Нелсън Демил
Полет 800 (53)

52

На вратата се позвъни.

Надзърнах през шпионката и видях, че там стои Кейт. Стори ми се напрегната. Отворих и тя широко се ухили, хвърли сака си във фоайето и ме прегърна. Започнахме да се целуваме и прегръщаме, и да си говорим всевъзможни глупости.

След около минута я вдигнах във въздуха и я пренесох в дневната.

Тя се огледа.

— Да не си спечелил от лотарията, докато ме нямаше?

— Всъщност да.

Продължихме да се целуваме и прегръщаме и старият Джони се опитваше да се измъкне от палатката.

Тя ме хвана за ръка и ме притегли на дивана върху себе си. Добре, че Джил си беше в стаята.

— Сигурно имаш нужда от нещо за пиене — след няколко минути лудуване предположих аз.

— Не. Искам да ме любиш. Още сега. Спомняш ли си първия път, когато го правихме на моя диван? — И тя започна да си разкопчава блузата.

— Чакай… — спрях я аз. — Не съм сам в апартамента. Кейт вдигна глава и отново се огледа.

— С кого си?

— Моята спалня е ей там. А оная врата води до друга спалня.

— Аха… — Тя се надигна и аз се изправих. Кейт закопча блузата си. — И кой е в онази спалня?

— Ще ти налея нещо. — Отидох при бара. — Пак ли водка?

— Да. Какво става, Джон? Защо си тук?

— С тоник ли?

— Да. — Тя дойде при мен. Подадох й чашата и взех своята. — Добре дошла.

Чукнахме се и Кейт отново се огледа.

— Има ли някой в онази спалня?

— Да. Седни.

— Ще остана права. Какво става? Защо беше тази сцена на летището?

— Откакто се прибрах, свърших някои неща.

— Нали каза, че си почиваш на плажа?

— Почивах си. В Уестхамптън Бийч.

Тя ме зяпна.

— Занимавал си се със случая?

— Да.

— Нали ти казах, че трябва да престанем?

Кейт дълго се взира в мен.

— Не изглеждаш във възторг — отбелязах.

— Струва ми се, че се разбрахме да се откажем и да продължим живота си.

— Аз ти обещах да открия двамата любовници и го направих.

Тя седна на дивана.

— Наистина ли ги откри?

— Да. — Придърпах си стол и се настаних срещу нея. — Първо, трябва да разбереш, че е възможно да ни… всъщност наистина ни заплашва известна опасност.

— Досетих се… на летището. И после, когато Дом напъха трийсет и осемкалибров пистолет в чантата ми.

— Надявам се, че не си му го върнала.

— Не съм. Тук ли ще спя довечера?

— Ако имаш пистолет, миличка, можеш да спиш тук с мен.

Тя се усмихна.

— Много си романтичен.

— Къде са Дом Фанели и другите две ченгета?

— Дом си тръгна. Каза, че не искал да се натрапва на срещата ни. Двамата полицаи са при асансьорите на този етаж. Казаха, че поне единият ще остане през цялата нощ.

— Добре.

— Обясни ми защо са ни нужни.

— Защото твоят приятел Тед Наш иска да се отърве от мен, теб и Джил Уинслоу.

— Какви ги… Коя е Джил Уинслоу?

— Звездата от видеозаписа.

Кейт кимна.

— Защо му е на Тед да… Е, предполагам, че се досещам. — Тя ме погледна. — Извинявай, че не загрявам всичко толкова бързо, колкото би трябвало…

— Добре се справяш.

— Уморена съм от полета, но това е най-малкото — очаквах нещо друго, когато се върна. Очаквах да ме посрещнеш на летището, после да се приберем вкъщи. Вместо това, когато слизам от самолета, около мен се развихря истински ад… а сега ми казваш, че сме в опасност и че си открил…

— Кейт, чакай да започна отначало…

— Как ги откри? Пазеха ли записа от…

— Нека да започна отначало.

Тя вдигна крака върху дивана.

— Няма да те прекъсвам. Погледнах я.

— Първо, обичам те. Второ, имаш хубав тен и трето, липсваше ми. Четвърто, поотслабнала си.

