Нелсън Демил
Полет 800 (29)

28

Госпожа Мейфилд я нямаше на бюрото й.

— Къде е Кейт? — попитах Дженифър Лупо, която седеше срещу нея.

— Отиде на среща с Джак в кабинета му — отвърна тя. — Оттогава не съм я виждала.

Явно Джак Кьоних и Кейт Мейфилд имаха да си приказват повече, отколкото Дейвид Стийн и Джон Кори. Надушвах нещо лошо.

Отидох на работното си място, което не бях направил преди срещата си със Стийн. На бюрото ми нямаше нищо ново, на телефонния ми секретар нямаше нищо спешно. Отворих имейла си. Обичайният боклук, освен съобщение от пътническата служба на ФБР във Вашингтон, което гласеше:

„Незабавно се свържете със службата. Относно: Йемен“.

— Какво е това, по дяволите?…

Хари Мълър откъсна поглед от компютъра си.

— Какво има?

— Лош хороскоп.

— Опитай моя. Аз съм козирог. Ей, къде беше вчера?

— Бях болен.

— Търси те Стийн.

— Намери ме.

Мълър се наведе към мен.

— Загазил ли си нещо?

— Аз вечно съм си загазил. Направи ми една услуга. Кейт е при Кьоних. Когато излезе, предай й, че я чакам в онова гръцко кафене малко по-нататък по улицата. „Партенон“, „Акропол“, „Спарта“ — нещо от тоя род.

— Защо не й оставиш бележка на бюрото й?

— Защо просто не ми направиш услуга?

— Всеки път, щом ти направя услуга, се чувствам като съучастник в престъпление.

— Ще ти донеса баклава.

— Нека е царевична кифличка.

Изправих се.

— И не го споменавай на друг.

— Препечена, с масло — отвърна той.

Бързо тръгнах към асансьора. По пътя си мислех какво ми подсказва да направя инстинктът ми. Първо, да се махна от сградата в случай, че Кьоних пожелае да разговаря с мен, след като подложи на разпит Кейт. Второ, следващият човек, с когото трябваше да говоря, беше тя, насаме и далеч от Министерството на любовта. Инстинктът ми подсказваше верни неща.

Излязох от асансьора и се запътих на юг по Бродуей към Световния търговски център.

Предимството на това кафене — „Акропол“ — бяха сепаретата с високи облегалки, които скриваха клиентите от улицата. Освен това ужасяващата тенекиена гръцка музика заглушаваше разговорите и през пет минути се разнасяше отвратителното дрънчене от строшени съдове. Това също беше на запис и се предполагаше, че е забавно. Сигурно човек трябва да е грък, за да схване смешката.

Седнах в едно свободно сепаре в дъното.

Имах чувството, че хватката около мен се стяга — че не бива да използвам мобифона и служебния си телефон, имейла и даже домашния си телефон. Когато феберейците те вземат на мушка, можеш да се отпишеш.

Сервитьорката дойде и си поръчах кафе.

Пиех третото си кафе, когато се наведох към пътеката и видях, че в заведението влиза Кейт. Тя ме забеляза, бързо се приближи и се настани срещу мен.

— Защо си тук? — попита ме госпожа Мейфилд.

— Трябва да поговорим. Насаме.

— Джак те търси.

— Тъкмо затова съм тук. За какво си приказвахте?

— Той ме попита дали съм се ровила в случая с боинга на ТУЕ. Потвърдих. След като ми благодари за откровеността, Джак ме попита дали и ти си се ровил в случая. — Кейт се поколеба. — Казах му истината. Той ме разпита за някои подробности и му отговорих, че сигурно вече знае всичко, случило се от панихидата досега. — Тя замълча за миг и прибави: — Нали ти така предложи?

— Да. Как понесе истината Кьоних?

— Не много добре.

Сервитьорката дойде и Кейт си поръча чай от лайка, каквото и да е това.

— Каза ли му къде съм ходил вчера?

— Казах му, че си ходил на изток и че не знам нищо повече. Съвсем честно му обясних, че не споделяш много с мен, за да не се налага да лъжа. Той оцени стратегията от професионална гледна точка, но беше много ядосан.

