Джон Лескроарт
Предварително изслушване (36)

36

Показанията на Йън Фолк имаха само най-бегла връзка с Коул Бърджис, но по времето, по което Харди приключи с него, около три следобед, той се почувства уверен, че е открил още едно камъче от мозайката, която съчетаваше всички тези отделни елементи в убийството на Илейн Уейджър. При почти непрекъснатите възражения за липса на връзка от Прат и Тори, съдия Хил позволи на Харди да изложи тезата си. Мумията произнасяше един постоянен поток от решения за отхвърляне и всички те взети заедно имаха силата на мантра.

— Господин Тори, това е дело за углавно престъпление. Имам намерение да изслушам всички показания и накрая да ги пресея.

— Господин Тори, нещата ще вървят доста по-бързо, ако просто оставите господин Харди да довърши това, което е започнал.

— Да, разбирам, че адвокатът на защитата представя своите доказателства, но вие сте човекът, който иска смъртно наказание и ако го получите, господин Тори, всеки един адвокат в апелативния съд на тази страна ще го преразгледа. Те ще поискат пълен запис на всички тези въпроси и възнамерявам да им го дам.

— Госпожо Прат, ако както казвате този ред на въпроси не е свързан с делото, какво тогава ще навреди да ги чуете?

— Знам каква ми е работата, господин Тори. Ще отхвърля нещата, които нямат място тук. Можете да разчитате на мен за това. Но ви казах, че ще позволя извънредно забавяне, особено след тазсутрешното разкритие за писмото на госпожица Уейджър до лейтенант Глицки.

Харди знаеше, че нито един съдия никога не е добивал славата, че дава на защитата това, която тя иска. Не можеше да каже дали е заради статията на Джеф Елиът в „Икзаминър“ или пък доказалите се във времето възгледи на съдията за синхрона в офиса на областния прокурор или писмото на Илейн. Но каквато и да бе причината, внезапно Мумията изглеждаше заинтригуван от тезата, че събитията около свръхдозата на Кълън Алсоп бяха някакъв ключ към вината или невинността на Коул.

Харди не бе представил нито едно веществено доказателство. Съдията просто му бе позволил преразказите и изказването на тези. Фолк бе говорил за срещата на Джин Висър с Кълън Алсоп в „Юпитер“ в деня на пускането на момчето от затвора и последвалата го свръхдоза. Той сподели известната на инспекторите по наркотиците информация, че основните количества от кокаин и хеоин, иззети при ареста на дилърите намират своя път обратно към улиците. Изказа становище, че вероятно сейфът за доказателства под Съдебната палата не е толкова сигурен, колкото се смята. Например последната вътрешна ревизия на отдела по наркотици бе разкрила, че през последните дванайсет месеца имало разлика от почти половин килограм между количествата опиати и кокаин, замесени в сейфа и депозирани там, и онези, които се намираха в тези трезори.

Най-хубавото обаче беше изявлението на Фолк, че Бенкс е отивал при Висър в деня на своето изчезване. Докато инспекторът все още бе на мястото, Харди изказа тезата, че след като двама ключови свидетели в това дело са изчезнали или мъртви през една седмица, има нужда от ново разследване. Тежестта на доказателствата, която лежеше върху обвинението, изискваше някакво обяснение на тези необичайни случаи.

Независимо от всички възражения, обвинението дори не си направи труда да подложи Фолк на кръстосан разпит. Какво можеха да го попитат? Ами ако бе измислил всички тези неща? Знаеха, че не е така. Той беше свидетел на Харди и те бяха изключително щастливи да видят, че приключва с показанията си.

Хил се изправи и обяви, че ще напусне залата за петнайсет минути — последната почивка за деня. Коул отиде с един пристав до тоалетната и Харди и Фримън започнаха да говорят дали имат достатъчно факти, за да направят постъпки за разделяне на изслушването — да го отложат, докато тези новопоявили се въпроси бъдат разследвани и/или разрешени.

Но през последния половин час Глицки и Трея бяха влезли в залата и Глицки най-сетне бе прекосил галерията, бе застанал зад парапета, послуша за минута, докато разбра за какво става дума и ги прекъсна:

— Не мисля, че искаме да правим това.

