Нелсън Демил
Полет 800 (49)

48

След няколко минути излязохме на Сидър Суомп Роуд. Час по час поглеждах в огледалото, ала като че ли никой не ме следеше. Започвах да вярвам, че съм успял — Джил Уинслоу, записът, името на Бъд Мичъл и с малко късмет, чист път до Манхатън.

Свалих полицейската радиостанция от колана си, включих я и послушах известно време, но почти нямаше разговори, а което чух, не беше свързано с мен. Изключих радиостанцията и мислено си отбелязах при първа възможност да я върна на сержант Робъртс, което можеше да не е много скоро.

Пред себе си видях знак за колежа в Олд Уестбери. Джил зави надясно. Последвах я по обточен с дървета път до кампуса на малкия колеж, който в неделя пустееше. Тя спря на паркинга и аз оставих форда на едно свободно място. Взех сака си и го хвърлих в багажника на колата й, после казах:

— Аз ще карам.

Госпожа Уинслоу слезе и заобиколи отдясно, докато се настанявах зад волана.

Беемвето не беше с автоматични скорости. Отдавна не бях шофирал такава кола. Дадох на първа със съвсем малко стържене, което накара спътничката ми да потрепери.

Върнахме се на Сидър Суомп Роуд и потеглихме на юг. Беемвето бе истинска кукличка и със сигурност щях да избягам на всичко налично във федералните гаражи, което можеха да вземат Наш и компания.

След няколко минути видях знак за лонгайландската магистрала.

— Трябва да завиете за града ей там — посочи Джил.

— Чакайте.

Стигнах на шест метра от изхода, ударих спирачки и рязко завих надясно по рампата. Гумите засвириха и блокиращите механизми на спирачките запулсираха. Проверих в огледалото, после превключих на по-ниска предавка и натиснах газта. След десет секунди пътувах по магистралата, дадох на пета, престроих се през две ленти и настъпих педала до дупка. Тая машина направо летеше.

Продължих по крайната лента със сто и трийсет километра в час и отново проверих в огледалото. Дори да ме бяха следили, вече бяха изостанали поне на километър.

Движението не беше прекалено натоварено и можех да лъкатуша между неделните шофьори, които се движеха прекалено бавно в крайните ленти.

Джил известно време мълча, после попита:

— Преследват ли ни?

— Не. Просто се кефя на пътуването.

— Аз не.

Намалих и се престроих в средната лента.

— Как е малкото ви име? — след кратко мълчание се осведоми тя.

— Джон.

— Може ли да ти казвам Джон?

— Естествено. А аз може ли да ти казвам Джил?

— Вече го правиш.

Включих мобифона си и изчаках пет минути, обаче не прозвуча сигнал и го изключих.

— Как си? — попитах я.

— Добре. А ти?

— Бомба. Разбираш ли какво става?

— Донякъде. Предполагам, че ти знаеш какво става.

— Определено. — Погледнах я. — Трябва да си наясно, че вече си от правилната страна на барикадата — страната на истината и справедливостта, страната на жертвите от полет осемстотин, техните роднини и американския народ.

— Тогава кой ни преследва?

— Може би никой. Или може би неколцина мошеници.

— Тогава защо не се обадим в полицията?

— Е, може да са повече от неколцина мошеници и още не съм сигурен кой е добър и кой — лош.

— Какво ще правим, докато разбереш?

— Имаш ли предпочитан хотел в Ню Йорк, където обикновено отсядаш?

— „Уолдорф“ или „Юниън Лийг Клъб“.

— Хайде да ги избегнем. Ще изберем нещо не съвсем в центъра.

Тя се замисли за миг.

— „Плаза“.

— Обади им се и си направи резервация. Трябват ти две съседни стаи.

— И ти ли ще се настаниш с мен?

— Да. Използвай своята кредитна карта за стаите. Ще се погрижа да ти изплатят парите.

Джил се обади по мобифона си и резервира апартамент с две спални.

— Искам да изключиш мобифона си — казах.

— Защо?

— Защото по него могат да следят къде се намираш.

Тя не поиска повече обяснения и се подчини.

Прекосихме границата на окръг Насау и навлязохме в Куинс. Трябваше да стигнем в хотел „Плаза“ до половин час.

