Джон Лескроарт
Предварително изслушване (33)

33

Глицки не беше в ничий списък на свидетелите. Не беше част от изслушването. Не беше и член на семейството на Харди. Затова и Хил не освободи адвоката за следобеда.

Като се изключи това, сесията започна почти оттам, от където бяха прекъснали. Съдията не отсъди в полза на жалбата за полицейски натиск и най-вече не отсъди за неприемливостта на касетата, ако делото отиде в съда. След серия от последователни отхвърляния Хил обяви, че всъщност няма да гледат касетата. Според него, в аргумента на Фримън имало логика и не искал започването на спор с отворен край за формата и съдържанието на записа. А тъй като няма да приеме касетата, поради липсата на основания, няма и да се занимава с проблема за натиска, алкохола и наркотиците.

Тори и Прат около десет минути настояваха за това и най-сетне се споразумяха за неизказаното, но без съмнение ясно послание на съда обвиняемият да отговаря без касета. Въпреки всичко, Харди не бе сигурен, че Фримън е направил услуга на клиента им, като е накарал съдията да отстрани записа. Сега, от гледна точка на изслушването, нищо записано не противоречеше или дори не създаваше съмнение в силата на обстоятелствените доказателства. А не можеха и да обжалват проблема с касетата. Хил бе стигнал до заключение да остави нещата да се доразвият. Представените до момента доказателства бяха достатъчно, за да изпратят Коул на съд.

Но на Харди му бе трудно да се съсредоточи върху изслушването и му се налагаше да се уповава на инстинктите на Фримън. Не знаеше нищо за Глицки, дори дали са го отвели. Не знаеше къде е отишъл да обядва и с кого се е срещнал. Не знаеше къде е Трея, въпреки че предполагаше, че се е качила в линейката с него.

Джеф Елиът щеше да поразпита за Ейб. Доста скоро ще разбере. Сега трябваше да се абстрахира от проблема с лейтенанта.

Нямаше никакво време. Обвинението бе приключило. Последното решение на Хил го бе вбесило и изпълнило с тиха ярост. Не вярваше, че може да говори. Но точно сега трябваше да започне с представянето на защитата. Точно сега трябваше да извика първия си свидетел.

Гледаше в бележките пред себе си и се чу да казва със стържещ глас първото име, което прочете: сержант Били Оу, която бе ръководила екипа на Мейдън Лейн. Когато полицайката премина през ограждащия парапет и зае мястото си, Харди не можеше да избистри мислите си и да се сети какво бе възнамерявал да я попита.

Все още седеше на масата. Всички бяха в очакване.

— Господин Харди? — Мумията изглежда бе започнал да губи търпение — ако изобщо го бе имал в началото.

— Извинете, ваша светлост. — Адвокатът се бе изправил на крака и вървеше към мястото на свидетеля. Думи те излязоха от устата му. — Сержант Оу. Бихте ли описала пред съда позата на тялото на Илейн Уейджър, когато пристигнахте на мястото на смъртта й.

Обвинението незабавно и гръмогласно възрази. Защитата може да представя доказателства, които потвърждават тезата й или противоречат на обвинението. Оспориха, че това не е представяне на факти. Как този отговор би могъл да покаже, че обвиняемият не е виновен?

Въпреки всичко, Хил бе отрязал доста сериозно възможностите на Харди. Признанието бе отстранено, клиентът му отиваше на съд и Мумията не бе склонен да рискува каквото и да било обвинение за грешка. Дизмъс би могъл да прави каквото проклето нещо си иска в разумни и неразумни граници. Нямаше да има значение. Хил отхвърли всички възражения.

Госпожица Оу беше прецизен и внимателен свидетел. Тя разказа накратко фактите и впечатленията си без емоции или коментар. Това е видяла, такива са били нещата. Когато приключи, Харди бе събрал достатъчно ума си, за да може да започне.

— Сержант, носеше ли госпожица Уейджър чорапогащник?

— Да. Черен, найлонов.

— И какво беше състоянието му?

Оу помисли за момент.

— Много добро. Влажен, където тялото лежеше на настилката и разбира се, мокър там, където бе изпуснала урината си.

— Имаше ли някакви увреждания на самата тъкан?

— Не.

— Никакви бримки по найлона? Никакви раздърпани конци?

— Не.

— Бил е в много добро състояние?

— Да.

— Сержант Оу — продължи Харди. — Стори ли ви се, че жертвата е паднала тежко на земята, след като е била застреляна?