 

 

Когато Харди призова лабораторния техник Ники Уолър, той внезапно изпита усещането, че ситуацията наистина се бе променила — единственият факт, който Фримън толкова бе искал, най-сетне се бе появил. Ниската хубава млада жена пристъпи уверено напред извън галерията и зае мястото си с очевидна възбуда. Ентусиазмът беше достатъчно рядко срещан в съдебната зала и Харди усети, че й се усмихва, благодарен за отношението й и също — най-вече — за информацията, която притежава. Той я накара да се представи и да обясни с какво се занимава, след това премина направо към въпроса.

— Госпожице Уолър, имахте ли възможността наскоро да изследвате за пръстови отпечатъци някои от вещите, намерени в стаята, където умря Кълън Алсоп?

— Да, направих го днес.

— Вече правила ли сте такива неща?

— Да. — Тя накратко обясни компютърния проблем и заключи: — Нямах достатъчно ясен отпечатък, за да мога да го сравня с отпечатъците, които вече са въведени в компютъра, затова не е изненадващо, че не намерих съвпадения.

— Въпреки че в стаята имаше доста отпечатъци, нали така?

— О, да. — Тя почти се разкикоти. — Нямаше дефицит. Бяха навсякъде.

— И какво се случи тази сутрин, което ви накара да погледнете отново?

— Ами, инспектор Тию от отдел „Убийства“ дойде в лабораторията и ме помоли да сравня отпечатъците с определен индивид, чиито отпечатъци притежаваме.

— Вие направихте ли го?

— Да.

— Госпожице Уолър, какъв бе предмета, на който намерихте отпечатъка?

Тя замислено сбръчка лице.

— Всъщност, беше парче тиксо — вътрешната лепкава повърхност, — което е било използвано за затваряне на плика, който съдържа хероина.

Той използваем ли беше?

— Беше неясен, но използваем.

— Този път намерихте ли съвпадение?

— Да, сър, намерих.

Харди се изпъна и дълбоко вдиша.

— Бихте ли казали на съда името на човека, чийто отпечатък беше на тиксото, което затваряше плика с хероина?

Ники Уолър погледна услужливо нагоре към Мумията.

— Юджин Висър.

Седнал на свидетелското място, Висър бе олицетворение на желанието за сътрудничество.

— Разбира се, мога да го обясня. Това беше наркоманът в тоалетната, нали?

Харди сви рамене.

— Вие говорите пред съда, господин Висър, не аз.

— Ами. — Висър се облегна назад без следа от напрежение. — Първо трябва да разберете, че „Юпитер“ е място за срещи. Имам предвид, че чух за какво говореше последния ви свидетел — Фолк? — и знаете, че съм виждал и него там. В тоалетната.

— Точно сега не говорим за инспектор Фолк, господин Висър. Обсъждаме как отпечатъкът от вашия палец се е озовал на плика с чист хероин, станал средство за смъртта на младия мъж.

— Добре, сигурно е така — каза Висър. — Краткият отговор е, че съм го взел.

— Взел сте го?

— Ами стоя си в тоалетната, изправен съм пред писоара, времето е някъде към средата на следобеда. Чувам някакъв шум в душ кабината, но нали знаете, не мога просто да надникна вътре и да попитам дали всичко е наред. — През галерията премина нервно хихикане. — Във всеки случай, следващото нещо, което чух, беше как този човек псува сякаш е изпуснал нещо и пакетчето с бял прах се озовава някъде близо до краката ми.

— В краката ви ли?

— Да. Не знам. Сигурно го е ритнал, докато се е опитвал да го хване или нещо такова. Но ви казах, че не ми е за първи път да виждам нещо подобно в „Юпитер“. Имам предвид, че там ходят зрели хора. Идват и много пазители на закона като мен. Затова си представих, че хлапето в кабинката работи под прикритие — като вашия приятел Фолк, може би, а? — и се опитва да ми постави капан. — Галерията сметна и това за забавно. — Така че се наведох, взех пакетчето и го затворих с тиксото. По това време хлапето бе излязло от кабината и идваше обезумяло към мен. Непрекъснато повтаряше: „Къде ми е дрогата? Къде ми е дрогата?“ И аз му я подадох.