— Ядосва го дори само споменаването на името ми. Донесоха чая на Кейт. В същия момент издрънчаха строшените чинии и тя се сепна. Виждах, че е малко нервна след едночасовия разговор с Кьоних.

— Това беше запис — успокоих я. — Стресна ли се?

— Нищо ми няма. — Кейт отпи глътка чай и се наведе към мен. — Пределно ясно му заявих, че аз съм те помолила да се заемеш с този случай и че ти неохотно, само заради мен си се съгласил да провериш някои неща. Казах му, че поемам цялата отговорност за всяко нарушение на принципите, правилниците, текущите заповеди и така нататък.

— Лицето му зачерви ли се? Обожавам, когато лицето му се зачерви. Някога виждала ли си го да троши молив с пръсти?

— Това не е шега. Но да, намираше се в състояние на овладян бяс.

— Е, това подсказва нещо, нали? Някой — правителството, ФБР, ЦРУ — крие нещо.

— Не непременно. Той бил бесен, защото за втори път ми се обяснявало, че този случай не е моя работа. Те не обичали да повтарят два пъти нещо, даже да е незначително. В спецчастта нямало място за изменници и умници. Гневът на Джак нямал нищо общо със самия случай, а с по-важните проблеми около подпомагането и поощряването на привържениците на теориите за заговорите и скандализирането на масмедиите.

— Защо ли не сме се сетили за това?

— Защото са алабализми.

— Надявам се, че си му го казала.

— Не му го казах. Отговорих, че напълно го разбирам.

Не бях съвсем сигурен каква е позицията на госпожа Мейфилд по тоя въпрос, затова се поинтересувах:

— И какво стана в крайна сметка?

— Пряко ми нареди да не се замесвам в това и обеща, че ако му дам дума, служебното ми досие няма да пострада.

— Ето, виждаш ли, не е голяма работа. Къде искаш да се срещнем за обяд?

Без да обръща внимание на въпроса ми, тя попита:

— Какво ти каза капитан Стийн?

— А, да бе. Стийн. Кьоних не му е съобщил нищо, освен че едно от проблемните ченгета, с други думи аз, трябва да бъде напляскано за нещо си. Даже се наложи да му обяснявам какъв според мен е проблемът, за да може да ме сдъвче за провинението. Получи се малко странно.

— Това ли е всичко?

— Общо взето. — Реших още да не споменавам за йеменската история, ако изобщо се наложеше да й кажа.

— Тогава защо Джак иска да те види?

— Не знам. А ти?

— И аз… Сигурно иска лично да те смъмри.

— Абсурд. Той ме обича.

— Всъщност не. Но те уважава.

— И аз го уважавам.

— Но… смята, че не ставаш за екипна игра. Сам го каза. Бои се, че може да дискредитираш спецчастта.

— Нима? Майната му. Той не може да търпи никое ченге в службата. Изнервяме го.

Кейт не отговори.

— Няма нужда да се срещам с Джак Кьоних — осведомих я. — Напуснах.

Тя ме погледна.

— Какво?!

— Стийн ме накара да избирам: или да не си вра носа в случая с полет осемстотин, или да напусна. Реших да напусна.

— Защо? Просто остави този случай, Джон. Не си струва да провалим кариерите си заради него.

— Може и да си струва. А може би не. Подадох оставка заради принципа. С други думи, писна ми тая работа. — Освен това не исках някой да може да ме прати в Йемен и да се ебава с живота ми. Обаче не го казах на Кейт.

— По-късно ще поговорим за това… — Тя замълча за миг. — И Джак ме накара да избирам между някои неща.

Знаех си, че не сме се отървали толкова леко.

— Първо, постоянно преместване някъде във вътрешността на Съединените щати. Второ, временно назначение в помощ на правния аташе на ФБР в разследването на атентата срещу американското посолство в столицата на Танзания, Дар ес Салам.

Изчаках, докато смеля тая информация, като избягвах погледа на Кейт.

