Джон Лескроарт
Предварително изслушване (21)

21

Един прекрасен френски ресторант, „Рю Шармен“, заемаше приземния етаж в кооперацията на Дейвид Фримън. Старият адвокат похапваше там понякога и четири пъти седмично, след което се изкачваше по стълбищата до своя просторен апартамент с една спалня. Снощи бе вечерял с четирийсетгодишна адвокатка на има Джина Роук. Бяха споделили необичайна бутилка „Романе-Конти“, говориха за право и политика, право и театър, право и наскоро приключилият футболен сезон. След вечерята Джина попита Дейвид дали би имал нещо против тя да остане, а той й отговори, че ще бъде много мило от нейна страна.

Сега, точно след зазоряване, Фримън безшумно си подсвиркваше, размотавайки се из претъпканата си кухня в стар и изтъркан кафеникав халат за баня и размъкнатите чехли. Обикновено затрупваше кухнята си с документи, юридически книжа и папките на делата си, но тази сутрин бе разчистил всичко, бе застлал дървения плот с бяла копринена покривка и бе поставил официален сервиз за кафе, захар, сметана, масло, конфитюри и желета и все още топла и хрупкава Франзела от сутрешните доставки на „Рю Шармен“.

Фримън замълча и се усмихна с удоволствие, когато звуците на Петата симфония на Малер започнаха да се чуват от дневната и звукът внимателно се усилваше. Минута по-късно се появи Джина, разресвайки все още влажната си коса, впечатляващо изпълнила плюшения халат, който той някога бе откраднал от хотел „Бел Еър“.

— Изглеждаш чудесно — отбеляза той.

Тя направи няколко стъпки и се наведе да го целуне. След това се отдръпна на една ръка разстояние и му се усмихна.

— Чувствам се чудесно — каза гостенката.

— За един момент имах ужасното чувство, че искаш да ми кажеш, че аз също изглеждам чудесно.

Тя се разсмя.

— Всъщност…

Той размаха пръст.

— Не си и помисляй, че ще стигнем дотам. Ела, седни, кафето е горещо.

Дейвид наля на нея, а след това и на себе си. Когато се настаниха, Фримън пое първата си глътка, кимна одобрително и постави лъжичката си на масата.

— Добре — каза той, — ако все още искаш да говорим за това, мисля, че едва ли ще бъда по-готов. — Предишната вечер по време на основното ястие, в един от юридическите спорове Джина му разказа за своите случаи и изведнъж — и съвсем нехарактерно за него — Фримън я спря и й каза, че предпочита да не развалят една толкова приятна среща с разговори за Даш Логан.

Сега домакинът се намръщи.

— Това е втория път, когато се появява през последни те две седмици. Или може би трябва да кажа „изпълзява“ изпод камъка си или там, където живее. Приемам го като лош знак за нашата професия. — Въздъхна. — И какъв беше случаят? Снощи в ума ми се въртяха други неща.

Тя се усмихна на комплимента му, след това накратко му скицира проблема с делото „Оберлин“ дотам, където я бе спрял предишната вечер. Областната прокуратура бе повдигнала криминални обвинения срещу клиентката на Джина, Аби, която се бе грижила за майка си през последните няколко години и която бе наследила сериозен дял от състоянието й от осем милиона долара. Очевидно бе, каза Джина, че Джим, не особено добрият брат, стоеше зад обвиненията и просто изнудваше сестра си за дял от парите, Фримън слушаше, дъвчейки разсеяно коричка от франзелата.

— Нека да позная развитието — областната прокуратура е предявила обвинения. Какви са те?

— От тормоз на възрастен човек до убийство. Все още не са ги уточнили.

Това го накара да се намръщи.

— И защо, след като са построили делото?

— Не зная със сигурност. Мисля, че Гейб Тори просто се мотае. — Тонът й разкриваше известен скептицизъм.

— Каза, че не е искал да се занимава с това дело, въпреки че тормоза на възрастни хора е на доста предно място в списъка на Прат. Очевидно не харесва Джим, брата…

Фримън нетърпеливо кимна. Вече бе чул името веднъж и нямаше нужда да му го напомнят.

— Харесването няма нищо общо. Клиентката ти или го е направила, или не.

— Не е, Дейвид.

Той повдигна ръката с хляба.

— Не казвам, че е, Джина. Казвам каква трябва да е позицията на Тори.

Но тя клатеше глава.

— И очевидно така ще бъде. Ще даде зелена светлина на разследването и съвсем скоро ще стигне до обвиненията, но иска да ми даде време да се огледам и може би да спестя на Аби малко ядове.

Фримън спря да дъвче, прекъсна всяко движение. Очите му се втренчиха в празното пространство някъде между него и Джина.

— Господи! — промълви той.

— Какво има?

Той й отговори с друг въпрос:

— И, ако не ме лъже паметта, този човеколюбив брат Джим е нашата връзка с Даш Логан?

— Той му е адвокат.

Кимване.

— Точно така и вече е на борда, нали? Виждаш ли нещо нередно в тази картинка, Джина?

Младата жена се опита да спечели време, като си наля малко кафе, а после поклати глава.

— Не съвсем от тази гледна точка. — Наведе се напред. — Освен че ми се струва някак странно. Затова и ти го разказах.

