Джон Лескроарт
Предварително изслушване (24)

24

Почти се бе стъмнило и Ридли Бенкс беше на мястото на същото убийство, където бе извикан малко след зазоряване.

Бе прекарал напрегнат ден, влагайки огромна концентрация в разследването на място, като през последните десет часа свърши работа, за която обикновено би му трябвал месец. Резултатите бяха смесени, както почти винаги при убийство. Но те, по негово мнение, бяха и изключително провокативни.

Жертвата бе открита мъртва в стая 412 на хотел „Екселсиор“ на Шестнайсета и Мишън. Независимо от името си, „Екселсиор“ не беше хотел в пълния смисъл на думата. Често пъти клиентите наемаха стаи за седмица или месец и имаха навика да плащат основно в наркотици, но също и със секс, алкохол, дрехи или пари.

В момента нямаше гост, който да се е регистрирал в стаята, където бе тялото на Кълън Леон Алсоп. Когато то бе намерено, вратата не беше заключена. Освен това, екипът от отдел „Убийства“ още при пристигането си не срещна особени трудности при идентифицирането му — портфейлът му издуваше задния джоб на дънките, с които все още беше обут. У него бе и заповедта за освобождаване от затвора и документите за пускането под гаранция, натъпкани в предните джобове. Така че това беше Кълън. В списъка с дежурствата стоеше името на Ридли, който незабавно бе извикан.

Инспекторът прекара няколко часа в хотелската стая, зададе въпроси на следователите. След това реши, че ще е добре да изчака пристигането на Джон Страут. Искаше да поговори със съдебния лекар, преди нещата да са стигнали далече. Въпреки че хората умираха прекалено често от свръхдоза хероин в този град — особено в този район — в случая имаше прекалено много съвпадения, за да се понрави на Ридли.

Сержантът в екипа бе на мнение, че с Кълън е имало още някой и после, когато е разбрал какво е станало, съвсем логично е изчезнал. Той обаче бе изненадан, че е оставил пакет с доста солидно количество бял прашец на малката масичка до леглото. За всеки наркоман дрогата бе много по-ценна от злато. Независимо от случилото се в стаята, сержантът за първи път виждаше такова огромно количество изоставен наркотик. Освен това Кълън имаше шестстотин петдесет и четири долара в брой, две цигари марихуана и кибрит от бар, наречен „Юпитер“, натъпкани в другия преден джоб на панталоните му.

Страут пристигна, както винаги внимателен, но услужлив. След като разгледа тялото, направи аутопсия и провери останалите юридически улики, свързани със случая, лекарят можеше да изрази становището си за официалната причина за смъртта. Преди това, Страут не трябваше да бъде принуждаван да бърза. Той нямаше и намерение да прави каквото и да било официално предположение, преди да анализира фактите. Но си бе извадил няколко неформални заключения, които можеше да сподели с инспектора по убийствата, за да го насочи в разследванията му.

Първото беше, че останките по плика изглежда бяха от необичайно чист хероин, вероятно почти непримесен Китайски бял хероин. Страут каза на Бенкс, че ако той е представителен за последната дрога по улиците, биха могли да очакват най-малко шест свръхдози през идните два дни. Нито Страут, нито екипът инспектори бяха забелязали някакви следи от борба и това, съчетано с вероятната причина за смъртта, накара Страут да реши, че най-вероятно е свръхдоза. Случайно самоубийство, а не убийство.

Бенкс не можеше да се отърси от усещането, че съдебният лекар греши.

През следващите два часа ченгето разговаря с всеки, който е бил в сградата и който не бе успял да избяга, преди да се разчуе за пристигането на полицията. От двайсет и седемте души, които разпита, четиринайсет признаха, че са познавали Кълън поне по физиономия, но никой не го бе видял да влиза в сградата. Не са знаели и че Кълън е бил в сградата през нощта.

„Управителят“ беше беззъб петдесетгодишен гном с лимоненозелен халат за баня и кубинки. Нямаше представа как горкото момче е влязло в стаята. Тя била свободна. Виждате ли? Ключът все още бил при него. Мъжът бе много по-ангажиран от идеята да бъде компенсиран от града за наема на стаята, докато полицията я държи заключена като място на престъпление, отколкото от смъртта. Управителят не бе чул или видял нищо необичайно през последните два дни. Разбира се, той би казал абсолютно същото нещо, дори и да бъде извикан да свидетелства на Второто пришествие.