— Колко време ще трябва да остана в хотела? — попита Джил.

— Около два дни.

— И после?

— После ще се прехвърлиш в друг хотел. Или ще ти намеря друго скривалище. Предполагам, че ще ми трябват около две денонощия, за да събера армията на ангелите. Тогава ще си в безопасност.

— Трябва ли да се обадя на адвоката си?

— Ако искаш. Но ще е по-добре да изчакаш.

Джил кимна.

Продължихме по магистралата през Куинс.

— Кога ще се срещнеш с Бъд? — попита тя.

— Аз или някой друг ще се срещне с него през следващите две денонощия. Моля те, не му се обаждай.

— Нямам такова намерение. — Джил ме сръга по ръката. — Защо не го арестувате? Искам да му отида на свиждане в затвора.

Потиснах смеха си, обаче тя се засмя и я последвах.

— Мисля, че ще имаме нужда от неговото съдействие.

— Налага ли се да се срещам с него?

— Може би. Но по принцип се опитваме да не допускаме свидетелите да се срещат.

— Добре. Къде живееш?

— В Манхатън.

— След колежа и преди да се омъжа и аз живях там. — Тя замълча за миг. — Омъжих се прекалено млада. Ами ти?

— Женен съм за втори път. Ще се запознаеш с жена ми. Тя е агент от ФБР, в момента е в чужбина. Ако всичко е наред, утре трябва да се прибере.

— Как се казва жена ти?

— Кейт. Кейт Мейфилд.

— Моминското си име ли е запазила?

— Не само за себе си. Предложи го и на мен.

Джил се усмихна.

— Така ли се запознахте? В службата?

— Да.

— Интересен живот ли водите?

— В момента да.

— Излагате ли се на много опасности?

— Има определена опасност да умрем от скука.

— Мисля, че си скромен и се подценяваш. Сега скучно ли ти е?

— Не.

— Откога я няма жена ти?

— От около месец и половина.

— А ти си бил в Йемен.

— Да.

— Какво му е скучното на това?

— Иди в Йемен и ще видиш.

— Къде е жена ти?

— В Танзания. В Африка.

— Знам къде е Танзания. Какво прави там?

— Можеш да я питаш лично, когато ви запозная.

Останах с впечатлението, че госпожа Уинслоу не се среща с чак толкова много интересни хора в клуба или на официални обеди и вечери. Освен това ми се струваше, че според нея е изпуснала влака някъде след колежа и вижда тая тежка катастрофа в живота си по-скоро като възможност, отколкото като проблем. Това беше правилната позиция и се надявах нещата да се развият благоприятно за нея.

На около километър и половина пред нас се намираше тунелът за центъра. Хвърлих поглед към Джил. Изглеждаше съвсем спокойна и хладнокръвна, най-вероятно резултат на възпитанието й или на факта, че не оценяваше напълно непосредствената опасност, в която се намирахме. А може и да я оценяваше, обаче си мислеше, че опасността е за предпочитане пред скуката. Бях съгласен с това, когато ми беше скучно, но когато се намирах в опасност, скуката ми изглеждаше за предпочитане.

— Мисля, че Кейт ще ти хареса. Двамата с нея ще се погрижим за теб.

— Сама мога да се грижа за себе си.

Приближавахме се към входа на тунела. Протегнах ръка нагоре и свалих винетката на Джил, която щеше да регистрира номера на колата, местонахождението и времето. Платих таксата в брой и влязох в дългия тунел под Ист Ривър.

— Какво да правя с Марк? — попита ме Джил.

— Обади му се по-късно от мобифона си.

— И какво да му кажа?

— Че си добре и имаш нужда да останеш сама. После ще ти обясня.

— Добре. Но искам да му разкажа всичко.

— Така и трябва… преди той да научи. Нали разбираш, че всичко това ще стане публично достояние.

Тя помълча и двамата се загледахме в прелитащите покрай нас мръсни бели плочки. После Джил наруши тишината.

— Толкова често вечер… докато седяхме в дневната, той на телефона или зачетен във вестника, или докато ми нареждаше какво да направя на другия ден… ми се искаше да му пусна записа… — Тя се засмя. — Мислиш ли, че щеше да забележи?

— Убеден съм.