Кейт се усмихна.

— И, ти имаш хубав тен и много си отслабнал. Откъде взе тази риза?

— Това е част от историята.

— Разказвай.

Започнах от летище „Кенеди“ и завръщането ми от Йемен, после Дом Фанели, Филаделфия и Роксан Скаранджело.

Тя седеше неподвижно, само поднасяше чашата към устните си. Гледаше ме в очите, обаче не знаех дали е впечатлена, скептична, или толкова скапана от дългия полет, че не загрява всичко. Сегиз-тогиз кимаше или се ококорваше, но не каза нито дума.

Продължих за среднощното пътуване до хотел „Бейвю“, архивите на господин Роузънтал и откриването на името на Джил Уинслоу.

— Откри ли мъжа? — за пръв път ме прекъсна Кейт.

— Знам кой е — казва се Бъд Мичъл, — но не е под мой контрол.

— Къде е?

— При Тед. Засега не го заплашва нищо, обаче ако Тед реши, че му пречи, Бъд Мичъл изчезва.

— Къде изчезва?

— Там, откъдето се връща Тед.

Тя не отговори.

Описах срещата си с Тед Наш на плажа, обаче омаловажих физическото ни спречкване със следната характеристика:

— Ступахме се малко.

Кейт погледна лепенката на брадичката ми, ала не коментира.

Повторих й версията на Тед за това как открил Бъд Мичъл по пръстовите отпечатъци, после Джил Уинслоу чрез Бъд, и за това как Тед, Лайъм Грифит и мистериозният господин Браун посетили двамата и научили, че видеозаписът е физически унищожен. Разказах й също за детектора на лъжата и твърдението на Тед, че бил убеден, че видеозаписът не показвал нищо, предполагащо ракетен удар.

— Колкото и поразително да звучи — казах аз, — смятам, че Тед ме лъжеше.

— Тед потвърди ли, че тези хора наистина са го правили на записа? — без да обръща внимание на сарказма ми, попита Кейт.

— Да. И това била една от причините да се крият.

Тя ме погледна.

— Значи си успял да откриеш Джил Уинслоу, така ли?

— Да.

— И къде е тя сега?

— Зад оная врата.

Кейт погледна към вратата, но не каза нищо. Продължих:

— Та значи оная вечер, тъй като знаех, че Тед Наш е по петите ми, отидох в Олд Бруквил, където според Дом живеела Джил Уинслоу.

Описах й случилото се, като се опитвах да се придържам към фактите и излагах само част от мисловните си процеси, които вървяха с тях. Искам да кажа, не се хвалех, обаче докато разказвах историята, самият аз се впечатлих от детективските си успехи.

Стигнах до момента, когато бях попитал Джил Уинслоу за „Един мъж и една жена“. Кейт вече се беше понадигнала на дивана.

— Оная вечер в хотела тя презаписала касетата от плажа върху касетата с „Един мъж и една жена“, която взела от хотелската видеотека. Запушила слота с лейкопласт. Интелигентна жена. — „Интелигентен Джон“.

Тя впери очи в мен.

— Пазеше ли копието?

— Да.

— Ти гледал ли си го? У теб ли е?

— Гледах го и е у мен.

— Къде е?

— В стаята ми.

Кейт скочи.

— Искам да го изгледам. Още сега.

— По-късно. Нека довърша.

— Какво показва записът?

— Показва ракета, която сваля боинга от небето, по дяволите!

— Боже мой…

Тя отново седна.

— Все още не разбирам защо Джил Уинслоу е решила да сподели с теб това след всички тези години и да признае, че е направила второ копие и го пази.

Замислих се.

— Смятам, че спечелих доверието й… обаче по-важното е, че тя е добра жена и трагедията я е измъчвала. Предполагам, че е чакала възможност или знак, че е дошъл моментът да постъпи правилно.

Кейт кимна.

— Разбирам. Но дали тя разбира какво ще се случи? Искам да кажа, с брака й, с живота й, с нейния приятел Бъд?…

— Разбира. Обаче Бъд ще си има проблеми.

— Но тя е надежден свидетел, така ли?