— В противовес на какво?

— Че може, например, да е била положена внимателно от похитителя си?

— Възражение. Иска от свидетеля заключения.

— Приема се. Господин Харди, моля насочете въпросите си в друга линия.

Той ровеше из съзнанието си за нещо друго. Със сигурност нямаше някаква предварителна идея за сержант Оу и сега не можеше да си спомни защо изобщо е искал да я призове. Вярваше, че човекът, който е застрелял Илейн, я е положил на земята. Това някога му изглеждаше като сравнимо и противоречащо на грубото отношение на Коул, когато й е вземал бижутата. Сега обаче тази разлика му се струваше в най-добрия случай тенденциозна, а в най-лошия — фриволна.

Той се върна до масата, погледна бележките си, надявайки се Дейвид да го спаси с някое предложение, с каквото и да било. Но старецът само сви рамене. Едно печелиш, друго губиш.

Харди се обърна.

— Благодаря ви, сержант. — Към масата на Тори: — Свидетелят е ваш.

Обвинителят се изправи и се приближи до ченгето, като печелеше време, но Харди нямаше усещането, че противникът му се мотае. Със сигурност, той зададе въпроса си в момента, в който спря:

— Сержант Оу, от позицията на тялото на госпожица Уейджър, както и от състоянието на нейния чорапогащник, бихте ли отхвърлила възможността убиецът й да я е накарал да коленичи, преди хладнокръвно да я застреля?

— Не, сър, не бих могла. — След това си позволи едно заключение. — Това беше и първоначалното ми впечатление.

 

 

Харди трябваше да остане в съда, но не правеше добро на клиента си с неумели въпроси към собствените и свидетели. С хилядите подробности, които се бе опитал да запомни през последната седмица, да не говорим от моментното му притеснение за Глицки, той бе пренебрегнал поне една много по-очевидна и логична интерпретация на фактите.

В началото Глицки му бе пуснал мухата, че убиецът на Илейн е омекотил падането й и адвокатът бе започнал да го приема като истина. И Тори току-що го бе разбил точно по този повод. Би трябвало да бъде по-внимателен, но не беше сигурен дали притежава това качество.

Харди отново се изправи. И отново призова свидетел: „Даниъл Медрано“. Този път се чудеше дали не би могъл да прехвърли разпита на Фримън, но, преди да вземе каквото и да било съзнателно решение, вече се приближаваше към мястото на свидетеля.

— Полицай Медрано, вие и партньорът ви сте били първият екип на мястото на престъплението, нали? Полицаят можеше да бъде близнак на Сталин — квадратно и смугло лице, тежки черни, мустаци. Изглеждаше нервен, вероятно поради включването му като свидетел на защитата. Харди знаеше от предишен техен разговор, че това бе най-известното престъпление от работата му, като ченге. Но от факта нямаше полза.

— Да, така беше.

— Можете ли да кажете на съда какво точно видяхте?

— Разбира се. С партньора ми, полицай Петри, обикаляхме центъра на града и попаднахме на фигура, наведена над някого на Мейдън Лейн. Осветихме го с прожектора и мъжът се обърна и се затича. Аз бях от другата страна и изскочих, казах, че съм полицай и започнах преследване.

— Продължете.

— Беше на около десет метра пред мен, но бе прекалено тъмно и мъжът връхлетя на пожарен кран и падна. Така успях да го хвана и да му сложа белезници.

— Разпознавате ли мъжа, когото сте заловили онази нощ, тук в съдебната зала?

— Да. Обвиняемият Коул Бърджис, ето там.

— Добре. Сега, полицай Медрано, по време на преследването, чухте ли нещо необичайно?

— Да, сър.

— Бихте ли казали на съда какво беше?

— Ами… — Това беше частта, която Медрано мразеше. Тя се различаваше от рапорта на партньора му но не и показанията му, тъй като Тори не попита за това, но той предаде нещата според собствените си спомени. — Когато заподозреният падна, произведе изстрел. След това чух пистолета да пада на улицата, случайно го видях и го взех.

— Твърдите, че заподозреният е стрелял срещу вас?

— Не, не мисля така. Не спря, нито се обърна. Просто тичаше и се блъсна в пожарния кран, олюля се и пистолетът изгърмя, точно когато падна на земята.

— Сигурен ли сте, че е било изстрел, а не да кажем някоя кола или нещо подобно?