— Подадохте му я?

Висър се усмихна.

— Абсолютно запечатана. Което, сега, честна дума, ми се иска да не бях правил.

Още един изблик на смях. Висър го прие като признание, сякаш почти се кани да се изправи. Той започна да се надига от свидетелския стол, но Харди протегна ръка и го спря.

— Господин Висър, извинете ме. Все още не сме приключили. Инспектор Фолк свидетелства, че сте влязъл в тоалетната след господин Алсоп и двамата сте престояли вътре доста дълго, вероятно към десет минути. Бихте ли се потрудили да обясните това пред съда?

Клатейки глава на цялата тази глупост, Висър отново се отпусна на мястото си и погледна Харди дълго и сериозно.

— Можете и да не ми повярвате, но говорих с него.

— Говорили сте с него? С Кълън Алсоп? И за какво?

Той погледна съдията, след това отново се обърна към защитника:

— Не, забравете го. Няма значение. Ще се засмеете.

— Господин Висър, уверявам ви, че няма да се смея. Моля отговорете на въпроса.

Частният следовател нервно нагласи сакото си. Измина още един момент, преди да свие рамене.

— Казах му, че трябва да я кара по-леко с тази дрога. Че тя може да го убие.

Зад Харди галерията отново зашумя, но този път не се чуваше смях.

— Така че говорихме около минута или пет минути, не знам. Изглеждаше добро хлапе. Каза ми, че току-що са го пуснали от затвора и първото нещо, което направил, е да се надруса. Знаеше, че трябва да тръгне по правия път, но явно не можеше. Затова аз го попитах защо не вземе това пакетче и да го изхвърли. Да започне веднага. И знаете ли, за миг дори си помислих, че ще го направи. Но тогава просто каза, че не може, още не. — Огромният мъж въздъхна убедително. — Беше нещо такова — каза тъжно той.

За да укроти гнева си, Харди прекоси съдебната зала, след това отиде до масата си и отпи глътка вода. Фримън привлече вниманието му, избоботи „Пусни го да си върви“. Възрастният мъж бе усетил, че Харди има намерение да се занимае още малко с него, без да има представа какви въпроси ще му зададе, нито какви ще са отговорите им. Но Харди не обърна внимание на Фримън и когато се върна към свидетеля, вече се бе овладял.

— Господин Висър, говорихте ли с полицията по този въпрос?

— Да, говорих.

— И кога?

Висър се направи, че си припомня.

— Не знам точно, миналата сряда или четвъртък, мисля. Казах на инспектора същото, което казвам и на вас.

— Говорили сте с инспектор?

— Да. Едно черно момче? Бенкс? Пита ме също и за срещата ми с момчето в „Юпитер“. Дойде там в деня след смъртта на хлапето и задаваше въпроси. — Безразлично свиване на рамене. — Просто разследваше.

— И къде се видяхте?

— Дойде в офиса ми, който е долу на кей 38. Имах работа до късно и той ме намери. Зададе ми същите въпроси, може би не толкова насочени към пакетчето — не знаех, че съм оставил отпечатък върху него, — но основната идея бе същата.

— И какво се случи тогава? — Харди бе толкова гневен, че не можеше да се спре.

— Кога?

— След това — сопна се защитникът. — След разговора ви.

Висър повдигна рамене и ги отпусна театрално.

— Не знам. Той си тръгна.

Дизмъс повиши глас:

— Нима казвате на съда, че не знаете, че инспектор Бенкс липсва от онази нощ?

Свидетелят изненадано се облегна назад:

— Липсва?

Зад гърба му Дейвид Фримън експлодира в неконтролируем пристъп на кашлица. Очевидно се бе задавил с водата, която пиеше и сега кашляше с отчаяна и ужасна сила. Старият мъж пусна чашата си на масата. В съдебната зала едва ли имаше човек, който не би повярвал, че Фримън може да се е задавил смъртоносно. Коул бе на крака и го тупаше по гърба, приставът се приближаваше към тях. Харди си спомни за съдията, помоли за извинение и се втурна към колегата си.