През следващите четири часа Ридли първо се обади в болницата на бившия си наставник Глицки. След това, проклинайки се за всичко, което е и което бе правил през последните десет дни, той се върна към началото и си спомни за кибрита от „Юпитер“. Въоръжен с неясна снимка, полицаят пристигна в бара около два и половина и пет души, сред които барманът, адвокат, частен детектив и двама случайни пияници, разпознаха лицето на Кълън. Да, момчето бе ходило там, бе изпило няколко чашки, изглеждало нетърпеливо, но не създало проблеми.

Ридли бе щастлив да попадне на свидетели, които са склонни да сътрудничат. И петимата бяха услужливи, седнаха в кръг около него на бара и се опитаха да му помогнат да свърже фактите. Адвокатът и частният детектив — Логан и Висър — бяха сигурни, че са си тръгнали преди жертвата, така че не можеха да кажат кога е излязъл, другите трима свидетели стигнаха до заключението, че Кълън е напуснал малко след здрачаване.

Сега Ридли беше там, откъдето бе тръгнал, на улиците около „Екселсиор“. Той си съблече ризата, развърза обувките си и зае отпусната поза. След половин час се сприятели с мъж, който го упъти към един от близките пласьори, Деймиън, който бе паркирал на алеята на около пресечка от „Екселсиор“ и продаваше пакетчета хероин със странни имена от своя блестящ буик „Скайларк“.

След още пет минути уличните светлини, които работеха, се задействаха. Ридли се огледа, за да бъде сигурен, че никой не го наблюдава. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади пистолета и значката си и тръгна към колата.

— Имаш късмет, боклук такъв — каза той, — аз съм инспектор в отдел „Убийства“. Излез бавно навън.

Отстъпвайки назад, за да може да се отвори вратата, Ридли едва не получи инфаркт. От дясната му страна, над черния капак на буика, стоеше още един скитник — лицето му в мъждивата светлина беше смътно познато. Той също имаше пистолет в едната ръка. В другата протягаше значка. И се усмихваше заплашително.

Деймиън бе стъпил с единия си крак на алеята, когато другият мъж скочи напреде една огромна крачка. Сграбчвайки го за яката, просякът полицай го изтегли набързо от колата и го хвърли на земята.

— Хей, човече — изскимтя Деймиън. — Дрехите ми, внимателно.

И двамата мъже държаха пистолетите си насочени към пласьора.

— Деймиън, Деймиън, Деймиън — зацъка съчувствено скитникът със значката. — Някои хора просто никога няма да се научат. Мозък ли ти липсва, това ли е проблемът? Или може би е дефектен? След цялото това време не можеш ли да разпознаеш ченгетата? Не сме ли се среща ли достатъчно? — той обезсърчено поклати глава. — Кълна се, разочарован съм.

Странният скитник погледна към Ридли, като продължаваше да протяга значката си, за да избегне недоразумения. След това отново се обърна към Деймиън, който още беше на земята.

— Този мъж тук — каза той, сочейки Ридли, — е инспектор Бенкс от отдел „Убийства“. — Усмихна се и каза през рамо. — Йън Фолк. Наркотици. Опитах се да те настигна на излизане от „Юпитер“, но ти беше прекалено бърз. Извинявай, ако току-що съм те стреснал.

Ридли започна да се съвзема, най-сетне разпознавайки Фолк като един от пияниците в „Юпитер“. Разкри го и го направи пълен глупак.

— Ще го преживея.

— Е, какво, момчета, сега ще се разцелувате ли или какво?

Фолк отново му се усмихна и заговори превзето:

— Ако искаме, Деймиън. Всъщност, смятаме да направим всичко, което поискаме, и имам усещането, че инспектор Бенкс желае да ти зададе няколко въпроса. Прав ли съм, инспекторе?

— Напълно.

— Ами, ще трябва да попитам адвоката си. Не съм извършил убийство.

Бенкс намигна обезсърчаващо на Деймиън.

— Не съм споменавал за подобно нещо, нали?

— Ето какво ще ви кажа — намеси се Фолк. — Сега отивам да се обадя по телефона на един приятел и междувременно ще ви оставя да се поопознаете. Как ти звучи, инспекторе?

Половин час по-късно Деймиън напусна алеята на път към центъра на задната седалка на патрулна кола. Инспектор Бенкс и Фолк му махнаха за довиждане, след това се облегнаха на капака на буика в очакване на полицейски камион, който да издърпа автомобила. В момента и двамата се смееха на случката.