— Ще ти кажа защо ти се струва странно. Защото не го е направила областната прокурорка.

Но тя не се съгласи.

— Мисля, че самият Гейб го е направил. Впечатлението ми е, че той се опитваше да постъпи правилно извън записа.

— Да постъпи правилно ли?

— Понякога се случва.

— Не толкова често, колкото си мислиш, Джина. Не толкова често.

— Въпреки това, може би този път.

Но Фримън настоя.

— И този път правилното нещо би било да накара твоята клиентка да се лиши от един милион от доларите си?

— Точно това беше обратът, който ми предложи. Спомена ми за спестяване на половин милион от парите й, две години разтакаване и доста проблеми.

— И се случи така, че той извади от купчината, с която се занимава областната прокуратура, точно твоето дело? И съжали твоята клиентка, след като техният офис я обвинява?

Джина си играеше с трохите в чинията си.

— Може би заради това се почувствах неудобно.

— Понеже имаш добри инстинкти. — Фримън се изправи, отиде до прозореца и погледна надолу към улицата.

— И следващата стъпка на Гейб беше да ти каже да се обадиш на адвоката на брата, нали?

— Накратко, да. — Тя видя реакцията му. — Какво? Това сякаш има смисъл. И наистина има.

— И какъв е той?

— Аз съм адвокат. Няма да говоря с брата. Ще премина по обичайните канали, през съветника му.

— Откъде знаеш, че има такъв? Как Тори би могъл да го знае?

— Той е говорил с него, забрави ли? Оттам знае. Вероятно ти го е споменал.

Фримън се бе облегнал на печката. Наведе се назад и скръсти ръце.

— Добре, задай си този въпрос. Момчето решава, че е извършено престъпление и отива в полицията, нали? Правилно. След това са повдигнати обвинения и той работи изключително с офиса на областния прокурор, с обвинителите. Съгласна ли си?

Заслушана, Джина кимна.

— Той вече има цял офис с адвокати, които работят за него и които случайно работят и за областния прокурор.

— Точно така — каза Фримън. — Офисът на областния прокурор. Тогава за какво му е собствен адвокат? Имам предвид да се занимава със същото дело. Не е обвиняем и не се нуждае от защитник. Дявол го взел, дори не е ищец в гражданско дело. Просто е човекът, който е съобщил за престъплението. Отива в областната прокуратура. Няма нужда от адвокат.

— Добре. — Светлината се приближаваше, но Джина все още не можеше да я види. — Хората имат адвокати, Дейвид. Аби — моята клиентка — ми каза, че са спорили по завещанието.

— Тя и брат й или ти и адвокатът на брат й?

— Ами, не. Първото.

— Но сега милият стар Джим си наема адвокат, който вече се е задействал. — Фримън вече бе превключил на известния си ярък съдебен стил на действие. Гласът му доби нотка на неотложност. — И после Тори ти казва, че Джим ще оттегли обвинението, което е направил. Помощник областният прокурор ти казва, че знае това. Той ти го представя като напълно сигурно, като брилянтна сделка. Добре, тогава ми отговори на следния въпрос: как би могъл да го знае, ако не е говорил с адвоката на Джим, който — бих могъл да добавя — дори не е бил в картинката около тези криминални обвинения? И кой случайно е най-отвратителният човек, който практикува право във великия щат Калифорния?

Фримън сграбчи салфетката си и избърса с нея челото си, при което няколко трохи изпаднаха. След това седна с доволно изражение, възвърна си нормалния глас и заговори като че ли на себе си:

— Господи, ще ми се поне веднъж да опита нещо такова срещу мен. — Погледна през масата. — Моля те, направи ми една услуга.

— Разбира се, ако мога. Каква?

— Не се хващай. Не говори с Логан. Виж какъв ще е следващият ход на Тори.

Тя помисли върху това за един дълъг момент.

— Ами ако впише обвиненията? Сега той държи всичките козове, Дейвид. Ако разследването започне, клиентката ми губи.

— Тя направила ли е това, за което намекват? Извършила ли е престъпление?

— Не.

Фримън се облегна назад на стола си, подръпна косматите си вежди и разтърка ъгъла на устата си.

— Хората мразят да им казвам това, но…

— Аз не бих те намразила.

Старият адвокат докосна ръката й.

— Ако бях на твое място, щях да вярвам в мъдростта и справедливостта на закона.

Джина се вгледа изследващо в лицето му и видя, че е напълно искрен.

— Човек би могъл много да те хареса — каза тя. После някакъв облак премина през лицето й. — Колкото до попадането в капана… ще се опитам да стоя настрана.

 

 

Точно преди осем сутринта тя го спря, докато пресичаше фоайето на път към стълбите за собствения си офис.

— Господин Харди.

Мъжът закова в крачка, завъртя се деветдесет градуса наляво и се отправи към нейното място, докато я гледаше в очите.

— Филис, любов моя. Как си в тази чудесна сутрин?

— Много добре, благодаря. Ако сте свободен, господин Фримън би искал да ви види веднага в офиса си.

— Е, това би направило денят щастлив и за двама ни.

И аз бих искал да го видя, но не знаех дали ще ме пуснеш.

— Винаги, когато пожелаете, господин Харди. Знаете това.