Излязохме от тунела и пак си бях в Манхатън, за което много си бях мислил в Йемен, макар и не при такива обстоятелства. Вдишах отработените газове, възхитих се на милиардите тонове бетон и асфалт, проследих с поглед как едно такси минава на червен светофар. Беше неделя, трафикът не бе натоварен, пешеходците бяха малко и след пет минути вече пътувах по Четирийсет и втора улица.

— Имаш ли някакви въпроси към мен? — попитах Джил.

— Какви например?

— Например какво ще се случи после. Какво да очакваш. Такива неща.

— Ако трябва да знам нещо, ти ще ми кажеш. Нали?

— Да.

— Може ли да ти дам един съвет?

— Разбира се.

— Прекалено дълго държиш на първа предавка.

— Съжалявам.

Завих надясно по Шесто авеню и поех на север към Сентръл Парк, като внимавах как сменям предавките. След няколко минути бяхме пред хотел „Плаза“ и дадох ключовете на портиера да паркира колата. Внесох саковете в разкошното фоайе и последвах Джил до рецепцията.

Не исках да плати с кредитната си карта, която можеше да се проследи, затова тя уреди да плати с чек, който щеше да гарантира с кредитната си карта. Легитимирах се на служителя и поисках да видя управителя. Той се появи след няколко минути и инструктирах и двамата:

— Пътуваме инкогнито по служба. Ако някой пита, не му казвайте, че госпожа Уинслоу се е настанила тук, и веднага се обадете в стаята. Разбрахте ли? — Те ме разбраха и си отбелязаха в компютъра.

След десет минути бяхме в дневната на апартамента. Джил откри по-голямата спалня, която си присвои, без да каже дума, и се върна при мен в дневната.

— Ще се обадя на румсървис — каза тя. — Искаш ли нещо? Исках да се възползвам от барчето в стаята, обаче отвърнах:

— Само кафе.

Джил вдигна слушалката и поръча кафе и разни сладкиши.

— Мъжът ти дали вече се е прибрал? — попитах.

Тя си погледна часовника.

— Сигурно не.

— Добре, сега искам да се обадиш у вас и да му оставиш съобщение. Кажи нещо от рода, че имаш нужда да се откъснеш от вкъщи и си отишла в провинцията с приятелка или нещо такова. Гледай да не го разтревожиш, за да не се обади в полицията. Разбираш ли?

Госпожа Уинслоу се усмихна.

— Той няма да се разтревожи — ще се шокира. Досега никога не съм изчезвала… е, поне без алиби. И няма да се обади в полицията, защото ще го е срам.

— Ясно. Обади се по мобифона си. — Нали каза, че…

— Можеш да го оставиш включен около пет минути, максимум десет.

Тя кимна, извади мобифона си от чантата, включи го и набра номера.

— Марк, аз съм. Доскуча ми и реших да се разходя до Хамптънс на гости на една приятелка. Може да пренощувам при нея. Ако искаш, обади се на мобифона ми и ми остави съобщение. — После прибави: — Надявам се, че сутринта си прекарал приятно с момчетата и че Бъд Мичъл не те е ядосал пак. — Погледна ме, усмихна се и ми намигна. — Чао.

Госпожа Уинслоу явно се забавляваше.

— Добре ли беше?

— Идеално — похвалих я.

От друга страна, ако бе събрал две и две, Наш рано или късно щеше да отиде в дома на семейство Уинслоу. Тогава господин Уинслоу щеше да чуе друга версия и да бъде помолен да помогне на властите да открият неговата своеволна съпруга. Обаче сега не можех да мисля за това.

— Моля те, изключи мобифона си и не забравяй да го изключваш всеки път, щом го използваш — казах на Джил.

Тя го изключи и го прибра в чантата си.

После отиде в спалнята си да се освежи.

На вратата се позвъни и аз пуснах момчето от румсървиса и подписах сметката.

Отидох при прозорците и погледнах към Сентръл Парк.

Чувствах се като беглец. И нищо чудно, защото наистина бягах. По ирония на съдбата през целия си професионален живот бях преследвал други бегълци, макар повечето да бяха толкова глупави, че всъщност не успях да науча от тях много за това как да не ме заловят.

