Нелсън Демил
Полет 800 (36)

35

Отправих се към Ню Йорк по магистралата от Ню Джързи, която е адски приятна, ако си затвориш очите и мислиш за някъде другаде.

Бях понастъпил газта, въпреки че няма защо да бързаш особено много да провериш следа отпреди пет години. Бързането беше свързано с хората от Отдела за служебна отговорност във ФБР, които едва ли ме бяха забравили по време на отсъствието ми и несъмнено знаеха точно кога се завръщам от командировка. Ако се питаха къде е Джон Кори тая вечер, на другия ден щеше да им се наложи да ме попитат.

Включих радиото на новини. Като че ли тоя ден не се бе случило нищо особено. Всъщност през цялото лято на терористичния фронт беше царяло затишие.

От друга страна, от Управлението за национална сигурност бяха пратили секретно предупреждение, осведомяващо всички, че радиовръзките между нашите ислямски приятели били особено интензивни през лятото, което не вещаеше нищо хубаво.

Насочих мислите си към по-непосредствени проблеми и по-точно към разговора си с Роксан Скаранджело. Разбирах, че той е можел да тръгне в различни посоки, както се случва с повечето разпити на очевидци — една дума тук, случайна забележка там, верен въпрос, грешен отговор и така нататък.

След двайсет години опит човек развива истинско шесто чувство. Ето защо тая работа със заемната библиотека не се дължеше на чист късмет — Джон Кори беше упорит, интелигентен, възприемчив, хитър, чаровен и мотивиран. Главно мотивиран.

Искам да кажа, не ми плащаха за това и имах нужда от нематериална награда. Общо взето, исках да го навра в гъза на Кьоних, докато стигне до намазаната му с гел коса. И на Лайъм Грифит. И за миг ми се прииска Тед Наш да е жив, за да мога да го навра и в неговия задник.

Часовникът на таблото показваше девет и десет и се зачудих колко ли е часът в Дар ес Салам. Всъщност точно колкото в Йемен, тоест в малките часове на нощта. Представих си как моето ангелче спи в тризвезден хотел с изглед към Индийския океан. Веднъж ми бе пратила следния имейл: „Тук е невероятно красиво, Джон, ще ми се да си при мен“. Като че ли беше моя идея да замина за Йемен.

Всъщност разбирах, че тя ми липсва повече, отколкото си бях мислил. Искрено бях щастлив, че са я пратили на прилично място, а не в Йемен, който, ако още не съм го споменал, смърдеше.

Да, бях преживял моменти, в които ми се бе искало тя да е в Йемен, а аз да съм на Бахамите, обаче тия настроения ме бяха напускали скоро, за да бъдат заменени от нежни мисли за предстоящата ни среща.

Продължих на север по магистралата с около сто и четирийсет километра в час. Бях уморен, обаче внимавах.

Разбирах, че е възможно в хотел „Бейвю“ да ме очаква ситуация, в резултат на която господин Роузънтал да се чеше по главата и да се пита къде са се дянали ония квитанции.

 

 

Вече пътувах по Мантокската магистрала на Лонг Айлънд и наближавах Уестхамптън Бийч. Беше дванайсет и половина и от океана и заливите се кълбеше рядка мъгла.

Радиото ми хващаше кънектикътски сигнали и по някаква станция предаваха „Травиата“. Не го разправям наляво и надясно, обаче с Дом Фанели сме водили гаджета на опера, защото той получава безплатни билети. Предполагах, че ще стигна в хотел „Бейвю“ горе-долу по времето, когато запее дебелата дама.

 

 

Когато паркирах пред входа на рецепцията, дебелата дама пееше „Parigi, o cara“. Изчаках я да свърши и да падне мъртва, което тя и стори, после угасих мотора и влязох в хотела.

Денят на труда беше минал и в тоя делничен ден във фоайето цареше тишина. Вратите на бара бяха затворени, което ме разочарова.

Беше дежурен моят любимец Питър, затова прескочих формалностите.

— Трябва да говоря с господин Роузънтал.

Той си погледна часовника, както правят хората, за да подчертаят нещо тъпо, свързано с времето.

— Наближава един след полунощ, господине — осведоми ме младежът.

— Знаеш ли колко е часът в Йемен? Ще ти кажа. Сега е осем сутринта. Време за работа. Обади му се.

— Но… толкова ли е спешно?

— Иначе щях ли да съм тук? Обади му се.

— Добре. — Той вдигна слушалката и набра номера на Лесли Роузънтал.

— Имаш ли ключове за мазето? — попитах го.

— Не, господине. Само господин Роузънтал има. — Някой отсреща му отговори. — Господин Роузънтал? Много извинявайте, че ви смущавам в този час… Не, нищо не се е случило… но господин…

— Кори.

— Господин Кори от ФБР пак е тук и иска да разговаря с… Да, господине, мисля, че знае колко е часът.

— Един и пет е — услужливо се намесих аз. — Дай ми телефона. Взех му слушалката.

— Наистина се извинявам, че ви звъня в тоя час, обаче се появи нещо спешно.

— Какво се е появило? — със смесица от сънливост и овладяно раздразнение попита господин Роузънтал.

— Трябва да вляза в архива. Моля, донесете си ключовете.

Последва кратко мълчание.

— Не можете ли да почакате до сутринта?

— Боя се, че не. — И за да го успокоя, прибавих: — Това няма нищо общо с назначаването на незаконно пребиваващи чужденци.