— Беше изстрел. Видях искрата. Дори чух рикошета. Беше изстрел — повтори той.

— Добре, полицай Медрано. Благодаря ви.

Поради някаква причина, която Харди не можеше да си представи, този път Прат се изправи за кръстосания разпит.

— Две кратки разяснения, полицай — започна внимателно тя с приветлива усмивка на лицето. — Вие и партньорът ви, полицай Петри, сте обсъждали този изстрел, нали?

— Той не го е чул. Бил е…

Прат вдигна ръка, за да го спре.

— Обсъждахте ли го?

— Да.

— И той каза, че не го е чул?

— Да.

— Благодаря ви. — Още една усмивка. — Сега. Когато попаднахте на обвиняемия, надвесен над тялото на алеята, видяхте ли го да посяга за нещо на улицата?

Медрано се опита да си представи момента.

— Не.

— Не си спомняте да се е протегнал надолу в праха и да е взел някакъв предмет. Да кажем, например, пистолета?

— Не.

Тогава вероятно вече го е държал, нали?

— Така трябва да е било. После просто се изправи и побягна.

Харди заговори:

— Възражение. Иска от свидетеля заключение.

Мумията отхвърли възражението и прие отговора.

Прат продължи нататък.

— Добре ли тичаше обвиняемият?

Гениален обрат. Медрано отново даваше показания за правилната страна и се чувстваше много по-спокоен.

— Много по-добре от мен.

— На практика, полицай Медрано, дали обвиняемият се отдалечаваше от вас, когато попадна на пожарния кран?

— Да. Беше много бърз.

— Не е залитал или да се е влачил или нещо подобно?

— Не. Момчето беше като куршум.

— Куршум. Благодаря ви, полицай. Нямам повече въпроси.

 

 

През последните три години Джеф Елиът бе работил без никакво увеличение на заплащането и реши, че сегашният момент е не по-лош от всеки друг за искане на такова. Той и издателят му вече бяха обсъждали проблема и смяташе, че може да се върне на работа най-рано идната седмица. Междувременно обаче, „Икзаминър“ го бе очаровал и изненадал с предложението да прехвърли „Градски клюки“ там. Като се изключи „Демократ“, „Икзаминър“ беше следобедният съперник на „Кроникъл“ и Джеф реши, че ако погостува на вестника с една-две колонки, това драматично ще ускори преговорите му с „Кроникъл“.

Освен това, Харди и Фримън му бяха предложили една тема по време на обеда. Сега, в средата на следобеда в сряда, той беше в репортерската стая на третия етаж на Съдебната палата и печаташе на механична пишеща машина от бележките, които си бе водил преди два часа. От „Икзаминър“ му плащаха пълната седмична заплата само за една колонка, така че Джеф се усмихваше, докато работеше.

ГРАДСКИ КЛЮКИ

ОТ ДЖЕФРИ ЕЛИЪТ

В интерес на абсолютната откровеност трябва да отбележа тук, че адвокатът Дизмъс Харди ми е личен познат и дори приятел. В момента той защитава моя зет, Коул Бърджис, в предварителните изслушвания в „Отдел 20“ на Областния съд. Коул е обвинен в убийството на Илейн Уейджър. Обвинението се ръководи лично от самата областна прокурорка, Шарън Прат и от нейния главен помощник и майордом Гейбриъл Тори. Господин Харди е един от източниците на информацията, която се съдържа в статията.

Когато не се занимава лично с дела за убийства, всекидневната работа на господин Тори включва наблюдение над потока от граждански и криминални дела, минаващи през офиса на областния прокурор преди съда. В тази си роля, той е в уникалната позиция да вписва делата в съдебния календар, да уговаря извънсъдебни споразумения и дори да отхвърля криминални дела поради много различни причини като липса на доказателства, неправилни действия на полицията, невъзможност да се открие свидетел и т.н., или да преговаря за сделки по пледирането. Думата му е закон за всеки областен прокурор в офиса, с изключение на Шарън Прат.

Това репортерът ни научи от поне два случая, в които криминалните дела, донесени в офиса на госпожа Прат, са срещу индивид, който би трябвало да отговаря и по граждански обвинения. И двата пъти господин Тори е предложил да бъде посредник в сделка, според която областният прокурор ще отхвърли криминалните обвинения в замяна на сериозно споразумение в долари по граждански иск. Адвокатът, който и в двата случая се занимава с гражданското дело, е Даш Логан, една от най-колоритните и противоречиви фигури на нашия град.