— Ти си дяволски късметлия, че не скочих върху теб там, където стоеше — каза Бенкс.

— Знам, Осъзнах го с около секунда закъснение. Просто възможността изглеждаше прекалено добра, за да я изпусна. Мразя този малък червей. Не съм го виждал от две години.

— Как разбра къде отивам?

— Ти каза „Екселсиор“. Свръхдоза. Предположих. Отраснал съм тук, затова не се мотая много наоколо, но те видях и реших, че ще е забавно да пообиколя стария квартал. И, както знаеш, попаднахме на Деймиън.

Ридли формулира отговора си внимателно, опитвайки се да не настъпи в територията на приятел полицай.

— Не ми беше много трудно да го открия, както знаеш.

— Не, предполагаме, че на новак сред нас му отнема около половин час да попадне на някой от тях. След това ги оставяме на мира.

— Но ти буквално го нападна.

— Това беше просто за майтап, инспекторе. На този квадратен километър имаме около двайсет като Деймиън. Те само държат пакетчетата, не си заслужават главоболията. Единствената им вероятна стойност е да ни отведат до източника, а дори и на това следващо ниво… — Той сви рамене. Беше страшничко, но си бе истина. Всеки полицай знаеше, че арестуването на междинните звена в най-добрия случай бе нещо като спирачка и предупреждение за всички останали. Между Деймиън и неговия най-последен доставчик когото пласьорът ни кога не бе виждал, нито познаваше, а можеше дори да не е чувал името му имаше вероятно от шест до десет посредници, като всеки си получаваше парите и разваляше продукта. — Ти искаше нещо от него. Реших, че ще успея да го склоня да бъде по-услужлив. Откри ли това, което търсеше?

Беше ред на Ридли да свие рамене.

— Трудно ми е да повярвам, че застрахователните агенти ми казват истината. А Деймиън не успя и колкото тях.

— Какво искаше да разбереш?

— Дали има нещо ново и свръхчисто на улицата. От това е умрял моят човек.

— И какво каза Деймиън?

— Каза не. Същата дрога както винаги. Гарантирано. Знаеш ли, трябва да ти призная, че не мога да повярвам, че слагат нови имена на този боклук. Онези пакетчета, които Деймиън носеше у себе си. Райски унес. Господи!

— Разбира се. Има страхотни измишльотини. Нирвана. Китайски сън. Смолисти бебчета. Но твоят човек е имал нещо друго, така ли?

— Съдебният лекар каза — разбира се, неофициално, — че смята, че наркотикът е почти чист. И не беше в никаква опаковка, просто обикновен плик. Фолк свали петата си от бронята и направи няколко крачки. Застана на място няколко секунди и кимна с глава, сякаш бе стигнал до някакво заключение.

— Ето затова тръгнах да те търся, след като излезе.

— Защо?

— Защото вървя по дирите на нещо около „Юпитер“. Има много кокаин около този бар. И тъй като посетители те са най-вече от юридическите среди, хората ще искат мястото да се разчисти, преди да се разчуе. Ясен ли съм?

— Да.

— Добре тогава. Вчера си прекарвах един ленив следобед и твоят човек, Кълън, влиза, точно както всички казахме днес. Но изобщо не беше малко нетърпелив — той буквално се тресеше. Изпил е бирата си наполовина и се изправя и отива в тоалетната. Две минути по-късно един от днешните частният детектив, Висър? — става и също отива в тоалетната. Но аз съм бил там, в тоалетната има само една мивка и един писоар и двамата останаха вътре десет минути, честна дума, преди Висър да излезе пръв и да седне в сепарето си. Разбира се, това е „Юпитер“ в късния следобед и никой не обръща внимание. Освен мен.

— И какво стана после?

— Не и това, което вероятно си мислиш. След една минута излезе и твоето момче, Кълън Леон Алсоп. Сега той е олицетворение на спокойствието. Сяда и си довършва бирата и пие втора, когато Висър и приятелчето му адвокат си тръгват.

Ридли поклати глава.

— Сигурно съм пропуснал нещо. Не беше кокаин. Беше хероин.

Но Фолк бе надушил нещо.

— Както и да е — каза той. — Висър беше там вътре и му е дал нещо. А тази сутрин момчето е мъртво, нали? Не се бях сетил за това, преди ти да дойдеш и да задаваш въпроси, но след като видях лицето на хлапето, в ума ми нещо прещрака, нали знаеш?

— Знам усещането — отвърна Ридли. — В момента чувствам същото.