Отново мълчание, после:

— Добре… Живея на двайсетина минути от хотела… Трябва да се облека…

— Благодаря ви за разбирането — прекъснах го аз, затворих и се обърнах към Питър: — Нямам нищо против една кола.

— Ще ви донеса от бара — отвърна младежът.

— Мерси. Сипи вътре и един скоч и прескочи колата.

— Господине?

— Дюърс, догоре.

— Ясно.

Той отключи вратите на бара и изчезна вътре. Отидох при вратата на библиотеката и надникнах през стъклото. Беше тъмно и не видях почти нищо.

Питър се върна с ниска чаша скоч върху поднос. Взех я и казах:

— Пиши го на сметката на моята стая.

— При нас ли възнамерявате да пренощувате?

— Да. В стая двеста и три.

Той мина зад рецепцията, поигра си с компютъра и съобщи:

— Имате късмет. Свободна е.

Тъй като не загряваше, го светнах:

— Ти имаш късмет, че не се налага да изриташ някого.

— Разбирам, господине.

Разклатих скоча и отпих една глътка. След почти сух месец имаше вкус на йод. Такъв ли беше истинският му вкус? Оставих го на една масичка и попитах Питър:

— Откога работиш тук?

— Втора година.

— Давате ли касети от библиотеката?

— Не, господине, в стаите няма видео.

— Бил ли си тук, когато в библиотеката на хотела е имало касети?

— Не, господине.

— Добре, как давате книги на гостите?

— Гостът си избира книга и се разписва за нея.

— Дай да видя. — Посочих към библиотеката.

Питър взе ключовете си, отвори двукрилата врата и включи осветлението.

Просторното помещение с махагонова ламперия беше мебелирано като дневна.

В отсрещния ляв ъгъл имаше продълговато бюро с телефон, касов апарат и компютър. Стъкленият шкаф зад бюрото бе пълен с разни дреболии. Вдясно от бюрото имаше етажерка с вестници и списания, типични за малък хотел с ограничено пространство.

Изглежда, се влизаше само от фоайето, освен ако човек не се вмъкнеше през прозореца.

Ако бях разбрал Мари Губитози вярно, служителят на рецепцията Кристофър Брок не беше виждал дон Жуан, след като го бе регистрирал. Обаче мадамата може да беше идвала, за да си купи вестник или нещо друго, или специално да вземе книга или касета, за да убие времето, преди да отидат на плажа за малко романтика по залез.

Трябваше да обърна повече внимание на това помещение при предишното си идване тук. Обаче даже великите детективи не се сещат за всичко от раз.

— Къде се разписват гостите? — попитах Питър.

— В кочан с квитанции.

— Който държиш на рецепцията.

— Да, за да могат гостите да връщат книгите по всяко време.

— Дай да видя тия квитанции.

Върнахме се във фоайето и Питър взе кочана иззад рецепцията, докато аз вземах чашата си със скоч.

— Пазите ли тия кочани, след като ги свършите?

— Струва ми се, че да. Господин Роузънтал пази всички документи в продължение на седем години. Понякога по-дълго.

— Добър принцип. — Разлистих кочана и видях, че е точно такъв, какъвто го беше описала Роксан. Обикновена книжка с по три квитанции на страница и розово индиго. Имаше място за дата, ред с надпис „Заглавие“, няколко празни реда и място за подпис. Всяка квитанция имаше червен сериен номер.

Наслуки прочетох една, от 22 август, за „Златният бряг“. Освен нечетивния подпис имаше номер на стая — 105. Ръкописната забележка гласеше: „Върната“.

— Гостът трябва ли да покаже документ за самоличност? — попитах Питър.

— Обикновено не. За всички сметки на стаята, бара, ресторанта и така нататък е достатъчно, ако името ви и номерът на стаята отговарят на данните в компютъра. Такава е обичайната практика в повечето добри хотели.

— Ясно… — След като през последните шест седмици бях живял в лош хотел, нямаше откъде да знам. Замислих се за мадамата на дон Жуан, която може изобщо да не бе знаела под какво име се е записал той. — Ами ако не отговарят?

— Хм, понякога се случва и това, защото вторият гост в стаята има различна фамилия от регистрирания. Тогава е достатъчно да покаже ключа от стаята или да съобщи името на регистрирания гост.

— Добре, ако съм забравил ключа от стаята и не си спомням името на човека, с когото съм спал, ще ми дадете ли да си взема книга?

Това беше шансът на Питър да си отмъсти и той ме погледна втренчено.

— Не.

Прелистих кочана с квитанции, обаче не видях никаква информация за гостите освен подписа и номера на стаята. Сегиз-тогиз имаше и второ име, което според сведенията на Питър трябваше да е на регистрирания гост.

— Някой от ФБР идвал ли е тук след предишната ми визита? — попитах го.

— Поне аз не знам.

— Добре, регистрирай ме в стая двеста и три.

Питър го направи и след пет минути вече се бях регистрирал в стая 203 с кредитната си карта, която не ми бе от голяма полза в Йемен. След сезона цената беше спаднала на сто и петдесет долара, което бе евтино, ако извадех късмет. В противен случай щеше да е документна следа за ОСО.

Господин Роузънтал хич не бързаше и тъй като едновременно бях човек на действието и на крайното нетърпение, започнах да се питам дали да не разбия някоя и друга врата, точно като по филмите. Обаче това можеше да разстрои Питър.

Настаних се на един фотьойл във фоайето и зачаках управителя, който държеше ключа за архива, а може би и златното ключе, отключващо вратата към краткия път през алабализмите.