Нелсън Демил
Полет 800 (50)

49

Събудиха ме в седем без петнайсет. Изтърколих се от леглото, бръкнах под матрака, извадих „Един мъж и една жена“ и известно време зяпах касетата.

Погледнах през прозореца към Сентръл Парк. Не си падам по понеделниците и времето не подобри настроението ми — беше облачно и валеше, нещо, което от четирийсет дни не бях виждал в Йемен. Не че исках да се върна там.

След като взех душ, обух все по-удобните си светлокафяви панталони и си сложих розовата риза. Ако днес видех Тед Наш и ако кажеше нещо по адрес на ризата, щеше да се наложи да го убия.

Иначе днес щеше да е така нареченият Голям ден. Щях да разговарям с Наш и ако беше получил разрешение от Вашингтон, щяхме да се срещнем в присъствието на съответните страни. Трябваше да помисля кой да присъства на срещата, къде да се проведе тя и дали да нося един от записите. Не ме бива много по срещите, обаче с нетърпение очаквах тая.

По-важно обаче беше това, че Кейт се връщаше.

Замислих се за комитета по посрещането на летището, в който сигурно щяха да участват хора с различна представа за това кой трябва да качи Кейт в колата си. Можеше да стане адски напечено, но Дом го биваше да се побърква, когато някой се ебава с него. И както бях установил, Кейт също не си оставяше магарето в калта.

Вече трябваше да е излетяла и може би трябваше да й пратя имейл или да й се обадя предишната вечер, за да я предупредя за евентуалното положение на летището. Обаче ако я наблюдаваха — а след срещата ми с Наш сигурно постоянно я следяха, — нито нейният имейл, нито телефоните й щяха да са безопасни.

Погледнах се в голямото огледало. Розовото наистина подчертаваше тена ми.

Отидох в дневната. Джил седеше на масата по бял хотелски халат, пиеше кафе и четеше „Ню Йорк Таймс“.

— Добро утро.

Тя ме погледна.

— Добро утро. Ризата ти отива.

— Ще ми стане от любимите. Добре ли спа?

— Не.

Седнах на масата и си налях кафе.

— Вчера беше напрегнат ден за теб.

— Меко казано.

Отпих глътка кафе и я погледнах над чашата. Изглеждаше отпусната, обаче ми се струваше, че започва да осъзнава реалността на положението.

— Изпитваш ли някакви съмнения за всичко това? — попитах.

— Не. Всъщност съм още по-сигурна, че постъпвам правилно.

— И дума да няма.

Тя категорично заяви, че имам нужда от храна, и прегледахме менюто. Джил каза, че щяла да си поръча здравословна закуска, и ме посъветва да последвам примера й.

Побъбрихме, прочетохме вестниците и погледахме „Днес“ с Кейти и Мат.

Донесоха поръчката и от здравословната закуска получих киселини.

След като се нахранихме, Джил поиска да се поразходи и настоя да я придружа, но аз отвърнах:

— Трябва да остана тук. Може да се наложи да отида на среща. Може да се наложи и ти да дойдеш с мен. Обаждай ми се през час и на всеки трийсет минути си проверявай мобифона.

— Добре. Каква среща?

— На каквато е трябвало да отидеш преди пет години.

Тя кимна.

— Няма да се наложи да говориш — успокоих я. — Просто трябва да присъстваш. Аз ще говоря.

— Мога и сама — тросна се Джил.

Усмихнах й се.

— Не се съмнявам.

Тя отиде в спалнята си, облече се и скоро се върна.

— Имаш ли нужда от нещо, докато съм навън?

Имах нужда от глока си, обаче отвърнах:

— Пастата ми за зъби е на свършване. — Не беше, но тя трябваше да се занимава с нещо. — „Крест“. И виж дали ще успееш да намериш „Един мъж и една жена“. Освен това не забравяй да се обадиш в стаята, преди да се прибереш в „Плаза“. — Взех химикалка от бюрото, написах номера на мобифона на Дом Фанели върху визитката си и й я дадох. — Ако не успееш да се свържеш с мен или ако усетиш, че има проблем, обади се на детектив Фанели на тоя номер. Той ще ти обясни какво да правиш.

Джил ме погледна.

— Това ли е твоята армия на ангелите?

Всъщност не бих определил Дом Фанели като ангел, обаче потвърдих.

— Да. Той ще е твоят ангел хранител, ако с мен се случи нещо.

— Нищо няма да ти се случи.

— Няма. Приятен ден.

Тя също ми пожела приятен ден и излезе.