— Но само когато имам среща.

— Това са правилата на господин Фримън, а не моите.

— Добре, благодаря ти, Филис.

— Няма защо.

Когато затвори вратата на Фримън зад гърба си, Харди направи гримаса.

— Успях.

Дъвчейки края на молива си, възрастният мъж седеше на бюрото си, изцяло запълнено с папки на дела. Вдигна поглед.

— Какво си успял?

— Да разбера автоматичния глас на всички тези менюта на телефонните съобщения. — Той се опита да го изимитира. — „С цел сигурност и обучение и за да ни помогнете да ви служим по-добре, това обаждане може да бъде наблюдавано за ваше удобство.“ Особено ми харесва частта с удобството. Но този глас…

Фримън остави молива си.

— И какво за него?

— Той е на Филис. — Дизмъс постави куфарчето си на бюрото и отиде до страничния плот, за да си налее чаша кафе. — Не мога да повярвам, че го разпознах едва тази сутрин. Предполагам, защото сега говорим по-малко, отколкото едно време. Но е тя, Дейвид, сигурен съм — същият момичешки ентусиазъм, яснота на целите, радост от живота, които избликват от всяка сричка. Как мислиш, защо не ни е казала? Звезда в нашите среди, представи си!

Фримън го остави да продължи със същата страст, чакайки го да се настани пред бюрото и да отпие първата си глътка кафе.

— Имам приятел, който има клиент — започна Дейвид без предисловие. — Името на клиента е Аби Оберлин. — Той продължи още няколко минути, описвайки случая, който Джина Роук му бе представила сутринта, завършвайки с въпроса: — И кой според теб е адвокатът на брата на Аби, Джим?

— Най-малкото зная защо пожела да поговориш с мен — отвърна Харди.

— Предположих, че ще ти хрумне. Онзи задник. — Фримън почти никога не бе напълно притеснен, въпреки че споменаването на Даш Логан бе едно от нещата, които можеше да го ядоса. Той бързо въртеше молива между пръстите си. — От почти час обмислям цялата история и ми се прииска да го споделя с още един сносен юридически ум, преди да реша какво ще правя по-нататък.

Въпреки начина, по който звучеше фразата „сносен юридически ум“, Харди знаеше какво има предвид Фримън с тези думи.

— Добре, кажи ми — отговори той и възрастният мъж му разказа нещата, които се въртяха из съзнанието му.

 

 

В офиса си на горния етаж, Харди свали палтото си и го закачи на облегалката на стола. Непостоянната мъгла тази сутрин отново се бе разсеяла, затова той вдигна щорите на двата прозореца и пропусна дрезгавата зимна светлина. За няколко минути остана загледан в движението по Сатър Стрийт, след това се завъртя, отиде до бюрото и натисна бутона на телефона.

Секретарката на Рич Макнийл му каза, че шефът й няма да се появи преди следобед. Дали не би му оставил съобщение? Харди се замисли за момент и отговори, че ще бъде в „При Сам“ в един часа. Имал новини. Ако Рич не може да мине, да му се обади — в противен случай, ще го очаква там.

Тъкмо беше затворил, с намерение да провери състоянието на Глицки, когато телефонът звънна. Чудесно, помисли си той. Ето един кучи син, който отговоря на обаждането му в абсолютно неподходящ момент. Добре, ще го остави на телефонния секретар. Освен ако не е Логан. Но беше Глицки, който му казваше нещо за случая на Бърджис. Харди сграбчи слушалката. Глицки започна отначало.

— Не можеш да познаеш с кого говорих току-що.

— Не ми казвай — отвърна Харди. — Джо Монтана?

— Алисън Гарбът.

— Гордея се с теб. Коя е тя?

— Тя е инспектор по случая, по който Илейн е била вещо лице. Тъкмо върнали събраните документи на съдията Томасино.

— Е? И това е важно, понеже…?

— Не зная дали е важно.

— И въпреки това ми го разказваш?

— Става въпрос за факт, за който сме в неведение. Знам, че ти и Томасино работите добре заедно. — Това наистина беше вярно. Харди и Томасино не бяха точно близки приятели, но се познаваха от съдебната зала и изпитваха взаимно уважение. — Тук може да има нещо.

Харди не възнамеряваше да гледа зъбите на подарен кон. Глицки му даваше свободен факт — може би просто още един от безкрайната редица подробности, които вървят с едно дело за убийство, а опитът го бе научил, че си струва да се събират факти. Просто никога не знаеш какво ще ти потрябва.

— Прав си — каза той. — Може и да има нещо. Какво е името на делото?

— Петров. Някаква застрахователна измама.

— Какво знаеш за него?

— Абсолютно нищо, освен това, че Илейн е била замесена, работела е по него в деня, когато е била убита. Хрумна ми, докато си лежах тук. Помислих, че може да ти даде някаква работа, която да запълни безкрайните ти часове на безделие.

— Оценявам това.

— За мен е удоволствие.

Двамата си поговориха още няколко минути на неангажиращи теми и изказаха предположения за евентуалното изписване на Глицки от болницата. След като затвори телефона, Харди закрачи из офиса си, без да е в състояние да разбере защо адреналинът му се е повишил. Той осъзнаваше, че в това няма особена логика. Не бе мислил за Коул Бърджис, но ето че изведнъж се появяваше нещо, свързано с клиента му, някаква следа, по която да тръгне. В крайна сметка отново взе телефона и набра няколко номера, които знаеше наизуст.