(Редовните читатели на тази рубрика в „Кроникъл“ вероятно си спомнят историята за ареста на господин Логан миналата година след кратко автомобилно преследване. Тогава колата на адвоката мина на червена светлина, като едва не отнесе двама пешеходци пред сградата на „Върджин Рекърдс“ на Маркет. Областният прокурор отказа да повдигне обвинения, свързани с този инцидент по две причини: спирачките на колата на господин Логан очевидно са били повредени — той явно не е могъл да спре, дори и да е искал; и тестът за алкохолно съдържание в кръвта бе неправилно проведен.)

Днешната статия ще опише първото от двете дела. Утре ще поговорим и за второто и редица обстоятелства, които неочаквано наподобяват първото. Рич Макнийл е шейсет и четири годишен вицепрезидент на „Тераню Индъстрийз“ тук в града. Той притежава шестетажен блок на…

 

 

Отвореният коридор извън съдебната зала. Харди за втори път набира телефоните. Иска да разбере. Млад мъж с азиатски черти, който му е смътно познат, го потупва по рамото.

— Пол Тию — представя се азиатецът с протегната ръка. — Отдел „Убийства“.

Бяха изминали петнайсет непоносими минути, откакто Хил бе разпуснал съда за този ден. Харди усещаше горещината на лицето си и знаеше, че кръвното му налягане е доста над здравословните граници. Безкрайните минути бяха още по-непоносими заради желанието му да излезе възможно най-бързо. Но трябваше да остане още малко, за да окуражи клиента си и да даде инструкции на екипа, Фримън, Джоди, Джеф Елиът.

Най-сетне затвори куфарчето си и се извини. Наистина трябвало да тръгне. Веднага.

А сега и това. Осмели се да попита.

— Чувал ли си нещо за Глицки? Кимване.

— Знам къде е. Откараха го обратно в „Сейнт Мери“, въпреки че е по-далече. Искаха да е при същия лекар.

— А нещо след това?

— От болницата не можаха да ми кажат нещо. Обадих се в компанията за линейки — звънях по всички компании за линейки, докато открих нужната ми. Бил е жив, когато са стигнали в спешното отделение.

— Благодаря. — Харди отново бе тръгнал.

— Господин Харди! — Тию скъси разстоянието помежду им. — Днес обядвах с Ейб — тихо каза сержантът. — Ще съм благодарен, ако можете да дойдете с мен навън до колата ми. Тя е отзад. — Той прочете нежеланието на адвоката и нетърпението му. — Ейб мислеше, че може да е важно, а той, както знаете, няма да избяга.

Простата истина на всичко това го впечатли.

— Прав си.

— Оттук.

Те поеха по вътрешните стълби към задния двор, прекосиха дългия коридор, който ги отведе до затвора и офиса на доктор Страут и стигнаха до стария оранжев датсун на двора. Тию се огледа — бяха единствените хора тук отзад. Отиде до предната врата и я отвори.

— Влизайте — каза той.

Харди направи каквото му бе казано. Тию седна на шофьорското място и запали мотора.

— Ако колата ви е тук наоколо, ще ви откарам до нея. — Те поеха навън във все още топлия мрак.

Тию бръкна в сакото си и извади няколко листа, сгънати на три. Подаде ги на Харди.

— Какво е това?

— Глицки ги поиска. Това са рапортите от мястото на престъплението и от лабораторията за свръхдозата на Кълън Алсоп. Боя се, че тук няма никакво димящо дуло, поне доколкото аз можах да видя. Но той искаше да им хвърли един поглед.

— Ейб ги е искал? Завий наляво тук. И за какво?

Тию направи завоя и погледна към адвоката.

— Не съм сигурен. Може да е мислел, че Висър вероятно е оставил някаква следа, дори отпечатък, не знам. Но нямаме такъв късмет.

Харди подскочи. Друсването му се стори почти като електрически удар.

— Висър? Джин Висър?

— Да.

— Какво за него?

Още един поглед, вероятно за да види, дали Харди не се шегува. Но Пол от пръв поглед разпознаваше напрежението и си помисли, че в момента очите на Харди биха пробили стомана.

— Не знаехте ли за това?

— Познавам Джин Висър — отвърна Харди, — но не знам какво общо има с Кълън Алсоп.

Пол Тию постави крак на спирачката.

— Трябва да спрем за минута — обясни ченгето, — да поговорим.