Може би трябваше да я задържа в хотела, където щеше да е в мъничко по-голяма безопасност, отколкото навън. Обаче съм пазил достатъчно много свидетели, за да знам, че ако прекалено дълго ги държиш затворени, стават обидчиви, даже враждебни. Освен това в тоя случай на Наш щеше да му е по-трудно да се справи и с двама ни, ако бяхме разделени.

Проверих мобифона си, обаче нямаше съобщения от Тед Наш. Всъщност нямаше никакви съобщения.

Свързах се с телефонния секретар вкъщи и там бяха оставени няколко съобщения, но нито едно от Наш.

Обадих се на мобифона на Дом Фанели и той отговори.

— Какво направи с ВИП ескорта на летището? — попитах го.

— Струва ми се, че го организирах. Наложи се да си спомня всички услуги, които съм правил, да изфабрикувам цял куп измислици и да обещая звездите от небето. Имам двама униформени полицаи и един детектив. Ще се срещнем на улицата в три и би трябвало да чакаме на портала още преди самолетът на Кейт да е кацнал.

— Звучи добре. Сетих се за още нещо. Ако са там и я чакат, феберейците може да решат да я посрещнат преди паспортната проверка. Трябва да влезете вътре, за да предотвратите тая възможност.

— Ще опитам… Познавам няколко ченгета от охраната на летището… Ще видя какво мога да направя.

— Трябва да го направиш. Освен това не отивайте прекалено рано, защото ще ги предупредите, те ще повикат подкрепления и ще се наложи да отстъпите. Трябва да ги изненадате. Влизате и излизате, преди да са успели да реагират.

— Страшно ме затрудняваш.

— Ще се справиш. Ако нямат федерална заповед за задържането й, тя ще дойде с вас доброволно, защото те познава.

Той се засмя.

— А стига бе! Кейт ме мрази.

— Обожава те. Добре, ако там е някой от шефовете й, може да стане още по-напечено. — А ако и Тед Наш я чакаше на летището, помислих си, щеше да стане адски странно, защото Кейт щеше да види ходещ мъртвец. — Ще успееш да я убедиш, сигурен съм, че те е пратил любящият й съпруг.

— Добре. Обаче трябва да ти кажа, Джон, тя може да ти е жена, но е от феберейците. Какво стои на първо място?

Сериозен въпрос.

— Дай й да разбере за какво се отнася, без да казваш много пред другите. Нали? Обади ми се, ако се наложи, и аз ще разговарям с нея. Ако всичко друго се провали, заплаши ги, че ще ги арестуваш за възпрепятстване на полицай при изпълнение на служебните му задължения. Съгласен?

— Да, обаче и двамата с теб знаем, че това е ала-бала. Нямаме законно право да бъдем там.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Остави нещата на мен. — Той замълча за няколко секунди. — Каквото и да се случи на летището, ще доведа Кейт в хотел „Плаза“.

— Знам. И гледай да не те проследят.

— Феберейците не могат да проследят и куче на каишка.

— Добре. Разбираш ли защо е толкова важно?

— Да. Искаш да се изчукаш най-късно до шест и трийсет.

— Точно така. Гледай само да не ме издъниш. Фанели се засмя.

— Ей, как я карате с госпожа Уинслоу? Как изглежда тя?

— Мила старица.

— Тя е трийсет и девет годишна. Как изглежда?

— Хубава е.

— Какво правихте снощи в „Плаза“?

— Вечеряхме.

— Само това ли?

— И двамата сме семейни и не проявяваме интерес един към друг.

— Всички казват така. А когато доведа Кейт в „Плаза“, какво ще се случи, като види, че си живееш със звездата от плажното порно?

— Дом, не се прави на простак.

— Еее, вече не си забавен. Къде е сега твоята свидетелка?

— На разходка. Дадох й твоя номер в случай, че в „Плаза“ стане напечено.

— Сигурен ли си, че не искаш подкрепление в хотела?

— Не искам. Тук сме инкогнито и никой не ни е проследил или регистрирал електронно, иначе вече щяха да ни гепят. Обаче ще ми трябва полицейски ескорт оттук до срещата ми с тях. Днес или утре.

— Само ме предупреди един час предварително. Тоя път наистина си се забъркал в големи лайна, приятел.

— Щом казваш.

— Съвсем сериозно ти го казвам.

— Е, аз съм си такъв. Обади ми се, когато качиш Кейт в колата си.

— Непременно. Чао.

Пак проверих мобифона си. Нямаше съобщения.

Дъждът беше спрял, но продължаваше да е облачно. Приготвих се за дълго утро.

Чистачката дойде и си тръгна. Поръчах си още кафе от румсървиса.