Все още нямаше девет часа и съдът едва ли щеше да започне работа преди девет и половина. В един идеален свят съдията Томасино сега щеше да е в стаята си. Или поне неговият секретар. За момент изглеждаше, че всичко върви като по ноти.

— Господин съдия — започна Харди след поздрава, — разбрах, че сте подписали някакво съдебно разпореждане по дело за застрахователна измама. Дори не зная дали делото е приключено или все още е в процес. Народът срещу Сергей Петров.

Съдията прозвуча раздразнено.

— Не, все още не е приключено. Да, все още правим постъпки. Няколко руснаци симулират автомобилни катастрофи. И какво за него?

— Вие сте определили Илейн Уейджър за вещо лице във връзка с него.

— Да. И след това тя бе убита по средата на работата, както вероятно си чул. — Тонът на съдията изразяваше неговата изнервеност. — Така протече цялото разследване. Едва ли ще повярваш — постоянни отлагания. Сега изглежда ще ми се наложи да потърся друго вещо лице за ново съдебно разпореждане, преди да можем да продължим и не зная… — Гласът му се избистри. — Ти едва ли си в списъка, прав ли съм, Диз?

Всъщност, Харди беше, но не го бяха викали от години. Каза го на съдията.

— Но сега бюрото ми е доста затрупано, ваша светлост. И аз, меко казано, чух за смъртта на Илейн. Представлявам обвиняемия по делото. Коул Бърджис. Неодобрително промърморване.

— Явно не бих могъл да те използвам. Добре, какъв е твоят въпрос?

— Ами, боя се, че не е прекалено специфичен. Любопитен съм, понеже Илейн е била замесена в това. Чудех се дали по някакъв начин не е свързано с нещо, което бих могъл да използвам.

— В твоето дело за убийство?

— Странни неща се случват, господин съдия. Мислех, че може би ще сте в състояние да ми поразкажете за делото. Да видя дали нещо не си струва да бъде разнищено.

Томасино веднага склони.

— Ами добре. То не е някаква тайна. — Заразказва. — Измамниците започнали да се обаждат в застрахователните компании за поредица от подобни злополуки през последните шест месеца. Всички имат руски фамилии, лекарят е един и същ, еднакъв тип коли, един и същ адвокат поне на половината от тях. Така че аз подписвам съдебно нареждане и Илейн трябва да пообиколи и да провери нещата. Обикновено, както знаеш, това е сладка работа. Освен ако един от колегите ти е абсолютно необщителен, не би дал на вещото лице никакви насоки, нито пък би й казал къде са част от папките. Казва й: „Намери си ги сама. Така или иначе цялото разследване е боклук“. Изпечен кучи син.

— Какво имате предвид под един от колегите ми? Да не би да е мой приятел?

— Не. Съжалявам. Имах предвид друг адвокат. Не исках да ви слагам всичките в един кюп. Не и в този случай.

Харди продължи с предположенията си:

— Да не би да говорите за Даш Логан?

— Може би. С моите извинения, ако ти е приятел.

— Не е — отвърна Дизмъс.

— Чудесно — въздъхна съдията. — Някак си не можех да приема, че е.

 

 

По пътя си към Съдебната палата Харди реши да спре в главния офис на „Кроникъл“ и да види дали Джеф Елиът е там, което беше почти сигурно в този час на деня. Тъкмо бе влязъл в репортерската стая и бе поздравил, когато сградата започна да се люлее. Адвокатът инстинктивно се върна на вратата и каза:

— Земетресение. Застанете под гредите.

Елиът беше в инвалидната си количка. Той продължи да пише по клавиатурата и му хвърли развеселен и толерантен поглед.

— Добре, със сигурност съм там.

Люлеенето — което всъщност бе съвсем незначителен трус — отмина. Харди остана под гредата си, а Джеф обърна длани нагоре, сякаш да усети дъждовните капки.

— Втора степен по Рихтер — отбеляза той. — Не помръдвам, преди да е достигнало шеста. — Той посочи стола от другата страна на бюрото. — Би могъл да останеш на вратата, но вероятно ще минат поне пет години, преди да се случи някой добър трус. Доста ще се отегчиш. Столът е по-удобен.

Дизмъс почака още малко за възможно ново разтърсване. Когато до няколко секунди това не се случи, тръгна напред.

— Добре е да видиш човек, който не се страхува от яростта на природата.

Елиът погледна към стаята, където лекото земетресение бе минало съвсем незабелязано.

— Компютърът ми дори не премигна, Диз. Нямам намерение да умра при земетресение, повярвай ми. По-малко вероятно е дори от светкавица и това е закон в нашата къща.

— Във вашата къща имате закон за светкавиците? Ние — каза Харди, докато сядаше, — просто няма да го позволим.

— Не. Не за светкавиците, а да бъдеш убит от светкавица.

— Ти имаш закон за това да бъдеш убит от светкавица?

Джеф се облегна назад, свали ръцете си от клавиатурата и ги отпусна върху страничните облегалки на стола си.