— Да. — Продължих и й разказах за идването ни в „Плаза“, за телефонните си разговори с Тед Умрелия и съобщенията за Джил от съпруга й, Бъд Мичъл и Наш.

— Бедната жена — отбеляза Кейт. — Как се справя?

— Доста добре. И ще е още по-добре сега, след като ти си тук. Има нужда да поговори с друга жена.

— Проявяваш нетипична чувствителност. Новата ти риза свързана ли е по някакъв начин с новото ти „аз“?

— Не. Освен това се обадих на нашия шеф и трябва да ти кажа, Кейт, че Джак Кьоних знае нещо по въпроса и е възседнал разкрачен оградата.

Това като че ли я изненада, после на лицето й се изписа скептично изражение.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, че нещо не е наред.

— Добре, какво се случи после с госпожа Уинслоу и записа? — без да отговори, ме попита Кейт.

— Уговорих среща за утре сутрин с Тед Наш, Лайъм Грифит, някой от главна прокуратура, Джил Уинслоу, може би Бъд Мичъл и други като Дейвид Стийн, също Джак Кьоних, който искаше да прескочи срещата, обаче го убедих да присъства.

— Къде е срещата?

— Спомних си за последната ни нощ заедно в Ню Йорк, затова избрах в осем и половина да закусваме в „Прозорците на света“.

Тя се замисли.

— Предполагам, че мястото е подходящо… обществено…

— Освен това си обещахме да се върнем там.

— Съмнявам се, че ще си прекараме толкова добре, колкото тогава. Сигурен ли си, че си избрал правилния начин да се справиш с проблема?

— Ти как би се справила?

— Щях направо да се обърна към върха. Към централата на ФБР във Вашингтон.

— Не познавам никого във Вашингтон.

— Аз познавам.

— Обаче не знаеш на кого можеш да вярваш там.

— Това е малко параноично.

— Както и да е. Вашингтон е далеч. Нека се срещнем с дяволите, които познаваме, на наша територия, преди да се срещнем с дяволите, които не познаваме, във Вашингтон.

Кейт пак се замисли и ме попита:

— Според теб кой може да е замесен в засекретяването? И защо?

— Не знам. В момента това не ме интересува. Обаче, когато се разхвърчат говна, ще видим кой ще си плюе на петите да се прикрие.

— Надявам се да не е Джак.

— Хич не ми пука кой е замесен, Кейт. Всички трябва да си отидат.

Тя ме погледна.

— Възможно е този… предполагам, че може да се нарече заговор… да стига чак до върха.

— Това не е мой проблем.

— Може да стане. Искам да кажа, че това нещо може да е толкова голямо и да стига толкова нависоко, че да не успеем да се справим с него. Може ние да си отидем.

— Не е нужно да участваш и ти.

Кейт ме прониза с гневен поглед.

— Как не те е срам! — Прегърна ме. — Аз започнах всичко и ще го довършим заедно.

— Добре. — Също като мен, Кейт вече беше затънала толкова дълбоко, че единственият начин да се измъкне бе да продължи да копае, докато стигнем до светлината в отсрещния край.

— Искам да гледам записа — каза тя.

— Може би първо трябва да се запознаеш с Джил Уинслоу.

— Ами… ти как мислиш?

Когато разполагаш и с веществено доказателство, и със свидетел, обикновено се запознаваш с доказателството, преди да разговаряш със свидетеля, обаче сега ситуацията беше малко по-сложна. Реших, че трябва да минем по реда, в който съм ги открил аз — първо Джил, после записа. Или трябваше да покажа записа на Кейт и после да я запозная със звездата от записа, която ми беше съквартирантка?

— Джон?

— Хм… ами, мисля, че трябва да се запознаеш с Джил Уинслоу, за да можеш да поставиш записа в контекста. В перспектива.

— Добре. Тя в стаята си ли е?

— Да. Освен ако пак не е отишла на черква. — Отидох при вратата й и почуках. — Джил? Госпожо Уинслоу?

— Да?

— Свободна ли си?

Тя отвори.

— Джил, запознай се с жена ми Кейт.