На всеки час се обаждаше Джил, както бе обещала, повтаряше, че няма нищо ново, и ми казваше какво прави. В общи линии, обикаляла художествените галерии. Купила ми „Крест“ и намерила „Един мъж и една жена“.

— Марк ме търси още пет пъти и остави съобщения. Да му се обадя ли?

— Да. Опитай се да разбереш дали с него се е свързал федерален агент. С други думи, виж какво знае и дали ще ти повярва, че просто имаш нужда да останеш сама. Става ли?

— Добре.

— Виж дали е на работа. Той работи в града, нали?

— Да. В центъра.

— Обади му се там. И не се оставяй да те сплаши и да измъкне повече информация. Нали?

Отговорът й ме изненада:

— Майната му.

Усмихнах се.

— Обади ми се после. И не забравяй — максимум пет минути с мобифона. И не използвай уличен телефон, защото номерът ще се появи на идентификатора му и той ще види, че си в Манхатън. Нали?

— Разбирам. — И прибави: — Мислиш за всичко.

— Опитвам се. — Поне се надявах.

Към 12:30 включих мобифона си и изчаках няколко минути. Той изпиука и аз отворих съобщението: „Джон, аз съм Тед Наш. Трябва да разговарям с теб. Обади ми се“. И ми продиктува номера на мобилния си телефон.

Седнах на фотьойла, изпружих крака върху една табуретка и се обадих на господин Тед Наш.

— Наш.

— Кори — отговорих аз.

Последва половинсекундна пауза.

— Както се уговорихме, обаждам ти се за срещата.

— Каква среща?… А, да. Как е календарът ти?

— Имам свободно време утре.

— Ами днес?

— По-добре утре. Следобед нямаше ли да посрещаш Кейт на летището?

— За днес ли беше?

— Да, струва ми се — отвърна той.

С Тед танцувахме нашия си танц. Всеки се опитваше да разбере кой какво знае и кой кого води.

— Добре, утре — съгласих се.

— Добре. Сутринта?

— Съгласен. Значи довеждаш ония двама любовници на срещата.

Наш отговори с две секунди закъснение.

— Мога да доведа само господина.

— Къде е госпожата?

— Струва ми се, че знам къде е. Така че и тя може да дойде на срещата. Мъжът ще е там и ще потвърди всичко, което ти казах.

— Мъжът спокойно може да е от ЦРУ. Поредният слаб актьор.

— Ако дойде на срещата, госпожата може да потвърди самоличността на любовника си. Нали така?

— Откъде да знам, че и тя не е самозванка?

Наш помълча няколко секунди.

— Мисля, че ще разбереш дали е истинската.

— И как ще стане това?

— Ами… Мисля, че я познаваш.

— Да я познавам ли? Даже не знам как се казва.

— Къде си в момента? — без да отговори, попита той.

— Вкъщи. — Знаеше, че не съм в апартамента си, защото сигурно беше пратил там хора да ме чакат.

— Няколко пъти се обаждах у вас. Нямаше те.

— Не отговарям на телефона. А ти къде си?

— На Бродуей двеста и деветдесет. В службата.

— Изобщо прибирал ли си се вкъщи от плажа? Не биваше да шофираш с травма на главата.

Той не ме прати на майната ми, обаче знаех, че хапе устни и чупи моливи. Освен това не беше сам и тъкмо затова разговорът се водеше малко сковано и адски предпазливо.

— А ти как се чувстваш? — попита ме.

— Страхотно. Обаче трябва да затварям, понеже някой може да се опита да локализира сигнала ми.

— Кой?

— Терористи. Майка ми. Бивши гаджета. Казва ли ти някой.

— Тогава после ми се обади от домашния си телефон.

— Той е чак в другия край на стаята. Хайде да уговорим времето и мястото.

— Добре. Ти кого ще водиш на срещата?

— Себе си.

— Някой друг?

— Нямам нужда от никой друг. Обаче искам ти да си там, както и Лайъм Грифит, и оня тип, дето е играл главната роля в записа, и жената, ако успееш да я откриеш. И също искам да се обадиш на Джак Кьоних, ако вече не си го направил, и да го поканиш да дойде. И му кажи да доведе капитан Стийн. Виж също дали е свободен господин Браун.

— Кой?

— Знаеш кой. И повикай някого от главна прокуратура.

— Защо?

— Знаеш защо.

Тед Наш се опита да се пошегува.

— Хайде да не го превръщаме във федерален случай. Това е просто неофициална среща за изясняване на положението, за да видим какво ще предприемем. И главно, за да удовлетворим твоето любопитство и да те уверим, че в случая няма нищо друго освен онова, което ти казах. Просто проявяваме любезност към теб, Джон — това не ти е голямата битка.