— Всъщност да. Колкото и смешно да ти звучи, имаме правило да не се страхуваме от нещо, което е по-малко вероятно да ти се случи от това да бъдеш убит от светкавица.

— Харесва ми — съгласи се Харди. — Нека позная — твоите момичета са преследвани от случайни страхове, нали?

— Ха! Случайни. Бих платил огромна сума да бяха случайни. Става въпрос за всичко. — Той се опита чрез усмивка да омаловажи думите, но Дизмъс разбираше, че това е също толкова смешно, колкото и постоянните страхове на собствената му дъщеря, а те съвсем не бяха забавни. — Всичко, Бог ми е свидетел — повтори Джеф. — Самолетни катастрофи, СПИН, вируси, терористи, змии, ядрени аварии, паяци, хора, които отвличат деца на всеки ъгъл, тъмното — Господи, тъмното! — да се прибират сами вкъщи… всичко.

— Пропусна инфаркта — добави Харди. — Бек се бои да не получи инфаркт, след като това се случи на Глицки.

— Не се притеснявай — отговори Джеф. — Ако Никол чуе за това, веднага ще го включи в списъка.

— Казах на Бек, че дванайсетгодишните рядко умират от инфаркт. Тя не ми обърна внимание. Би могло да се случи, нали? Няма гаранция. Ейб не е имал никаква гаранция. Казвам й, че Ейб не е на дванайсет. Питай ме дали обърна внимание. И това продължи снощи до единайсет и половина. — Харди се бе облегнал назад, с глезен върху коляното на другия крак. Той прокара ръка през очите си. — Понякога си мисля, че причината е в нас, нали винаги им казваме да внимават за това или онова, особено за момичетата. Та това правило… как всъщност работи? — Каквото и да беше, ако вършеше работа, Харди би искал да знае.

Този път Джеф почти се усмихна. Той потърка брадата си, вероятно притеснен, че се е стигнало до това, но, дявол го взел, налагаше се.

— Ами, най-сетне стигнахме до някаква малка степен на параноя, която да приемаме сериозно. Имам пред вид, че съществуват някакви разумни неща, от които би трябвало понякога да се страхуваме. Нали така?

— Прав си.

— Макар да не съм сигурен, че ти, аз или съпругите ни имат такива страхове. Може би е нещо, свързано с новото хилядолетие.

— Вероятно — съгласи се Харди. — Въпреки че си спомням, че се притеснявах по време на кубинската криза.

— Не ми е приятно да го призная, но тогава имаше и възрастни, които се безпокояха. И знаеш ли защо? — Той повиши глас. — Защото имаше нещо дяволски реално, за което да се страхуваме!

— Или, както се оказа, нямаше.

— Точно така. Но най-сетне се наложи да кажем на Никол, че нещата, за които се тревожи, трябва да са по-вероятни от това да бъде убита от светкавица, от което, поради някаква причина, тя не се страхува. Ако е по-малко вероятно, няма да говорим за него, особено след времето за сън.

— И каква е вероятността да умреш от светкавица?

— Трийсет и две хиляди към едно за седемдесет и пет годишен живот.

Харди подсвирна впечатлен.

— Добра статистика.

Джеф сви рамене.

— Все пак остават дяволски много неща, за които да се притеснява — ще се изненадаш колко, — но поне ни спасява от страха от смърт при земетресение, паяци, змии, самолетни катастрофи, атомни бомби. Никое от тях не прескача бариерата. Всъщност, наистина помага.

— Ще го изпробвам довечера вкъщи — каза Дизмъс. — Идеята ми харесва.

— Така е — съгласи се Джеф, — но не вярвам да си дошъл за това, а ако е за Коул, той не е днешната ми тема. — Репортерът посочи екрана на компютъра си, наполовина изпълнен с думи. — Отново „Жиронд“. Отне ми два часа. Иска ми се наистина да измислят програма, която пише думи.

— Сигурен съм, че е на път — отвърна адвокатът. — И какво ново около летището, като изключим, че никога няма да бъде готово?

Джеф погледна към екрана, откри нещо и се върна към госта си.

— По начина, по който вървят нещата, Диз, може и никога да не завършат този последен етап, като се има предвид всички тези подизпълнители, за които се пред полага, че не изпълняват квотите си за малцинствата. Вече минаха седем месеца и фирмите са набрали персонала си. „Жиронд“ не могат да започнат работа, вероятно и ще загубят договора, а областният прокурор дори не е повдигнал обвинения. Трима подизпълнители вече са отпаднали, защото са изгубили работата си. Нещата просто смърдят.

За Харди всичко това бе стара история.

— Така работи Прат, Джеф. Прави огромна обществена клоака, след това се оттегля от последиците. Вие на страната на „Жиронд“ ли сте? Мислех, че те са лошите момчета?

Свиване на рамене.

— Всичко, което знам, е, че те честно и директно си спечелиха най-голямата сделка, която сме виждали от десет години. Сега целият град ги мрази. Надзорниците искат още един търг. И всичко се основава на факта, че офисът на Прат реши съвсем публично да разгледа нередностите при наемането на представители на малцинствата, което сега, както се оказва, не е вярно. — Той направи гримаса. — Това вони, Диз, наистина вони. — Отново погледна към екрана си. — И смятам да го напиша. Е? Какво има около Коул?