Джил се усмихна, отиде при Кейт и двете се ръкуваха.

— Приятно ми е да се запознаем. Джон малко се безпокоеше за вас на летището.

— При това основателно, както се оказа — отвърна Кейт и също се усмихна. — И на мен ми е приятно да се запознаем.

Анализирах положението и всичко ми се стори наред. Кейт не е от ревнивите и е професионалистка, а Джил Уинслоу беше дама до мозъка на костите си — освен, разбира се, по отношение на сексуалните си забежки на плажа. Обаче това се бе случило отдавна.

— Джон ми разказа малко за последните няколко дни — каза Кейт. — Как се справяш?

— Добре съм, благодаря. Мъжът ти е като скала.

Това навярно не беше подходящата дума с оглед на общия ни апартамент, обаче Кейт учтиво отговори:

— Да, може да се разчита на него. Искам да ти благодаря, че си била толкова откровена. Дори не мога да си представя какво ти струва това.

— Всъщност се чувствам по-добре, отколкото през последните пет години.

— Защо не пийнем шампанско? — предложих аз. Отворих бутилката, налях и се чукнахме.

— За завръщането на Кейт и за това, че Джил е тук — вдигнах тост аз.

— И за един велик детектив — прибави Кейт.

— И за… справедливост за всички хора, които са изгубили живота си… — прибави Джил.

Отпихме в мълчание, после Джил каза:

— Имам чувството, че преча на нещо, което би трябвало да е много интимно.

— Ни най-малко — побърза да я успокои Кейт. — С Джон вече се напрегръщахме и нацелувахме. Можем да оставим бойните си спомени за по-късно.

— Много мило от ваша страна, но…

— Не — прекъсна я Кейт. — Трябва да останеш. Имам да ти задавам страшно много въпроси и не знам откъде да започна.

— Всъщност историята не е чак толкова дълга и се свежда до това, че извърших нещо нередно — и нямам предвид любовната си връзка. Трябваше да проявя достатъчно смелост и да проговоря още преди пет години. Ако го бях направила, може би щях да съсипя живота на много хора, но други, сред които самата аз, щяхме само да спечелим от това.

Кейт известно време я наблюдава и виждах, че госпожа Уинслоу й е направила същото впечатление, каквото бе направила и на мен след запознанството ни в неделя сутринта.

— Понякога ни е трудно да взимаме трудни решения — отвърна жена ми. — Понякога стигаме до тях след дълги душевни терзания.

— Появата на мъжа ти вкъщи беше знак, че моментът е настъпил. — Джил ме погледна, усмихна се и продължи: — Освен това той е много убедителен. Но все пак ми се струва, че не съм взела правилното решение съвсем сама.

— Можеше да ме изгониш, обаче не го направи — възразих аз. — Ще ти кажа още нещо. Ако беше предала записа преди пет години, сигурно щяха да го унищожат. Така че в известен смисъл, наречи го съдба или шанс, ако щеш, това е било за добро.

Продължихме да си приказваме още малко. Това се нарича „разпускане на свидетеля“ — трябва да спечелиш доверието му и да го убедиш, че постъпва правилно.

Освен това се бях надявал, че Джил и Кейт ще се сприятелят, и надеждите ми като че ли се оправдаваха.

— Ти ли избра тази риза на Джон? — по някое време попита жена ми.

— Да. Той не можеше да напусне стаята, а аз можех, затова отидох да му купя нова риза.

— Кораловият цвят му отива — отвърна Кейт. — Подчертава тена му. Той никога не е носил нещо толкова ярко и модерно. Откъде я купи?

— От „Барнис“. Имат страхотни неща за мъже. Почувствах се изолиран от тоя разговор, затова се изправих.

— Отивам да поговоря с полицая при асансьора. Ще се върна след около час. Ако искате, гледайте записа, докато ме няма. Касетата е под матрака ми.

Излязох от апартамента и се запътих към асансьорите.

Униформеното ченге седеше на един от високите столове в малкото фоайе и четеше „Дейли Нюз“. Представих му се и му показах феберейската си лична карта, както и картата си на пенсиониран детектив от НЙПУ.