— А, ясно. Аз пък започвах да се навивам.

— Това ти е проблемът. Мислиш ли да доведеш и Кейт на срещата?

— Не. Тя няма нищо общо с това.

— Не си съвсем прав, но напълно те разбирам, че искаш да я държиш настрани. Само че тя може да иска да присъства. Питай я, когато я посрещнеш на летището.

— Тед, дали тоя разговор не се записва?

— Не може да се записва законно без твое или мое знание.

— А, да бе. Защо ли все ги забравям тия неща? Просто говориш адски сковано, не като малкия Теди, когото познавам.

Той помълча няколко секунди.

— Голям задник си.

— Слава Богу. Вече се безпокоях за теб. И ти не си по-малък. Добре, заднико, в колко часа ти е удобно утре?

— По-рано. Да речем, в осем и половина. Може да се срещнем тук, на Бродуей двеста и деветдесет.

— Да бе, как пък не. Там са влезли повече хора, отколкото са излезли.

— Не се дръж мелодраматично — посъветва ме Наш. — Ами в твоята служба? В КТС? Там достатъчно безопасно ли е за теб? Или параноята ти включва и нея?

Не му обърнах внимание и се замислих за мястото. След като Кейт щеше да се е прибрала, знаех, че ще настои да присъства, въпреки че не исках повече да я въвличам в тая история. Обаче можех да я използвам за подкрепление и щях по-спокойно да заведа Джил на срещата, ако дойдеше и Кейт. Спомних си последната ни вечер в Ню Йорк, преди с Кейт да се разделим, и отговорих на Наш:

— В „Прозорците на света“. Официална закуска.

— Не е ли прекалено публично за въпроса, който обсъждаме?

— Казах „обществено място“ и ти спомена, че срещата е неофициална, само за изясняване на нещата — и любезност към мен. Какъв е проблемът?

— Току-що ти казах. Прекалено е публично.

— Правиш ме подозрителен, Тед.

— По-скоро те обзема параноята.

— Виж, нима не се срещнах сам с теб на плажа през нощта? Това не е параноя — просто е глупаво. Обаче тоя път искам да проявя интелигентност. — И прибавих: — Гледката е страхотна.

— Все пак настоявам да се срещнем в кабинет. Чийто и да е кабинет. На Кьоних. На Стийн. Ти избери.

— Опитваш се да ме задържиш на телефона, а? Ще се видим утре в осем и половина. В „Прозорците на света“. Ти черпиш. — Затворих. „Задник“.

 

 

Беше привечер. Жена ми трябваше да пристигне на летище „Кенеди“. Очакваше я най-малко една група посрещачи, може би две. А главната ми свидетелка се мотаеше по улиците.

Джил се обади по телефона.

— Разговарях с Марк. Каза, че от ФБР ходили в службата му да питат къде съм.

— Кога е било това?

— Не каза.

Подозирах, че всъщност са отишли в дома му предишния ден, което обясняваше странното му телефонно обаждане. Освен това не бях сигурен, че са го навестили от ФБР — по-скоро бяха агенти на ЦРУ с феберейски документи.

— Не пожелали да му обяснят за какво се отнася — продължи Джил. — Казали само, че съм свидетелка на нещо и трябвало да разговарят с мен.

— Той пита ли те на какво си била свидетелка?

— Да. И аз му разказах всичко. За Бъд, за плажа и видеозаписа.

— Той как го прие?

— Не много добре. Но неговите пет минути изтекоха и му затворих.

— Искам веднага да се върнеш тук — казах. — Изключи си мобифона.

— Добре. Идвам след петнайсетина минути.

Събитията се развиваха малко по-бързо, отколкото възнамерявах, обаче не беше толкова зле — да, Тед Наш знаеше, че Джон Кори е открил Джил Уинслоу, само че не знаеше къде се намираме. Общо взето, господин Наш имаше адски кофти ден. Не исках дори да си представям телефонните му разговори с човека, който преди пет години беше решил да се забъркат в тоя заговор.

Обаче Тед Наш си мислеше, че има шанс да обърне нещата в своя полза — или на летището, като ни пипне с Кейт, или утре на срещата.

Междувременно баламосваше всички участници в събитията, опитваше се да замаже нещата и да ме намери. И когато научеше, че разполагам с копие на записа, щеше да му се прииска пак да е мъртъв.

Проверих мобифона си. Бях получил съобщение от обекта на размислите си, господин Наш. Обадих му се.

— Разговарях с някои хора и просто исках да потвърдя утрешната ни среща.

Говореше по-загрижено от предишния път, когато се бяхме чули. Явно се беше съвещавал с обезпокоени хора.