— Няма нищо специално.

— Специално. Това е добра дума. И какво по-специално? Само казвай бързо.

— Добре — съгласи се Харди. — Ти познаваш всички в града, нали?

— О, да — каза равнодушно Елиът, — аз и всички останали сме приятелчета.

— А какво ще кажеш за Даш Логан?

Досегашната фамилиарна реакция премина в неудоволствие.

— И какво за него?

— Това исках да те попитам.

— Той има ли нещо общо с Коул?

— Не зная. — Адвокатът направи лека гримаса. — Нищо специално.

Но темата бе привлякла вниманието на Джеф и той се протегна към чашата на масата си и отпи малко кафе, започвайки да се концентрира.

— Единственото, за което се сещам, е, че Логан представлява доста скапани дела. Ужасно много. Хората казват, че взема такси на търг.

— И след това ги продава, така ли? — Това беше достатъчно близо до Коул, за да достигне до Харди. — Хероин?

— Не. Кокаин. Очевидно си има собствен… — Джеф направи пауза. — Щях да кажа навик, но не зная дали е стигнал дотам. Вероятно е просто развлечение. Очевидно работи.

— Не добре — отвърна Харди, — ако отговарянето на обажданията е някакъв белег.

— Но достатъчно добре, за да живее комфортно — контрира го Джеф. — Той кара Z3, носи хубави дрехи, поддържа офис.

Харди се изправи.

— Негов офис? Това е още една връзка.

— Към Коул ли? И каква е другата?

Дизмъс прескочи въпроса.

— Илейн е работила в офиса на Логан в деня, когато е била убита.

— Така ли? — Джеф се отпусна в стола си. — И това какво означава?

Адвокатът поклати глава и отговори загрижено:

— Не зная. Това е нещото, което не мога да разбера. И то ме побърква.

— Защо е била там?

Харди му разказа накратко за задълженията на Илейн като вещо лице, историята с руските застрахователни измами, липсата на желание за сътрудничество у Логан в началото на разследването в неговия офис. Когато приключи, Джеф все още беше заинтригуван, но не виждаше никаква връзка.

— Дали тези дела за застрахователна измама имат някаква връзка с наркотиците? Пропуснах ли нещо?

— Най-вероятно сме пропуснали — отвърна Харди. — Има прекалено много Логан.

— Но може би не достатъчно. — Репортерът се облегна назад и погледна над бюрото, което ги разделяше. — Нали знаеш, Диз, в журналистиката през цялото време минаваме през подобни работи. Пишеш някаква история и ако това последно малко парченце попадне на мястото си, могат да започнат да подготвят номинацията ти за Пулицър. Имам предвид, че дяволски много го желаеш. И тогава познай какво? Това, което искаш да напишеш, не се случва. Не е вярно, просто е съвпадение. Добра история, но не се основава на факти.

Харди помисли за момент. После отвори уста:

— Не е така. Поне аз не мисля, че е така.

— Добре.

— А какво ще кажеш за Гейб Тори?

— Какво за него? В какъв смисъл?

— Дейвид Фримън има теория за връзката между Тори и Логан. Това, което искам да знам, е дали са стари приятели? Дали са ходили заедно на училище? Може би са обратни и са имали връзка?

Тук Джеф го спря.

— Не са обратни. Всъщност, Логан е известен женкар. А Тори спи с Прат.

Откритието почти закова Харди на стола.

— Какво?

Джеф се разсмя.

— Не го ли знаеше? Сега говоря неофициално — те се опитват да го държат в тайна, тъй като Прат е щастлива от цялата феминистка история, че е лесбийка, но клюките се разнасят.

— Боже Господи. Виждаш ли? Ти знаеш всичко. Трябва да го публикуваш.

— В подходящ момент, да кажем преди изборите, когато би могло да направи повече добро.

— Не мога да повярвам. — Сан Франциско бе малък град, но очевидно не чак толкова, че да няма тайни. — Добре, значи не са обратни. Може да са бисексуални. Или пък майките им са били приятелки? Не зная, Джеф. Ти си репортер, с пръст на пулса на града.

— И, ако има нещо, ще съм го чул, нали?

— Така е. — Харди се наведе напред в очакване.

Джеф срещна погледа му, с някакъв проблясък от ирония в очите.

— Доколкото знам, нямат никаква лична връзка.

Дизмъс се облегна назад.

— Това е грешен отговор.

— Мислех, че би могло да е така.

 

 

Коул беше първият човек в живота на Харди, чийто външен вид и поведение наистина се бяха подобрили по време на престоя му в областния затвор. Беше се подстригал късо. Някои от раните и белезите от живота му на улицата, без да споменаваме нищо за нощта на ареста, бяха започнали да избледняват. Бе избръснал рядката си рошава брада. Редовното хранене за тези няколко дни вече видимо бе добавило малко плът върху костите на лицето му и бе заличило впечатлението за скелет. Едва ли се вписваше в идеята за едър, но вече не бе и хероинов скитник.