Седнах на съседния стол и го попитах:

— Кога свършва смяната ти?

— Свърши преди три часа — отвърна младият полицай, който според табелката на гърдите му се казваше Алварес. — А бе, кой е тоя Фанели? Има повече влияние от полицейския комисар!

— Той е човек, който търгува с услуги. Услугите са валутата на полицейското управление. Не можеш да взимаш пари, затова плащаш с услуги и получаваш услуги. Така стават нещата, така вървиш нагоре, така се пазиш да не си опариш задника.

— Нима?

— Добре, ще ти обясня по-подробно.

И обясних на полицай Алварес как е устроен светът.

Отначало той изглеждаше отегчен, обаче после разбра, че разговаря с майстор, и се заинтригува. След половин час задаваше въпроси по-бързо, отколкото можех да му отговарям. Мислех, че ще коленичи пред десницата ми, само че той просто обърна стола си с лице към мен и се наложи аз да държа асансьорите под око.

Алварес печелеше много от извънредния си труд, обаче честно казано, аз печелех повече.

След час се изправих и го попитах:

— Кога ще те сменят?

— В полунощ.

— Добре, направи ми услуга, върни се тук в седем и половина.

— Ще дойде друг…

— Искам да дойдеш ти.

Дадох му визитката си.

— Бъди нащрек и внимавай. Хората, които може да слязат от тия асансьори, не са обикновени отрепки. Те са опитни професионалисти и за да проумееш положението, ще ти кажа, че моментално ще те застрелят, ако се наложи. Извади патлака си от кобура, затъкни го в колана си и го скрий с вестника. Ако надушиш проблем, извади го. Ако се наложи, стреляй.

Полицай Алварес се ококори. Плеснах го по рамото и се усмихнах.

— Само гледай да не застреляш някой гост на хотела. Върнах се в апартамента, в който цареше мрак, защото Кейт и Джил гледаха последните няколко минути от записа.

Отидох при бара, налях си чаша газирана вода и зачаках. Лампите светнаха, но никой не каза нищо.

— Защо не си поръчаме румсървис? — предложих аз.

 

 

Тримата с Кейт и Джил седяхме на масата, след като си бяхме поръчали лека вечеря. Не повдигнах въпроса за записа, те също.

Предложих никой да не проверява мобифона си, защото който и да се обадеше и каквото и да кажеше, нищо не можеше да промени положението. Единственият човек, чието обаждане очаквах, беше Дом Фанели, а той щеше да ме потърси по хотелския телефон.

Разговаряхме главно за Йемен, Танзания и Олд Бруквил. Слава Богу, че никой не носеше диапозитиви.

Джил проявяваше интерес към назначението на Кейт в Танзания и работата й по атентата срещу посолството. Интересуваше се и от моето назначение в Йемен и от случая с „Коул“. В нашия занаят сме склонни да омаловажаваме, както са ни учили, и да се пазим от изтичане на информация, обаче това още повече заинтригува хората. Мислех да разкажа историята за това как пустинните номади атакуват на коне моя ландроувър по пътя за Сана, само че още не бях измислил достоен финал.

Кейт изглеждаше искрено заинтригувана от живота на лонгайландския Златен бряг, но отговорът на Джил съдържаше същото омаловажаване, каквото бяхме проявили ние с Кейт:

— Не е толкова интересно или бляскаво, колкото може би си мислите. Писна ми от благотворителни балове, партита, дизайнерски витрини, кънтри клуба и демонстрацията на богатство. Писна ми дори от сочните клюки.

— Обичам клюките и не бих се отказал от богатството — отбелязах аз.

Привидно разговорът бе много приятен, ала над нас беше надвиснало бъдещето, което започваше в 08:30 на другата сутрин. Към 22:00 телефонът в стаята иззвъня. Вдигнах.

— Ало?

— Ей, на калъп ли те хванах? — попита Дом Фанели.

— Естествено. Какво има?

— Ами, например има някои последици от следобедното ми похищение. Все едно съм преобърнал стършелово гнездо. Тия хора имат високопоставени приятели.

— Не задълго.

