва да пледира виновен, — но Харди усети, че кръвта му започва да кипва. Опита се да говори по-тихо. — Така че моето идване тук тази вечер е в кръга на шегата, така ли? И се предполага, че трябва да отида при клиента си с тази новина?

Тори разпери ръце. Харди се улови, че мисли за героя на Уилям Х. Мейси, един кльощав разносвач във Фарго.

— Шарън питае доста силни чувства към това дело. Тя твърди, че е въпрос на принципи.

Кръвното на Харди продължаваше да се повишава. Пулсът му започна да барабани в ушите му. Знаеше, че ако продължи да седи срещу този лъжец, неговото обричане на любезността ще бъде подложено на сериозно изпитание. И откри, че го иска.

Не вярваше, че този ден би могъл да понесе още някой конфликт.

Знаеше, че моментът наближава. Така или иначе, нямаше значение. Когато се изправи, забеляза, че кокалчетата на пръстите му от двете страни на стола са побелели.

— Добре — каза той, — щом е въпрос на принципи…