Обаче все бях понаучил нещо и не бях глупав, затова имаше известна вероятност господата Наш, Грифит и сие да не ме открият скоро.

Джил се върна в дневната. Явно се беше понапудрила и гримирала. Седнахме на масата и се нагостихме с кафе и сладкиши. Установих, че съм гладен, обаче не ометох цялата чиния.

— Жена ти утре ли си пристига? — попита тя.

— Би трябвало. Към четири следобед.

— Ще я посрещнеш ли на летището?

— Не. Не мога да се появя на предварително уговорено място.

Джил не попита защо и видях, че загрява.

— Ще уредя да я посрещнат и да я доведат тук. Нито тя, нито аз можем да се върнем вкъщи.

Тя кимна, погледна ме и накрая каза:

— Страх ме е, Джон.

— Няма защо.

— Имаш ли пистолет?

— Не.

— Защо?

Обясних й и прибавих:

— Не ми трябва пистолет.

Известно време поговорихме на общи теми и аз й казах:

— Вземи касетата, която ти дадох, и дай да я заключат в хотелския сейф.

— Добре. Какво ще правиш с „Един мъж и една жена“?

— Остави това на мен.

Тя кимна.

— Искам да отида на черква. После ще се поразходя. Може ли?

— Честно казано, ако ония някак си открият къде сме, няма значение какво ще правиш.

Разменихме си номерата на мобифоните и аз й напомних:

— Не забравяй — не бива да го държиш включен повече от пет минути.

Всъщност в Манхатън се преплитаха по неколкостотин хиляди клетъчни сигнала и проследяването на конкретен мобифон можеше да отнеме над петнайсет минути, но трябваше да се подсигурим. Продължих:

— И не използвай кредитни карти, нито банкомати. Имаш ли пари?

Джил кимна и попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Трябва да остана тук и да се обадя на някои хора. Ще те потърся няколко пъти, затова проверявай за съобщения през половин час и ми се обади веднага щом получиш съобщението ми.

— По-лош си и от мъжа ми — отбеляза тя.

Усмихнах се.

— Ако се наложи да ми се обадиш, звъни в стаята. Но ако не ти отговоря, опитай на мобифона ми. И не се връщай в хотела, ако не ти отговоря. Разбра ли?

Джил кимна.

— На излизане не забравяй да оставиш касетата, за да я заключат в сейфа. После постави разписката в хотелски плик и помоли да го пратят в стаята.

Тя отново кимна.

— Гледай да се прибереш не по-късно от пет часа.

— Мисля, че май ще се върна при Марк. Усмихнах се.

— До скоро.

Отидох в спалнята си, седнах на леглото и набрах мобифона на Дом Фанели.

— Извинявай, че те смущавам в неделя.

— Ей, от „Плаза“ ли се обаждаш?

— Да. Къде си?

— В „Уолдорф“. Какво правиш в „Плаза“?

— Можеш ли да разговаряш?

— Да. На семейно барбекю съм. Измъкни ме оттук.

— Държиш ли чаша?

— Папата яде ли полски салам? Какво има?

— Нали искаше да знаеш каква е тая история?

— Да.

— Е, тя е огромна гладна огнедишаща ламя, която може да те изяде.

Последва кратко мълчание.

— Давай.

— Добре. Отнася се за полет осемстотин, за който ти е известно, и за един видеозапис на катастрофата. И за Джил Уинслоу, която ти ми намери. — Направих му пълно петнайсетминутно описание на ситуацията. Той през цялото време запази нетипично за него мълчание и трябваше няколко пъти да го питам дали ме чува.

— Боже Господи! — ахна той, когато свърших. — Да не се майтапиш?

— Не.

— Мама му стара!

— Искаш ли да се включиш?

Чух глъчка и висока музика, по което прецених, че се движи. Зачаках и скоро шумотевицата стихна.

— Сега съм в тоалетната — осведоми ме Фанели. — Мамка му, имам нужда от още едно.

— Първо пусни водата. Имам нужда от помощта ти, Дом.

— Да. Да. Каквото поискаш. Какво ти трябва?

— Искам утре да отидеш с патрулна кола и най-малко двама униформени полицаи на летището и да посрещнеш Кейт.

— Защо?

— Някой може да я чака.

— Кой?