— Ясно. Ако не успееш да ги победиш и не можеш да се присъединиш към тях, убий ги. Нали така? Както и да е, слушай сега за утре. Имам три патрулни коли с по две униформени ченгета, включително един сержант. Мога да уредя детективи и цивилни, обаче мисля, че униформените ще свършат работа. Нали така?

— Да.

— Ти имаш среща в осем и трийсет в Северния небостъргач на Световния търговски център. Нашите ще застъпят на дежурство в осем и могат да стигнат при теб към осем и петнайсет. Ще те чакат на входа на хотела откъм Сентръл Парк. Става ли?

— Да.

— Сам избери как да отидеш — с отделни коли, всички във водещата или в задната кола — както решиш. Ако бях на твое място и имах три коли, щях да ги разделя. Не бива всичките пасти да са в една кутия.

Хвърлих поглед към Кейт.

— Добре.

— Е, утре са първичните избори. Вторият вторник на септември. Да не забравиш да гласуваш. Трафикът сутринта може да е малко по-различен от обикновено, защото хората ще отидат по-късно на работа. Но даже всички да закъснеете, знаеш, че няма да започнат без вас.

— Хубаво.

— Нашите хора ще ви придружат чак до сто и седмия етаж. Нали?

— Да.

— И после ще ви заведат някъде, нали?

— Да. Сигурно пак в „Плаза“. Утре цял ден и през нощта искам да има дежурни при асансьора, докато не видим какво ще се случи.

— Това може да се окаже проблем. Ще ти кажа защо. Снощи някой ми се обади от комисариата и учтиво ме попита какво правя, по дяволите. Аз естествено отговорих, че не знам какво иска да каже. Та явно си имаме проблем и той идва от Вашингтон според оня тип, който си нямаше и представа защо са му се обадили отгоре. Не ми каза кой се е обадил. С други думи, приятел, не знам докога ще мога да ти осигурявам градски ченгета за охрана на федерален свидетел. Загряваш ли?

— Да.

— Искам да кажа, не бива да нарушаваме юрисдикцията на феберейците и аз само ти правя услуга, обаче те твърдят, че с удоволствие щели да осигурят хора, които да се погрижат за твоя свидетел.

— Да бе, убеден съм.

— Ще решиш тоя проблем на срещата. Но утре сутрин ще дойдем там, ще те закараме в Световния търговски център, ще те изведем оттам и ще те върнем в хотела. Повече не мога да ти обещая, Джон. За след това — не знам. Трябва да разрешиш всичко на срещата.

Пак погледнах Кейт и Джил. Те внимателно ме наблюдаваха.

— Ти само ни върни тук без опашка или някъде другаде, ако се сетя за сигурно място. Аз ще се погрижа за останалото.

— Може би трябва да се обърнеш към вестниците — предложи Фанели. — Да речем, бихме могли от Световния търговски център да те закараме направо в „Таймс“. Ще се обадя предварително и ще събера разследващите журналисти.

— Ще си помисля.

— Не мисли много дълго. Трябва да ти кажа, приятел, че ония копелета играят грубо. Ако бях на тяхно място, щях да връча на жената заповед за охрана на свидетел още щом я видя.

Погледнах Джил.

— Едно е да връчиш на някого заповед, съвсем друго е да я изпълниш.

— Знам. Ще разполагаме с груба сила. Обаче защо да се стига дотам?

Не отговорих.

— Виж, трябва да се обърнеш към когото трябва и не съм сигурен, че това са хората в Световния търговски център — продължи Фанели. — Разбираш ли?

— Разбирам. Но все пак е добро начало. — Всъщност по-скоро беше свързано с личния сблъсък между мен, Наш, Грифит и може би Кьоних. Ако искаш да се изправиш срещу лъва, отиваш в бърлогата му. — Това е обществено място, Дом. „Прозорците на света“. Къде по-обществено от това? Искам да видя кой ще дойде и какво ще каже.

— Добре. Ти решаваш, приятел. Ако бях на твое място, щях да разговарям с десетина репортери, преди да се срещна с първия представител на властите. Обаче ти не постъпваш така. Може би трябва да поговориш с Кейт.

