Нелсън Демил
Полет 800 (45)

44

Минах през кования железен портал на Банфи Винтнърс и завих по Чикън Вали Роуд, както гласяха упътванията на сержант Робъртс. Пътят беше тъмен, затова намалих скоростта и включих на дълги светлини. След няколко минути забелязах табела, на която пишеше „Кейл Холоу Лейн“. Завих надясно и продължих по тясната лъкатушна улица.

Едва различавах къщите, камо ли номерата, обаче имаше пощенски кутии, монтирани на стълбове, и видях номер 12. Отбих на чакъления банкет, изключих фаровете, угасих мотора и слязох.

Проследих с поглед обточената с дървета алея. В мрака се мержелееше внушителна тухлена къща, построена върху стръмния склон. Един от прозорците на втория етаж светеше, ала скоро угасна.

Върнах се в колата и включих радиото. Часовникът на таблото показваше 02:17 и аз се приготвих за дълга и некомфортна нощ.

Някакъв шантав диджей, който се представяше като Джак Върколака, ръмжеше и виеше. Зачудих се дали не може да е Джак Кьоних, който работи на две места.

В студиото се обаждаха слушатели, повечето от които, подозирах, бяха пациенти на окръжната психиатрия.

— Ей, Върколак, обажда се Дейв от Гардън Сити! — извика един.

— Здрасти, Дейв! — извика в отговор Джак. — С какво мога да ти помогна, приятел?

— Искам да чуя „Искам само теб“ на Ю Ту и да я посветя на жена ми Лиз, която ми е сърдита.

— Готово, Дейв! Лиз, слушаш ли? Това е от твоя любящ съпруг Дейв, само за теб, скъпа.

И Ю Ту запяха „Искам само теб“.

Изкушавах се да сменя станцията, обаче разбирах, че Джак Върколака е тъкмо каквото ми трябва тая нощ.

От време на време полицейската ми радиостанция изпращяваше и една от четирите патрулни коли се обаждаше на цивилната служителка или обратно. Свързах се с Робъртс и му напомних да ми се обади, ако се появят други федерални агенти, макар да знаех, че ако Наш и компания наистина се сетят да отидат в олдбруквилското полицейско управление, едва ли ще получа такова предупреждение. Най-вероятно щяха да пристигнат тук и да ме отведат.

Прозях се, унесох се, събудих се и пак се унесох. В три часа Джак Върколака приключи работа, но обеща да се върне следващата нощ, за да разкъса гърлата на слушателите. Станцията прекрати излъчване с националния химн и аз се поизправих на седалката, докато свърши. Запревключвах каналите в търсене на новини. Към четири часа по улицата бавно мина олдбруквилска патрулна кола и си махнахме.

Пак се унесох и когато се събудих, на югоизток вече се развиделяваше. Беше 05:29 и повиках сержант Робъртс по радиостанцията.

— Обадете се на господин Уинслоу в шест и половина и му кажете, че крадецът е заловен, всичко е наред и е прекрасен ден за голф.

Сержантът се захили.

— Желая ви успех с госпожа Уинслоу.

— Мерси.

В 06:45 автоматичната плъзгаща се врата на триместния гараж на Уинслоу се отвори. Отвътре се появи сив мерцедес и потегли по дългата алея. В края на алеята колата зави към мен и зърнах Марк Уинслоу — излъчваше ослепителна досада през предното стъкло. Смъкнах се на седалката, докато отмине.

Не исках да вдигам Джил Уинслоу от леглото толкова рано, затова изчаках известно време.

От обширните морави на големите къщи наоколо се вдигаше рядка мъгла, пееха птици и слънцето изгря зад далечните дървета. Странно диво животно прекоси пътя. Навярно лисица. Не можех да повярвам, че центърът на Манхатън е само на петдесетина километра от тая опасна първобитна гора — нямах търпение отново да стъпя на бетон.

Насочих вниманието си към къщата на Уинслоу. Наистина се надявах, че госпожа Уинслоу не е признала всичко пред Наш и Грифит — въпреки алабализмите на Наш за детектора на лъжата — и че е готова да пречисти душата и съвестта си, даже това да означава да се откаже от целия тоя разкош. Едва ли. Обаче човек никога не знае, преди да попита.

Подминаха ме няколко коли и хората ме заглеждаха. Затова, преди да са се обадили в полицията, запалих мотора и завих по дългата алея. Спрях на павирания малък паркинг пред къщата. Беше 07:32. Взех полицейската си радиостанция, слязох, качих се по стъпалата и натиснах звънеца.

Колко пъти бях правил същото като детектив от отдел „Убийства“? Колко звънци бях натискал, за да съобщя на някого за някаква трагедия или да го попитам дали може да вляза за няколко рутинни въпроса? Колко заповеди за обиск или арест бях изпълнил?

От време на време бях ходил да изказвам съболезнования, а понякога носех добри новини.

Тия неща никога не се променят.

Нямах представа какво ще се случи тук, обаче бях сигурен, че през следващия час животът на няколко души ще се промени.