— Феберейците. Добре, вземи ме от „Плаза“…

— Чакай, чакай. Щом някой може да я чака, теб определено ще те чакат, приятел.

— Знам, обаче трябва да съм там, когато тя…

— Не. Ще останеш, където си. Трябва да пазиш свидетелката.

— Можеш да пратиш някого да я пази…

— Ей, готин, проявяваш глупава смелост. Ще го направим, както аз казвам.

Замислих се. Тъй като бях човек на действието, не ми допадаше мисълта да чакам, докато някой друг върши опасните неща вместо мен. Дом имаше право естествено, но все пак заявих:

— Няма да вися тук, докато ти си на „Кенеди“…

— Да бе, добре. Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб. Край на спора. Какво друго?

— Уф… добре, бъди готов за феберейска дебелащина и баламосване. Ще трябва да демонстрираш сила. Нали така? Не ми пука дали ще се появи цялото нюйоркско оперативно бюро на ФБР. Ти си нюйоркско ченге и това си е твоят град, не техният.

— Ясно. Няма проблем.

— Погрижи се да не те проследят от летището…

— Ей, щях да забравя!

— И когато дойдеш в „Плаза“, прати полицай да придружи Кейт до стаята на Уинслоу. — Дадох му номера. — Съгласен ли си?

— Да. Кефя се максимално.

— Добре, ето ти данните за полета на Кейт. — Продиктувах му ги и го накарах да ги повтори. — Сега доволен ли си, след като споделих с теб?

— О, да. Направо съм възхитен.

— Сам настоя.

— Мерси много. — Той замълча за миг. — Браво на тебе бе! Винаги съм твърдял, че си гений, даже когато лейтенант Волф те обявява за идиот.

— Благодаря. Интересува ли те нещо друго?

— Да. Например точно кой те преследва?

— Ами, оня Тед Наш от ЦРУ. Може би Лайъм Грифит от ФБР. Нямам представа още кой е замесен в засекретяването, затова не знам към кого мога да се обърна в службата или извън нея. Затова се обръщам към полицията.

Фанели не отговори веднага.

— Ами Кейт… на нея можеш да имаш доверие. Нали?

— Мога, Дом. Тя ме забърка в тая каша.

— Добре де. Просто проверявам.

Премълчах.

— Междувременно имаш ли нужда от подкрепление в „Плаза“? — попита той.

— За един ден ще се оправя и сам. Ще ти се обадя, ако имам нужда от нещо.

— Добре. Ако дойдат ония, напълни им задниците с олово и после се обади на детектив Фанели в отдел „Убийства“. Ще пратя катафалката да ги закара в моргата.

— Звучи страхотно, обаче патлакът ми е някъде в дипломатическата поща.

— Какво? Не си ли въоръжен?

— Не, обаче…

— Отивам у вас да взема втория ти пистолет и да го донеса…

— Не ходи вкъщи! Те вече са завардили блока. Може да се сблъскаш с тях или да те проследят до тук.

— Феберейците не могат да проследят и собствената си сянка, когато слънцето е зад гърба им.

— Да, но не можем да рискуваме днес да отидеш там. Утре имаш важна работа.

— Ще ти донеса моя резервен патлак.

— Просто днес стой далеч от „Плаза“, Дом. Ще се оправя.

— Добре, ти решаваш. А бе… искаш ли да те взема под охрана? Бях мислил за това, обаче се съмнявах, че Джил Уинслоу ще иска да пренощува в дранголника. Нещо повече, представях си какво ще направят феберейците, ако проверят в НЙПУ, за да видят дали наистина не съм там. Не се съмнявах, че за няколко часа ще успеят да ни приберат под своя охрана.

— Джон? Ало?

— Не искам да оставям следа в обществен архив. Може би утре. Засега съм изчезнал при бойни действия. Ще ти се обадя, ако реша, че се налага да ме арестуваш.

— Добре. Е, в „Плаза“ сигурно е по-удобно, отколкото в градския арест. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря, Дом. Ще те прикрия, ако се разхвърчат говна.

— Знаеш ли, ако се разхвърчат говна, няма да сме единствените, затънали до гуша.

— Дано да си прав. Приятно прекарване на барбекюто. Чао.

 

 

Джил ми беше оставила бележка на масата в дневната.