Фримън изглежда се възстановяваше. Той вдигна поглед, улови очите на Харди и постави пръст на юридическия си бележник, на който бе написал и подчертал един въпрос.

„Истинска лисица!“ — помисли си Дизмъс. Хитра брилянтна лисица. Беше го накарал да се забави и да спре, връщаше го отново към фокуса на нещата. Не би могъл сега да го отпрати, защото го бе накарал да си изпусне нервите.

Харди остана малко по-дълго, за да се увери, че Дейвид диша нормално.

Най-сетне Фримън се изправи и е извини, а Харди се обърна към свидетеля.

— Господин Висър. — Дизмъс сега говореше прекалено силно и бе застанал съвсем близо до свидетеля. В отчаянието си Фримън му бе подал въпрос, който сигурно влизаше в противоречие с основните му правила, но бе изразен толкова общо, че не би могъл да получи погрешен отговор, а вероятно, но само вероятно, дори някой доста добър. — Случвало ли ви се е някога — попита Харди, — да влезете в стаята за доказателства в мазето на Съдебната палата?

Промяната на посоката изтри задоволството от лицето на Висър.

— Да.

Харди успя да прикрие ентусиазма от гласа си, въпреки че си помисли, че току-що е ударил джакпота.

— И кога за последен път слязохте там?

Висър се опита да задържи безгрижния си вид, но не бе толкова убедителен, колкото преди.

— Не зная точно.

— Не знаете ли? — притисна го защитникът. — Можем да разберем за пет минути, стига да се обадим там, господин Висър. Бихте ли искали да го направим или мислите, че можете да си спомните? Би трябвало да се подпишете, преди да влезете там, нали така?

— Да, не зная — повтори той. — Май преди около две седмици. А може и по-скоро.

— Преди около две седмици — повтори Харди. — А може и по-скоро.

С периферното си зрение той забеляза Хил. Съдията се бе изправил на стола си и сега се навеждаше към свидетеля. В цялата му поза се усещаше наелектризиращо напрежение.

— Сега, господин Висър, доколкото знам, частно лице не може да бъде допуснато в сейфа за доказателства, освен ако не е придружено от адвокат или полицай. Прав ли съм?

— Така мисля.

— Тогава кой ви е придружавал при последното ви посещение там? През последните две седмици — той не можа да се въздържи от повторението.

— Ами, обикновено ходя там с някой от адвокатите, с които работя, нещо такова.

— И с кого бяхте преди две седмици?

За първи път лицето на свидетеля изразяваше слабост. Той погледна към пода, след това нервно прекара ръка по челюстта си.

— Мисля, че… вероятно трябва да е бил Даш Логан — каза той.

— Мислите? Не сте ли сигурен?

Още една пауза.

— Да, сигурен съм. Беше Даш Логан.

 

 

— Господин Логан — започна Харди. — Когато преди две седмици отидохте в сейфа за доказателства с господин Висър, каква беше целта ви?

Логан протегна ръце, завъртя се на свидетелския стол и се обърна към Мумията.

— Това е нелепо, ваша светлост. За какво ви е?

— Просто отговорете на въпроса — изстреля думите си Хил.

Харди имаше усещането, че е напипал нещо. Нещата най-после бяха поели в необходимата посока и той нямаше намерение да изпуска юздите, поне докато може.

— Господин Логан — каза той. — Бихте ли искали да повторя въпроса?

— Не. — Докато Висър бе използвал увереността си, за да парира атаките на Харди, Логан бе решил, че може да го направи с арогантност. Очите му блестяха със зле прикриван гняв. Той отвори уста. — Бях там, в сейфа, за да прегледам доказателствата по едно от моите дела. Точно затова ходя там, господин Харди, да прегледам доказателствата.

Дизмъс не се хвана на тази стръв. Сега бе обхванат от спокойна дистанцираност. Дори си позволи грубо намигване. Благодаря ви за тази информация, господин Логан. Ще я запомня. А сега, онова дело, по което работихте, как ще го класифицирате? — Това бе още един въпрос, на който защитникът не знаеше отговора — освен че до този момент отговорът бе станал почти сигурен.