— Ти си наясно естествено, че това е наказание, а не награда за добрата инициатива — заявих накрая.

— Той не ми представи нещата така.

— Какво ще правиш?

— Ти какво искаш да направя?

— Ами… Ню Йорк не ти харесва, затова приеми преместването в Дъбюк^[1] или някое друго затънтено място.

— Всъщност Ню Йорк ми харесва.

— Откога?

— Откакто ми предложиха да го напусна. Виж, Джон, ако приема временното назначение в Танзания, ще ми гарантират поне още две години в Ню Йорк. От друга страна, преместването във вътрешността на Щатите е постоянно. Ти ще трябва да подадеш молба за преместване там, където ме пратят, и може да минат години, докато се озовем в един и същи град. Ако изобщо се получи.

— Казах ти, аз ще подам оставка.

— Няма. И даже да подадеш оставка, ще напуснеш ли Ню Йорк, за да дойдеш с мен в Далас, Кливланд или Уичита?

— Ще те следвам навсякъде. Никога не съм ходил на запад от Единайсето авеню. Може да се окаже забавно.

Тя ме погледна, сякаш за да види дали съм сериозен. Не бях естествено.

— Ще си намеря работа като охранител в универсален магазин — прибавих. — Има и друга възможност — да кажа на Кьоних да върви на майната си.

— Това не е от полза за кариерата. Виж, мога да подам жалба, обаче е по-лесно да приема временното назначение в чужбина. Няма да е за повече от три месеца. После се връщам, проблемът е решен и ще можем да продължим нормалния си живот и работа. Накарах Джак Кьоних да обещае, че ще продължат договора ти за още две години в Ню Йорк.

— Моля те, недей да водиш преговори за моя договор вместо мен. Имам си адвокат за тая работа.

— Аз съм ти адвокат.

— Тогава аз ще ти казвам какво да правиш. А не обратно.

Кейт ме хвана за ръка.

— Джон, нека приема назначението в чужбина. Само така ще решим проблема.

Стиснах пръстите й.

— А аз какво ще правя сам в Ню Йорк? Тя принудено се усмихна.

— Прави каквото искаш. Обаче имай предвид, че ще пратя десет агенти денонощно да те наблюдават. По седем дни в седмицата.

Отвърнах на усмивката й и се замислих за тия интересни събития. По същество Кейт Мейфилд и Джон Кори, двама обикновени смъртни, бяха оскърбили боговете, които сега бяха решили да ни прогонят от „Акропола“ в Африка и Средна Азия. Другата възможност беше да легнем пред валяк.

— Защо и ти не подадеш оставка? — попитах я.

— Няма да подам оставка. Ти също.

— Ами тогава ще подам заявление да ме пратят в Танзания с теб.

— Забрави. Вече питах. Няма да ти разрешат. — Кейт ме погледна. — Моля те, Джон. Нека замина и моля те, не подавай оставка. Поне докато се върна.

Щракнах с пръсти и взех поредното си глупаво решение.

— Ще ме мъчат угризения, че ти си в Африка, докато аз живея тук в разкош. Затова ще подам заявление да ме пратят в Аден. Това е в Йемен.

Тя дълго се взира в мен.

— Много мило… много… — Виждах, че започва да се разстройва. Пусна ръката ми и избърса очите си с книжна салфетка. — Не мога да ти позволя да го направиш. Няма причини да… Искам да кажа, аз съм виновна за всичко.

— Вярно е. Обаче аз знаех в какво се забърквам. Просто си мислех, че няма да ни спрат толкова скоро. Трябва да реагират толкова бързо и с терористите.

Тя не отговори.

— Е, ще заминем поотделно в командировка, ще се приберем вкъщи почернели и във форма и ще продължим откъдето сме прекъснали.

Кейт бавно кимна.

— Откъде знаеш, че ще приемат предложението ти да заминеш за Йемен?

— Имат нужда от хора там и не могат да намерят доброволци.

— Откъде знаеш?

— Стийн ми го спомена.

— Той… Защо?… Поиска ли да заминеш?…

— Само ми предложи. Което е страхотно съвпадение.