„Излизам в 12:15. Ще се прибера към 17:00. Може ли да те поканя на вечеря?

Джил“.

Избръснах се, два пъти си измих зъбите, взех душ и си изпрах боксерките.

Хотелът достави плика с разписката за сейфа. Запомних наизуст номера и я изгорих в тоалетната.

Прочетох „Сънди Таймс“ и погледах телевизия. Няколко пъти си проверих мобифона, за да видя дали Тед Умрелия не се е обаждал, за да си уговорим среща, обаче той сигурно си беше взел почивен ден. Поне така се надявах. Вече беше 17:30 и Джил още не се бе прибрала, затова се обадих на мобифона й, оставих съобщение и изпих една бира.

В 17:48 тя се обади в стаята и каза:

— Извинявай. Изгубих представа за времето. Ще се върна към шест и половина.

— Ще те чакам.

Пристигна почти в седем. За жените времето явно тече по друг начин. Тъкмо се канех да измърморя нещо за значението на точността, когато тя ми подаде чанта от „Барнис“.

— Отвори я.

Отворих я и извадих мъжка риза. Като се имаше предвид, че носех ризата си от три дни, това по-скоро беше подарък за нея, отколкото за мен. Обаче от любезности благодарих.

— Много мило от твоя страна.

Джил се усмихна.

— Знам, че си пътувал с тази риза, и наистина изглежда малко измачкана.

Всъщност смърдеше. Разопаковах я и я разгледах.

— Малко е… розова.

— Вдигни я.

Вдигнах я върху гърдите си.

— Този цвят ти отива — каза тя. — Подчертава тена ти.

Щеше да ми отива, ако обърнех резбата.

— Аз всъщност не… Благодаря.

Джил взе ризата от ръцете ми и извади петстотинте карфици за около пет секунди, после я разгъна.

— Би трябвало да ти стане. Премери я. — Беше с къси ръкави и ми се стори, че е копринена. Съблякох отвратителната си стара риза и навлякох розовата копринена.

— Стои ти много добре — отбеляза тя.

— И ми е адски удобна. Получи ли съобщение от мъжа си?

Джил кимна.

— Какво ти каза?

Тя извади мобифона от чантата си, включи гласовата си поща и ми го подаде. Изслушах автоматичния запис: „Съобщение, получено в петнайсет часа двайсет и осем минути“. После чух гласа на Марк Уинслоу:

„Джил, аз съм. Получих съобщението ти“

Абсолютно безизразен глас — също като снимката му. Бях изненадан, че се е регистрирал на дигиталния запис. Той продължи:

„Много съм обезпокоен, Джил. Много съм обезпокоен. Искам да ми се обадиш веднага щом получиш това съобщение. Обади ми се и ми кажи къде си. Това е крайно егоистично от твоя страна. Не си се обадила на момчетата и те те потърсиха тук. Казах им, че си при приятели, но мисля, че доловиха загрижеността в гласа ми, и ми се струва, че се разтревожиха. Трябва да им се обадиш и да ги успокоиш. Обади се и на мен. Започвам да се безпокоя. Ще поговорим, когато получиш това съобщение“.

Очаквах да каже „Обичам те“ или „Искрено твой“, обаче съобщението свърши. Изключих мобифона и й го подадох.

Известно време и двамата мълчахме.

— Не му се обадих, естествено — накрая ме осведоми тя.

— Как успя да устоиш на тая прочувствена молба?

Джил се усмихна, но усмивката й помръкна.

— Наистина не искам да му причинявам мъка.

— С твое позволение, той не ми се стори много измъчен. Обаче ти го познаваш по-добре от мен.

— Марк ме търси още три пъти, само с кратки съобщения да му се обадя — каза тя.

Замислих се за съобщението на Марк Уинслоу и стигнах до извода, че Тед Наш не е ходил в дома на господин Уинслоу, за да търси госпожа Уинслоу. После пак се замислих и стигнах до извода, че Тед Наш е стоял в стаята с Марк Уинслоу, който се е обаждал на жена си.

— Съпругът ти… нормално ли говори? — попитах я.

— Да. Това е нормално за него.

— Исках да кажа, смяташ ли, че някой друг го е накарал да ти се обади? Например полицията?