— Ще дойда — отвърнах.

— Какво… какво искаш да обсъждаме?

— Каквото и да е.

— Ще те попитам следното. Имаш ли някакви твърди доказателства, които могат да доведат до преразглеждане на случая?

— Какви например?

— Ти кажи.

— Ами… е, може и да имам нещичко. Защо?

— Утре ще донесеш ли доказателствата?

— Ако искаш.

— Би било добре. Искаш ли да доведеш на срещата и други свидетели?

— Може би.

— Ще се радваме на всеки свидетел, когото доведеш.

— От сценарий ли четеш?

— Не. Просто ти казвам да доведеш когото искаш.

— Значи мога да си доведа гост на закуска, така ли? Ти ли черпиш?

Почти го видях да чупи молив.

— Да, вземи всички доказателства и доведи всеки човек, който искаш да говори. — После прибави: — В Северния небостъргач има свободни офиси, ако преценим, че се налага да се оттеглим на по-дискретно място.

Реших окончателно да му проваля деня.

— Може би ще ви направя аудио-визуална презентация. Ще уредиш ли необходимата техника? — Съжалявах, че не виждам лицето му.

Изтекоха няколко секунди.

— Мисля, че блъфираш — заяви той накрая.

— Не разчитай на това. Уреди видео и монитор.

Наш отново се умълча за няколко секунди.

— Казах ти, че записът е унищожен.

— И ме излъга. Само е бил изтрит.

— Откъде знаеш?

— Знаеш откъде знам.

— Само се будалкаш.

— Гледал ли си оня френски филм, „Един мъж и една жена“? — попитах го.

Зачаках отговора му, докато колелцата в главата му се въртяха и скърцаха, обаче Наш не каза нищо, затова продължих:

— Помисли за това. С Грифит сериозно сте си настъпили оная работа.

Представях си го в стаята с още неколцина души, всички вторачени в него. Ако присъстваха, Грифит и господин Браун сигурно се сочеха с показалци един друг.

— Или тази жена е много умна, или ти си я направил по-умна, отколкото е била онази вечер — отвърна Наш.

— Е, всеизвестно е, че аз съм умен. Мисля, че и тя е умна. Обаче за теб вече се съмнявам, Тед. И за приятелите ти.

Той не изневери на грубиянската си същност.

— Понякога, когато допускаме грешки, се налага да ги погребваме.

— Като стана дума за това, кога очакваш следващата си смърт? Това ежегодно събитие ли е?

Отговорът му ме изненада.

— Забавляваш ли се?

— Да.

— Е, действай, докато можеш.

— Непременно. И ти. Трябва да затварям.

— Чакай. Кажи ми какво да очаквам след тази среща? Към какъв резултат се стремиш?

— Към истината. И справедливостта.

— Ами за себе си? И за Кейт?

— Надушвам подкуп.

— Готов ли си да помислиш за компромис? Добра сделка за всички?

— Не.

— Ами ако ти обясним за какво се отнася? Защо се е наложило да направим някои неща? Ще бъдеш ли склонен да видиш цялата картина и да обмислиш по-мащабните проблеми?

— Знаеш ли, хич не ми пука за какво се отнася и можеш да си напъхаш моралните двусмислици в гъза. Нито ти, нито твоите приятели не можете да ми кажете абсолютно нищо, което да оправдае действията ви или да ме убеди, че са законни. Злополука с наша ракета? Терористичен удар? Извънземен лъч на смъртта? Или може би просто не знаете. Каквото и да е било, правителството дължи на американския народ пълен и честен отговор. Ето какъв резултат очаквам от срещата.

— Прекалявате, господин Кори — осведоми ме Тед Наш.

— Ти пък адски си я загазил — казах му. — Предчувствам, че се опитваш да проследиш сигнала. До утре. — Затворих, отидох при бара и си взех студена бира.

Тед Наш е майстор да редува смъртни заплахи, компромиси и подкупи, за да постигне целите си. В тоя случай крайната му цел беше да загроби доказателството и междувременно да загроби мен, навярно Джил Уинслоу и сигурно Кейт.

И Кейт бе харесвала тоя човек. Знам, че жените си падат по лоши момчета, обаче Тед Наш беше невъобразимо лош, беше като вампир — понякога чаровен, обикновено страшен и винаги зъл. И сега се бе завърнал от гроба, за да убие всеки, който заплашва да разкрие тъмните му тайни.

Затова, каквото и да се случеше утре или вдругиден, тоя човек нямаше да се успокои или да се почувства в безопасност, докато не ме убие.

И аз изпитвах същото към него.