— Кретен такъв! — Тя силно ме ритна по пищяла под масата. — Защо не ми каза?…

— Чакай малко. Предложението на Стийн да ме прати в Йемен няма значение. Аз отказах и заявих, че напускам. Обаче след като ти възнамеряваш да запазиш работата си, ще замина за Йемен, а ти ще заминеш за Танзания.

Струваше ми се логично, обаче виждах, че тя кипи. Посегнах пак да хвана ръката й, но Кейт я отдръпна и скръсти ръце на гърдите си. Обикновено това не беше добър признак.

Съдовете пак издрънчаха и двама възрастни клиенти, които току-що бяха седнали в съседното сепаре, се стреснаха. Надявах се, че в „Акропол“ имат дефибрилатор.

Кейт известно време бесня вътрешно, после се овладя.

— Добре тогава, всичко е уредено — студено заяви тя. — Приемаме временните назначения, което всъщност може да ни е от полза, и оставяме този проблем в миналото.

— Приеми го като положителен ход за кариерата и на двамата — вметнах аз. — И имаш право, два-три месеца раздяла сигурно ще ни дойдат добре.

— Нямах това предвид.

— Аз също.

Хванахме се за ръце и Кейт ми напомни:

— Трябва да се срещнеш с Джак.

— С нетърпение го очаквам.

— Имам време до вторник да приведа делата си в ред. Колко време ще ти отнеме това?

— Докато приведа делата си в ред, ще минат десетина години. Обаче ще съм готов до вторник.

— Трябва да ми направят различни ваксини. И днес трябва да се обадя в пътническата служба.

— И аз.

— Преди да се оженим, не ме интересуваше къде ме пращат.

— И мен.

— Ти беше нюйоркско ченге.

— Да бе, обаче веднъж трябваше да дежуря две седмици в Бронкс.

— Бъди сериозен, Джон.

— Добре. Сериозно съм бесен. Използват всеки от нас двамата, за да се избавят от другия и да го накарат да млъкне. Това е предупреждение. Следващия път няма да се отървем толкова леко.

— Няма да има следващ път. Случаят е приключен. Приключен.

— Съгласен съм.

— Повтори го.

Ако го повторех, трябваше да съм откровен. Най-много ме вбесяваше това, че Джак Кьоних използва брачния възел, за да ми завърже ръцете. Това беше ново преживяване за мен.

— Не ме бива да губя — казах.

— Престани с това мъжкарско перчене. Случаят е приключен. Аз го отворих и аз ще го затворя.

— Добре. Повече никога няма да спомена за това. Тя смени темата.

— Смяташ ли, че има нещо ново по случая с „Коул“?

— Поне на мен не ми е известно. Ще ме осведомят на място.

— Имали някои нови улики за атентатите срещу посолствата в Танзания и Кения. Няма съмнение, че зад атентатите стои тази организация, Ал Кайда. Заловили двама важни заподозрени, които се съгласили да говорят. Както знаеш, Ал Кайда е замесена и в атентата срещу „Коул“.

— Да. — Повиках сервитьорката, поръчах царевична кифличка с масло и поисках сметката.

— Тези назначения може и да са наказание, но междувременно ние може да свършим нещо полезно — отбеляза Кейт.

— Да. Ще приключим следствията и ще се приберем преждевременно. Искаш ли още чай?

— Не. Слушаш ли ме?

— Да.

— Трябва да внимаваш. Йемен е вражеска страна.

— Ще се чувствам точно като у дома си. И ти внимавай.

— Танзания е приятелска държава. При атентата срещу посолството загинаха стотици танзанийци.

— Да. Добре, ти тръгни първа. Аз ще дойда след десет минути.

Кейт се изправи и ме целуна.

— Недей да се дърлиш с Джак.

— Не бих си го и помислил.

Тя си тръгна, аз допих кафето си, донесоха ми царевичната кифличка, платих сметката и получих ресто.

Вече трудно можеха да ме ядосат — бях спокоен, хладнокръвен, съсредоточен и готов за реванш.