— Тя е на същото мнение като мен.

— Добре. Ще отида в „Прозорците“ в осем и ще закусвам с други хора на друга маса. Става ли?

— Мерси.

— Там е скъпо.

— Аз черпя.

— Без майтап? Кейт добре ли се грижи за оръжието ми? Искам да ми го върне чисто. Без грим от чантичката й.

Усмихнах се.

— Сам й го кажи. Между другото, не е зле да вземеш под крилото си полицай Алварес, който пази пред вратата ми. Утре сутрин го искам тук.

— Ще видим как ще ти пази задника. Ей, как се спогаждат Кейт и твоята съквартирантка?

— Добре.

— Нямаше ли сцени? Не се ли издраха с нокти?

— Не.

— Водиш невероятен живот.

— Така ли смяташ?

— Убеден съм. Утре не му мисли. Всичко е уредено.

— Добре. Ще се видим в „Прозорците“. — Затворих.

— Всичко готово ли е? — попита Кейт.

— Да.

— Има ли проблем? — попита Джил.

— Не. — Усмихнах й се. — До Световния търговски център ще ни ескортират три коли с по двама полицаи. Даже комисаря и кмета не ги пазят толкова.

Джил отговори на усмивката ми.

— Е, утре ще ставаме рано. — И бях адски надървен. — Затова мисля, че трябва да се оттеглим и да си починем. — Секс.

Всички се изправихме.

— Сигурна съм, че двамата имате да наваксвате много — каза Джил. — Лека нощ.

И отиде в стаята си.

— Много е симпатична — каза Кейт.

— От нея ще стане добър свидетел.

— Мисля, че малко си пада по теб.

— Едва ли.

— Вкопчва се във всяка твоя дума и все ти хвърля погледи крадешком.

— Не съм забелязал. — Извадих касетата от видеото. — Хайде да се хвърляме в леглото.

Вдигнах сака й, тя взе чантата си с пистолета и отидохме в моята спалня. Затворих вратата.

— Страшно съм надървен.

Кейт остави пистолета върху нощното шкафче и започна да се съблича.

— Даже нямам нощница. Багажът ми е някъде на летището.

— Нямаш нужда от нощница, скъпа.

Докато си изхлузваше блузата през главата, аз вече бях гол на леглото. Тя ме погледна и се засмя.

— Отбеляза световен рекорд.

После се съблече и легна до мен. Претърколи се настрани и ме погледна, след това откъсна лепенката от брадичката ми.

— Как се случи?

— Твоят приятел Наш ме фрасна.

— И той не изглеждаше добре на летището. Цялото му лице беше насинено и подуто.

Това беше най-хубавата новина, която чувах от много време.

— Е, постарахме се и двамата. — После смених темата: — Секс.

Ала преди да успея да направя каквото и да било, тя каза:

— Записът беше много живописен.

— Да. Ясно защо Бъд го е изтрил и защо Джил не е предала копието.

— Така е… Не й е било лесно да ти го покаже.

— Опитах се да я улесня. Когато имаш секс и убийство на един и същи запис, убийството е по-важно. Тя го знаеше.

— Ами, и ние го знаем на теория. Но ако на записа си ти… както и да е, не можех да повярвам, че това е същата жена.

— Хората са много сложни.

— Ти не си. Тъкмо това ти харесвам.

— Мерси.

Кейт помълча няколко секунди.

— Утре ще има ли проблеми?

— Едва ли. — Предадох й информацията на Дом и заключих: — Ченгетата от НЙПУ са по-добри от ФБР в тия местни надцаквания.

— А какво да правя аз като федерален агент? — попита тя. — Да стоя там и да гледам смутено ли?

— Направи каквото смяташ за нужно и ако решиш, че трябва да си тръгнеш, ще те разбера.

Кейт дълго зяпа тавана и накрая въздъхна.

— Защо ли се омъжих за ченге?

— Ох, защо ли се ожених за правистка от ФБР?

Тя се засмя.

— Защото правиш живота интересен. Ей, това под завивките пистолетът ми ли е, или си ти?

— Скъпа, това е моят трийсет и осем калибров специален полицейски модел.