— Не класифицирам делата си. Работя за своите клиенти. Не разбирам въпроса ви.

— Ами, например, беше ли клиентът ви обвинен в грабеж? Или убийство? Или изнасилване?

— Не. Нито в едно от изброените.

— А какво ще кажете за трафик на наркотици?

— Това е поверителна информация — отвърна Логан. — Не мога да обсъждам същността на делата си с вас или с когото и да било.

Харди се обърна към съдията.

— Ваша светлост?

Наведен почти над ръба на катедрата, Хил никога не бе приличал до такава степен на мумия.

— Делата ви са в обществения регистър, господин Логан. Кажете на съда кое бе това.

Логан шареше с поглед насам-натам. След като не видя изход, той се облегна на стола си, прехвърли крак върху крак и заговори огорчено:

— Да, това бе дело за наркотици.

— И отидохте там с господин Висър?

— Да.

— А после двамата посетихте ли „Юпитер“?

— Да. И какво от това?

Прат, която през последния час и половина бе стояла само като страничен наблюдател, най-сетне се изправи на крака. Кипящият яд леко бе променил гласа й, но тя успя да го държи под контрол.

— Ваша светлост, ако съдът позволи, не би могло да има връзка между посещението на господин Логан и господин Висър в трезора за доказателства преди по-малко от две седмици и смъртта на Илейн Уейджър преди повече от две седмици. Когато са се случили събитията, от които господин Харди очевидно се интересува, тя вече е била мъртва. Разбирам свободата на действие, която давате на защитата в това дело, но никой от тези факти не би могъл да има значение. Той е приел да дойде тук. Също и господин Висър. Какво от това, че някой от клиентите му е наркодилър? Почти всеки защитник има такива дела. Цялата история е просто димна завеса, отчаяна неетична димна завеса.

Сега Шарън Прат бе наполовина обърната, осъзнаваща, че играе роля и за пред галерията, която се бе оживила зад гърба й. Вероятно бе приела мълчанието на съдията за разрешение. Тя пое дълбоко въздух и се устреми напред. Гласът й стана по-висок и писклив, докато шумът в съдебната зала се засилваше.

— Ваша светлост, това изслушване е за действията на Коул Бърджис. Не за Даш Логан или Джин Висър. Те не са обвиняеми тук. Нека не губим от поглед коя е основополагащата истина, станала цел на нашите честни усилия. — И в следващия момент тя почти пищеше, обърната към масата на защитата, сочейки с цяла ръка. — Това момче там е хладнокръвен убиец. То е убило Илейн Уейджър. Тук не може да има съмнение. Погледнете фактите, ваша светлост. Господи, това е лудост. Погледнете фактите.

Областната прокурорка стоеше до масата на обвинението — твърда, горда от себе си, че е изрекла всичко това, че е обърнала внимание на съдията. В този момент тя, а не Хил, контролираше ситуацията. Съдията може и да имаше силата на позицията си, но тя притежаваше силата на правдата. Хората я бяха избрали да прави това, което прави сега — да се обръща с апел от най-високо място, към правосъдието и далеч от тези адвокатски номера. На това трябваше да се сложи край.

Мумията се облегна назад, обхванат от недоверие и дори неприязън, както Харди го определи. Той държеше чукчето с дясната си ръка на сантиметри от катедрата, но не удари с него, а остави шума в залата да утихва сякаш цяла вечност, макар да не бе повече от четирийсет секунди. Най-сетне, когато тишината бе пълна, Хил внимателно постави чукчето пред себе си и заговори с умерен шепот.