Харди седна срещу него в зоната за среща с адвокати, светла стая със стени от стъклени тухли. Говорът на Коул може и да бе малко провлечен в края на някои думи, но днес това приличаше повече на навик, отколкото на недостатък. Фактът, че говореше ясно в продължение на известно време за Харди означаваше, че би могъл да го прави непрекъснато, стига да си го постави за цел. Просто бе свикнал да мърмори под нос, за да се вписва в уличната среда, където бе привикнал да си затваря устата и да не казва нищо извън основните си нужди.

Е, каза си адвокатът, сега имаше причина и се бе издигнал до границата на възможностите си.

— Глицки? Шегуваш ли се? — Очите му също бяха ясни. Беше на метадон и наистина бе поискал ускорена детоксикация. Щеше да е чудесно, ако се придържа към програмата. Но в момента мислите му бяха другаде и бе повече от ядосан. — Говорим за същия Глицки, който ме остави да падна на главата си?

— Това, което чух, е, че не е успял да те улови навреме. Изсумтяване.

— Така ли ти е казал? Щото е лъжа.

Адвокатът бе седнал на ръба на масата в стаята за посетители и сега се наведе напред, накланяйки се към мястото на клиента си.

— Откъде знаеш, че се е случило точно така? Нали си бил в безсъзнание.

— Ами… — Твърдият поглед на Коул постепенно омекна. — Но няма начин той да се опитва да ми помогне.

— Така е — съгласи се Харди. — Не мисля, че опитва. Не и заради теб. Въпреки това, Коул, Глицки е добро ченге. Заслужава уважение.

Още една неодобрителна гримаса. Беше му трудно да повярва.

— Ще ти кажа какъв е. Притеснява се, че след делото ще го обвиним в бруталност. Опитва се да се измъкне. Мисли си, че ако се представи като част от нашия отбор, ще му се размине.

Дизмъс се облегна назад.

— Всичко си обмислил, нали?

— Не е чак такава философия.

— Не, прав си. Затова не искаме помощта му. Това ли е позицията ти?

За момент изражението на Коул се изостри.

— Той не предлага никаква помощ. Просто си връзва гащите.

Харди кимна, изправи се и се протегна. Когато заговори, тонът му беше груб:

— Виж дали ще можеш да си го набиеш в мозъка, Коул. Няма нито един човек в цялото полицейско управление, който да разследва нещо по този случай и да не пропуска нито един, които би могъл да е замесен в делото на Илейн. Освен Глицки. Прави го сам и поради свои причини и ще бъде много мило от твоя страна, ако не се интересуваш какви. Ако искаш да знаеш истината, да, той си връзва гащите. — Почувства как гласът му се отдалечава от него и гневът му нараства. — Глицки не иска да се провали твоето обвинение, защото си направил абсолютно глупаво самопризнание. Ето затова е, Коул. Иска да те закопчее заради законни свидетелства. Това е целта му — не дава и пет пари за нещастния ти задник. — За малко да добави, че и той също. Ако делото не беше за смъртно наказание, отдавна щеше да се е махнал.

— Но всичко, което открива, ще бъде против нас. Харди, който все още беше гневен, се наведе над момчето.

— Това, което се опитва да открие, Коул, е истината. Която, поправи ме, ако греша, вероятно ще ни помогне.

Очите на хлапака се втренчиха в ъгъла на стаята. Вземайки отново контрол над тона си, адвокатът седна на ръба на масата.

— Виж — каза той. — Изобщо не ме интересува какви са мотивите на Глицки. Ако иска да те обвини, това ще е добро за мен, пък и за теб. Няма намерение да използва обвинението, защото, ако това се случи, ние ще имаме почва за обжалване.

— Обжалването ще е след като ме обвинят. Не искам да говоря за обжалване.

— Добре, тогава да не говорим. — Дизмъс рязко тропна по масата. — Нека останем в настоящето. Ти си дълбоко в лайната и Глицки е единственият човек, който прави нещо, което може да ти помогне, независимо дали това му е целта. Откриването на истината ще ти помогне. — Минута преди това адвокатът бе предизвикал Коул със същата теза и сега отново изчака отговора му — отрицание, противопоставяне, каквото и да е, — но нямаше такъв. Харди въздъхна. — Сега ме чуй. Глицки е факт. Ако можем, ще го използваме. Ако не си в състояние да го приемеш, аз също си тръгвам.

Коул срещна погледа му.

— Не му вярвам.

Харди хвърли коза си:

— Той е мой приятел от около трийсет години, затова трябва да кажа, че аз му вярвам. Сега имаш две възможности. Можеш да го приемеш, да повярваш на инстинктите ми и да поговорим за стратегията. — Опита се да внесе малко жлъч в думите си. — Или да кажеш на майка си да ти наеме друг адвокат.

Това предизвика съживяване.

— Не говорим за майка ми.

— Не, Коул, напротив. Не се самозалъгвай. Освен ако не искаш сам да поемеш отговорността. Но това не е в твой стил, нали? — Той изчака, изненадан, че се е стигнало дотук. Не бе възнамерявал да спори по този въпрос, но след като бяха започнали, щеше да върви докрай, дори ако това означава края на участието му в делото. Харди си мислеше, че клиентът му се нуждае от известна доза груби жизнени истини почти толкова, колкото и от добър адвокат.

Коул бързо преглътна два пъти последователно. Той отвори уста и най-сетне вдигна очи. За първи път Харди видя нещо като облекчение в тях.