Тя се замисли.

— Предполагам, че е възможно… иначе нямаше да спомене за момчетата… но… — Джил ме погледна. — Знам какво искаш да кажеш, но не съм сигурна.

— Добре. — Просто поредната параноична мисъл, обаче основателна. Накратко, нямаше значение дали Тед Наш е на една крачка зад мен, стига да не ме изпревареше с една крачка. — Какво ще кажеш да пийнем по нещо?

Пийнахме и тя напомни за идеята си да отидем на вечеря, обаче аз настоях за румсървис, отчасти защото винаги се натъквам на неподходящи хора, когато излизам, и отчасти, защото колкото повече врати имаше между мен и Джил Уинслоу, от една страна, и ония, дето ни търсеха — от друга, толкова по-добре.

Побъбрихме си и Джил потвърди, че е оставила касетата в хотелския сейф. Казах, че съм получил разписката. Тя ми докладва и че цял ден е държала мобифона си изключен и че не е използвала кредитни карти и банкомати.

Ходила в „Сейнт Томас“ на Пето авеню, после се разходила през парка до Метрополитън Мюзиъм. Отишла в „Барнис“, след това позяпала витрините по Мадисън Авеню и се върнала в „Плаза“. Типична неделя в Ню Йорк, обаче адски паметен ден за Джил Уинслоу.

Поръчахме румсървис и той пристигна в осем. Седнахме на масата с приглушени светлини, запалени свещи и тиха музика.

Въпреки всичко това никой от нас не се опитваше да съблазни другия, което сигурно бе истинско облекчение и за двамата. Искам да кажа, тя беше много красива, обаче за всичко си има време и място. За мен това време бе отминало с брака ми, а за нея едва сега започваше. Освен това Кейт трябваше да пристигне към пет следобед на другия ден.

С вечерята пихме вино и тя се понапи, и започна да ми разказва за Марк и за връзката си с Бъд.

— Даже когато реших да се поразвихря, го направих с мъж, в когото бях сигурна, че няма да се влюбя. Безопасен секс. Безопасен съпруг. Безопасен брак. Безопасен квартал. Безопасни почивки. Безопасни приятели.

— В това няма нищо лошо. Тя само сви рамене. След малко каза:

— След Бъд имах само една съвсем кратка връзка. Преди три години. Продължи около три месеца.

Не исках да слушам подробности и Джил не ми ги натрапи.

Бях си поръчал пържола, не защото ми се ядеше, а защото исках да ми донесат остър нож. По някое време Джил се извини и отиде в спалнята си. Използвах момента и прибрах ножа в моята стая.

Към десет се оттеглих, като се оправдах с умора след полета от Йемен и прекалено обилната храна и вино, от които бях отвикнал в оная страна.

Тя стана. Наведох се и я целунах по бузата.

— На теб може да се разчита — казах. — Всичко ще приключи добре.

Джил се усмихна и кимна.

— Още веднъж благодаря за ризата. Лека нощ.

— Лека нощ.

Проверих мобифона си за съобщения, но нямаше. Поръчах да ме събудят в седем без петнайсет, погледах новините, после пуснах „Един мъж и една жена“. Превъртях сцените на плажа и изгледах последните няколко минути на забавен кадър, за да проследя проблясъка на хоризонта и издигащата се в небето светлина. Опитах се да проявя скептицизъм и да дам друго тълкуване на видяното, обаче камерата не лъжеше. Пуснах записа отпред назад, за да видя дали няма да се разкрие нещо, което да може да се интерпретира по друг начин, но отзад напред, отпред назад, на забавен кадър или с нормална скорост, виждах все едно и също: ракета с огнена опашка и димна следа, издигаща се към светлините на самолета. Убеди ме късият зигзаг от светлина и дим преди експлозията, ако изобщо имах нужда от повече убеждаване — гадната ракета коригира курса си, прихвана целта и я улучи. Край на загадката.

Извадих касетата от видеото, пъхнах я под матрака и оставих ножа върху нощното шкафче.

Потънах в неспокоен сън, в който продължавах да въртя записа, само че на плажа бях аз, а не Бъд, и Кейт, а не Джил — стоеше гола до мен и шепнеше: „Нали ти казах, че е ракета. Видя ли?“