— Заради вашата изборна позиция, госпожо Прат, ще ви направя услугата да не ви хвърлям в затвора. Въпреки това, смятам, че проявихте неуважение към съда с този изблик и заповядвам да платите при секретаря сумата от хиляда долара преди дванайсет часа утре. В съгласие с професионалната и бизнес етика, вие ще докладвате за този случай пред адвокатската колегия. Жуженето се възобнови, но този път Хил не се поколеба и секунда и възпроизведе три бързи почуквания, които възстановиха тишината, така че той да заговори отново:

— Нека не става никаква грешка, че това е съдебна зала. Не е импровизирана трибуна, на която да произнасяте предизборните си речи. Сега — продължи той към съдебната зала, — господин Харди може да продължи със свидетеля си, докато приключи или през идните двайсет и пет минути, както се случи. След това ще приключим за деня. — Той за момент замълча, след това вдигна глава и отново проговори: — И за стенограмата, госпожо Прат и господин Тори, до този момент съм убеден, че показанията, които последните няколко свидетели бяха принудени да дадат, както и представените пред съда свидетелства, ще преминат през всички стандарти за връзка с делото, които вие бихте искали да предложите. Затова бих предпочел за момент да оставите този разпит без кой знае колко възражения. Ясен ли съм? Госпожо Прат?

През цялото това време Харди бе стоял обърнат с лице към нея. Сега очите й блестяха от яд и тя мълчаливо се вгледа в съдията. Вероятно се чудеше дали Хил наистина очаква отговор. Ако бе така, това едва ли би била най-добрата й възможност. Но Тори, усещайки същото нещо и надявайки се да избегне по-голяма криза, постави ръка върху нейната и се изправи.

— Разбира се, народът си запазва правото да възрази, ваша светлост.

Мумията прие злостно изражение и се наведе надолу, без да смекчава тежестта на погледа си. После кимна рязко.

— Разбира се — каза той. Неизказана, но ясно разбираема бе следващата му мисъл: „Направете ми това удоволствие!“ Съдията тропна за последен път с чукчето си, после предостави свидетеля обратно на защитата.

Харди отново се обърна към Логан. Ако Шарън Прат си мислеше, че последните въпроси са били несвързани с делото, тя би се шокирала от това, което щеше да последва. Но съдията току-що му бе дал достатъчно свобода и ако имаше намерение да се възползва от нея, то сега бе времето.

— Господин Логан, участвахте ли миналата година в транспортен инцидент на ъгъла на Пета и Маркет?

Свидетелят нервно се размърда на мястото си и прочисти гърло.

— Да. Някой пресече пътя на колата ми. Едва не ме убиха.

— Вие също едва не ударихте двама пешеходци, като преминахте на червено, нали?

— Не можах да спра. Какво друго очаквате?

Харди не отговори на въпроса му. Вместо това попита:

— По време на този инцидент бяхте ли под влияние на наркотици или алкохол?

Логан самоуверено се надигна.

— Абсолютно не. И никой не ме обвини в нищо.

Но пък на тези думи Харди имаше отговор:

— Не е ли вярно, че след като сте бил арестуван и заведен в документите на полицията, всички обвинения, свързани с този инцидент, са били отхвърлени от областния прокурор?

— Ами, да, това…

— И сте наясно, че лично господин Тори е взел решението?

— Нямаше никакво…

Харди повиши тон:

— Да или не, господин Логан? — После подчерта отново: — Да или не?

— Да, но…

Харди настоя:

— Това е „да“ за стенограмата, нали?

Логан мразеше подобни признания, но не бе сигурен какво знае защитата и какво може да докаже.

— Да — той почти изплю думата като горчив хап.

— Благодаря ви — каза Дизмъс. След като сега в стенограмата бе свързал Висър с Логан и с Тори, адвокатът бе готов поне да се върне към първоначалната си теза. Той хвърли поглед към Хил и си помисли, че вероятно си е въобразил почти конспиративното кимване на съдията — със сигурност, мина му през ума, Мумията вече вероятно е изморен. — Господин Логан, познавате ли жертвата в това дело, Илейн Уейджър?

— Да. Професионално, не лично.

— С други думи я познавахте като адвокат тук в града?

— Извинете ме, господин Харди? — прекъсна го съдията. — Благодарен съм ви, че виждам започването на редица въпроси, свързани с един от титулярите в това дело и може би това е добър момент, ако Народът не възразява — добави натъртено той, — да обявим край на днешното заседание и да продължим утре. Беше доста дълга сесия и съм сигурен, че всички ние можем да се възползваме от времето, за да обмислим днешните събития. Има ли някакви възражения? — Нямаше. — Добре тогава. Съдът се разпуска.