— Добре — каза хлапакът. — Слушам те. Ще го направим по твоя начин. Какъв е планът?

Адвокатът почувства как напрежението пада от раменете му. Все още бе ядосан и нервиран и продължаваше да не му пука особено за клиента му. Но сега поне можеха да работят заедно. Вероятно. Облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Стратегията има две страни. Първата е, ако си го направил…

— Почакай за момент. Казах, че не към сигурен, дали… имам предвид, че не съм…

— Ти почакай за момент. — Харди се наведе напред, изморен от възражения и прекъсвания. Най-вероятно пред него седеше човекът, който бе убил Илейн Уейджър. Може би той не заслужаваше смъртно наказание, но Дизмъс нямаше намерение да търпи тези безсмислени извинения. — Повече не искам да ми казваш дали си убил Илейн. Разбираш ли ме? Не ме интересува твоето признание или отрицание. Не затова те защитавам. И сега аз говоря. Ти ме слушаш. Такава е сделката. Може да научиш нещо.

Очите на Коул се присвиха. Беше се изпарил всеки намек за метадонова летаргия. Облегна се на стола си и скръсти ръце. Спокоен и равнодушен. Харди не обърна внимание на жеста му и си възвърна разния тон.

— Първата ни линия на защита е безсъзнанието, фактите тук биха могли да направят много трудно, ако не и невъзможно, да подбудим разумно съмнение дали си го направил.

— Аз…

Адвокатът вдигна ръка.

— Не ме интересува. Разбира се, ние ще спорим, че не си го направил. Но това, което наистина ще има значение, е да докажем, че дори и да си бил ти, си бил толкова пиян, че не си разбирал какво става. След шест или осем питиета по закон си пиян. След двайсет и в наркотичен глад, направо си в кома.

— А какво ще правим с пистолета?

— Същото щях да попитам и аз.

— Не съм вземал никакъв пистолет от Кълън. Той лъже.

— И защо ще го прави? Мислех, че ти е приятел.

— Да, така е. — Свиване на рамене. — Той е навън с три последователни гаранции за продаване на дрога. Има и три или четири обвинения за нападения-кражби. Някой друг път ще го притиснат, но явно си мисли, че този път ще го пазят. Затова си измисля история и я продава. Хей! Знаеш, че такива неща се случват непрекъснато. А в този случай някой иска да ме прецака повече от него, затова приемат сделката.

— Кой би искал това? И защо?

— Не зная. Някой в областната прокуратура. Някое ченге. Може би твоят приятел Глицки. Не зная.

Харди усети, че кръвта му отново кипва, но се опита да не обръща внимание.

— Познаваш ли някой по тези места? Имал ли си изцепки, за които трябва да знам? Да си чукал дъщерята на някое ченге или нещо такова?

— Не. — Той поклати глава, но после реши, че отрицанието не е било достатъчно красноречиво. — Хей, Бог ми е свидетел, не. Нищо такова.

Адвокатът бе напълно сигурен, че му казва истината. Фактите показваха, че не бе нужно Коул да има личен враг в офиса на областния прокурор. В това можеше да няма нищо лично — просто Прат трябваше да спечели делото. За да се запълни дупката в теорията на обвинението, бе нужно да се появи свидетел, който да обясни откъде Коул е имал оръжието.

И ето, той се появяваше.

Харди знаеше, че още преди време е трябвало да размени няколко думи с Алсоп и да добие собствено усещане за ситуацията. Но първо искаше да накара Коул да разбере стратегията му, да бъде в крак с нея.

— И така, План А е безсъзнанието. Не си спомняш.

— Но аз си спомням. — Хлапакът продължи, независимо от предупредителното изражение на Харди. — Видях пистолета. Не зная защо го помня така, като отделен кадър. Не съм имал пистолет. Той беше на земята, до нея. Тя вече беше долу, кълна се.

Дизмъс бе почти изкушен да му повярва.

— Кълна се — повтори клиентът му.

— Добре, Коул, ти се кълнеш. Но да продължим напред. Искам също да поставим въпроса, че, ако не си бил ти, някой друг я е убил. — Харди наистина не мислеше така, но споменаването пред Коул би увеличило доверието на момчето. Сега, докато седеше от другата страна на масата, Дизмъс би се обзаложил с осемдесет процента сигурност, че през следващите няколко дни момчето ще предложи и друг „кадър“ от нощта на злополучния понеделник. И сигурно той би илюстрирал поговорката за едноръкия човек.

— Изненадан съм, че Джеф ти е говорил за мен — Харди му бе казал за сутрешното си посещение в „Кроникъл“.

— И защо?

— Не бях идеалният роднина.

— И аз така чух.

— Тогава… защо?

Адвокатът започна да събира документите си, юридическите си неща, химикалките. Изправи се и внезапно си спомни майката на Коул предишния ден в офиса му, последните й години, вгорчени от болката и вината заради действията на сина й. Дори и ако не бе убил Илейн. Харди го погледна през масата.

— Може би и при Джеф нещата са както при приятеля ти Кълън, Коул. Нещо друго се случва. Хем си в него, хем не си. Разбираш ли какво казвам? Там навън съществува цяла вселена и знаеш ли какво?

— Какво?

— Тя не се върти около теб.